Бари Айслър
Рейн-Сан: Заложник на съдбата (8)

8.

Седях на едно от двете легла в стая в „Ембаси Суитс“. Докс беше до мен от лявата ми страна, Ларисън и Тревън — срещу нас на второто легло. По-късно същия ден четиримата щяхме да се настаним в „Уин“, но щеше да е по-добре, колкото е възможно по-малко да ни виждат заедно. Сега имахме последен шанс да разговаряме за Шорок лице в лице.

Чувствах се странно да командвам операцията. Предпочитам да отговарям само за себе си и макар да предполагах, че няколкото години и многобройните почти екипни удари с Докс и понякога с Дилайла представляват известна практика, да ръководя Ларисън и Тревън щеше да е сериозно предизвикателство за мен. И двамата не ми изглеждаха родени да работят в екип и подозирах, че са свикнали да прекарват дълги периоди сами на терен и да вършат нещата по свой начин. Освен това знаех, че Хортън ги държи с нещо, макар да нямах представа с какво, и това означаваше, че в допълнение към вродения мъжкарски инат, с който можех да се сблъскам поемайки ръководството, трябва да имам предвид и че техните мотиви може да се разминават съществено с парите, които щяха да получат за операцията.

Но Хортън имаше право — нуждаех се най-малко от четирима и пак нямаше да е лесно. Знаехме, че Шорок ще отседне в „Уин“, ала нищо повече. Не ни беше известно в коя стая ще го настанят и освен пленарната лекция, не разполагахме с никакви подробности за програмата му. Като се имаше предвид голямата площ на комплекса, без повече информация щеше да ни е нужен адски много късмет, за да го открием, камо ли да го накараме да почине от „естествена смърт“. И все пак аз имах идея как да се доближим до него и можех да я предложа направо, реших обаче, че е по-добре да чуя други мнения. Нямах власт да заповядвам на тези хора и усещах, че всичко ще мине по-гладко, ако им помогна сами да стигнат до заключението, вместо да им го налагам. Затова попитах Тревън и Ларисън какво мислят.

— Пленарната лекция — незабавно отвърна Тревън. — Да покрием изходите, да го проследим, когато свърши, и да чакаме шанс.

Тъкмо такъв отговор очаквах от него — той ми се струваше малко по-нетърпелив и малко по-искрен от Ларисън, и това не ми харесваше.

— Пленарната лекция е примамлива възможност, защото е единствената ни опорна точка — казах аз. — И точно това е и проблемът. Той най-вероятно ще е заобиколен от приближени и преди, и после. Нещо повече, понеже лекцията е официално оповестена и следователно е явна опасност, охраната му ще е нащрек и няма да се отделя нито крачка от него. Нищо не пречи да опитаме, особено ако се окаже, че не можем да се доберем до него по друг начин, но се съмнявам, че това е най-доброто решение.

— Тогава какво? — попита Тревън.

Престорих се, че размишлявам, и погладих брадичка.

— В досието му пише, че бил маниак на тема фитнес — казах накрая. — Чудя се дали не бихме могли да използваме тоя факт.

— Фитнес залата ли имаш предвид? — изненада се Тревън.

Бавно кимнах, като че ли току-що ми хрумваше тази идея.

— Може би. Да, може би. — Обърнах се към Докс. — Ти как мислиш?

Навън лаеше куче, пискливо и тънко, сигурно дребна порода и явно изключително невротичен екземпляр. Това продължаваше на пресекулки откакто се бяхме настанили и пронизителният звук ни пречеше да се съсредоточим. Докс се изправи, разтвори мъничко завесите и надникна навън.

— Ще ми се тоя помияр да млъкне — изсумтя той. — Явно някой го е вързал край басейна. Там долу няма жива душа, кого лае?! Има късмет, че не си нося пушката.

Когато беше ангажиран с нещо — например с обекта, когото наблюдаваше през оптичния мерник на снайперистката си пушка — Докс притежаваше свръхестествена способност за съсредоточаване. Във всички останали случаи обаче проявяваше склонност към изключителна разсеяност.

— Как мислиш? — повторих аз, черпейки сили от търпението, което изискваше нашето партньорство.

Той пусна завесите да паднат обратно и пак седна на леглото.

— Давай, готин, знаеш, че най ме бива на терен. Такива решения оставям на тебе. Главното, струва ми се е, за малко да го гепим сам и извън обсега на камерите. Например във фитнес залата. Или в клозета. Ако пие много кафе или пък зелен чай, в случай че си пада по здравословните неща, по някое време ще трябва да иде до кенефа например. Ние ще го последваме, ще го напръскаме по лицето и ще тръгнем обратно за Лос Анджелис да пием по бира.

