Бари Айслър
Рейн-Сан: Заложник на съдбата (12)

12.

Докато Докс шофираше, аз се обадих на Хортън, тъкмо когато подминавахме Пасадина. Някои хора биха ме обвинили в параноя или поне щяха да го направят, ако още бяха живи, обаче не исках никой да локализира местонахождението на взетата ни под наем кола, докато сме в някоя пустееща отсечка на шосе 15, без алтернативни маршрути и без възможност да избягаме или да се скрием.

— Готово — съобщих му аз.

— Чух — отвърна той и в гърления му баритон долових удоволствие.

Доста бързо — с Докс бяхме напуснали Лас Вегас по-малко от четири часа преди това. Един труп може да остане дълго в заключена тоалетна кабина, без никой да забележи нещо нередно. Обикновено го открива почистващият персонал. Може би от сутрешната смяна бяха намерили Шорок. По-вероятно беше обаче бодигардовете му да са отишли да го търсят, след като не се е върнал от тайнствената си самостоятелна разходка. Трябваше да предвидя, че ще го открият по-рано от обичайното. Всъщност вече нямаше значение.

— А да си чул за някакви проблеми? — попитах.

— Абсолютно никакви. Радвам се да се уверя, че репутацията ти е напълно заслужена.

— Извадихме късмет.

— Съмнявам се. Използва ли каквото ти дадох?

— Да.

— Добре. И за да ти спестя задаването на очевидния въпрос, вашето възнаграждение вече е разпределено съгласно инструкциите ти. Всеки от вас може да потвърди получаването му.

Разговорът ми прозвуча толкова познато, все едно имах дежа вю. Ужасих се колко естествено възприемам факта, че отново се занимавам с това. Колко… нормално. Сякаш през последните няколко години ме бяха принуждавали да използвам само слабата си ръка и сега най-после пак можех да си служа със силната.

— Ще предам на другите.

— Добре. И ако се връщаш там, където се срещнахме предишния път, искам пак да се видим.

В главата ми зазвъня аларма.

— Защо?

— За да те инструктирам за следващия.

— Защо държиш да се срещаме?

— Защото нямам намерение да описвам подробностите черно на бяло, нито да ги излагам по телефона. Виж, при тези обстоятелства напълно разбирам колебанието ти. Излишно е да казвам, че можем да се срещнем на всяко място и по всяко време, както е удобно за теб.

Това не ми харесваше. Обикновено вероятната подготвеност и броят на противника бяха такива, че можех да взема задоволителни контрамерки. Само че, ако поискаше, Хортън можеше да вкара в играта изключително тежка артилерия. Представих си специален отряд, пратен по следите на въоръжения и опасен убиец на Шорок, да обкръжава ресторант, в който се намирам аз.

— Не е ли достатъчен човекът, който току-що напусна проекта? — Опитвах се да спечеля време.

— Не съвсем. Нужни са още две персонални промени, за да съм сигурен, че проектът няма да се реализира. В противен случай той ще струва на фирмата много пари. Ти доказа, че си най-подходящ за случая. Довърши работата и ще получиш адски добра премия.

Не знаех дали искам. Ами ако исках?

— Къде си в момента? — импровизирах аз.

— В града.

— Близо ли си до мястото, където се срещнахме предишния път?

— Мога да стигна там за двайсет минути.

— Иди в същия хотел. Ще ти се обадя след по-малко от час.

— Добре.

Затворих.

— Нова работа ли има за нас? — попита Докс.

— Още две. И явно голяма премия. Как ти звучи?

Той се усмихна.

— Звучи ми като пари, готин.

— Може би. Какво ще кажеш за лична среща?

— Опасяваш се да не изиграе ролята на Джек Руби за нашия Ли Харви Осуалд ли?

— Нещо такова.

Докс бръкна под седалката и извади своя „Уилсън Комбат“.

— Добрият Осуалд е трябвало да носи ей такова нещо.

Замислих се и реших, че има начин.

— Карай към Западен Холивуд — казах.

