Харлан Коубън
Не казвай на никого (13)

12

Когато стигнах в болницата, чакалнята бе претъпкана с подсмърчащи и нетърпеливи пациенти. По телевизора се въртеше „Малката русалка“ — накрая касетата автоматично се пренавиваше и пак започваше. След часовете, прекарани във ФБР, искрено й съчувствах. Постоянно си припомнях думите на Карлсън, който определено беше по-главният от двамата, и се опитвах да разбера какво всъщност е търсил, но всичко това само правеше картината още по-неясна и нереална. Накрая ме заболя главата.

— Хей, докторе.

Тайрис Бартън скочи от мястото си. Носеше широк панталон с увиснало дъно и прекалено голямо спортно яке, всичкото — дело на някакъв моделиер, за когото никога не бях чувал, но скоро щях да науча.

— Здрасти, Тайрис — поздравих го аз.

Бартън започна сложна игра на ръкуване, в която водеше той, а аз го следвах. С Латиша имаха шестгодишен син на име Ти Джей, който страдаше от хемофилия. И беше сляп. Запознах се с него, когато го докараха по спешност като бебе и малко оставаше да арестуват баща му. Тайрис твърдеше, че тогава съм спасил живота на сина му. Преувеличаваше.

Но може би всъщност бях спасил Тайрис.

Той смяташе, че това ни прави приятели — като че ли той бе лъвът, а аз бях някаква мишка, извадила трън от лапата му. Грешеше.

Тайрис и Латиша не бяха женени, но той беше един от малкото бащи, които идваха в отделението. Най-после престана да клати ръцете ми и ми пъхна две стотачки, сякаш бях метрдотел в „Le Cirque“.

После многозначително ме погледна.

— Сега хубавичко да се погрижиш за момчето ми.

— Добре.

— Велик си, докторе. — Той ми подаде визитката си, на която нямаше име, адрес и професия. Само номер на мобилен телефон. — Ако ти трябва нещо, звънни ми.

Продължаваше да ме гледа.

— Квото и да е, докторе.

— Ясно.

Прибрах банкнотите в джоба си. Правехме го вече шест години. От болницата познавам много наркопласьори — знам, че нито един от тях не е оцелял повече от шест години.

Не задържах парите за себе си, разбира се. Давах ги на Линда за нейната благотворителност. Не е много законно, знам, но си мислех, че е по-добре да отиват за благотворителност, отколкото за един наркопласьор. Нямах представа колко пари има Тайрис. Обаче винаги беше с нова кола — обичаше БМВ-та с тъмни прозорци — и гардеробът на детето му струваше повече от всички боклуци в моя. Уви, майката на сина му имаше право на Медикейд, затова получаваха безплатни здравни услуги.

Да се побъркаш от яд, знам.

Телефонът на Тайрис иззвъня с хип-хоп мелодия.

— Трябва да се обадя, докторе. Бизнес.

— Ясно — повторих аз.

От време на време обаче се ядосвам. И аз съм човек. Но тук има истински деца. Те страдат. Не твърдя, че всички деца са чудесни. Не са. Понякога лекувам и такива, които съм убеден, че няма да свършат добре. Ала ако не друго, децата са безпомощни. Те са слаби и беззащитни. Повярвайте ми, виждал съм екземпляри, които биха променили представата ви за човешко същество.

Затова се съсредоточавам върху децата.

Трябваше да съм на работа само до обяд, но за да компенсирам престоя си в сградата на ФБР, приемах пациенти до три. Естествено, цял ден си мислех за разпита. Онези снимки на пребитата Елизабет постоянно проблясваха пред очите ми като някаква ужасна фотосветкавица.

Кой можеше да знае за тези снимки?

Когато се замислих за това, отговорът беше очевиден. Наведох се напред и вдигнах слушалката. От години не бях набирал този номер, но още го помнех.

— Фотостудио „Скейс“ — отговори ми женски глас.

— Здрасти, Ребека.

— Хей, как си, Бек?

— Добре. А ти?

— Карам я някак. Адски съм заета.

— Работиш прекалено много.

— Вече не. Миналата година се омъжих.

— Знам. Съжалявам, че не успях да дойда.

— Простак.

— Да. Но въпреки това, моите поздравления.

— Е, какво има?

— Трябва да ти задам един въпрос — казах аз.

— Аха.

— За злополуката.

Чух металическо ехо. После тишина.

— Спомняш ли си злополуката? Преди смъртта на Елизабет?

Ребека Скейс, най-добрата приятелка на жена ми, не отговори.

Прокашлях се.

— Кой караше?

— Какво? — Въпросът не беше насочен към мен. — Добре, почакайте. — И отново към мен: — Виж, Бек, имам работа. Можеш ли да ми се обадиш след малко?

— Ребека…

Но връзката прекъсна.

 

 

Има една истина за трагедията — тя е полезна за душата.

Аз съм по-добър човек заради смъртта. Това не я оправдава, нищо подобно, но знам, че съм по-добър, отколкото преди. Имам по-верен усет за важното. По-точно разбирам човешката болка.

Може да ми се смеете, но някога ме вълнуваха неща като това в кой клуб членувам, каква кола карам, каква университетска диплома виси на стената ми и подобни глупости. Исках да съм хирург, защото това изпълваше хората с уважение. Исках да впечатлявам така наречените си приятели. Исках да съм голям човек.

Някой може да възрази, че самоусъвършенстването ми е просто въпрос на зрелост. Отчасти е така. И до голяма степен промяната се дължи на факта, че сега съм сам. С Елизабет бяхме двойка, едно цяло. Тя беше толкова добра, че можех да си позволя да не съм много добър, сякаш нейната доброта стигаше и за двама ни.

