Бари Айслър
Рейн-Сан: Заложник на съдбата (16)

16.

Пристигнах във Вашингтон с влак от Ню Йорк, след като кацнах на летище „Кенеди“ с полет от Мюнхен. Предпочитах да не използвам очевидни маршрути до и от местата, където можеха да ме очакват. Докс, Ларисън и Тревън бяха пътували малко по-пряко и затова ме бяха изпреварили, ала те сами си поемаха рисковете.

Срещата щеше да се проведе в „Капитъл Хилтън“, голям и подходящо анонимен хотел с конферентен център, препоръчан ни от Докс, където моят партньор беше запазил стая. Накарах таксито да ме остави в „Хей Адамс“ срещу Белия дом, като си мислех да извървя няколкото преки до „Хилтън“, за да не дам на шофьора възможност да запомни истинската цел на пътуването ми. Вместо направо да отида на срещата обаче, аз се поддадох на спонтанно обзелото ме желание да се влея в тълпата от туристи покрай високата желязна ограда на разкошната предна морава.

Тръгнах пеш и порите ми моментално се отвориха от следобедната влага. Беше облачен ден, но отсъствието на слънце някак си усилваше жегата, тя сякаш се излъчваше от всичко, а не само от един установим източник. Даже катеричките на Лафайет Скуеър изглеждаха вяли и летаргични, неподвижни като хората наоколо, отпуснати по пейките в парка и потящи се под безполезния листак, с навити нагоре ръкави на ризите и разтегнати вратовръзки.

На излизане от парка веднага ми направи впечатление колко сериозно е защитен районът. Бяха затворили Пенсилвания Авеню за автомобили, сигурно от страх от коли-бомби. Имаше канали, над които трябваше да бъдат проверявани камионите за доставка, многобройни постове, рояци униформени полицаи и военни, патрулиращи пеш, на велосипеди и с коли. Прозорците на самата сграда безчувствено зяпаха през дебелите железни решетки, разделящи охраняваната територия от гражданството, безизразно и непроницаемо като тактическите тъмни очила на десетките охранители. Някогашната резиденция сега по същество се беше превърнала в бункер.

Продължих на югозапад по обиколна траектория, която щеше да ми даде предостатъчно възможности да се уверя, че не ме следят, преди да стигна в „Хилтън“. Извън военизирания район на Белия дом, градът не се отличаваше с нищо, дори изглеждаше скучен. Улиците бяха широки и прави, сградите — прозаични, особена атмосфера просто отсъстваше. Забелязах, че наред с Лондон и Ню Йорк, Вашингтон явно е един от малкото останали градове, чиито жители твърдо са решени да носят сака и вратовръзки дори лете. Вашингтонските чиновници компенсираха липсващия в облеклото им шик с известна напереност на походката. Зачудих се как би могъл да се обясни този факт и реших, че причината е близостта до властта. В края на краищата, кучето си върти опашката и когато проси къшей хляб, не само когато му го дават.

Бях се обадил на Хортън от летището, за да го осведомя за случилото се във Виена. Както и в случая с Шорок, той вече знаеше. Съобщи ми, че парите били преведени, и предложи да се срещнем, за да обсъдим следващата задача. Аз обаче не виждах полза от такъв личен контакт. Все още разполагахме с комуникационното оборудване, което бях получил от него в Лос Анджелис. Бях се избавил от цианида и смятах, че няма да ми трябва нов инхалатор. Затова отклоних предложението и му казах да използва секретния уебсайт, който съм създал.

Поспрях в друг парк, извадих айпада от раницата си и намерих безплатна мрежа. Проверих банковата сметка и се уверих, че депозитът от тристате хиляди е там. После влязох в секретния уебсайт, за да видя дали Хортън е качил досието на обекта.

Там беше. Отворих го и прочетох името. Щях да го позная, дори да не следваше непосредствено длъжността й:

Даян Шмолц. Съдия от Върховния съд на САЩ.

