Бари Айслър
Рейн-Сан: Заложник на съдбата (18)

18.

Като страняхме от междущатските магистрали и пътувахме на северозапад, ние напуснахме Мериленд, пресичайки Потомак по моста Пойнт ъв Рокс, далеч от околовръстното и шосе 95. Шофираше Докс, аз бях отпред до него. Слънцето се спускаше ниско в небето, но още беше достатъчно светло. Искаше ми се да се стъмни по-бързо. Всеки момент очаквах зад нас да се появи фаланга от полицейски коли с включени светлини и надути сирени. Звучеше абсурдно, естествено, ала същото можеше да се каже за присъствието на ония четиримата в „Хилтън“. Бях сигурен само, че колкото повече се отдалечим от града, толкова по-добре ще се чувствам.

Държахме радиото включено, за да видим дали няма да съобщят новини за стрелбата в хотела. Имаше много, но всичките объркани и непълни. Свидетели твърдели, че са чули изстрели, полицията отцепила района, ченгетата казвали само, че разследват евентуална стрелба. Всичко това можеше да са дежурните приказки, а можеше и зад кулисите да стои Хортън, да дърпа конците на местните власти в името на „националната сигурност“ и да скрие самоличността и принадлежността на убитите.

Разговаряхме за случилото се в хотела, търсихме пропуска в мерките ни за сигурност. Ако не успеехме да го открием, трябваше да приемем, че проблемът все още съществува, и усещането за някаква скрита уязвимост, която всеки момент може да ни връхлети, беше влудяващо.

— Сигурен ли си, че не са ви проследили? — попитах аз, докато пътувахме.

— По дяволите, да — отвърна Докс. — Избрахме стабилен маршрут за засичане на преследвачи от летището. Сменихме няколко таксита, пътувахме с метрото, знаеш как се прави. Невъзможно е някой да ни е проследил.

Сподавих желанието да му напомня, че изобщо не е трябвало да използва летището, но в този импулс разпознах опит просто да си го изкарам на някого, от което нямаше да излезе нищо продуктивно. А и въпреки че изобщо не биваше да ходят на летището, щом не ги бяха проследили, значи не ги бяха проследили.

— Ами оръжейното изложение, където каза, че сте ходили?

— После пак направихме проверка. Сто процента чисто.

— Ами…

— Хотелът ли? Направих резервацията от телефон в една бензиностанция в Мерифилд, Вирджиния. След като вече бях абсолютно сигурен, че сме чисти.

— Добре, ами…

— Джиесемите ни бяха изключени през цялото време. Ларисън ни провери на два пъти. Тоя пич е параноик като тебе.

Замислих се.

— Смяташ ли, че може той или Тревън да са предупредили Хортън?

— Трудно е да се каже. Ония в хотела може да е трябвало да очистят само нас, а не тях двамата. В такъв случай обаче някой не е получил инструкциите, щото Ларисън и Тревън направиха и четиримата на решето. И ти го видя със собствените си очи.

Кимнах, разочарован и гневен. Да те проследят, когато си мислиш, че си непроследим, е едно от най-ужасните усещания за уязвимост на света.

— Знаеш ли какво ми идва на ума? — попита Докс.

— Какво?

— Струва ми се, че навлизаме в епоха, в която наемници като тебе и мене ще трябва да обмислят плюсовете на пенсионерския живот. Тъй де, сега просто има прекалено много начини да ни гепят. Навсякъде е пълно с камери, над американските градове пускат наблюдателни безпилотни самолети. Управлението за национална сигурност извършва вътрешен шпионаж, всички интернет и телекомуникационни компании работят заедно с властите, сателити и суперкомпютри анализират цялата тая информация… Струва ми се, че сега живеем в свят, в който, ако някой си го е поставил за цел, ще те открие. А това значи или да работиш за тоя някой, или изобщо да не работиш.

