Бари Айслър
Рейн-Сан: Заложник на съдбата (6)

6.

По-късно същата вечер прегледах записа от камерите в безкрайните подземни лабиринти на метростанция „Шинджуку“, където многобройните нива и многолюдните тълпи правят почти невъзможно проследяването и откриването на човек по сигнал. Кадрите бяха зърнисти и хаотични, но надлежно изчистени, можеха да осигурят убедителни доказателства за прокуратурата, ако изобщо се стигнеше до това. Унищожих дисковете на всички устройства и се избавих от тях. Джиесемите бяха безполезни единствените набрани номера бяха помежду им. Изхвърлих и тях. После намерих интернет кафе и потърсих информация за Ларисън, Тревън и Хортън. За първите двама не намерих абсолютно нищо в „Гугъл“. Хортън бегло се споменаваше в няколко новинарски репортажа, имаше статия за него в „Уикипедия“, която се състоеше само от кратък очерк за почтената му военна кариера и сведение, че е разведен, без деца. Накрая позвъних на трима души от три различни улични телефона.

Първо набрах номера, който бях получил от Ларисън. Отговори гърлен баритон с акцент от делтата на Мисисипи, който си спомнях от Афганистан, само че поизменен от възрастта.

— Дали се обажда човекът, който се надявам?

— Не знам — отвърнах. — И с други ли се надяваш да се чуеш?

Той се засмя.

— Има хора, с които се надявам да се чуя, и такива, за които се надявам никога повече да не чуя. С удоволствие трябва да отбележа, че ти си от първата категория. Как си?

— Бива. Чух, че си искал да ми предложиш нещо.

— Вярно си чул.

— Слушам те.

— При всички проблеми в последно време, предпочитам да се срещнем лично.

— Добре, ела тук. Твоите хора ще ти кажат къде да ме намериш.

— Вече ми казаха. В момента обаче съм прекалено зает за толкова далечно пътуване. Знаеш ли какво, да се срещнем по средата. Например в Лос Анджелис? Ти избери мястото.

От Токио лесно се стигаше до Лос Анджелис и имаше толкова много заобиколни маршрути, че едва ли щях да се затрудня да скрия придвижването си. Инстинктивно се замислих как бих подходил, ако се опитвам да се добера до човек като мен, и с изненада, а и с известно безпокойство установих, че съвсем естествено възприемам старата си мисловна нагласа. Все едно ми беше липсвала.

— Ако искаш аз да дойда при теб, ще трябва да ми поемеш пътните — заявих, за да проверя думите на Ларисън. — При това в първа класа.

— Не бих и очаквал нещо по-малко. Знаеш ли какво, както и да завърши разговорът ни, ще получиш двайсет и пет хиляди долара само за идването си. Това би трябвало да ти покрие пътните, че и да ти остане отгоре.

— Петдесет — казах аз. — Ти вече ми създаде проблеми дори само с това, че се свърза с мен.

Последва кратко мълчание и аз се зачудих дали не съм поискал прекалено много, дали дързостта ми можеше да го наведе на мисълта, че някой ме е насърчил да го притисна. И какво от това? Ако от страна на Ларисън имаше някакви лоши чувства, Хортън щеше да е глупак, ако вече не го знаеше. А човекът, когото си спомнях от Афганистан, не беше глупак.

— Научих, че и ти си създал известни проблеми — подхвърли той. Разбрах, че Ларисън и Тревън най-вероятно вече са се обадили, за да му докладват за убитите наемници. Отново си помислих за копията на записа. — Обаче става, нека са петдесет. Ако успееш да пристигнеш утре.

Зачудих се за какво се отнася. Щом Хортън беше готов да плати петдесет бона само за отиването ми там, трябваше да е нещо изключително. С други думи, почти със сигурност нещо опасно.

— Утре няма да мога — отвърнах. — Вдругиден. Срещу петдесет хиляди. — Всъщност за мен нямаше особено значение дали ще е единият, или другият ден. Просто не обичах да ме припират. Притискаш някого да бърза, когато искаш да го накараш да реагира, без да има време да се замисли.

— Добре, вдругиден — отстъпи той. — Можеш да ме намериш на тоя номер. Аз ще съм в центъра на града, но можем да се срещнем където поискаш.