„Не — поклатих глава, без да откъсвам очи от екрана. — В никакъв случай.“

Той пренебрегваше правилото ми за жените и децата. Може би си мислеше, че не съм говорил сериозно, че парите ще означават повече. В такъв случай грешеше. Отдавна живеех по своите правила и дори единственото отклонение от тях не можеше да се смята за истинско изключение, защото го бях направил по лични причини, не професионално. И нямах намерение да ги променям.

„Ами ако нейната смърт спаси живота на хиляди?“

Не. Не ме интересуваше. Ако разбирам от нещо толкова добре, колкото от убиване, това е склоняването към престъпление. Стъпка по стъпка. Изкуството да накараш някого да прекрачи граница, която дори не вижда, докато не се обърне назад и не осъзнае, че тя вече е останала невъобразимо далече зад него.

Прегледах досието. Снимки. Домашни адреси, и двата във Вашингтон, и вила в западен Мериленд. Програма. Нямаше отбелязани предохранителни мерки, нито охрана, защото досега нямаше покушения срещу съдия от Върховния съд.

Само че нямаше никаква логика. Никога не бях се интересувал много от онова, което минава за правосъдие в Америка, но бях чувал името на Шмолц и знаех, че има репутация на един от последните съдебни пазители на гражданските свободи. Не можех да си представя, че участва в заговор за тяхното ликвидиране. По-скоро бих очаквал да е на противната страна.

Продължих нататък и видях, че Хортън е предугадил колебанията ми. Ето какво пишеше той:

„Когато обяви извънредните си пълномощия, президентът ще бъде даден на съд. Ще го подкрепят четирима авторитарни съдии от Върховния съд. Не е известно как ще постъпят другите четирима. Шмолц категорично ще му се противопостави и това евентуално ще доведе до загуба с петима срещу четирима. Няма да е непременно фатално за техните планове, но определено ще е сериозна антиреклама, ако не си осигурят благословията на Върховния съд, наред с тази на Конгреса.

Синът на Шмолц е юрист, женен, с три малки деца. Той е скрит хомосексуалист и заговорниците разполагат с фотографски и видео доказателства за неговите изневери. Освен това на два пъти е заплашвал да се самоубие и е подлаган на лечение. Шмолц разбира, че разкриването на хомосексуалността на сина й ще разбие семейството и кариерата му, ще съсипе внуците й и най-вероятно ще накара този нестабилен човек да отнеме живота си. И ще направи каквото й кажат, за да предотврати всичко това.

Но не и ако преди това умре.“

Препрочетох важните абзаци и започна да ме обзема неприсъщ за мен гняв. Едно от правилата ми винаги е било да не убивам хора, които не са извършили престъпление. И освен това никога не ми е допадала идеята да реша проблем с индивид А, като ликвидирам индивид Б. Да убия Шмолц? Ако наистина исках да направя нещо добро на света, помислих си аз, трябваше да се изправя срещу хората, които заплашваха да съсипят сина и внуците й, само за да си осигурят благоприятния й глас.

Зачудих се защо Хортън не направи нещо не толкова крайно. Да намери начин предварително да отстрани сина й и да предотврати шантажа? Може би се опасяваше, че така ще се разкрие пред заговорниците, докато никой нямаше да свърже с него естествената смърт на една мила наглед баба в съня й.

Само че това не ме интересуваше. Вече не ми харесваше как мирише всичко това и накъде ме води. Другите можеха да правят каквото си искат. Аз бях дотук.

Излязох от сайта и изтрих историята на браузъра, после намерих уличен телефон, позвъних в „Хилтън“ и помолих да ме свържат с Джеймс Хендрикс, името, под което знаех, че се е регистрирал Докс.

— Действаме ли? — попитах аз.

— Цялата компания е тука, готин. Хиляда двеста трийсет и четвърта.