Когато отбихме от шосето и изминахме няколко километра на запад по Санта Моника Булевард, пак позвъних на Хортън. Ако някой ни подслушваше, нямаше да има време да прати хора подире ни, тъй че краткото нарушение на комуникационната безопасност, което се канех да извърша, щеше да е безобидно.

— В „Ърт Кафе“ — съобщих му. Знаех това място от предишни идвания в Лос Анджелис и макар да харесвах кафето им, днес нямаше да имаме удоволствието да му се насладим. — На ъгъла на Мелроуз Авеню и Уестмаунт Драйв.

— Ще стигна там за по-малко от десет минути.

Затворих. Хортън беше прецизен човек и ми хрумна, че трябва да познава града доста добре, за да може веднага да направи такава преценка. Не бях сигурен какво означава това, ако изобщо означаваше нещо, но запазих информацията за по-нататъшно обмисляне.

Паркирахме на Уестмаунт, точно на юг от Мелроуз, и слязохме. Въздухът ми се стори прохладен в сравнение с палещия като доменна пещ Лас Вегас и обедното небе над смесените палмови и широколистни дървета беше ясно, наситено синьо. Двамата се насочихме към тоалетната в „Ърт“, като се провирахме покрай нищо неподозиращите, приказващи си жители на Лос Анджелис, насядали около металните маси под сянката на зелени чадъри на тротоара и терасата. Кафето ухаеше великолепно, но нямахме време и аз вече се настройвах за срещата с Хортън. Може би после.

Върнахме се в колата, само че този път Докс седна отзад, а аз се настаних зад волана. Обиколих квартала, десен завой след десен завой, еднофамилни къщи, едноетажни кооперации, ниски магазини като книжарницата „Боди Три“ и модната къща „Пийс Галъри“. По облените от слънце тротоари се разхождаха групички купувачи, ала нямаше и следа от Хортън. Нямаше и следа от нищо нередно, като например черни шевролети „Събърбан“ с тонирани стъкла, седани със сурови наглед мъже, спрели със запалени мотори до тротоара, хора с тъмни очила и неподходящи за сезона сака, заемащи позиции около ресторанта и влизащи вътре.

Телефонът ми завибрира — Хортън. Приех разговора.

— Да.

— Тук съм, но не те виждам.

— Излез от ресторанта, тръгни наляво по Мелроуз и веднага свий наляво по Уестмаунт. Ще бъда там след минута.

— Още си предпазлив, виждам.

— Убеден съм, че е излишно.

Той се засмя.

— Напълно те разбирам.

Затворих и подадох джиесема си на Докс.

— Изключи телефоните — инструктирах го аз. — И извади батериите. — Хортън знаеше номера и някой можеше да ни засече, докато пътувахме. Навярно наистина беше излишно, както и другите ми предпазни мерки, но ако сериозно искаш да разполагаш с нещо животоспасяващо в запас за онзи един процент от случаите, в които наистина се нуждаеш от него, ще трябва да го имаш и в останалите деветдесет и девет процента.

Докс се засмя.

— Щото във великия щат Калифорния е забранено да приказваш по телефона, докато караш ли?

— Не — озърнах се към огледалото аз, като се опитвах да скрия раздразнението си. Заради неговото отношение към мобилните телефони, веднъж за малко да ни убият в Банкок. — А защото…

Той пак се засмя.

— Знам, знам, за да не локализират местонахождението ни. Само те будалкам бе, готин. Въпреки че не знам защо си правя труда, толкова е лесно.

Въздъхнах. Сигурно никога нямаше да свикна с това. Аз винаги се умълчавам в миговете преди операция, но Докс имаше нужда да пуска шеги, повечето от които за моя сметка.

Включих детектора за подслушвателни устройства и пак обиколих квартала, надясно по Уестборн, надясно по Шеруд, надясно по Уестмаунт. Забелязах Хортън по средата на улицата, на тротоара вдясно от нас, приближаваше се. Беше облечен точно като при предишната ни среща — риза с къси ръкави, напъхана в панталона, не оставяща друго място за скриване на оръжие, освен в кобур на глезена. Или може би отзад на кръста, Докс обаче бе отворил прозореца, държеше пистолета си точно под него и ако Хортън насочеше ръцете си към място, което не виждаме, моят партньор щеше да натисне спусъка, преди полковникът да успее да стреля, с други думи, той щеше да умре на място.