— Първо трябва да изпитаме цианида — намеси се Ларисън. — И ако действа, както се предполага, да изберем съответния антидот. Не е ясно какво ни пробутва Хорт за „противоотрова“.

Някой път в подходящ момент щях да го притисна да ми разкрие какво има между тях с Хортън. Не сега обаче.

— Ти как виждаш нещата? — погледнах го аз. — На пленарната лекция или във фитнес залата?

Ларисън се усмихна. Зачудих се дали разбира какво се опитвам да направя.

— Според мен можем да използваме фитнес залата — отвърна той.

— Не казвам, че не можем — побърза да отстъпи Тревън. — Ама ще имаме нужда от доста късмет. В досието пише, че се занимавал с кросфит. Е, и аз тренирам същото и в който да е ден ще ви е трудно да предвидите дали ще ме заварите в залата или навън. Шорок спокойно може да реши: по дяволите залата, излизам да тичам и междувременно да разгледам забележителностите.

— Добре де, каквото и да прави Шорок, хайде да разгледаме потенциалните пречки една по една и да видим дали информацията за спортните му навици може да ни е от полза — предложих аз, без да разкривам, че всъщност съм доволен от възражението на Тревън.

Докс поглади катинарчето си.

— Трийсет и седем градуса жега и пълчища туристи, които трябва да избягва? Плюс това ви гарантирам, че фитнес залата в „Уин“ е супермодерна и ще има мацки по трика. Кой би го пропуснал? Тъй че залагам срещу бягането из града.

Както често се случваше, аз не бих се изразил по същия начин, но не можех да не се съглася с логиката му.

— Добре. — Тревън вдигна ръка в жест, изразяващ, че е възможно, но… — Да речем, че по някое време той ще е в залата. Това пак е огромен интервал. Истинският кросфитър ще стане супер рано, ако се налага, за да си изпълни комплексите преди пръскащия се от срещи работен ден. Или пък ще прескочи обяда. Или ще тренира точно преди лягане.

Кучето пак се разлая.

— Боже всемогъщи! — възкликна Докс. — Никога не съм бил принуден да търпя толкова гаден лай. Сякаш някой прави електрическа клизма на проклетото животно.

Опитах се да не си го представя. Което, естествено, още повече влоши положението.

— Прав си — обърнах се към Тревън аз. — И все пак, ако има начин да го пипнем във фитнес залата, това действително може да ни реши проблема. Няма го в програмата му и съответно не е гореща точка от гледна точка на охраната му. Всъщност, ако някой от нас е вътре при неговата поява, най-вероятно няма да ни обърнат внимание. Би трябвало да го пазят двама гардове от Секретната служба, нали така? Това не е пълно охранително подразделение. Ако беше президентът, щеше да има пълна охрана, която предварително щеше да опразва всяко помещение, независимо дали влизането му там е било обявено. Понеже са само двама обаче, те ще се съсредоточат повече върху човек, който преследва Шорок, а не толкова върху хората, вече намиращи се на местата, на които той реши да отиде.

За миг се възцари тишина.

— Ами, може да се редуваме във фитнес залата — наруши мълчанието Тревън. — Всички сме във форма, тъй че за персонала или за когото и да е друг, деветдесетминутната тренировка няма да изглежда необичайна, и всеки от нас сигурно може да убие доста време под душа, в сауната или в съблекалнята, и преди, и после. Ако се редуваме един по един, всеки по два часа, покриваме осемчасов интервал. Пак е петдесет на петдесет за един шестнайсетчасов ден, ама и това не е зле.

Кимнах доволно. Имах същата идея, разбира се, но изразявайки я като неоформено желание, бях оставил Тревън да я превърне в план, който сега можеше да смята за свой.

— Интересно предложение — казах. — И след като спомена за шансовете ни, мисля, че всъщност можем да се справим още по-добре. Няма нужда да покриваме целия ден, нали? Да приемем, че Шорок тренира поне час. Ако го няма в залата, когато си тръгва първият от нас, следващият може да започне, да речем, трийсет минути по-късно и пак ще се застъпи с Шорок. Това прави покритие от близо десет часа. И се басирам, че има по-голяма вероятност той да се появи в салона рано сутрин, отколкото късно вечер. Най-подходящата за трениране част на деня е преди срещите. Плюс това главната причина за присъствието му тук е да го гощават. Това става вечер. Тъй че, ако си изиграем картите както трябва, шансовете ни са доста по-големи от петдесет на петдесет.

Докс забарабани с длани по корема си.