Това означаваше, че са в 901-ва стая. Когато споменавахме точни дати, часове, номера на стаи и така нататък, с Докс имахме навик да използваме елементарен шифър. Просто събирахме всяко число с три. Не беше нищо особено и нямаше да е никак трудно да го разшифроват, но още един пласт защита никога не е излишен.

— Идвам след десет минути. — Затворих и незабелязано избърсах слушалката с носна кърпичка. Фактът, че се намирам в търбуха на звяра, ме правеше нервен.

Насочих се към „Хилтън“. Във фоайето гъмжеше от народ, очевидно поради годишната конференция на нещо, наречено Американско конституционно дружество. Не можех да не се подсмихна. „Ех, ако знаехте!“

Качих се с асансьора на десетия етаж и слязох по стълбището на деветия. Озовах се в средата на тесен коридор, дълъг стотина метра. Озърнах се наляво и в отсрещния край видях двама мъже с костюми и тъмни очила. Приличаха на бодигардове пред стая на важна персона. Не толкова необичайно и лесно обяснимо с конференцията долу или с някое от недалечните посолства. И все пак се зарадвах, когато една табела ме упъти надясно към стая 901. Отидох до края на коридора, завих наляво и намерих стаята. Почуках веднъж и вратата веднага се отвори — Тревън. Трябва да беше наблюдавал през шпионката. Кимнах и влязох. Докс и Ларисън седяха един срещу друг на двете легла и ядяха сандвичи. Чух, че Тревън заключва вратата зад мен.

— Гладен ли си? — попита моят партньор и ми протегна пакет от „О Бон Пен“. — Имаме с риба тон, пуешко и ростбиф.

На леглата до тях лежаха два пистолета. „Уилсън Комбат“, който трябва да принадлежеше на Докс, и „Глок“, който предположих, че е на Ларисън. Зачудих се дали Тревън също носи оръжие. Видът на пистолетите ме изпълни със смесени чувства. По принцип е по-добре да си въоръжен, да, ала не познавах достатъчно добре Ларисън и Тревън, за да съм спокоен, когато носят оръжие в близост до мен.

— Откъде взехте ютиите? — поинтересувах се аз. — Пак ли от старите подземни канали?

Докс се ухили.

— Тоя път просто от едно изложение на оръжие в Шантили. Нали знаеш, по-добре да имаш и да не ти потрябва, отколкото да ти потрябва и да нямаш. Избрах един уилсън и за тебе. Тия приятели тука си обичат глоковете, ама ти си ме знаеш.

И ми подаде супермощен тактически уилсън и два резервни пълнителя. Прибрах пълнителите в предните си джобове, после проверих дали пистолетът е зареден и го пъхнах отзад под пояса си. Приятно усещане. Щом Ларисън и Тревън щяха да са въоръжени, радвах се, че и аз няма да съм с голи ръце.

— Сандвич? — пак попита Докс.

— Не, не съм гладен. Вие яжте, аз ще говоря.

Седнах до Докс. Тревън се поколеба и се настани до Ларисън срещу мен. Информирах ги за случилото се във Виена. След това им казах кой е новият обект. Съобщих им, че съм дотам. И им обясних защо.

— Не разбирам — рече моят партньор, след като свърших. — Тъй де, на кого му пука, че синът й бил гей? Нали живеем в двайсет и първи век! Мама му стара, аз харесвам гейовете. Стига да си се обичат помежду си, така остават повече жени за мене.

— Проблемът не е, че е гей — поясних аз. — А че го крие. Ето какво ще използват те. Съгласен съм обаче, че е срам и позор.

Ларисън и Тревън още не бяха реагирали. Изненадваше ме, че са толкова мълчаливи.

— Така или иначе, нещо не ми допада особено идеята да направим евтаназия на едно мило бабче — продължи Докс. — Още повече, че… мамка му, съдия от Върховния съд?! Тъй де, ние тука вече влизаме в историята с някои от обектите, дето напоследък ги очистихме. Ала да сме първите, дето ще видят сметката на съдия от Върховния съд? Вече ми се струва, че на гърба ни почват да растат мишени, и това не ми харесва.