Не отговорих. Може би Докс имаше право. Може би се беше стигнало до момент, в който вече нямаше място за хора като нас. Може би се бяхме превърнали в останки, анахронизми, брънки от една последна верига в машина, която вече няма полза от нас, машина, която се готви да ни смели и изплюе, за да продължи да функционира още по-безчувствено и безпощадно отпреди.

Вече започваше да се стъмва, когато отбихме при една бензиностанция край Кълпепър, за да заредим и отидем до тоалетната. Тревън и Ларисън бяха подгизнали от пот, но сами предложиха да останат още малко отзад, тъй и тъй били свикнали. Осведомих ги за репортажите по радиото, ала нямаше много за разказване. Набързо обсъдихме кой да купи провизии. Тревън имаше зелени очи, Ларисън излъчваше онова усещане за опасност, аз бях азиатец. Пък и Тревън и Ларисън изглеждаха така, все едно току-що излизат от парна баня. Оставаше Докс като най-незабележим и най-малко запомнящ се от четиримата. Той купи пътна карта, много бутилки вода и пълнозърнести бисквити и ние отново потеглихме в бавно разхлаждащата се нощ.

Докато пътувахме на юг, по радиото предаваха само местни новини и информация за трафика. После гласът на водещия изведнъж се оживи и напрегна.

— Имаме извънредна ситуация — съобщи той. — Атентат срещу Белия дом. Атентатор самоубиец.

— Боже всемогъщи! — възкликна Докс и усили звука.

Водещият продължаваше:

— В момента там пристигат полиция и линейки. Имаме сведения за тежко ранени. Доколкото ни е известно, още никой не е поел отговорност за атентата. Не е ясно дали президентът изобщо е бил в Белия дом.

— Какви ги говорят, по дяволите?! — учудих се аз. — Та това място е истинска крепост! Атентатор самоубиец ли? Пълен абсурд.

— Може би пак самолет?

— Щяха да кажат.

Докс мрачно ме погледна и отново насочи вниманието си напред.

— Каквото и да е, май ние сме му разчистили пътя. По дяволите. Мама му стара. Дали да не спрем и да кажем на Ларисън и Тревън?

— Не, карай нататък. Това е трябвало да се случи, докато ние сме били в града, загря ли? Сега са го блокирали. Басирам се, че части на Националната гвардия спират движението по околовръстното, навсякъде. Искам да се отдалечим колкото може повече от случващото се във Вашингтон.

Опитвах се да се убедя, че вината не е наша. В главата ми обаче не преставаха да отекват думите на Докс:

„Каквото и да е, май ние сме му разчистили пътя.“

По радиото не съобщаваха нищо ново, главно повторения на вече известното, с интонации, вариращи от истерия до екстаз. Постепенно нещата малко се изясниха. Не било атентат срещу самия Бял дом, а срещу един от охранителните постове навън. И все пак взривът бил мощен. Имало десетки ранени цивилни, част от желязната ограда била унищожена. На президента очевидно му нямало нищо. Бил в Белия дом и в девет щял да направи обръщение към нацията.

— В най-гледаното време — отвратено отбеляза Докс. — Едва ли е случайно.

При Бъкингам, Вирджиния, отбихме от шосе 15 и се насочихме на запад. Тъкмо подминавахме Апоматокс, когато започна обръщението на президента.

— Всички знаем какво се случи днес — каза той. — Един мерзавец се самовзриви пред Белия дом, като уби и рани десетки невинни граждани. Не е ранен никой в самия Бял дом и освен щетите, нанесени на оградата, сигурността на сградата не пострада. Все още не знаем кой точно е извършил тази жестокост, нито защо. Но бъдете сигурни, в момента армията, законоопазващите органи и разузнавателните служби търсят отговорите на тези въпроси. И когато изпълнят задачата си, на извършителите ще бъде въздадено правосъдие.

— Ето как наричат бойните действия в наше време — подметна Докс. — „Правосъдие“. Предполагам, че звучи по-добре от „нашествие“, „бомбардировка“ и „клане“.

