Бари Айслър
Рейн-Сан: Заложник на съдбата (2)

2.

Бен Тревън и Даниел Ларисън седяха на високи столове без облегалки до витрината на кафене от веригата „Даутър Кофи“, на петдесетина метра южно от „Кодокан“ на Хакусан-дори, пиеха кафе и чакаха завръщането на двамата наемници. Тревън искаше да иде с тях, за да види лично човека, когото само допреди седмица смяташе за мит, обаче Ларисън заяви, че двама са предостатъчно, и имаше право. Тревън се ядосваше, че колегата му с естествена лекота се е наложил като главен в екипа, но в същото време трябваше да признае, че на десет години по-възрастния, четирийсет и пет годишен Ларисън му стиска повече и е оцелял въпреки сериозните си противници. Успокояваше се, че ако си трае, може да научи нещо, и се надяваше да е така. Но след десет години в Службата за разузнавателна поддръжка, секретен клон на военното Съвместно командване на силите за специални операции, нарочно носещ това банално име, той не беше свикнал да се натъква на хора, които се държат като негови началници, нито пък смяташе, че имат основание да го правят.

Тревън седеше с лице към „Кодокан“ и първи видя приближаването на наемниците, които познаваше като Бекли и Кричмън. Той леко кимна.

— Ето ги.

Ларисън беше инструктирал всички да използват джиесемите си колкото може по-малко и да ги държат изключени и с извадени батерии, освен през предварително уговорени интервали от време. Всички устройства бяха взети под наем, разбира се, при това под фалшива самоличност, но максималната безопасност изискваше многопластовост. В резултат на небрежната употреба на мобилни телефони при отвличането на Абу Омар в Милано, италиански съдия беше издал заповеди за арест на неколцина служители на ЦРУ, включително шефа на миланското бюро, и Тревън смяташе, че Ларисън прилага уроците от онази операция. И все пак сегашните предпазни мерки му се струваха прекалени — в края на краищата не бяха тук, за да убият или отвлекат Рейн, а само да установят контакт с него. От друга страна, също като пращането само на двамата наемници в „Кодокан“, малко повече предпазливост нямаше да навреди.

Наемниците влязоха и останаха прави, за да са с лице към Тревън и Ларисън и в същото време да наблюдават улицата. В този квартал имаше много чужденци, но Тревън знаеше, че въпреки това всички се отличават. Неговите зелени очи и руса коса винаги бяха представлявали известен недостатък от гледна точка на незабелязаното наблюдение, естествено, ала той предполагаше, че за средния японец тези особености не го отличават особено от Ларисън с неговата тъмна коса и мургава кожа, нито пък от който и да е бял чужденец. Местните жители обаче щяха да забележат и запомнят ръста на четиримата. Тревън, борец тежка категория в гимназията и футболен защитник в „Станфорд“ преди да напусне университета, всъщност беше най-дребният в групата. Ларисън явно вдигаше тежести и ако можеше да се вярва на Хорт, може би вземаше и стероиди. А наемниците почти можеха да минат за професионални борци. Тревън се зачуди дали Хорт не ги е избрал с надеждата Рейн да се уплаши от ръста им, когато установят връзка. Съмняваше се, че това ще окаже влияние. Ръстът имаше значение само при честна борба, а ако се съдеше по нещата, които знаеше за този човек, той беше прекалено хитър, за да допусне борбата да е честна.

— Там е — съобщи мъжът на име Бекли. — Тренира, точно като снощи.

Ларисън кимна.

— Може би вече трябва да прекъснем — тихо каза той с дрезгавия си глас. — Две вечери подред, сигурно ви е забелязал. Ще поемем ние с Тревън.

— Не ни е забелязал — възрази Кричмън. — Седяхме на пейките, той почти не поглеждаше към нас.

Бекли изсумтя в знак на съгласие.

— Виж, ако тоя тип чак толкова се криеше, нямаше всяка вечер да се появява на едно и също място по едно и също време. Не ни е видял.

Ларисън отпи глътка кафе.

— Бива ли го? В джудото, имам предвид.

Кричмън сви рамене.

— Не знам. Като че ли виждаше бая зор с хлапака, с когото тренираше.

Ларисън отново отпи от кафето си и се умълча, сякаш мислеше.

— Знаете ли, сигурно всъщност няма чак толкова голямо значение дали ви е видял. Уверихме се, че е тук, и можем просто да го спрем на излизане.

— Да, може и така — рече Кричмън. Гласът му издаваше, че смята тази идея за безнадеждно неамбициозна. — Обаче какво предимство ще имаме тогава? Открихме го в „Кодокан“. Утре той може просто да иде да тренира някъде другаде. Или да прекрати тренировките и толкова. Трябва да се чувства под напрежение, нали така каза Хорт? Хайде тогава да му покажем, че знаем къде живее. Да го причакаме там, да го накараме да почувства, че знаем всичко за живота му. Ей така караш хората да играят играта — като им я разкажеш.

Тревън не можеше да не се съгласи и се изненадваше, че и Ларисън не вижда нещата в същата светлина. Но Ларисън трябва да беше осъзнал пропуска си, защото отвърна:

— Има логика. Ама я стига, той сигурно ви е видял. Нататък трябва да поемем ние с Тревън.

— Не ни е видял — заяви Бекли с глас, който показваше, че търпението му е на изчерпване. — Ще продължим ние с Кричмън. — Той посочи едно от копчетата на мократа си от пот тъмносиня риза. — Това тук ще ви позволява да виждате всичко. Ако ни забележи, макар да се съмнявам, ще прекратим операцията, както се разбрахме. Нали така?