— На мен не ми пука — заяви Ларисън. — Знаете защо участвам. Но щом ви се струва, че на гърба ни почват да растат мишени, честито, явно вече се събуждате.

Погледнах Тревън.

— Ти какво ще кажеш? — попитах го аз. — Ако го направиш сам, печелиш два милиона долара.

— Не бъди идиот — обърна се към него Ларисън. — Това е капан. Цялата тая шибана работа е капан. Само опитай да го направиш сам, и тебе пръв ще те очистят.

Дълго мълчание.

— Независимо дали участвате за пари, или защото искате да спасите много хора, равносметката е еднаква — процеди Тревън накрая. — Атентатът под фалшив флаг пак си е атентат. Така или иначе загиват невинни. Ако отстраняването на още един играч ще промени нещо, аз ще го направя, със или без вас.

— Играч ли? — възкликна Докс. — Виждал ли си снимка на тая жена? Тя прилича на баба ми. Аз няма да й затисна лицето с възглавница, не, благодаря. После ще сънувам кошмари до края на живота си.

Реакцията на Тревън не ми харесваше. Това гневно избухване не беше резултат на трезв размисъл. Зачудих се защо е толкова докачлив. Дали се чувстваше изключен от екипа? Завиждаше, че не е бил в центъра на събитията при ударите срещу Шорок и Финч? Струваше ми се глупаво, толкова способен и опитен човек да се държи като пубертет. Ако бе възможно да ми плащат пак толкова и да стоя настрани, направо щях да се радвам.

Но всъщност ми беше все тая.

— Ето — казах аз, включих айпада и влязох в секретния уебсайт. Въведох паролата си и видях съобщение от Канезаки: „Обади ми се веднага!“.

Изтрих го и подадох устройството на Тревън.

— Почакайте. Май има някаква нова информация за Хортън. — Заредих батерията на джиесема си, включих го и набрах номера на Том.

Той отговори на мига.

— Ти ли очисти Джак Финч? — попита Канезаки.

Стъписах се, но не се издадох.

— Какви ги говориш? — Видях, че другите ме поглеждат.

— Стига с тия игрички. Президентът всеки момент ще обяви неговия наследник. Полковник Хортън.

Стомахът ми се сви.

— Наследник на Финч е… Хортън?! — Ларисън кимна, сякаш предварително го е знаел.

— И това не е всичко. Шорок, оня, с чиято смърт в Лас Вегас според тебе Бог проявявал чувството си за хумор, е давал показания на закрити заседания в Конгреса за злоупотреби в Националния антитерористичен център. Той е бил само цивилен ръководител, нищо не е разбирал от операции — последният човек на света, който е искал или е можел да организира атентат под фалшив флаг. Но знаеш ли кой ще го замени?

Призля ми.

— Не.

— Вторият човек там, Дан Гилмор. А Гилмор не е цивилен. Служил е в Съвместното командване на силите за специални операции. От хората на Хортън. През целия си живот е бил в системата на армията, разузнаването, военната индустрия и безопасността. И е фанатик. Малтийски рицари като Джеймс Джизъс Енгълтън и Уилям Кейси, кръстоносни отличителни знаци…

— Кръстоносни отличителни знаци ли?

— Някои от тези хора, като Ерик Принс например, смятат, че действията ни в Близкия изток и Средна Азия са свещена война, нов кръстоносен поход. И сега тая мрежа от фанатици е в идеална позиция да управлява групите, които според Хортън щели да бъдат използвани за предстоящите атентати под фалшив флаг. Шефът му, който досега му е пречил, вече го няма и той е номер едно. Може да прави каквото си иска, без да се налага да обяснява нищо на някакъв досаден цивилен.

Не отговорих. Имаше прекалено много информация за обработване.