— Шшшт!

— А сега искам да обърна внимание на един слух — продължи президентът. — Първо, че преди да се самовзриви, терористът извикал „Аллах акбар“, което означава „Бог е велик“ на арабски и е типична мюсюлманска молитва, а понякога и боен вик. Нямаме потвърждение на това твърдение и е безотговорно от страна на медиите да го съобщават все едно е факт.

— Слух ли? — попита Докс. — Кой е пуснал слуха? Имам чувството, че го пуска самият президент!

— Точно това прави, или нарочно, или защото са му го подхвърлили.

— По дяволите, как…

— Шшшт. Обръщението продължава.

— Нашата задача тази вечер е да се молим за жертвите и техните семейства — говореше президентът. — И да благодарим на мъжете и жените от нашите въоръжени сили и разузнавателни служби, които и в този момент рискуват живота си, за да защитят нашата родина и нашите свободи. Да се молим и за тях.

Разнесе се глъчка на репортери, опитващи се да зададат въпроси, после водещият отново се включи и обясни, че президентът е напуснал залата за пресконференции.

Докс се озърна към мен и пак се обърна към пътя.

— Какво ще правим, по дяволите?

— Не знам.

— Сериозно, Джон. Сериозно… забъркахме се в някакви ужасни говна.

— Да.

— Тъй де, атентати под фалшив флаг?! И пръстът сочи към нас?! Прощавай, ако ти се сторя малко мрачен, ама не виждам никакъв изход.

— Наистина ми се струваш малко мрачен.

Той тихо се засмя.

— Ами ободри ме тогава.

— Работя по въпроса.

— Да не споменавам…

— Знам. Ние сме му разчистили пътя.

Следващата ни спирка беше чак при Роаноук. Наближаваше полунощ и не бяхме спирали от над осем часа. С Докс разказахме на Тревън и Ларисън за инцидента пред Белия дом. Никой не каза нищо, но знаех, че всички си мислим едно и също: бяхме прецакани.

Взехме си някакви закуски, пак заредихме резервоара и се разбрахме да се разменим.

— Не е толкова зле — каза Тревън. — Сега е доста по-прохладно отпреди и твоят приятел добре се е сетил да ни остави найлон с въздушни мехурчета. Всъщност е много удобен, ако лежиш на него.

С Докс бяхме обсъдили перспективата от неудобството да сме затворени в каросерията, безпомощни и слепи, докато Тревън и Ларисън шофират. Ако се поставеше катинар отвън, камионът щеше да се превърне в затвор. Не че някой носеше катинар или имаше време да купи такъв, но все пак. В крайна сметка обаче нямаше значение, защото имахме ли друг избор? Никой от нас не можеше да рискува и да се придвижи с обществен транспорт. Докс имаше право за шансовете ни да се скрием от модерната шпионска държава. И Ларисън имаше право, когато убеждаваше Тревън, че ако се отдели от нас, пръв ще го заловят. Заедно имахме най-големи шансове да се справим и да измислим начин да нанесем ответен удар.

За Тревън и Ларисън нямаше значение какво ще ядем, затова се зарадвах, когато на другата сутрин Докс настоя да спрем при магазин за здравословни храни край Нашвил. Заредихме достатъчно кльопачка, за да ни стигне предоволно чак до тихоокеанското крайбрежие, после намерихме един „Уол-Март“ и хвърлихме няколко постелки и спални чувала в каросерията. Постелките бяха добра идея, но моят партньор беше прав — когато слънцето напечеше, отзад ставаше истинска сауна и нямаше как да я охладим. Мислихме дали да не купим торби с лед, но се отказахме. Не искахме да рискуваме да привлечем вниманието на някой магистрален патрул с течаща от каросерията вода.

