Бари Айслър
Рейн-Сан: Заложник на съдбата (30)

30.

На другата сутрин четиримата стояхме на асфалта на сънливата аерогара в Санта Моника. Канезаки беше пристигнал с пътнически самолет на лосанджелиското международно летище, откъдето щеше да се прехвърли на чартърен самолет и да ни вземе оттук. Можехме да се срещнем в Лос Анджелис, но в момента големите летища бяха затегнали мерките за сигурност и не искахме да рискуваме — дори да бяхме готови да оставим пистолетите си, а ние не бяхме. Затова хвърлих другите на аерогарата в Санта Моника и закарах камиона на един недалечен паркинг на хамалската фирма с надеждата Канезаки да получи само глоба, че случайно го е върнал в отсрещния край на страната, вместо да се налага да плати целия камион.

Бяхме пренощували в друг евтин лосанджелиски мотел. Кей я нямаше и ние изпитвахме облекчение — дори Ларисън, струва ми се. Ларисън и Докс бяха разговаряли, само че далече от мен и не знаех какво са си казали. Накрая обаче моят партньор грабна очевидно смаяния Ларисън в мечешката си прегръдка. Ларисън изглеждаше също толкова изненадан и объркан, колкото бях и аз, когато ми се случи за пръв път. Искаше ми се да го успокоя, че ще свикне с времето — Докс би казал дори, че ще му стане приятно — но реших, че ще разбере и сам. Междувременно стигаше засега да осъзнае, че макар да няма по-страшен противник от Докс, няма и по-добър приятел.

Надявах се, че съм постъпил правилно, като дадох пистолета на Ларисън. Истината е, че не бях съвсем сигурен какви са били мотивите ми. Това беше или най-благородната, или най-глупавата постъпка в живота ми. Е, щяхме да видим дали е за добро или за лошо.

Сутринта бях проверил секретния уебсайт. Имаше едно-единствено съобщение от Хортън:

„Обади ми се. Това трябва да бъде предотвратено. И ти благодаря. Няма да го забравя.“

Последното навярно се отнасяше за освобождаването на Кей и може би по-конкретно за спасяването й от Ларисън. В огромното си облекчение, обзело го след няколкото нощи на най-ужасните страхове, които е изпитвал, той сигурно беше искрен. Ала се съмнявах, че благодарността му ще е дълготрайна. Реших да не му се обаждам. Ларисън имаше право. Хортън беше закоравял манипулатор и не исках да му дам още една възможност да ме баламоса.

На малкото летище нямаше много излитания и кацания и аз лесно познах самолета, за който ми каза да гледам Канезаки: странно издут корпус с две къси крила под носа и две големи, изнесени назад. „Пиаджо Р180 Аванти“. Долетя от северозапад, рулира, обърна и спря. Вратата се отвори и Канезаки изскочи навън. Видя ни и махна.

Всички се качихме. Поспрях да се ръкувам с Канезаки, а Докс, естествено, го задуши в прегръдката си. Том затвори вратата зад нас. Пет минути по-късно вече бяхме във въздуха и летяхме към Линкълн.

— По дяволите — изсумтя моят партньор, полегнал на една от меките кожени седалки. — Може би трябва да си взема един такъв.

И най-странното беше, че наистина можеше. Но едва ли говореше сериозно. Все още не бяхме почувствали парите като истински. Първо, прекалено ни пареше под краката. И второ, бяхме прекалено съсредоточени върху предотвратяването на този ужас, за който неволно бяхме допринесли.

— Бях прав за Гилмор — съобщи Канезаки. — В момента е в Линкълн.

— Твоят приятел следи ли джиесема му? — попитах.

Той кимна.

— Така че се налага да си разделим работата. Очакваме четирима стрелци на мястото и наземен екип, вероятно само от един човек, да управлява безпилотния самолет от някъде другаде. Вие трябва да решите как да се справите с тях.

— Отчасти зависи от играчките, които си ни донесъл — отбеляза Докс.

