Харлан Коубън
Не казвай на никого (41)

40

— Закъсняваш! — извика на Шона фотографът, дребен мъж с фалшив френски акцент. — И приличаш на… comment dit-on^[1]?… На нещо, пуснато в тоалетната.

— Вече съм твоя, Фредерик — изсумтя тя, без да знае или да я интересува дали това е истинското му име. — Между другото, откъде си, от Бруклин ли?

Той разпери ръце.

— Не мога да работя така!

Арета Фелдман, агентката на Шона, припряно се приближи.

— Не се безпокой, Франсоа. Нашият гримьор ще направи с нея вълшебства. Когато пристига, тя винаги изглежда така. Веднага се връщаме. — Арета здраво стисна Шона за лакътя, но не престана да се усмихва. После тихо попита: — Какво ти става, по дяволите?

— Нямам нужда от тия глупости.

— Не ми се прави на примадона.

— Имах тежка нощ.

— Голяма работа. Сядай на онзи стол.

Когато я видя, гримьорката ужасено ахна.

— Какви са тези торбички под очите ти? — извика тя. — Да не правим снимки за куфари „Самсонайт“?

— Ха-ха. — Шона се запъти към стола.

— А, това пристигна за теб. — Арета държеше плик в ръка.

— Какво е това?

— Нямам представа. Преди десетина минути го донесе куриер. Каза, че било спешно.

Агентката й подаде плика. Шона го взе и го завъртя. Отпред с познат почерк бе написано само името й. Стомахът й се сви.

— Дай ми една секунда — без да откъсва очи от надписа, каза тя.

— Сега не е моментът…

— Само една секунда.

Гримьорката и агентката се отдръпнаха настрани. Шона отвори плика. Отвътре изпадна бяла картичка със същия познат почерк. Тя я вдигна. Писмото беше кратко: „Иди в дамската тоалетна“.

Шона се опита да овладее дишането си и се изправи.

— Какво има? — попита Арета.

— Трябва да се изпикая — отвърна тя и сама се изненада от спокойния си глас. — Къде е кенефът?

— По коридора и после вляво.

— Веднага се връщам.

След две минути Шона натисна бравата на тоалетната. Заключено. Тя почука.

— Аз съм — каза Шона. И зачака.

Няколко секунди по-късно чу резето да изщраква. Пак тишина. Тя дълбоко си пое дъх и отново натисна бравата. Вратата се отвори. Шона направи крачка напред и се закова на място. Защото видя пред себе си призрак.

Трябваше да сподави вика си.

Тъмната перука, няколкото свалени килограма, очилата с телени рамки — нищо не можеше да промени очевидното.

— Елизабет…

— Заключи вратата, Шона.

Тя се подчини, без да се замисля. Когато се обърна, пристъпи към старата си приятелка. Елизабет се отдръпна назад.

— Моля те, нямаме много време.

Може би за пръв път в живота си Шона онемя.

— Трябва да убедиш Бек, че съм мъртва.

— Малко е късно за това, Елизабет.

Погледът й обходи помещението, сякаш търсеше път за бягство.

— Връщането ми беше грешка. Глупава, адски глупава грешка. Не мога да остана. Трябва да му кажеш…

— Видяхме доклада за аутопсията, Елизабет. Не можеш да върнеш духа в бутилката.

Елизабет затвори очи.

— Какво се случи, по дяволите? — попита Шона.

— Връщането ми беше грешка.

— Да, вече го каза.

— Трябва да вървя. — Елизабет прехапа устни.

— Не можеш.

— Какво?

— Не можеш пак да избягаш.

— Ако остана, той ще умре.

— Той вече е мъртъв — отвърна Шона.

— Не разбираш.

— Не се и налага. Ако пак го изоставиш, той няма да оцелее. Осем години чакам да те забрави. Нали би трябвало да стане така? Раните заздравяват. Животът продължава. Но не и за Бек. — Тя пристъпи към Елизабет. — Не мога да ти позволя пак да избягаш.

От четирите очи бликаха сълзи.

— Не ме интересува защо си заминала — още повече се приближи Шона. — Искам само да останеш.

— Не мога.

— Трябва.

— Дори това да означава смъртта му ли?

— Да — без колебание отвърна Шона. — Дори да означава смъртта му. И ти знаеш, че е така. Затова си тук. Знаеш, че не можеш пак да си тръгнеш. Знаеш, че няма да ти го позволя.

Тя отново пристъпи напред.

— Уморих се да бягам — прошепна Елизабет.

— Разбирам те.

— Вече не знам какво да правя.

— И аз. Но този път бягството просто не е решение. Обясни му го, Елизабет. Накарай го да разбере.

Елизабет повдигна глава.

— Знаеш ли колко го обичам?

— Да.

— Не искам да пострада.

— Вече е късно.

Двете стояха на тридесетина сантиметра една от друга. На Шона й се искаше да протегне ръка и да я докосне, ала стоеше неподвижно.

— Можеш ли да се свържеш с него? — попита Елизабет.

— Да, той ми даде номера на моби…

— Кажи му „Делфин“. Довечера ще го чакам там.

— Не знам какво значи това.

Елизабет бързо мина покрай нея, надникна в коридора и се измъкна навън.

— Той ще разбере — отвърна тя.

И изчезна.