Ала смъртта е добра учителка. Само че е прекалено строга.

Ще ми се да можех да ви кажа, че чрез трагедията съм стигнал до някакъв неизвестен, променящ живота абсолют, който да ви разкрия. Не съм. Тук важат всички клишета — най-важни са хората, животът е безценен, материализмът се надценява, от значение са малките неща, живей за мига — и мога да ви ги повтарям до посиняване. Вие ще ги слушате, но няма да ги приемате. Трагедията те кара да осъзнаеш всичко. Трагедията прониква в душата ти. Може да не станеш по-щастлив. Но ще станеш по-добър.

Често си мечтая Елизабет да може да ме види сега. Колкото и да ми се иска, не вярвам в това, че мъртвите ни наблюдават отгоре, или в някаква подобна самоутешителна измислица, с каквито се заблуждаваме. Вярвам, че мъртвите завинаги си отиват. Но не мога да не си мисля, че вече съм достоен за нея.

Някой по-религиозен човек би се зачудил дали Елизабет не се е завърнала тъкмо поради тази причина.

Ребека Скейс беше известна фотографка на свободна практика. Публикуваха снимките й във всички списания, макар че нейна специалност бяха мъжете. Например професионални спортисти, които се съгласяваха да се появят на корицата. Тя обичаше да се шегува, че имала усет за мъжки тела поради „задълбочено проучване, продължаващо цял живот“.

Намерих студиото й на Западна тридесет и втора улица, недалеч от Пенсилвания Стейшън. Намираше се в грозна сграда, която приличаше на склад и смърдеше от конюшнята на първия етаж. Отказах се от товарния асансьор в полза на стълбището.

Ребека бързаше по коридора. Мършав, облечен в черно асистент с тънки като клечки ръце, мъкнеше два алуминиеви куфара след нея. Тя все още имаше някогашните си палави еврейски кичури — огнената й коса гневно се къдреше и свободно се спускаше по раменете. Очите й бяха раздалечени, зелени и дори през последните осем години да се бе променила, не можех да го забележа.

Когато ме видя, Ребека почти не забави крачка.

— Моментът не е подходящ, Бек.

— Лошо.

— Имам снимки. Не може ли да поговорим по-късно?

— Не.

Тя спря, прошепна нещо на нацупения си асистент и каза:

— Добре, ела с мен.

Таваните в студиото бяха високи, бетонните стени бяха боядисани в бяло. Навсякъде имаше фотографски чадъри, черни екрани и разклонители. Ребека започна да зарежда някакъв филм и се престори на заета.

— Разкажи ми за злополуката — настоях аз.

— Не разбирам, Бек. — Тя отвори една кутия, остави я, затвори капака й, после пак го вдигна. — Не сме се чували от осем години. И изведнъж започваш да ме разпитваш за някаква злополука.

Кръстосах крака и зачаках.

— Защо, Бек? След толкова много време. Защо ме питаш?

— Разкажи ми.

Ребека продължаваше да избягва погледа ми. Къдравите кичури падаха по лицето й, но тя не се опитваше да ги отметне назад.

— Елизабет ми липсва — каза Ребека. — На теб също.

Не отговорих.

— Обаждах ти се.

— Знам.

— Опитвах се да поддържам връзка с теб. Исках да ти помогна.

— Съжалявам — отвърнах аз. Бях искрен. Ребека беше най-добрата приятелка на Елизабет, Преди да се оженим, двете живееха заедно в един апартамент край Вашингтон Скуеър парк. Трябваше да отговоря на обажданията й, да я поканя и изобщо да проявя любезност. Но не го направих.

Понякога скръбта е прекалено егоистична.

— Елизабет ми каза, че двете сте претърпели малка злополука — продължих аз. — Тя била виновна. Отклонила вниманието си от пътя. Вярно ли е?

— Какво значение има сега?

— Има значение.

— Защо?

— От какво те е страх, Ребека?

Беше неин ред за мълчание.

— Имало ли е злополука?

Раменете й се прегърбиха, като че ли нещо в нея се бе пречупило. После няколко пъти дълбоко си пое дъх, без да вдига глава.

— Не знам.

— Как така не знаеш?

— И на мен ми каза, че било злополука.

— Но не си била там?

— Не. Ти беше заминал, Бек. Една вечер се прибрах вкъщи и Елизабет ме чакаше. Цялата беше в синини. Попитах я какво се е случило. Каза ми, че претърпяла злополука, и ако ме пита някой, да излъжа, че е станало с моята кола.

— Някой пита ли те?

Тя най-после вдигна очи.

— Мисля, че имаше предвид теб, Бек.

Опитах се да го проумея.

— А какво се беше случило в действителност?

— Не ми каза.

— Заведе ли я на лекар?

— Не ми позволи. — Ребека странно ме погледна. — Все още не разбирам. Защо ми задаваш тези въпроси точно сега?

„Не казвай на никого.“

— Просто се опитвам да сложа край.

Тя кимна, ала не ми повярва. Нито един от двама ни не бе особено добър лъжец.

— Направи ли й снимки? — попитах аз.

— Снимки ли?

— На нараняванията й. След случая.

— Господи, не. Защо да го правя?

Адски основателен въпрос. Седнах и се замислих. Не зная колко дълго.

— Бек?

— Да.

— Изглеждаш ужасно.

— За разлика от теб — посочих аз.

— Влюбена съм.

— Отива ти. Той добър човек ли е?

— Най-добрият на света.

— Тогава може би те заслужава.

— Може би. — Ребека се наведе към мен и ме целуна по бузата. Подейства ми успокоително. — Случило се е нещо, нали?

Този път избрах истината.

— Не знам.