Докс, Ларисън и Тревън ме наблюдаваха, забравили сандвичите си. Не бях казал почти нищо, но изражението и позата ми трябва да им бяха разкрили всичко.

— Ти ли го направи? — отново попита Канезаки. — Шорок? Финч? Ти ли беше?

Мълчах.

— Господи, Джон. Ти не предотвратяваш атентати под фалшив флаг. Току-що си разчистил пътя пред извършването на преврат!

Продължавах да мълча. Мъчех се да свържа точките. Ларисън имаше право. Бях идиот. Идиот.

— Загряваш ли? — каза Канезаки. — Хортън не се опитва да им попречи. Той е един от заговорниците. Примесил е много истини сред лъжите си, само за да…

— Стига — прекъснах го аз. — Остави ме да помисля.

— Какво става? — не се стърпя Докс.

Вдигнах ръка с длан напред и попитах Том:

— Това обявяване на новия пост на Хортън за кога се планира?

— Не знам. Но се говори, че ще е скоро.

— Ами Гилмор? Кога ще обявят встъпването му в длъжност?

— Също скоро.

Поставих палец върху микрофона на телефона и погледнах към другите. Мислите ми препускаха, но успях външно да запазя спокойствие.

— Работата с Шмолц е капан. Трябва да се махнем оттук. Пригответе се. Просто се опитвам да науча малко повече и ще ви обясня всичко. После ще обсъдим как да се измъкнем.

Тримата се изправиха. В стаята се усещаше усилващо се, почти електрическо напрежение, което не ми харесваше. Отдръпнах палеца си и казах на Канезаки:

— Нещо друго?

— Да. Защо питаш за кога се планира обявяването на новите постове на Хортън и Гилмор?

— Ако е скоро, на Хортън няма да му пука, че мога да науча за това, преди да очистя третия обект. Оттук следва, че третият обект е капан.

— Третият обект… и друг ли има? Кой?

— Даян Шмолц.

— Съдията от Върховния съд?! Да не си се побъркал, по дяволите?

— Успокой се. И без това щях да откажа. Но излиза, че той изобщо не е очаквал да го направя. Просто е било начин да ме примами във Вашингтон.

— Мамка му. Във Вашингтон ли си в момента?

— Да.

— Трябва да се махнеш. Столицата е последното място, където би искал Хортън да те преследва. Особено сега той разполага с местни ресурси, които могат да блокират града така, все едно е хлопнал вратата на килера.

— Благодаря за информацията — отвърнах и се приготвих да затворя. — Ще ти се обадя, когато съм на безопасно място.

— Чакай — спря ме той. — Един момент. Току-що получих нещо… Уф… мама му стара!

— Какво има?

— Обява за терористични актове. Разпраща се до всички в разузнаването и правоохранителните органи. До ЦРУ, ФБР, местната и щатската полиция, до всички. Пише… чакай малко, добре, ето, Шорок и Финч не били умрели — били убити. Според токсикологичните изследвания, с цианид. И че си замесен ти. Ти, двамата агенти от СРП, за които ме пита, и Докс. И че всички сте въоръжени, имате подготовка за спецоперации, и се смята, че в момента се намирате в района на Вашингтон, подготвяйки нов терористичен удар.

Трябваше да е Хортън. Никой друг не знаеше за цианида. А Хортън не знаеше, че аз изобщо не съм го използвал.

— Сега не можете да се измъкнете — продължи Канезаки. — Всяко летище, всяка жпгара, всяка автогара гъмжат от охрана. Всички охранителни камери в града ще ви търсят.

— Има ли снимки?

— В съобщението са доста зърнисти. Като уголемени кадри от записи на охранителни камери.

Лас Вегас, досетих се аз. Такситата бяха най-големият ни шанс, поне в началото. Колкото повече се отдалечим от центъра, толкова по-малка щеше да е концентрацията на противника. Но трябваше да действаме бързо.