— Не е зле за Лас Вегас. Има и още една вероятност, макар че не е особено голяма, като се имат предвид съблазните, които предлага тоя град. В досието пише, че Шорок ходел на черква. Всяка неделя.

— И какво от това? — попитах.

Той сви рамене.

— Е, по програма Шорок си заминава в неделя. Набожният човек ще се отбие на тръгване в някой тукашен храм. Докато самолетът му стигне до Източното крайбрежие, с трите часа разлика във времето, там вече ще е късно да ходи на черква.

Кимнах.

— Съгласен съм, вероятността е малка, а и как предварително да предвидим къде ще отиде, ако изобщо отиде някъде?

— Да, сигурно си прав. Въпреки че колко черкви може да има в Лас Вегас?

— Стотици — отвърнах. — Ако искаш да спечелиш пари от болници, ще ги построиш там, където има болни.

— Аз съм за фитнес залата — обади се Ларисън. — Може да се редуваме, както каза Тревън, с половинчасови интервали между смените, за да покрием повече време. Който от нас го види, съобщава на другите. Там има огромен спа център и ако Шорок използва нещо в него — тоалетна, душ, парна баня, гореща вана, сауна — просто ще трябва да го хванем вътре сам за минутка. Всъщност в сауната или тоалетната ще е най-добре. Първият случай лесно може да се обясни като инфаркт, а вторият — като емболия.

Замислено кимнах и отново се престорих, че не съм дообмислил тези убедителни аргументи.

— Да оправиш някого в парната баня — произнесе Докс. — Като го казваш така, звучи мръснишки.

Не си направих труда да отбележа, че никой друг не е казвал такова нещо.

— Във фитнес залата е най-разумно — заяви Тревън.

Кучето пак се разлая. Докс потрепери.

— Автомобилни аларми, хора, дето крещят по телефоните си на публични места, собственици на кучета, дето оставят джавкащите си любимци навън. А, и докато сме на тая тема, пътници, дето отпускат облегалките си в самолета максимално назад. Казвам ви, няма вече цивилизованост на тоя свят. Отивам да си взема нещо безалкохолно от автомата. Някой друг иска ли?

Останалите поклатиха глави. Докс излезе от стаята.

Поговорихме още за подхода ни към Шорок, какво ще направим, ако се появи във фитнес залата, как ще процедираме, ако не дойде. Забелязах, че Докс отсъства малко по-дълго, отколкото предполага пътят до автомата, и се зачудих дали не е изпитал неприсъща му потребност от уединение и дали всъщност не е слязъл до тоалетната във фоайето.

— Какво ще кажете да поразузнаем наоколо — предложи Тревън. — Трябва да обиколим комплекса, за да се запознаем с разположението му и да уточним подробностите. Очевидно не можем да го направим заедно, но пък ще бием на очи, ако се мотаем из казиното поотделно. От охраната може да забележат на мониторите такова странно поведение.

Никой не му отговори веднага и по време на мълчанието установих, че кучето най-после е престанало да джавка. Изпитах невероятно облекчение.

— Основателна забележка — съгласих се аз. — В такива случаи обикновено си взимам компаньонка. Момичетата не се интересуват какво правиш и за какво говориш, стига да им платиш, а ако им направи впечатление, че се питаш дали те следят, или вършиш нещо тактическо, най-често си го обясняват с това, че си женен и те е страх да не те видят.

— Нямам нищо против — заяви Тревън. — И аз съм го правил.

Ларисън кимна.

— Добра идея.

Разнесе се звук от вкарване на карта в електронната ключалка на вратата и след миг в стаята влезе Докс. Широко усмихнат.

— Е, цианидът действа — повдигна флакона той.

В първия момент не разбрах за какво говори. После ме осени.

— Не може да си го направил!

Докс кимна.

— Направих го. Ако бях слушал онова същество още само една минута, щях да изкрейзя, кълна се. Така с един куршум ударих два заека. Цианидът действа и можем се насладим на тишината.

Поклатих глава и въздъхнах, като си мислех, че е трябвало да го предвидя.

— О, я стига — изсумтя Докс. — Да не искате да кажете, че не ви е хрумнало същото?

— Ще ми се да беше — отвърна Тревън.

Всички се засмяхме и това може би беше добре. Нищо не сплотява един екип повече от споделения смях — е, навярно и един хубав въргал, обаче кръчмарските въргали бяха за по-млади хора, пък и не можехме да си позволим да привличаме вниманието. Само че мимолетното усещане за другарство помежду ни ми се стори тъкмо такова — мимолетно. Просто временно затишие, було, скриващо различия, които скоро могат да тласнат всеки от нас към съвсем различни страни на сцена, чиито контури долавях, ала все още не можех ясно да различа.