Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (16)

16.

На около два километра от тях Пийт, Джош и Маико бяха под напрежение.

Започна добре. По-рано същия ден се бяха събрали в лагер „Алфа“, малка група сгради в североизточния край на Тинтара. Новините за Стефани бяха добри. Състоянието й се подобряваше и щяха да я събудят от изкуствено предизвиканата кома в 14 часа. Междувременно тримата получиха нова задача. Под тихия шум на прибоя, който долиташе през отворения прозорец на конферентната зала, Марк им обясни какво трябва да направят.

— Както знаете, Тинтара е много малък остров — каза той. — Но в по-голямата си част е джунгла, а в джунглата е лесно да се изгубиш. В това учение един от техниците ще играе ролята на тежко ранен гражданин, който няма никаква представа как да оцелява в екстремна обстановка, нито медицински познания. Приклещен е някъде на Тинтара. Трябва да го намерите и да го спасите. Дотук лесното, но има още три неща. Първо, времето ви притиска. Имате един час да намерите ранения и да го транспортирате до медицинския пункт в Първа база. Второ, единственото, което ще имате на разположение освен кибердрехите, е ловджийски нож — трийсетсантиметрово острие от импрегнирана срещу ръжда въглеродна стомана. И трето, трябва да се стараете да не бъдете елиминирани от някой от тримата ловци, които ще ви преследват.

— Ловци? — попита Джош.

— Да. Ето това е ловец — отвърна Марк и вдигна покривката над сферичен предмет с диаметър около четирийсет и пет сантиметра. — Могат да се движат във въздуха, по земя, дори под вода. И са много бързи. Създадени са за спасителни операции, прекалено опасни за хора. Имат сензори, които могат да се програмират да търсят определена цел. В това учение са програмирани да открият три човешки същества — двама мъже и една жена.

— Ясно — каза Маико. — И какво ще направят, като ни открият?

— В кибердрехите ви има сензори. Щом ловците се приближат прекалено до вас, ще се прицелят в сензора и ако го улучат, сте вън от играта.

— Нещо като пейнтбол.

— Точно така.

 

 

— Насам — каза Пийт. — Към полянката. Долавям сигнал. — И се втурна напред, а Маи и Джош бързо го последваха. Стигнаха до малка полянка и клекнаха.

— Определено се свързвам — потвърди Пийт. Гледаше малък пластичен екран, увит около ръката му и вплетен в плата на киберкостюма му.

Опитваха се да се закачат за сателита от петнайсет минути, за да фиксират целта си. Сензорите в кибердрехите им трябваше да се свържат със сателита над Тинтара. Така щяха да влязат в компютърната система в Първа база, а оттам — в интернет. Проблемът беше, че или Марк нарочно им късаше връзката, за да направи всичко по-трудно, или имаше някакъв мрежови проблем, който нямаше нищо общо с учението. И в двата случая беше невъзможно да получат точна информация за целта.

— Добре — каза Питър и потупа един мек панел под екрана. — Май се връзвам.

Сателит на хиляди километри над главите им следеше непрекъснато какво се случва на острова и в океана около него. Работеше най-вече за целите на отбраната, но с него можеше да се открие всичко, по-голямо от монета от десет цента. Можеше да улавя и телесната температура на животните. По този начин Пийт се опитваше да намери следа от човешко присъствие на усамотения остров.

Насочи детектора на сателита към средата на острова. Там се намираше Първа база. Видя очертанията на сградите над земята.

— Превключи на инфрачервено засичане — каза Маи.

Пийт натисна някакви бутони и изображението веднага се смени. Сградите изчезнаха и на тяхно място се появиха светлинни петна — инфрачервените отпечатъци на над 800 души и техните машини. Пренасочи детектора и тогава всички видяха няколко светли точици близо до базата, които се движеха по пътищата. Трябваше да хванат сигнал далеч от главните шосета. Пийт отново натисна бутоните и изображението се промени. Стори му се, че вижда съвсем малка точка светлина в най-южната част на острова.

Екранът потъмня.

— Да му се не види! — възкликна Джош.

— Прекалено много съвпадения, за да става въпрос за проблем с мрежата — каза Маико.

— Както и да е, няма значение — отвърна Пийт, угаси екрана и се изправи.

Тогава чуха бръмченето. Обърнаха се и видяха ловеца над дърветата на десетина метра от тях.