Отбихме се и в „Старбъкс“, където имаше безплатен достъп до безжичен интернет, и аз проверих секретния уебсайт. Почти очаквах да съм получил съобщение от Хортън, опитващ се да обясни необяснимото. Ала той явно разбираше, че при настоящите обстоятелства това ще е безполезно. След като ни беше използвал, полковникът се бе опитал да ни отстрани, за да не му пречим. Знаехме, че ще направи нов опит, също както той си даваше сметка, че ще се стремим първи да се справим с него. Играта беше толкова ясна, че кой каквото и да кажеше, щеше да е излишно, даже нелепо.

Имаше обаче съобщение от Канезаки. Той описваше атентата срещу Белия дом, който медиите повече или по-малко бяха отразили след обърканите първоначални репортажи. Освен това Управлението за национална сигурност било засякло слухове за нови удари. Президентът обмислял решителен отговор. Том настояваше да му се обадя и аз му написах, че няма да мога поне още ден-два. След засадата в хотела параноята ми отново се беше засилила. Имаше вероятност Хортън да е успял да събере достатъчно данни от охранителните камери на летището и от сателитното разузнаване, за да ни проследи до „Хилтън“. В края на краищата той очакваше пристигането ни в града. В такъв случай, ако приемем, че ни е изгубил след хотела, дори да разполагаше с цялата техника на света, засега щяхме да сме като иглата в копа сено от поговорката. Не исках да поемам абсолютно никакви рискове да проследят телефонно обаждане толкова далече на запад, от което противникът можеше да предвиди по-нататъшния ни маршрут. А от него Хортън можеше дори да се досети накъде се насочваме. И защо.

Следобед на втория ден шофираше Тревън и аз се возех с него в кабината. Пътищата общо взето бяха зловещо тихи, но от време на време тишината се нарушаваше от военни конвои, след което отсъствието на трафик ставаше още по-злокобно.

Зададох на Тревън същите въпроси за сигурността, които бях обсъдил с Докс, без да получа нови прозрения. Ако криеше нещо, значи го криеше добре. Не ми каза почти нищо за себе си. Получил бойното си кръщение в Могадишу. Изкачил се в оперативната йерархия от въздушнодесантни войски през спецчастите до СРП. Много кадърен човек, несъмнено, и според биографията му, и от онова, което бях видял в хотела. Но с него не долавях такава връзка, каквато бях започнал да усещам с Ларисън. У Ларисън имаше някакъв хаос, но и целенасоченост. У Тревън по-скоро долавях… смут. И отплата. Нямах представа за какво.

Слушахме кънтри музика по радиото, когато, също като предишния ден, иначе равният и успокояващ глас на диджея прозвуча пискливо и сериозно.

— След вчерашния атентат срещу Белия дом пак имаме ужасяваща новина. Атентатор самоубиец в мол в Минеаполис. Съобщават за камион, взривен в сградата, част от която се срутила. Знам, че не виждате нищо, това е радио, но в момента аз го гледам на екрана и трябва да ви кажа… Господи, боже мой, направо е неописуемо. Като близнаците в Ню Йорк… Приятели, ужасно съжалявам, но вчерашният атентат не е бил самостоятелна акция. Трябва да има връзка между двата. Да се молим властите да правят нещо, за да ни защитят.

— Мама му стара — изруга Тревън. И толкова, повече нямаше какво да се каже. Мрачно продължихме нататък, като чакахме да чуем още новини, ужасени от евентуалното им съдържание.

Чухме, когато минавахме край Мемфис. Още двама атентатори самоубийци: една бомба на мач на „Джайънтс“ в „Ей Ти & Ти Парк“ в Сан Франциско и друга в черква в Лъбък, щата Тексас. Още смъртни случаи. Зловещи описания на жертвите, изгорените, затрупаните и ослепелите. Репортери интервюираха зашеметените оцелели, изпаднали в истерия хора, които се опитваха да открият свои роднини, виещи родители, прегръщащи осакатените тела на своите дъщери и синове.

— Страната ще полудее от това — мрачно каза Тревън.