Спряхме до него и аз му дадох знак да седне до мен. Той кимна, но първо любезно си повдигна крачолите и показа глезените си, после се завъртя, за да видим, че не носи нищо и на кръста си. Накрая се качи и аз направих бърз обратен завой, първата от маневрите, които щях да изпълня, за да се уверя, че не ни следят. Детекторът за подслушвателни устройства мълчеше.

— Благодаря и на двама ви за отделеното време — започна Хортън. — И трябва да отбележа, че свършихте чудесна работа в Лас Вегас. Никога няма да узнаем живота на колко души сте спасили и колко тежки телесни повреди сте предотвратили, но ако се съди по плановете на Шорок, става дума за хиляди хора.

— Няма нужда от благодарности — каза Докс. — Аз съм тук, само за да те застрелям, ако нещо се обърка.

Полковникът беше достатъчно умен, за да не вземе добродушния глас на партньора ми за отсъствие на сериозна цел.

— Ами тогава да се погрижим нищо да не се обърка — рече той.

Потеглих на юг по Ла Сиенега, после продължих по съседните улици, за да избегна задръстванията. Смятах, че няма вероятност Хортън да е поел риска да нареди да ни следят — той знаеше, че щом е наш пътник, в главата му буквално ще е опрян пистолет. Въпреки това на няколко пъти спирах, за да се уверя, че зад нас няма никой, и направих няколко стратегически обратни завоя. С неговите възможности, естествено, не можех да изключа сателитно наблюдение, това обаче не представляваше непосредствена опасност и двамата с Докс можехме по-късно да се справим с такава възможност. Знаех, че полковникът може да е видял и запомнил регистрационните номера, докато се бяхме приближавали, за да го качим, но аз бях наел колата под самоличност, която нямаше да го отведе до мен. Стига да внимавахме, всичко щеше да е наред.

— Щом вече сме спасили живота на толкова хора, защо искаш да бъдат очистени и другите двама заговорници? — попитах аз, след като се уверих, че никой не се опитва да ни проследи.

Хортън кимна, като че ли очакваше този въпрос.

— Шорок беше върхът на копието, затова беше най-важната цел. Но докато копието съществува, върхът му може да се възстанови сравнително лесно. Има още две ключови фигури, чиято смърт напълно ще попари надеждите на някои да заграбят властта, като използват атентати под фалшив флаг.

— Кои?

— Проявяваш ли интерес?

— Не мога да отговоря, преди да науча кои са обектите.

Той замълча за миг, после попита:

— Чувал ли си за Джак Финч?

— Не.

— Той стои в сянка за човек на такъв пост.

— А именно?

— Съветник по антитероризма на президента.

Докс се засмя.

— Бива те да избираш мъчни обекти. Направо ме е страх да попитам кой е третия.

— Хайде засега да ги обсъждаме един по един — каза Хортън.

— Каква е ролята на Финч в заговора? — поинтересувах се аз.

— Финч е нещо като информационен брокер — отвърна полковникът.

— Тоест?

— Тоест той е съвременното превъплъщение на знаменития Джон Едгар Хувър, който, както може би знаеш, запазил поста си на шеф на ФБР близо половин век, като събирал уличаващи досиета за всички важни личности във Вашингтон, включително за всеки президент, при когото е служил.

Докс отново се засмя.

— Звучи като историята със стария Мърдок и „Фокс Нюс“.

— В известен смисъл е така — съгласи се Хортън. — Обаче е по-целенасочено. И по-мащабно.

— Какво общо има това с преврата? — попитах.

— Първата стъпка е провокацията, което беше в областта на Шорок. След провокацията обаче заговорниците трябва да се погрижат някои ключови фигури от властта — президентът, високопоставени военни и служители от органите на реда и от съдебната система, в случай на съдебно оспорване — да подкрепят извънредните пълномощия на президента в отговор на кризата. Сами виждате защо е нужно това. Америка е голяма и капризна страна. Някои хора искат управлението да е по-ефикасно, както се изразяват те. Ала не са достатъчно, за да надделеят над опозицията.