— Добре, поне снимките са лоши. Съмнявам се, че обикновеното ченге…

— Ти не разбираш. Няма да ви арестуват. Президентът има списък на хора, подлежащи на унищожаване, не си ли чувал? Към обявата върви секретна заповед, в която се казва, че сте включени в списъка. И четиримата. Ще ви застрелят без предупреждение. А ако все пак ви заловят, има Гуантанамо, Баграм, лагер „Не“, Солницата… и това са само местата, за които се знае. Могат да ви пратят в други, за които от Червения кръст никога не са чували, камо ли да са ги посещавали, разбираш ли? Ще имаш номер и толкова. Никой няма да ти знае името. Джон, някои от тези места все едно са на друга планета или в друго измерение. Ако попаднеш там, ти си просто…

— Трябва да вървя. Ще ти се обадя.

— Чакай. Искам да ви помогна.

— Защо?

— Защото вече само вие можете да предотвратите това нещо.

— Глупости. Пусни информацията да изтече до медиите. Нямаш ли връзки в „Ню Йорк Таймс“?

Канезаки се засмя.

— Да не мислиш, че „Таймс“ ще направи нещо, дори да имах доказателства? Публикуваха информацията за незаконната програма за вътрешно наблюдение на Буш, чак след като беше преизбран за президент. Главният им редактор иска от Белия дом разрешение за всеки материал, за бога, и се гордее с това!

— Тогава в някоя телевизия. В Ей Би Си или Си Ен Ен например.

Том пак се засмя.

— Гледа ли репортажа на Джереми Скейхил за секретния затвор на ЦРУ в Сомалия? Началството само дето не получи удар, толкова точен беше. Използваха Барбара Стар и Луис Мартинес, за да го дискредитират. Ей Би Си или Си Ен Ен — моралните стожери на нацията!

— Тогава се обади на Скейхил.

— Хората, с които си имаме работа, просто ще наредят на телевизиите да го игнорират или дискредитират. Телевизиите работят за нас, Джон. Което, признавам, обикновено е полезно и самият аз многократно съм се възползвал от това. В момента обаче работят срещу нас.

— Тогава „Уикилийкс“.

— Виж, това е разумно. Но нямам доказателства. Дай ми нещо.

— Не. Не искам да затъвам повече. Искам да се измъкна.

— Значи няма да накараш Хортън да си плати, че се опитва да те накисне, така ли?!

Не отговорих.

— Мислиш ли, че ще престане да те преследва? Знаеш не по-зле от мен, че сега ще е мотивиран повече отвсякога.

Продължавах да мълча.

— Мама му стара, Джон, остави ме да ти помогна!

Не виждах никакъв изход.

— По дяволите! Как?

— Ще дойда при вас. Ще ви скрия в багажника на колата си и ще ви изведа от града.

— В багажника ли? Ние сме четирима. Каква кола караш?

— Хонда.

— Какъв модел?

Пауза.

— „Сивик“.

Озърнах се към Ларисън, Тревън и Докс.

— Няма да стане — реших аз.

— Ще се смаеш какво можеш да натикаш в тясно пространство с малко олио — обади се Докс, очевидно интуитивно усетил за какво разговаряме.

— Имаш ли по-добра идея? — попита Канезаки.

— Става дума за триста и петдесет, четиристотин кила. Няма да ни събереш там даже с бензинова резачка и месомелачка. А дори да успееш, задницата на колата ти ще увисне подозрително ниско.

— Ще взема назаем минивана на сестра ми. Ще налягате по пода. Стига да не ме спрат, никой няма да ви забележи. Направен е за седем души, амортисьорите дори няма видимо да се свият.

Това звучеше по-обещаващо.

— Кога можеш да пристигнеш?

— Къде сте?

Ако беше който и да е друг, щях да заподозра капан. Аз обаче му имах доверие повече, отколкото на всеки друг, освен на Докс. Пък и не ми оставаше избор.

— В „Капитъл Хилтън“.

— Тя живее в Чеви Чейс. Не е чак толкова далече, но вече започва пиковият час.