Кимнах.

— Точно такъв е замисълът. Ако единайсети септември, плюс малко антракс след това, успя да побърка страната, представи си какво ще ти се размине, ако успееш да всееш още по-силен страх. И да го поддържаш.

Продължихме нататък. По радиото вече предаваха само извънредни репортажи. Атентатите бяха изхвърлили всичко друго от ефир. Когато на водещите им омръзваше да повтарят едни и същи новини, започваха да интервюират хора по улиците. Изборът на интервюираните едва ли беше случаен и убедените пацифисти или бяха пропускани, или се страхуваха да говорят, обаче след часове слушане на радио останах с впечатлението, че страната е обзета от атавистична ярост. Имаше призиви за интерниране на мъжете мюсюлмани, за затваряне на границите, за ядрени бомбардировки над Мека и Медина.

— И аз щях да изпитвам същите чувства — каза Тревън. — Ако не знаех какво става всъщност.

— Няма значение кой стои зад това. Реакцията или е тактически логична, или не е.

— Не говоря за тактика. А за чувствата си.

— Разбирам. И тъкмо това е най-хитрото в действията им. Помисли. Досега са извършени четири атентата. Белият дом — ключов символ на нацията. Най-големият мол в страната — ключов символ на консуматорството и икономиката. Черквата — за да накарат хората да почувстват, че вярата им е под атака. И накрая, удар срещу спорта — светската религия на тази страна. Всичко онова, с което се отъждествява и в което свято вярва американският народ. Липсва само още едно нещо, та хората да изгубят и последната си капчица разум и напълно да се предадат на чувствата, за които говориш ти.

— Какво? — попита Тревън.

— Училище. Едно, може би повече.

Той ме стрелна с поглед.

— Божичко.

— Да. Предполагам, че ако не получат каквото искат след извършеното досега, ще вдигнат залозите. Училищата ще свършат работа. Спомни си за Беслан. Или за оня лагер в Норвегия.

— Смяташ ли, че ще отидат толкова далеч?

— Да виждаш някакви други признаци?

Продължихме нататък под истеричните акорди на постоянно рециклираните репортажи. Зяпах прелитащите покрай нас пейзажи, зелени хълмове, гори и терасирани земеделски площи, градчета с имена като Макрори, Болд Ноб и Джъдсония. Небето сияеше абсурдно яркосиньо. Пътят сивееше в лятната мараня и сякаш се простираше до края на света.

През повечето време по радиото имаше само догадки. „Ал Кайда“ в Ирак. „Ал Кайда“ в Йемен. „Ал Кайда“ на Арабския полуостров. Иран. Либия. „Мюсюлманските братя“. „Спящите клетки“ в Америка и колко на брой можели да са те. Защо ни мразели, защо обичали смъртта повече от живота. Релефът навън си оставаше безразличен и неизменен, ала аз усещах, че страната, която прекосяваме, безвъзвратно се е променила след началото на нашето пътуване, време, което също вече ми се струваше невъобразимо далечно и мъгляво. Представях си нас четиримата в камиона като някакъв бацил, тайно вкаран в артериалната система на Америка, преследван от изродени Т-клетки, докато невидимата политика на тялото наоколо се мяташе в треска и делириум.

Чувствах се отвратително, че ние сме част от ужаса, за който слушахме по радиото. Ала какво можехме да направим, освен да се опитаме да се защитим?

Периодично спирахме за посещение на тоалетната и за провизии. Навсякъде кипеше паническо пазаруване: изолирбанд, найлон, консерви, бутилки вода. Таблетките йод бяха изчезнали и черният пазар на мексикански ментета на лекарството против антракс, ципрофлоксацин, явно процъфтяваше. Видяхме магазини „Уол-Март“, тотално изпразнени от средства за пречистване на вода и къмпинг екипировка. Продажбите на оръжие бяха ударили тавана и боеприпасите бяха станали дефицитни.