— Значи има компромати за президента, така ли? — обобщи Докс.

Хортън се подсмихна.

— Той има компромати за всички. Нали ви казвам, като Хувър е. Само че Хувър е разполагал единствено с телефонни записи и снимки от наблюдение. Финч има засечени имейли, истории на интернет браузъри, копия от записи на охранителни камери, данни за хакнати офшорни банкови сметки, всичко, за каквото се сетите в нашата взаимосвързана дигитална ера. Става дума за досиета, доказващи финансова корупция и сексуална поквара с такива подробности, че ще накарат Хувър да се разплаче от завист.

— Не го вярвам — заявих аз. — Не ми пука колко души контролира Финч. Президентът не може ей така да суспендира конституцията и после да му се размине.

— А, той няма да го нарече „суспендиране“ — поясни полковникът. — Просто ще поиска някои извънредни пълномощия, за да се справи с кризата, при това ще ги поиска от Конгреса само за деветдесет дни, след което те ще изгубят сила, освен ако Конгресът не реши да удължи срока на действието им. Изключително сериозни и трезвомислещи хора ще говорят за безпрецедентния характер на заплахата, ще изтъкват, че конституцията не е договор за колективно самоубийство, и тем подобни, и ще доказват колко са независими и уравновесени, като отвръщат на президента, че може да получи само трийсет дни, подлежащи на удължаване, проклети да са, ако се съгласят на деветдесет.

— Добре — отстъпих аз. — Да речем, че си прав. Да речем, че е възможно. Само че какъв е смисълът?

— Какво искаш да кажеш?

— Какъв е смисълът на всичко това. Тия хора… не им ли стига? Власт, пари… те вече управляват всичко. Защо сами да си прекатурват каруцата?

— На хората, които стоят зад това, не им пука за пари и власт. Те го правят, защото ги е грижа за страната, колкото и да са заблудени.

— И ще я унищожат, за да я спасят, така ли?

— Те не го възприемат като унищожение. Според тях демокрацията в Америка страда от фатална болест. Законодателен паралич, просмукване на властта от лични интереси, военна машина, която безконтролно паразитира върху икономиката.

— А не са ли прави?

— Прави са, но методите им за лечение са грешни. Планът им е да поемат юздите на властта, да оправят нещата и да върнат властта на народа.

Докс се засмя.

— Да, това винаги успява.

— Те не смятат, че имат големи шансове. Смятат само, че имат по-големи шансове от сегашния курс, които според тях възлизат на нула. Като наложителна операция за пациент, който ще умре, ако не бъдат взети героични мерки.

— Звучи доста безумно — признах аз.

— Наистина е безумно. До голяма степен, защото те не мислят за хилядите хора, които ще бъдат тероризирани, изгорени, осакатени, травмирани и убити, за да бъде положена основата за осъществяване на този план. И тъкмо затова не бива да го допускаме.

Помислих си, че просто трябва да откажа. Бяхме очистили Шорок. Стигаше.

Но после се сетих за нещо. Нещо, което трябваше да ми направи впечатление по-рано.

— Откъде знаеш толкова много за всичко това? — попитах.

Последва кратко мълчание.

— Аз участвам в заговора — отвърна накрая Хортън.

Хвърлих поглед към него, после отново насочих вниманието си към пътя.

— Как участваш?

— В момента няма значение как. Поканиха ме, аз се престорих, че приемам, но всъщност искам да им попреча.

— Без да оставиш обратен адрес.

— Докато третият, последният важен участник умре от „естествена смърт“, те може да се доберат до мене и аз съм готов да си понеса последствията, които може да са фатални. Но да, междувременно имам шанс да унищожа това нещо от корен. За целта се нуждая от неоткриваем екип, състоящ се от външни хора, от бързина и нито следа от „насилие“.

Няколко минути пътувахме в мълчание. Полковникът се обърна към Докс.

— Би ли свалил този пистолет от гърба ми, колкото да ми кажеш какво мислиш за всичко това?

Озърнах се към огледалото и видях, че партньорът ми се е ухилил.

— Само чаках да кажеш за дневните.