Позабавих се с отговора си. Защо трябваше да го правя? За пари ли? Заради предимството веднага да се справя с каквото и да беше това, вместо да чакам? Защото някаква тъмна, пагубна част от мен, на която й е писнало от претенциите ми за цивилен живот, се вкопчва в първата изпречила й се възможност — защото убиецът в мен, Леденият човек, настояваше да му отдам дължимото?

— Ще ти се обадя — казах и затворих.

Наблягането върху гъвкавостта несъмнено целеше да успокои безпокойствата за безопасността ми. Той вече беше избрал града, опита се да избере и деня и знаеше, че ако исканията му са още по-конкретни, ще започна да ставам нервен.

После позвъних на Томохиса Канезаки, Том, американец от японски произход. Бях се запознал с него, когато работеше в токийското бюро на ЦРУ. Не че му имах доверие, но сме си правили достатъчно услуги, за да не го смятам за заплаха в момента и да знам, че когато каже нещо, го върши. Бяхме изгубили връзка преди около година — тогава живеех в Париж с Дилайла и ми се струваше, че съм щастлив. Когато се чухме за последен път, той беше в Лангли и се чувстваше отвратително.

Том отговори с типично неопределено „Да“. В Япония обикновено казваше „Хай“. Така или иначе, изпитах странно удоволствие, че чувам гласа му.

— Още ли се радваш на живота в главната квартира?

Последва кратко мълчание — можех да си представя усмивката му. Зачудих се дали още носи старите си очила с телени рамки. Сигурно. Те му придаваха вид на интелигент, какъвто някога наистина е бил. Днес скриваха уличните умения, които беше придобил, и той притежаваше достатъчно проницателност, за да разбира ценността им. „Но ару така ва, цуме о какусу“, както гласи японската поговорка. „Даровитият ястреб крие ноктите си.“

— Не бих го нарекъл особено радостен — отвърна Том. — Какво… всичко наред ли е?

— Ще те помоля за една малка услуга — съвсем малка.

Човек можеше да е сигурен, че Канезаки непременно ще поиска друга услуга в замяна. Понякога искаше адски големи услуги, затова си струваше да подчертая, че го моля за нещо банално.

— Искаш ли да продължим разговора по скайп? — попита той. — Ако смяташ, че мобилният ми телефон не е достатъчно сигурен.

Това беше жест към параноичния ми стремеж към абсолютна сигурност и начин да преувеличи значението на услугата.

— Не — отвърнах. — Не е нищо особено. Просто ми трябва вътрешна информация за един полковник от Съвместното командване на силите за специални операции, Скот Хортън. Викат му Хорт. Чувал ли си за него?

Последва мълчание. Канезаки може би се чудеше дали не се готвя да убия Хортън. Така беше свикнал да ме възприема. Но щеше да се сети, че при такива обстоятелства изобщо нямаше да го питам.

— Да, чувал съм. Обаче длъжността му е…

— Секретна, знам. Наясно съм с длъжността му. Интересува ме самият той. Има ли някаква причина да не ми желае доброто?

— Трудно е да се каже. Работата, която вършиш, създава много врагове.

— Която вършех.

Том се засмя.

— Да де, ама виж докъде се докара.

Не му обърнах внимание.

— Хортън иска да се срещнем.

— И ти смяташ, че е капан, така ли?

— Винаги подозирам, че е капан. Понякога даже се оказвам прав.

— Е, мога само да те уверя, че той има много широк гръб. При предишното правителство СКССО се отчиташе направо пред вицепрезидента и вършеше крайно неправомерни неща. Сиймор Хърш нарече службата „наказателен отряд“.

— Има ли нещо вярно в това?

Том пак се засмя.

— Нали не искаш от мен да потвърдя думите на Хърш?!

Значи беше вярно.

— Друго?

— Да речем само, че новото правителство не е променило задачите на СКССО. Не съм запознат с всички подробности, но знам, че много от традиционните функции на ЦРУ бяха прехвърлени на армията.

— Защо?

— Вече сме повече от десет години в Афганистан. И почти толкова отдавна в Ирак. Плюс други места, които не се появяват толкова често по новините. Десет години глобална война означават огромно влияние за военните. Те получават каквото поискат, а искат много.