— Можеш ли да я помолиш да се срещнете някъде по-наблизо и да си размените колите?

— Добра идея. Ще съм при вас след час. Може би по-малко. Ако има проблем и не успея да се свържа с нея или е някъде навън с децата, ще ти позвъня.

— Остави съобщение в секретния уебсайт. Телефонът ми ще бъде изключен.

— Ясно, добре.

— Ще се срещнем на най-долното ниво в подземния гараж. Далече от асансьорите.

— Ясно. До скоро.

Затворих, изключих и прибрах джиесема си. Ларисън, Тревън и Докс се бяха изправили и стояха на разстояние един от друг, с отпуснати ръце и разтворени длани. Приличаха на гангстери в уестърн половин секунда преди да натиснат спусъка.

— Какво става, мамка му? — попита Тревън.

Не ми хареса обвинителният тон, който долових във въпроса, и си напомних да проявя хладнокръвие при отговора. Четирима въоръжени, опасни и изведнъж изгубили доверие един в друг мъже в малка стая… ако нещата излезеха от контрол, щеше да е много зле.

— Ти се оказа прав — погледнах Ларисън аз. — Хортън ни е накиснал. Ще заменят Шорок с човек на Хортън, а Финч — със самия полковник. Властите преди малко са разпространили някаква обява за терористични актове, в която се казва, че ние четиримата сме убили двамата с цианид. И току-що са ни включили в президентския списък на хора, подлежащи на унищожаване. И знаят, че сме във Вашингтон.

— Хортън и неговият проклет цианид! — възкликна Докс. — Значи единственият смисъл от цианида е бил да ни инкриминират и да звучи страшно за публиката, нали така?

Кимнах.

— Да. И странното е, че изобщо не съм го използвал. А никой друг не…

Млъкнах, осъзнал, че пропускам нещо очевидно. Опасно очевидно. Тревън присви очи.

— Какво има?

Не отговорих. Хората, които смятаха, че съм убил Шорок с цианид, всъщност бяха трима: не само Хортън, но и Ларисън и Тревън. Който и да е от тях или и двамата можеха да са казали на полковника, че съм използвал цианида. Това трябваше да му е дало допълнителна увереност, за да фалшифицира токсикологичните експертизи.

Защото си мислеше, че ако някой направи по-сериозна проверка, ще открие следи от цианид.

— Как тогава очисти Шорок? — попита Ларисън. — Като Финч ли?

Направи ми впечатление, че въпреки напрежението в стаята, той е запазил безпристрастието и професионалното си любопитство.

— Няма значение — отвърнах. Но ако работеха за Хортън, Ларисън и Тревън нямаше да фигурират в обявата за терористичните удари, нали така? Освен ако не целяха да изглежда, че всички сме в един кюп, докато всъщност…

Тревън се напрегна. С периферното си зрение видях, че и Докс го е забелязал.

Последваха светкавични като мъгла движения и след миг четиримата бяхме с извадени пистолети. Ние с Тревън се целехме един в друг. Оръжието на Докс сочеше към Тревън. Дулото на Ларисън беше наведено към пода, но главата и погледът му се въртяха от Тревън към Докс, след това към мен и обратно.

— Мислиш, че имам нещо общо с това, така ли? — сопна ми се Тревън. — И аз съм прецакан също като вас.

Виждах, че държи пистолета си също толкова решително, колкото и аз.

— Свали оръжието, ако не искаш да си прецакан завинаги.

Той не отговори.

Ларисън продължаваше да ни наблюдава. Приличаше на гърмяща змия, която се опитва да реши в коя посока да нападне.

Струваше ми се, че остават около две секунди преди напрежението да изригне. Нямах представа как да го предотвратя.

Изведнъж Докс вдигна дулото на своя уилсън към собственото си гърло.

— Дръжте така — каза той. — А някой е мръднал, а съм го гръмнал тоя.