Продължихме да шофираме на смени: двама отпред, за да не се случи някой да заспи на волана, и двама в каросерията, почиващи — поне теоретично. Спирахме само на местата за отдих на магистралата, където паркирахме далече от други превозни средства, тъй че ония двама от нас, които бяха отзад, да могат да се качват и слизат незабелязано.

Дремех отзад заедно с Тревън, когато се събудих от усещането за спиране. В каросерията не проникваше светлина. Трябваше да е нощ.

По вратата се разнесоха три почуквания — сигналът „чисто“, който използвахме, за да предотвратим недоразумения. Аз обаче вече бях извадил уилсъна и го държах в ръка.

Вратата се отвори и видях Ларисън и Докс. Навън се здрачаваше, но още не беше съвсем тъмно. В тревата свиреха щурци, но иначе цареше пълна тишина. Свежият въздух приятно разхлаждаше кожата ми.

— Къде сме? — попитах, докато слизах и пъхах пистолета в колана си. Краката ми се бяха схванали и аз клекнах няколко пъти, за да се раздвижа.

— При Лавака, Арканзас — отвърна Ларисън. — Малко на юг от Националния горски парк „Озарк“.

Докс пъхна глава в каросерията.

— Господи боже, така ли миришело тук? Сигурно съм бил свикнал, когато беше мой ред. Може би няма да е зле да намерим къде да вземем душ, когато стигнем в Лос Анджелис.

Размахах ръце и ги разтърсих, за да възстановя кръвообращението.

— Значи още не сме минали Арканзас, така ли? Божичко, колко е голяма тази страна!

Ларисън също се протегна.

— Остават само още няколко километра до границата с Оклахома. Почти сме преполовили пътя.

Огледах се. Намирахме се на черен път. Отляво се издигаше стар, изоставен наглед плевник с малко езерце отстрани. Ясното небе беше с цвят на индиго над и зад нас и тъмносиньо, избледняващо до розово на запад. Полумесецът на луната и първите звезди вече бяха изгрели.

— Защо спираме? — попитах. — Ще се сменяме ли?

— Аз съм готов — отвърна Ларисън. — Президентът обаче пак ще държи реч в най-гледаното време. Реших, че ще искате да я чуете.

Отново се озърнах наоколо. Мястото беше достатъчно пусто, за да рискуваме да спрем там. Погледнах часовника си. Осем без няколко минути — почти девет във Вашингтон.

Всички се изпикахме в края на недалечната гора, после спуснахме стъклата на камиона и насядахме навън, Докс и Ларисън отляво, ние с Тревън отдясно. Водещият излишно ни припомняше събитията от деня и гадаеше каква ще е реакцията на президента. Отново ми направи впечатление усещането, че участвам в случващото се и същевременно съм отдалечен, изолиран, откъснат от него.

Президентът започна точно в девет. Гласът му звучеше отмерено и сериозно.

— Днес нашата страна беше подложена на безпрецедентна поредица от ужасяващи, мерзки атентати срещу цивилни. Имаме сведения, че някои са извършени от законспирирани ислямски фанатици, а други — от саморадикализирани индивиди.

— „Саморадикализирани“ ли? — повтори Докс. — Какво изобщо значи това, по дяволите? Някакъв тип си седи и си гледа работата, и ей така сам си се радикализира, а?

— Днес се срещнах с председателите на парламентарните групи в Конгреса — продължи президентът. — Обсъдихме законодателни промени, които ще ми дадат необходимите средства да изпълня задълженията си като гарант на националната сигурност пред лицето на тази безпрецедентна заплаха. Останах изключително доволен от нашите двупартийни дискусии. Никой не играе политически игрички със сигурността на американския народ. Съвсем скоро ще обявим новите мерки, за които се договорихме по време на обсъждането. Освен това ще съобщя за някои важни размествания в моя кабинет, целящи да ни гарантират максимално гъвкаво, динамично и ефективно правителство, способно да осигури безопасност на американския народ.

