Бари Айслър
Рейн-Сан: Заложник на съдбата (22)

22.

Мина много време, докато Ларисън се почувства готов да позвъни на Хорт. Не знаеше как са ги проследили във Вашингтон — сателит, охранителни камери, безпилотен самолет или нещо друго — и трябваше да е сигурен, че няма да се случи отново. Затова засили и без това строгите си мерки, прекарвайки часове наред в автобуси, таксита, молове и в метрото, в опит не само да разкрие евентуалните си преследвачи, но и да скрие движенията си от евентуални разположени по-далеч наблюдатели.

Слава богу, беше успял да убеди другите, че единственият им правилен ход е да вземат Кей за заложница. Това бе вярно, естествено, но той имаше собствени, допълнителни мотиви да иска да използват Кей срещу Хорт: стойността на заплахата му да разпространи записите с изтезанията падаше.

Ларисън отдавна разбираше, че политическият елит на Америка държи на антитерористичните практики, като изчезвания, изтезания, удари с безпилотни самолети и нашествия, защото перверзно се облагодетелстваше от терора, неизбежно произтичащ от тези практики. Те не бяха отговор на заплахата, а по-скоро причина за нея, и такава бе и целта. Изплашеното население се поддаваше на контрол. Безкрайната война и пускащите метастази мерки за сигурност носеха огромни печалби на корпорациите, на които служеха политиците. В този смисъл евентуалното разпространяване на видеозаписи, на които американски военнослужещи изтезават крещящи мюсюлмански пленници, представляваше по-скоро обещание, отколкото заплаха, поне от гледна точка на американския елит.

И все пак, при нормални обстоятелства, хората щяха да реагират с отвращение и ужас на такива страховити мъчения. Записите по най-неопровержим начин щяха да изобличат виновниците и хората, наредили извършването на тази жестокост, щяха да бъдат дискредитирани, а кариерата им — съсипана. И тази изключително лична заплаха беше по-силна от интереса на властите да намират начини за увеличаване на опасността от тероризъм — поне достатъчно да се съгласят да кихнат сто милиона долара в необработени диаманти.

Но сега всичко се беше променило. Америка се намираше под атака и кой щеше да възрази срещу заснетото на записите? Да възрази ли?! По дяволите, щяха да настояват за още. Хората, които го бяха наредили, нямаше да бъдат порицани. Щяха да станат герои.

И тъкмо в това се състоеше проблемът. Сегашните обстоятелства понижаваха стойността на картите, които той държеше — до такава степен, че се питаше дали ударите не са извършени, за да неутрализират изнудването. Е, дори това да не беше главната им цел, все трябваше да е хрумнало на някого. А и резултатът така или иначе щеше да е същия. Цената на неговите авоари падаше и Ларисън съзнаваше, че се нуждае от нови. Например дъщерята на Хорт. Самата тя и онова, до което щеше да го доведе.

Накрая стигна до покритите с графити ролетни врати на магазините, напуканите стени от бетонни тухли и изподраните обяви за даване под наем в унилия промишлен район. Известно време се скита сред самотните безработни мъже, които висяха наоколо, жертви на една изцедена докрай икономика. Харесваше му прикритието, което му осигуряваха те, харесваше му това, че никой не ги познава, не му пука за тях и не може да ги различи един от друг, харесваше му да разбира, че докато се мотае сред тях, коравосърдечието и безразличието на света поглъщат и него.

Спря с гръб към тухлената фасада на фабрика за рециклиране и се огледа. Небостъргачите в центъра стърчаха в избледнялото синьо небе на около километър и половина зад него. Ако се изключеха онези далечни монолити, можеше да е почти навсякъде. В старо фабрично селище, умиращо градче в ръждивия пояс^[1]. Тук не кипеше треска за пазаруване. Нямаше нищо за купуване, нито пък пари, с които да се купува. Това беше последното място, за което щяха да се загрижат политиците, последното място, което щяха да защитят със сили за сигурност. Чувстваше се анонимен. Чувстваше се в безопасност.

Ларисън извади джиесема на Кей, сложи му батерията и го включи. Знаеше номера на Хорт, но предполагаше, че полковникът има друг, чист телефон, изключително за лични разговори. Провери списъка с номера за бързо набиране и веднага видя запис „Татко“.

Да, не беше същият като този, който имаше той — явно друг, личен телефон.