Запремигвах. „Какво ти става, мама ти стара?“

— Свалете оръжието — продължи моят партньор. — Иначе все съм му пръснал мозъка на тоя, кълна се!

И Докс замести поглед от единия към другия, облещен като побъркан.

Ларисън се ухили и избухна в смях.

— Добре, печелиш, печелиш — каза той, пъхна пистолета отзад под колана си и вдигна ръце.

Тревън го стрелна с поглед и отново насочи вниманието си към Докс. Пистолетът му продължаваше да сочи към мен.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Божичко! — възкликна с фалцет Докс. — Тоя е отчаян. Правете каквото ви казва! Правете каквото ви казва!

— Ти си луд — изсумтя Тревън, но отпусна пистолета си няколко сантиметра. Последвах примера му.

— Какво, никога ли не сте гледали „Пламтящи седла“? — попита Докс. — С Кливън Литъл? Винаги съм се чудил дали може да се получи наистина.

Дулото на Тревън се наведе още малко.

— Ти си луд — повтори той.

Докс продължаваше да държи собственото си дуло, опряно в гърлото си.

— Е, това е филм, нали разбираш. Много хубав филм, в който…

— Гледал съм го — прекъсна го агентът на СРП.

Моят партньор отпусна оръжието си и го пъхна отзад под колана си.

— Е, може би не си забелязал, и това сигурно се дължи на моето изключително изпълнение, но преди две секунди бяхме на ръба да извършим едно голямо групово самоубийство. Освен че се надявах да ви накарам да се освестите, ето какво исках да ви демонстрирам. Виждате ли, като опрях пистолет в собственото си гърло, аз метафорично…

— Разбрахме — прекъснах го и свалих оръжието си.

Тревън направи същото.

— Чакам някой да ми благодари, че не изиграх сцената с лагерния огън — прибави Докс.

Ларисън още се хилеше и аз предположих, че за пръв път е оценил хладнокръвието на Докс в момент, в който става адски напечено. И последователността, скрита зад неговата селяндурска шантавост.

— Адски си талантлив, готин — каза той и думите му прозвучаха достатъчно нелепо, за да ме накарат да осъзная, че и това трябва да е реплика от филма.

— А те са страшно тъпи — потвърди подозрението ми Докс. Двамата се засмяха и аз си помислих, че сега вече ще се сприятелят. Човек не биваше да се закача с Докс, но ако се смееш на шегите му, има голяма вероятност да си спечелиш верен другар.

Тревън обаче продължаваше да е под въпрос. Пъхнах пистолета обратно под колана си. Агентът на СРП се поколеба, но последва примера ми.

— Да се опитаме да запазим спокойствие — заговорих. — В момента доста хора се опитват да ни убият, така че не е нужно да ги улесняваме. — Докс и Ларисън още се смееха, тъй че думите ми бяха насочени главно към Тревън. И към самия мен, предполагам.

Предадох им разговора с Канезаки. Всички се съгласихме, че като цяло най-сигурният ни ход е да останем там до срещата с него в гаража.

— Трябваше да се сетя, че тия обекти и цялата тая работа са прекалено големи, за да ни оставят после на мира — рече Докс. — Допуснах проклетите пари да ми замъглят разума.

Останалите мълчахме. Докс погледна Ларисън.

— Струва ми се, че си заслужи правото да кажеш „Нали ви разправях!“.

Ларисън поклати глава.

— Въпросът е какво да правим сега.

— Точно така — потвърди Тревън. — Където и да ни закара твоят човек, добре, няма да сме на мушка, поне за момента, какво обаче ще правим после?

Обърнах се към Ларисън.

— Ти ми спомена, че знаеш как да се доберем до Хортън.

Той кимна.

— Ако наистина си готов да ме изслушаш.

Погледнах го.

— Готов съм.

— Добре тогава. Ще ни трябва колата на твоя приятел. Не само за да се измъкнем от района. А за да се върнем в Лос Анджелис.