Нямаше къде да се скрият. Ловецът можеше да ги намери дори да бяха извън полезрението му. Но въпреки това се мушнаха в храстите и запълзяха към по-гъстата растителност, където по-трудно щяха да бъдат засечени.

Лежаха неподвижно във влажните треви и храсти. Ловецът се приближи и забръмча над главите им. Изведнъж от сферата се чу остър тракащ звук, но не успя да уцели сензорите им.

Джош беше най-близо до границата на гъстата растителност. Около него се преплитаха увивни растения, а един бръмбар прелетя съвсем близо до лицето му. Насекомото се спря, размаха антенките си и продължи. Джош премести леко ръка и напипа твърд назъбен предмет. Малък камък. Стисна го здраво.

— Маи, Пийт — прошепна той. — Ще се опитам да направя нещо. На три се отдалечете от мен в противоположни посоки, но не се показвайте над храстите. Едно, две, три!

Джош не видя, по-скоро усети как Пийт и Маи тръгнаха. Сферата над главата му се завъртя. Джош погледна към машината над растителността. Тя се обърна към Маи, след това зави на 180 градуса и подгони Пийт. Джош се надигна и хвърли с всички сили камъка.

Той профуча покрай ловеца. Машината се завъртя и стреля по Джош, който отново се шмугна под храстите. Ловецът стреля отново и пак пропусна. Джош се спъна, строполи се върху голям камък и се сви.

Ловецът го гледаше директно отгоре. Джош се опита да изпълзи под прикритието на растителността, но без успех. Машината се приближи. Беше на не повече от пет метра от него, когато се чу силен трясък и тя се заклати. Джош зърна как Маи приклекна. Не я видя да хвърля камъка, но очевидно се целеше по-добре от него.

Ловецът се обърна към нея, но в този момент Пийт изскочи и хвърли камък по него. Камъкът удари целта, ловецът издаде пронизителен свирещ звук и падна на земята.

Джош, Маи и Пийт си плеснаха ръцете.

— Точна стрелба — каза Джош.

— Имах буйна младост — отвърна Пийт.

— А сега какво? — попита Маи. Дишаше тежко от усилието. — Може и да греша, но ми се стори, че видях следа на юг точно преди екранът да угасне.

— И аз я видях — каза Пийт и изведнъж се изпълни с енергия. — Но площта е голяма.

— Почакайте — обади се Маи. — Изгубихме сигнала, но изображението още трябва да е в паметта на системата.

— Права си — отвърна Пийт. Докосна панела на ръката си и отвори браузъра за файлове. Намери последното изображение преди угасването на системата. В единия край на екрана се виждаше изолиран, неподвижен инфрачервен отпечатък.

— Запази го — каза Джош. — Ето така. Какви са координатите? — Извади карта на острова на своя екран, въведе координатите и ги сравни с отпечатъка. След това си погледна часовника. — Нула цяло и трийсет и четири секунди на запад. Да вървим.

Инфрачервеният отпечатък беше на по-малко от сто метра, но между тях и целта им имаше стръмен склон, обрасъл с гъста растителност. По всичко личеше, че човекът, когото търсят, е в малка пещера на върха на скалисто образувание. Чрез връзка със сателита можеха да намерят най-бързата пътека през гъстата растителност, но не разполагаха с този лукс.

Вървяха и се ориентираха по картата на екрана на Джош. За пет минути успяха да се приближат само на двайсет метра до целта.

Наближаваше пладне. Слънцето грееше почти директно над главите им и температурата до земната повърхност беше над 40 градуса при почти 100 процента влажност. Кибердрехите охлаждаха телата им чрез течен азот, който циркулираше в сложната мрежа от капиляри, преплетени в плата. Но това нямаше дълго да им върши работа.

— Хей, момчета, спрете за секунда — извика внезапно Маи.

Пийт и Джош бяха на няколко крачки пред нея. Спряха и се обърнаха едновременно.

— Само при мен ли е така, или вие също се загрявате?

Двамата бяха прекалено потънали в сеченето на храсти с ловджийските ножове, за да забележат промяната.

— Сега като го спомена… — каза Джош.

— Още един малък подарък от Марк. Край с температурния контрол — отбеляза Маи.

И изведнъж ситуацията се влоши още повече. От трите киберкостюма се чу приглушено бръмчене и те изгаснаха едновременно.

— Какво, по дяволите…

— Целият костюм се изключи — каза троснато Джош, докато се взираше невярващо в угасналия екран на ръката си.