Отвори снимките, които бяха направили във вана, и ги прати на номера на „Татко“, изпитвайки удоволствие от усещането, че нарушава личното пространство на Хорт. Изчака файловете да изтекат и се обади на полковника.

Едно иззвъняване, после:

— Привет, милото ми момиченце, тъкмо се канех да отворя снимките, които ми прати. Как си?

— Милото ти момиченце е добре — отвърна Ларисън. — Засега.

Последва дълго мълчание. Ларисън се наслаждаваше на тишината. Можеше ли да има по-ясен начин Хорт да изрази внезапния си шок, объркване и безпомощност? Своя смут, безсилен гняв, а скоро и отчаяние?

— Кълна се във всемогъщия бог…

— Разгледай снимките — прекъсна го Ларисън. — Тя е жива. Засега. За разлика от хората, които си пратил да я пазят.

Отново настъпи мълчание, по време на което, предположи Ларисън, Хорт отваряше снимките. После каза:

— Пусни я. Просто я пусни. Тя не ти е направила нищо…

— Ти обаче си ми направил.

— Да. И това е между нас с теб и никой друг.

— Трябва да се измъчваш до смърт, Хорт. Защото знаеш, че тъкмо ти си ме учил да откривам най-уязвимото място на обекта. И да го атакувам там. И пак ти ми показа как, спомняш ли си? Добра се до мен чрез Нико.

— Така е, да. Нали знаеш какво ще се случи с него, ако нещо стане с дъщеря ми?

Ларисън се засмя.

— Ти и без това го държиш на мушка, Хорт. Да не би да ме заплашваш, че ще го вземеш на втора? Какво ще направиш, ще наредиш да изнасилят племенничките му, да убият племенниците му и всички други заплахи, които ми отправи преди, а?

— Няма значение. Ако с нея се случи нещо, няма да спра да те търся, докато не те открия. Да, ще започна с твоя Нико и с абсолютно всичките му роднини, един по един, а него ще оставя за накрая, за да знае какво ги е сполетяло и кой е причина за смъртта на всичките му близки, за съсипването на целия му живот. Лично ще се погрижа за това.

— Пропускаш нещо много важно, Хорт. Знаеш ли какво е то? Хич не ми пука! Давай, затвори ми. Още сега върви при Нико. Опитай, да видиш какво ще направя.

Мълчание. После:

— Казвай какво искаш.

— Искам си диамантите.

— Друго?

— Гаранция, че ще отзовеш хрътките, които насъска срещу нас.

— И ще пуснете дъщеря ми, така ли?

— Да.

— Невредима?

— Да.

— Добре тогава.

— Как?

— Лично ще ви донеса диамантите. И утре ще дам изявление, което, убеден съм, ще ви успокои по другия въпрос.

— Какво изявление?

— Сега не мога да ти кажа. Но ще го гледаш по телевизията. Ще дам изявлението и веднага ще взема самолет за Лос Анджелис. Можем да се срещнем утре вечер, ако искаш.

Въпреки всичко Ларисън не можеше да не се трогне от всеотдайността му. Хорт със сигурност знаеше, че ще отиде там, за да умре.

После обаче се запита дали не надценява прекалено много човечността на Хорт. Това хитро копеле и по-рано го беше изигравало. Трябваше да внимава. Да обмисли всеки детайл. Да погледне всичко от перспективата на Хорт и да види дали ще открие слабости в собствената си позиция.

— Може и да успееш да ни откриеш — каза Ларисън. — Въпреки че бяхме предпазливи, ти ни намери в „Хилтън“, така че може би пак ще измислиш начин. Този път разликата е, че Мими ще е при мен. Ако разбиеш вратата, трябва да си сигурен, че ще ми пръснеш мозъка за по-малко от секунда. Защото толкова време ще ми трябва да пръсна нейния.

— Никой няма да разбива никакви врати — увери го Хорт. — Искам само тя да е в безопасност. Не ми пука за останалото, ти беше прав. Взимай каквото искаш и я пусни.

Ларисън се замисли. Не можеше да си представи, че Хорт ще рискува живота на дъщеря си заради диамантите. Въпросът беше дали ще отзове хрътките си. И как Ларисън щеше да се увери, че го е направил.

Ала докато разсъждаваше, осъзна, че това може и да няма значение. Щом получеше диамантите и убиеше Хорт, щом убиеше и Рейн, Тревън и Докс, властите можеха да го издирват колкото искат. Само щяха да си изгубят времето. Защото щяха да търсят призрак.