Канезаки се изправи и отиде в дъното на самолета, после се върна с две продълговати брезентови чанти, остави едната на пода и подаде другата на партньора ми.

Докс отвори ципа и се ухили, като че ли е дошла Коледа.

— Мама му стара! — възкликна той, като извади една дълга черна карабина и я подхвърли в ръце. — „Найтс Армамент СР-25“, с интегриран заглушител, пълнител с двайсет патрона и… Ооо! Оптиката е на Лиополд Марк 4 HAMR. Досега не съм си играл с такова нещо. Ще има ли къде да го пробвам?

— Ще намерим място — успокои го Том. — Там, където отиваме, има много голи полета.

Той приклекна и отвори ципа на втората чанта.

— Тук ви е комуникационната техника. Слушалки „ИНВИЗИО Диджитъл Иърс Х5“ и радиостанция Х50. Хендсфри, сензорен микрофон. Всичко е криптирано и ще можем да разговаряме помежду си.

— Други оръжия? — попита Ларисън.

Канезаки бръкна в чантата и извади пистолет, който отлично познавах.

— „Хеклер и Кох“ МК 23 СОКОМ със заглушител „Найтс Армамент“. По един за всеки.

Той го подаде на Ларисън, който по навик провери дали е зареден.

— Страхотен пистолет, ама със заглушителя е дълъг колкото пушка — изтъкна Тревън. — Къде ще го носим?

Том отново се наведе над чантата, извади голямо черно дипломатическо куфарче и го отвори. В стиропореното гнездо лежеше пистолет с монтиран заглушител.

— Знам, че в градска среда няма смисъл да се опитваш да криеш такова оръжие в себе си — каза Канезаки. — Но можеш да го измъкнеш от куфарчето за по-малко от секунда. Щом вече е навън, няма значение кой го вижда. А ако куфарчетата не ви изглеждат подходящи, имам и спортни сакове.

Тревън удовлетворено кимна.

— Бронирани жилетки, надявам се? — включих се в дискусията и аз. — Нали разбираш, за всеки случай.

— „Драгън Скин“ — успокои ме Том. — Могат да спрат множество 7,62-милиметрови куршуми.

Той извади една папка и я разтвори.

— Това са снимки на училището и района наоколо от сателит и откъм улицата. Някои са от „Гугъл“, други са военни. Би трябвало поне да ви дадат известна представа. Там ни чака ван. Когато кацнем, ще направим обиколка.

Разгледахме снимките. Училището представляваше квадратна тухлена сграда извън центъра на града, двуетажна, заобиколена главно от участъци, обрасли с трева. Имаше един главен вход, но от другите три страни също бяха разположени входове и изходи.

— Ако и четиримата стрелци възнамеряват да минат през главния вход, добре — казах аз. — Но ако се разделят, ще ни трябва човек от всяка страна на сградата. Следователно няма кой да се заеме с оператора на безпилотния самолет.

Канезаки ме погледна.

— Не броиш мен.

— Вярно, не те броя — потвърдих аз. — Том, вече сме разговаряли на тази тема. Ти си страхотен разузнавач, обаче не си за работа на терен. Ако се падне да покриваш не онзи вход, който трябва, може да се окажеш сам срещу четирима. Не става.

— Има по-добър начин, струва ми се — обади се Докс.

Всички насочихме вниманието си към него.

— Вижте постройките около училището. Какво има тук?… Черква, видеомагазин, автокъща и хотел, май че е „Холидей Ин“. Между тях има само равни терени и от всяка от тия точки имам пълна видимост към две от страните на училището. С наблюдател долу за потвърждение на целта, с новата карабина и с тия малки разстояния, мога да поваля четири обекта за четири секунди. Ако Том поеме наблюдението, Тревън и Ларисън ще останат свободни да покрият другите две страни на сградата, а Рейн — да неутрализира оператора на безпилотния самолет, където и да се установи той.

Не знаех дали наистина се нуждае от Канезаки в качеството на наблюдател, или просто му дава някаква работа, за да го успокои.