— Обзалагам се, че работят само сензорите за проклетите ловци — добави Пийт.

Почти веднага след това чуха познатото бръмчене. Точно пред тях сред клоните бе застанал ловец. Скриха се в храстите, но беше прекалено късно. Сферата се показа през сплетените увивни растения на не повече от метър и половина пред Маи и стреля. Откъм гърба на киберкостюма й се чу аларма.

Джош и Пийт отвърнаха незабавно. Пийт скочи нагоре и удари машината с ножа. Острието беше наточено и здраво и потъна на пет сантиметра в устройството, прекъсна веригите му и го повреди. Сферата изхърка тихо, падна тежко на земята и светлинките й угаснаха.

Джош и Пийт продължиха напред, а Маи се отправи в обратна посока — към Първа база.

Проправянето на път през растителността беше изтощително. Двамата се потяха обилно, киберкостюмите им вече бяха безполезни и подгизнали. След десет минути спряха да си поемат дъх. Пийт си погледна часовника.

— Остават ни деветнайсет минути. Ще ни трябват поне десет да транспортираме пациента до медицинския пункт в Първа база. Хайде, да вървим. — Помогна на Джош да се изправи и продължиха напред.

След още две минути рязане на клони и лиани стигнаха до полянка. От нея джунглата приличаше на зелено-кафява мъгла, надвиснала на каменистия терен. На североизток беше най-гъста, а на югозапад се разреждаше. В средата на по-рядката растителност забелязаха скалист хълм. Беше може би най-високата точка на острова. Половината бе покрит с гъсти храсталаци, над които се издигаха две акации, задушени от лиани. Като се вгледаха по-внимателно, различиха тъмен кръг — вход към пещера.

Тръгнаха бързо през полянката, като внимаваха за ловци. Стигнаха до скалите необезпокоявани и се опитаха да намерят проход. Входът на пещерата беше на не повече от десет метра над тях.

— Колко време ни остана? — попита Джош.

Пийт си погледна часовника.

— Имаме четири минути да стигнем до човека.

Джош не отговори, а се хвърли в изпълнението на задачата с още по-голям ентусиазъм. Преряза мрежа от тънки увивни растения, които падаха, щом острието ги докоснеше. Най-накрая стигнаха.

И двамата дишаха тежко, приведени и подпрели ръце на коленете си. Джош примижа.

— Нещо ме прободе — изпъшка той и Пийт се обърна към него. — Ще мине.

Пийт сложи длан на подгизналия му гръб и каза:

— Точно пред нас е, в края на пътеката.

Джош вдигна очи към тясната пролука между два стърчащи камъка, зад които започваше непрогледният мрак на пещерата.

Докато се спускаха между камъните, се чувстваха напълно оголени. Знаеха, че това е прекрасна възможност за ловеца да стреля по тях, затова се втурнаха напред, размахали ножове. Тръгнаха по пътека, оградена отляво с каменна стена. Отдясно имаше непроходима мрежа от сплетени лози и лиани. Още шест крачки и стигнаха до пещерата.

Хладната сянка им се стори като панацея, но нямаха време да й се наслаждават.

— Имаме най-много минута, за да го намерим — каза Джош и влезе по-надълбоко в мрака.

Трябваше им малко време за адаптация на зрението, но постепенно започнаха да виждат форми. От двете страни стърчаха камъни. Под краката им имаше вонящ мек килим от гниеща растителност.

Джош се спря за миг и се наведе, притиснал хълбока си с ръка.

Сякаш всеки миг щеше да се свлече.

— Добре ли си? — попита го Пийт.

Джош кимна немощно, нямаше сили да говори.

Чуха шумолене навътре в пещерата. Лъч от фенерче проряза мрака и двамата видяха силует на човек, застанал в една каменна ниша. Лицето му бе огряно от ослепителна светлина.

Човекът слезе от нишата, за да ги посрещне, и лъчът на фенерчето заподскача. Накрая угасна.

— Толкова се радвам, че ме намерихте — каза човекът и вдигна ръка. В нея имаше малка метална кутия. Направи още една крачка към Джош и Пийт и те най-накрая го видяха.

— Марк!

— Играта свърши — каза Марк. Натисна едно копче на устройството и сензорите, вградени в гърбовете на киберкостюмите им, изпищяха. Звукът отекна в скалите.

— Добър опит, момчета, но се провалихте — каза Марк и им подаде по една бутилка вода. — Поуката е — не се доверявайте на никого!