Копчето всъщност беше обектив на джобна видеокамера с висока резолюция, която предаваше цветна картина денем и усилени с инфрачервена светлина черно-бели кадри нощем. И двамата разполагаха с такива и всяко устройство излъчваше безжичен сигнал до останалите в мрежата. Друг уред, голям горе-долу колкото колода карти за игра, можеше да се държи в длан и да показва картината от видеокамерите. Нищо супермодерно — просто мобилна и малко модифицирана версия на наблюдателната система „Игъл Айс“, която ставаше все по-популярна в различни държавни служби, но даваше възможност на малка група за проследяване да се разгърне на по-голяма площ от традиционната линия на видимост и позволяваше на всеки от групата да следи местонахождението на всички останали, без излишно да се предоверява на мобилни телефони или други средства за словесна комуникация. Ларисън разпери ръце в знак, че се предава.

— Добре. Вие двамата покрийте входа на „Кодокан“. Ние с Тревън ще чакаме тук и ще тръгнем след вас, когато започнете да го следите.

Бекли се усмихна — малко подигравателно, стори му се на Тревън. И наистина, Ларисън, може би в неуспешен опит да спаси достойнството си, се преструваше, че издава заповеди, докато всъщност заповедите бяха издадени от друг.

Бекли и Кричмън излязоха от кафенето. Ларисън се обърна и ги проследи с поглед през витрината.

— Мислиш ли, че той ще си тръгне по същото време? — попита Тревън. — Хорт каза, че много внимавал да не го следят.

Ларисън отпи глътка кафе.

— Според тебе, защо Хорт прати тия нещастници с нас?

Тревън малко се ядоса, че Ларисън не отговори просто на въпроса му. Помълча за кратко, после отвърна:

— Явно ни няма доверие.

— Точно така. Те работят за него, не с нас. Не го забравяй.

Полковник Скот Хортън, по прякор Хорт, беше командир на Тревън в СРП, а някога и на Ларисън, преди последният да предаде службата, да инсценира собствената си смърт и да се опита да изнудва Чичо Сам за нешлифовани диаманти на стойност сто милиона долара в замяна на видеозаписи на американски агенти, изтезаващи пленени мюсюлмани. И за малко да му се размине, обаче Хорт го изигра и запази диамантите за себе си. Тревън не знаеше точно защо. От една страна, патриотизмът и честността на полковника бяха несъмнени. Чернокож, който може би трудно щеше да пробие в други области, но когото бяха издигнали и пред чиито заслуги благоговееха, той обичаше армията и хората, служещи под негово командване. И все пак това изобщо не му попречи да прецака Ларисън, когато се наложи, както веднъж се опита да прецака и Тревън. И му обясни причините: Америка се управлявала от нещо като олигархия, което явно не го смущаваше особено много, само че олигархията станала алчна и некадърна — очевидно смъртни грехове в странната морална вселена на Хорт. Страната имала нужда от по-добра власт, каза му той. Започвал нещо голямо и диамантите били свързани с това. Надявал се Тревън и Ларисън също да участват в неговите планове, както и онзи Рейн, когото ги пращаше да търсят, ако успеел да го убеди.

Тъй че Хорт, естествено, им нямаше доверие. Не можеше да се каже, че действат под принуда, обаче не действаха и по убеждение. Ларисън навярно искаше да си отмъсти и да си върне диамантите. А Тревън беше помъдрял достатъчно, за да види конците, с които го манипулира Хорт, и да осъзнае, че трябва да измисли как да ги скъса. Ставаше дума например за дребния проблем с едни злополучни записи от охранителна камера, които можеха да замесят Тревън в убийството на известен член на правителството. Нищо, че убиецът беше агент от ЦРУ и Тревън нямаше нищо общо със смъртта на човека. Хорт и ЦРУ пазеха записите и можеха да ги използват, ако Тревън станеше непослушен. Ето защо засега цялата ситуация му напомняше за нестабилен брак по сметка — постоянно меняща се лоялност и противоречиви мотиви. Хорт изобщо нямаше да ги прати, ако не разполагаше с начин да ги следи, и при тези обстоятелства нареждането на Ларисън да не забравя за кого всъщност работят Бекли и Кричмън му се струваше излишно, даже малко обидно. Партньорът му може би просто се дразнеше от факта, че на наемниците явно хич не им пука какво според него е в правомощията му. Тревън реши да си премълчи.

Нямаше намерение обаче да премълчи това, че Ларисън не е отговорил на въпроса му.

— Същото място, по същото време, от същия изход — две вечери подред, а? — подхвърли той. — Като че ли е нашият човек.

Ларисън го стрелна с поглед и Тревън можеше да се закълне, че колегата му едва се е сдържал да не се усмихне.

— Зависи — отвърна той.

— Какво искаш да кажеш?

— Рейн със сигурност ги е забелязал снощи, когато останаха по-дълго. А най-вероятно ги е забелязал и тая вечер.

— Откъде знаеш?

— Защото аз щях да ги забележа. Защото, ако тоя тип е такъв, какъвто твърди Хорт, непременно ги е забелязал. Защото, ако не го бива до такава степен, че да не ги забележи, Хорт изобщо нямаше да се занимава с него.

Тревън се замисли.

— И какво означава фактът, че макар да ги е забелязал, все пак излиза от същия изход по същото време?

Този път Ларисън вече се усмихна.

— Радвам се, че не аз осъществявам контакта.