— Или ще поеме наблюдението, или ще ми е шофьор — казах аз. — Зависи къде и кога локализираме Гилмор и какъв е теренът.

Никой не възрази. Реших, че този подход е разумен. Тревън и Докс бяха най-добрите бойни стрелци, Докс беше единственият снайперист. Аз поемах оператора на безпилотния самолет, който най-вероятно щеше да е сам и дори да имаше оръжие, вниманието му щеше да е насочено към задачата, която изпълняваше.

— Каква е охраната в това училище? — попита Тревън.

— При нормални обстоятелства просто няма такава — отвърна Канезаки. — Но заради всички тези слухове за атентати срещу училища много градове поставят полиция на входовете. Мисля, че и в нашия случай ще е така.

Тревън кимна.

— Театрална демонстрация.

— Точно така — потвърди Ларисън. — Едно или най-много две отегчени ченгета на входа с пистолети трийсет и осми калибър, прибрани в кобури. С малко бързина, изненада и агресивност всички ще са мъртви още преди да осъзнаят, че има проблем.

— Районът изглежда осемдесет процента ферми и ниви — отбелязах аз. — Има доста уединени места. Ако твоят приятел не успее да локализира джиесема на Гилмор, ще видим бая зор да го намерим.

— Работя по въпроса — мрачно отговори Канезаки. — Дотогава нека се опитаме да определим по снимките къде щяхме да се установим ние, ако бяхме на мястото на Гилмор.

През останалата част от полета доразвихме плана си и наваксахме малко сън. Когато кацнахме и слязохме от самолета, настъпваше вечер и макар че от асфалта още се излъчваше топлина, вече започваше да се разхлажда. Нахлузихме си бейзболни шапки и тъмни очила, в случай че някой ни търси чак в Линкълн. „Единственият начин да пътуваш“ — отбеляза Докс, преметнал през рамо чантата с карабината, докато вървяхме към фирмата за автомобили под наем, за да се качим на обещания от Канезаки ван.

Взехме си храна и потеглихме към училището. Слънцето потъваше в безкрайното синьо безоблачно небе и дори във вана се усещаше ухание на окосена трева.

Училището се намираше в края на града, район, който се състоеше главно от еднофамилни къщи, няколко ферми и един смесен търговски и офис център. Реших, че обектът може да е избран заради относителната му отдалеченост: по-малко потенциални свидетели, способни да опишат отделните аспекти на касапница, която заговорниците не искаха никой да види.

Малко по-нататък подминахме строителен обект.

— Чакайте, искам да поразгледам тук — каза Докс.

Обиколихме и се върнахме през облаците прах, които вдигнахме по пътя зад себе си.

— Тук като че ли няма особено голямо движение — отбеляза моят партньор.

Имаше право. Не се виждаха строителни материали и оборудване, само една четириетажна двойна Т-образна греда със скелет от бетонни плочи. Наоколо дори нямаше телена ограда. Нито прозорци, нито покрив, нито врати.

— Тъкмо каквото ни трябва — посочи Докс. — Изоставен строителен обект, широко известен като жертва на рецесията в страната. Също така известен като идеалното градско снайперистко скривалище. Я гледайте — видимост към фасадата на училището, двеста метра. Лесно прицелваме. Ще заема позиция по тъмно, но ми се струва, че току-що намерихме мястото. По кое време трябва да се появят терористите?

— Срещата е в осем и четирийсет и пет — отвърна Канезаки. — Тъй че сигурно след това.

— Е, тогава предлагам да заема позиция в дванайсет и трийсет, посред нощ. Ще пострелям с карабината по първи зори. Наоколо няма да има много хора, а и нали е със заглушител. Не си се сетил да вземеш спален чувал, нали?

— Мамка му, не — изруга Том. — Изобщо не ми дойде наум.

— Нищо, наблизо сигурно има „Уол-Март“. Ще си купя някакви топли ловджийски дрехи и постелка, върху която да се изтегна. Ще гледам изгрева, супер.