В такъв момент не можем да не си спомним онзи страшен ден, в който фанатици разбиха самолети в Световния търговски център и Пентагона, както и, след намесата на смели пътници, в едно поле в Пенсилвания. Не можем да не си спомним ужаса от онези жестокости. Но нека си спомним също храбростта, решителността и единството на целите, проявени в онзи ден и през следващите дни. И когато днес погребваме мъртвите и скърбим заедно с техните семейства, нека се държим също толкова твърдо. Не се заблуждавайте: родината ни е под атака. Но не се съмнявайте нито за миг — ние ще се защитим. Благодаря ви и Бог да благослови Америка.

— Господин президент, има ли разузнавателни данни за още атентати? — извика един репортер.

— В момента не мога да коментирам този въпрос — отвърна президентът.

— „В момента“ — повтори Докс. — Сигурен признак, че политикът ти пикае върху гърба и те убеждава, че вали. Както и „не се заблуждавайте“, като стана дума за това.

— Господин президент, бихте ли ни казали нещо за новите мерки, които сте обсъждали с председателите на парламентарните групи? — извика друг репортер. — И щом сме под атака, защо още не са влезли в сила?

— Законите ни трябва да са не само необходими, но и уместни — заяви президентът. — В хода на борбата срещу терористичната опасност е важно да не унищожим нашите ценности.

— Хитро копеле — изсумтя Докс.

— Господин президент, бихте ли коментирали слуховете, че смъртта на Тим Шорок и Джак Финч е свързана с тези атентати? — обади се трети репортер. — Че това е трябвало да затрудни вашата реакция?

— Тим и Джак са американски герои, които отдадоха живота си в служба на своята родина — отговори президентът. — Нямам друг коментар, освен че работата на екипите, които те така компетентно ръководиха, продължава с пълна сила и че скоро ще обявя техните заместници.

Президентът излезе под глъчка от въпроси и водещият започна да повтаря всичко, което току-що бяхме чули. Ларисън се пресегна и изключи радиото.

— Е, май всичко върви повече или по-малко по плана — отбеляза той.

— Освен че ние не трябваше вече да сме живи — поправи го Докс. — Ние сме им трън в очите и не приемам никакви други възможности.

И тогава го видях. Онова, което ми убягваше досега.

— Щом се е разчуло, че Финч е убит, Хортън не се ли тревожи, че хората ще се усъмнят в неговия наследник? — попитах аз.

Другите ме погледнаха.

— Играта на Хортън и без това е адски рискована, но с развитието на ситуацията не може да не плъзнат приказки, че е било вътрешна работа. И върху кого ще се насочат съмненията? Върху хората, които най-очевидно са били облагодетелствани. Тъй де, щом се запиташ дали Финч не е бил убит, лесно ще се усъмниш в онзи, който е заел мястото му.

— Сигурно затова Хорт е искал да изглежда като естествена смърт — отбеляза Ларисън.

Кимнах.

— И аз си мислех същото. Но после той разпространи версията за цианида. Естествено, това е страхотен начин да впрегнеш всички американски служби за национална сигурност да се опитат да ни заловят и да ни накарат завинаги да изчезнем, но също така замесва и него, макар и само като подчертава факта, че той не се облагодетелства от злополука, а от политическо убийство.

— Разбирам какво искаш да кажеш — рече Ларисън. — Какво според тебе означава това?

Щях да се побъркам от яд. Имах чувството, че задавам верния въпрос, отговорът обаче ми убягваше.

— Не знам — признах. — Освен че… каквото и всъщност да е замислил Хортън, струва ми се, че още не го разбираме.