— А нещо за бивш агент от Службата за разузнавателна поддръжка на име Ларисън? И за действащ агент от СРП, Тревън?

— Имената не ми говорят нищо, но мога да проверя. И ще се ослушвам какво може да иска от теб Хортън.

От устата на Канезаки това обещание наистина можеше да означава много.

— Благодаря.

— И ти направи същото за мен. Искам да знам какво е замислил. Теб човек трудно може да те открие, тъй че Хортън явно има сериозни причини.

В думите му долових нотки на професионална завист. Не можех да го обвинявам, че не желае да сподели с мен агентите си. Или бившите си агенти. А като ответна услуга това не беше нищо особено. Обещах да го държа в течение и затворих.

Третият разговор беше с Докс.

— Аз съм — осведомих го, когато вдигна слушалката.

— „Аз“ ли? Кой „аз“? — със силния си провлечен южняшки акцент попита той.

Вече бяхме играли тая игра.

— Знаеш кой „аз“.

Докс се засмя, очевидно зарадван.

— Знам, знам, само се опитвам да…

— Да ме накараш да си кажа името по телефона, ясно. Ще трябва да положиш повече усилия.

— А, не знам. Ти остаряваш. Рано или късно ще успея. Как я караш бе, човек? Адски ми е гот да те чуя, нищо че не си казваш името.

Информирах го какво става и си го представих как се ухилва.

— Май на някого се канят да му устроят бесен прощален купон — заключи той.

— Да, и искат от нас да осигурим кетъринга.

— Е, аз обикновено съм склонен да приготвям разни вкуснотии, стига хонорарът да си го бива. А ти? Нали се беше отказал от кетъринг бизнеса?

— Само ще изслушам предложението.

Докс се засмя.

— Както кажеш, готин.

Той съвършено спокойно приемаше своите смъртоносни способности и не разбираше моите колебания.

— Ще ти съобщя какво съм научил — обещах аз.

— Да ми съобщиш ли?! Сам ли се готвиш да отидеш?

— Виж, няма смисъл да…

— Гледай сега какво няма смисъл. Няма смисъл оная ти работа да се развява на вятъра, когато се залавяш бог знае с какво. Ще се срещнем там и аз ще ти осигуря тила. И не ми казвай, че няма нужда. Все това повтаряш и много често грешиш.

Имаше право, разбира се. Не познавах човек, на когото да мога да разчитам повече — даже веднъж се отказа от пет милиона долара, за да ми спаси живота. Просто не обичам да се налага да разчитам на когото и да било.

Само че при дадените обстоятелства този ми рефлекс беше глупост, завиране на главата в пясъка.

— Добре — отстъпих аз. — Плащат ми за самата среща. Ще делим поравно.

— Дадено. Какви са подробностите? Секретният уебсайт?

Когато е възможно и особено при пътуване и други детайли, с помощта на които могат да ме свържат с конкретно време и място, предпочитам да контактувам чрез криптиран уебсайт. Напоследък бях започнал да нося айпад с качени „Файър волт“ и „Тор“ — малък, удобен и много по-сигурен от специалните машини в интернет кафенетата, които често се следят.

— Познаваш ме — отвърнах.

— Да, и съм се научил да виждам здравия разум зад твоята „параноя“, както би я нарекъл някой по-недалновиден човек.

Казах му, че до осемнайсет часа ще пратя някаква информация, затворих и се насочих към един уеб терминал. И за четирите всекидневни полета до Хонолулу имаше много свободни места. Не беше най-прекия маршрут, обаче нямаше смисъл да привличам вниманието. На другия ден щях да си купя билета в „Нарита“ и щом се приземях, щях да се погрижа по подобен начин за полета до Лос Анджелис. И щях да летя в бизнес класа, не в първа. По-обемната информация, която щеше да се наложи да пресеят, нямаше да им попречи в крайна сметка да стигнат до прикритието, под което щях да пътувам, но щеше да ги забави, а при тези обстоятелства забавянето също ми вършеше работа.

Може би вземах прекалено много предпазни мерки. Най-простото обяснение беше, че тази история е точно такава, каквато изглежда: СКССО търсеше изпълнител за особено деликатна задача, навярно включваща естествена смърт. Но като обединяващ принцип, най-простото обяснение си има своите граници. Подобно на почти всичко в природата, хората могат да го манипулират.