Купихме му каквото искаше и след мръкване се върнахме на строителния обект. Докс влезе вътре и съобщи, че обстановката му е харесала. После те двамата с Тревън, който изглеждаше най у дома в района, ни настаниха в анонимен крайпътен мотел, в две съседни стаи на втория от два етажа. Нахранихме се, проверихме екипировката си и отново обсъдихме плановете си. Канезаки се обади по сателитен телефон на своя приятел от телефонната компания. Гилмор бил включил джиесема си предишния ден в Линкълн, но в момента той бил изключен.

— Ако не успеем да го локализираме, операцията се проваля — изтъкнах.

Канезаки кимна.

— Ще се наложи да съобщя за бомбена заплаха. И да ги накарам да евакуират учениците. Но това само ще пренасочи атентата. И следващия път може да не знаем кое е училището.

Умълчахме се. Разбирах, че всички искаме да го предотвратим. И ако не го предотвратим тук, сигурно изобщо нямаше да успеем.

— А Хортън? — попита Том.

— Какво Хортън? — погледнах го аз.

— Знам, че подаде оставка, но още има връзки. Може да знае нещо или да е в състояние да научи. Ще му се обадиш ли?

— В момента едва ли е склонен да ни помогне — обади се Ларисън.

Спомних си за съобщението в секретния сайт.

— Не, мисля, че тук грешиш. Само че вече не му вярвам за нищо.

Ларисън се усмихна.

— По-добре късно, отколкото никога.

— Какво ще изгубим? — упорстваше Канезаки. — Използвай моя сателитен телефон. Няма как да ни локализира тук.

Замислих се за момент. Той имаше право, не виждах какво ще изгубим. Но Хортън ме беше излъгал и ни бе заложил капан. Не ми се приказваше с него. Даже нямах намерение да го оставя жив, след като всичко това приключи.

Държах се като глупак. Първо тактиката.

— Добре, дай телефона — въздъхнах аз.

Полковникът отговори бързо, може би очакваше да го потърся.

— Хортън.

— Искаше да ти се обадя.

— Слава богу! Вече се готвех да съобщя на линкълнската полиция за бомбена заплаха. Но това нямаше да предотврати атентата, само щеше да…

— Да го пренасочи, знам.

— Моля те, кажи ми, че си там. И че ще го предотвратиш.

— Предишния път, когато знаеше къде ще бъда, ми прати четирима убийци.

— Това беше най-голямата грешка в живота ми, несъмнено.

Стори ми се, че говори искрено. Не че имаше значение.

— Как ни откри там? — попитах, като си мислех за Тревън.

— С национални технически средства.

Може и да не ме лъжеше. Нямаше как да разбера. Дори не бях сигурен защо съм си направил труда да го попитам. Просто ме гризеше неразрешеният въпрос.

— Ако си в Линкълн, искам да помогна — продължи той. — С всичко, каквото мога.

— Тук сме — потвърдих. Чувствах се отвратително, че му доставям това удоволствие.

— Добре.

— И Гилмор е тук.

— Да, знам.

— Трябва да науча къде е. Джиесемът му е изключен. Можеш ли да го откриеш?

Последва кратко мълчание.

— Ще се обадя на един-друг. Как да се свържа с теб?

— Аз ще ти позвъня.

— Благодаря — отвърна Хортън и затвори.

Никой не спа. В три през нощта Канезаки закара Докс на строителния обект. Аз се обадих на Хортън. Още не знаеше нищо. Приятелят на Канезаки му съобщи, че джиесемът на Гилмор продължава да е изключен. Започвах да изпитвам мрачно предчувствие. Не само, че нямаше да успеем да предотвратим атентата. Щях да се чувствам виновен, че съм задействал всичко това.

Реших, че каквото и да се случи и колкото и дълго да се наложи да чакам, Хортън ще умре. Предполагах, че в крайна сметка всъщност няма да има значение, но тази мисъл поне ме разсейваше и донякъде ме утешаваше. За известно време дори ми помогна да се унеса.