Няколко километра по-нататък намерихме „Старбъкс“ и аз за пореден път проверих секретния уебсайт. Ново съобщение от Канезаки:

„Всички сведения и слухове, които се разпространяват в нашите среди, се свеждат до ислямистки спящи клетки. Предстояли още атентати. Не знам откъде се появяват, защото всичко това са пълни глупости, но изглежда, че идват от различни източници, и всеобщото мнение е, че са верни. Освен това никой не иска да стане причина за подценяване на опасността, в случай че наистина се разхвърчат лайна. Всички приказват за всекидневната президентска сводка от 6 август 2001 г., според която «Ал Кайда» била решена да нанесе удар срещу Съединените щати. И как се изложил Буш.

Имам един приятел в Съвета за национална сигурност. Според него главните съветници на президента го убеждавали да обяви нещо, което щяло да бъде наречено «извънредно положение», каквото и да означава това, по дяволите. Препоръчвали му да избере един от три възможни курса на действие: 1) да пасува и да остави ФБР и местните законоопазващи органи да се справят с положението; 2) да обяви военно положение и да суспендира конституцията; 3) да обяви «извънредно положение» и да прати Националната гвардия да пази важни държавни и цивилни обекти.

В сравнение с политическата мекота на първата и явното безумие на втората възможност, третият избор изглежда разумен. Плюс това той осигурява на президента гъвкавост и му позволява да засили или отслаби нещата в зависимост от хода на събитията.

Носят се приказки и за атентати срещу училища. Според мен ще изтече информация от правителствените среди и журналистите ще питат президента дали е вярно. Той ще отговори, че не коментира, и всички официозни медии ще подкрепят пращането на Националната гвардия и извънредното положение, защото, ако бъдат атакувани училища, родителите ще оставят децата си вкъщи, няма да могат да ходят на работа и икономиката ще се пропука.

Когато изпълнят плана си, суспендирането на конституцията ще изглежда единственото разумно, балансирано, отговорно действие. Мамка му. Трябва да го предотвратим.

Хортън е ключът. Но не знам къде е и как да се доберем до него. Обади ми се при първа възможност.“

Дочух неколцина от местните да си говорят. Думите на един от тях бяха типични: „Ако със сигурност установим, че хората зад тия атентати са мюсюлмани, викам да им пуснем ядрени бомби над проклетите страни. Стига сме им правили мили очи, стига сладки приказки, стига сме се опитвали да се разберем с тях. Каквото повикало, такова се обадило. Ама първо викам да върнем всички американски мюсюлмански предатели в родната им страна, цялата пета колона, та да са там, точно в епицентъра на гъбовидния облак. И аз лично ще натисна проклетото копче. И ви гарантирам, че няма да съм първият на опашката — цял куп други американци ще се подредят, за да направят същото“.

Никой не прояви несъгласие с него. Осъзнах, че истерията е начин да се скрием някъде, поне сред населението, защото не се вписвахме в характеристиките на онова, което беше разпалено в общественото въображение.

Продължихме нататък, на север и после по тясната ивица в северозападния край на Оклахома, като заобиколихме отдалече Оклахома Сити и даже Амарило, усещайки смущаващо близо скръбта и гнева в Лъбък. След това по прашните равни пътища на Ню Мексико, през националните горски паркове „Ситгрийвс“ и „Тонто“ в Аризона, избягвайки Финикс през Прескот, и накрая през река Колорадо — в Калифорния. Останалия път изминахме по междущатско шосе 10, покрай националния парк „Джошуа Трий“ вместо по по-тихите пътища на север, които щяха да ни отведат обезпокояващо близо до базата на морската пехота край Туентинайн Палмс. Най-после, когато слънцето изгряваше зад нас, стигнахме Тихия океан в Санта Моника. Целия път ни отне три нощи — по второстепенни пътища, без да превишаваме максимално позволената скорост нито с километър, през повечето време в умопомрачителен марш „на скок“, понякога в кабината на камиона, друг път в душната жега и мрак в каросерията, докато властите ни издирваха навсякъде, където можеха. Ала успяхме. Стигнахме.

Сега само трябваше да се доберем до Мими Кей. И чрез нея — до Хортън.