Карън Робърдс
Признат за виновен (8)

Глава 8

Никога не бе харесвала Марио Кастеланос. Като тийнейджър той бе самохвалко с голяма уста и не можеше да се каже, че е особено умен. Беше хулиган, в това нямаше съмнение.

Доколкото можеше да каже, не беше се променил. С изключение на това, че беше пораснал. И бе станал по-лош. И много по-плашещ. Лошото момче се бе превърнало в закоравял престъпник. Който държеше живота й — както и този на Бен — в месестите си длани.

Трябваше да има начин да се измъкне, но тя не го виждаше. За момента единствената й възможност беше да прави точно, каквото й е казал той, просто защото нямаше абсолютно никакъв избор.

Като призна пред себе си ужасната истина, стомахът й се сви.

Твърдението, че е застреляла собственоръчно Оранжевата униформа, бе само първата крачка по пътя, по който не искаше да тръгне. Това я ужасяваше. Нямаше да й бъде потърсена законова отговорност за деянието — това бе възможно най-типичният пример за самозащита — но лъжата й беше противна. Не искаше да лъже, нито целият й живот да се превърне в лъжа. Това бе приключило. Лъжите бяха част от миналото.

Или поне така мислеше тя.

— Отдавна не сме се виждали — беше казал Марио с усмивка на уста, след като бе убил Оранжевата униформа пред очите й и след това се беше разкрил. Оранжевата униформа лежеше мъртъв в краката й. Изстрелът, причинил смъртта му, все още отекваше в тесния коридор. Мирисът на изгорял барут, кръв и страх — нейният страх — изпълваше въздуха.

Очите й, разширени от шока, срещнаха тези на Марио. Виждаше в едрия и здрав мъж пред себе си нахакания тийнейджър, когото бе познавала преди тринайсет години. Вероятно сега бе на трийсет и една. Едрото му телосложение, силно развитите мускули, голата глава, загарът, затворническата униформа — всичко това й бе попречило да го познае, докато не бе произнесъл старото й име: Кити Кат. Тогава го бе познала веднага със сигурност, която бе така болезнена и шокираща като неочакваността на срещата им.

„Не съм успяла да избягам достатъчно далеч. Трябва да продължа да бягам. Към Флорида и дори може би към Калифорния.“

След като вече го бе познала, забеляза, че очите му са същите — кафяви, но не топли, а жестоки. В тях се таеше онази жестокост, която я бе отблъсквала неведнъж. Месестият му нос все още бе белязан от белега във формата на кръст там, където го бе ухапал пуделът на бабата на Роджър Фридкин. Кучето бе изчезнало скоро след това — съвпадение, което Кейт бе подложила на съмнение едва месеци след това. Устните на Марио бяха все така тънки и дори когато се усмихваше, той имаше жесток вид.

Беше непредсказуем и опасен още като момче. Кейт ни най-малко не се съмняваше, че е такъв и сега.

— Току-що спасих живота ти — бе добавил Марио, след като тя не бе казала нищо. — Длъжница си ми.

Сърцето й биеше тежко в гърдите. Устата й бе пресъхнала, така че трябваше да преглътне мъчително, преди да може да каже каквото и да било. Опита се да диша нормално, да остане спокойна. Да игнорира факта, че все още топлият труп продължава да кърви в краката й и че един от призраците от миналото й, населяващ кошмарите й, бе изпълзял изпод леглото, за да всее ужас в нея в светлината на деня.

— Благодаря — бе казала тя.

Той се бе засмял, тихо и искрено, но по гръбнака й бяха полазили студени тръпки. Знаеше така добре, че той преследва нещо повече от благодарността й така добре, както знаеше, че ако бе в интереса му, щеше да остави Оранжевата униформа да я убие, без да му мигне окото. Марио не даваше и пукната пара за нея. Откакто го помнеше, той се интересуваше само от себе си.

— Едно „благодаря“ не е достатъчно, Кити Кат. — Тонът му бе игрив. Протегна ръка и отметна от лицето й един непослушен кичур.

— Досетих се. — Отметна глава назад, че той вече да не достига до косата й. Той не настоя. Познаваше похватите на хулигани като него, защото светът на детството и младостта й беше пълен с тях. Първото правило за оцеляване беше да не им показваш страха си. — И така, какво искаш?

— Да ме измъкнеш от затвора.

Клекна и започна да бърше пистолета в панталоните на Оранжевата униформа. Лицето на мъртвеца бе вече посивяло. Очите му бяха още отворени, изцъклени. От устата му продължаваше да се стича струйка кръв, а кървавото петно на гърдите му ставаше все по-голямо. Той лежеше сред разширяваща се локва кръв. Кейт го гледаше не защото това й харесваше, а защото не можеше да се сдържи. Но после, с усилие на волята, погледна Марио. Той продължаваше да бърше оръжието. Фактът, че не го беше насочил към нея и че дори не бе застанал между нея и вратата, говореше, че не изпитва страх от възможното й бягство.

И беше прав. Общото им минало я приковаваше на мястото й като невидима, но здрава паяжина.

— Не мога да го направя — бе отвърнала тя рязко. Нямаше смисъл да се преструва, че са приятели. И преди не бяха.

— Не ми ги пробутвай тези.

Очевидно доволен от почистването, остави пистолета да падне до краката на Оранжевата униформа, без повече да го докосне. После взе падналия пистолет на Оранжевата униформа. Държеше го нехайно, но…

Тя бе деветдесет и девет процента сигурна, че точно Марио бе дръпнал спусъка.

Кейт успя да потисне инстинкта си да отстъпи крачка назад. Защото такава бе естествената й реакция, когато видеше въоръжен хулиган. Но Кат — а някога тя беше Кат — никога и пред никого не отстъпваше. И в онзи момент бе открила, че Кат е все още жива в нея след всичките тези години.

— Значи сега си прокурор. Хей, момиче, гордея се с теб! — Марио й се усмихна и я тупна приятелски по рамото. Като видя, че тя само присви очи и не последва приятелски жест в отговор, се отказа от дружелюбния тон и продължи вече с твърда нотка в гласа си: — Това е добре за теб, но мисля, че е дори още по-добре за мен.

— Така ли? И как?

— Чака ме тежка присъда от двайсет години до живот за нищо. Нищо. Наруших гаранцията. Притежание на огнестрелно оръжие. — Направи гримаса. — Глупави обвинения, но като че ли ще свършат работа. Тези глупави задници не ме пускат дори под гаранция. За нищо. Ще остана в затвора вероятно докато не остарея толкова, че да се изгърбя. Когато приятелите ми предложиха да ме освободят, се съгласих. Но тези глупаци прецакаха всичко. Не трябваше никой да загива. Трябваше само да взривят прозореца, да скоча в камиона и да ме измъкнат оттам. Но щом Сото стреля в съдията, разбрах, че всичко е приключило. Знаех, че дори да се измъкнем, ще ни преследват до края на света. И се отказах. Успях да взема ключовете от колата на охраната, така че можех да се измъкна и сам, когато Родригес се върна тук с теб. — Усмихна се. — Като видях прокурора пред очите си, просто не можех да повярвам…

Бърборене.

Пронизителният звън на телефона бе прорязал въздуха. Кейт бе подскочила от ужас. Бе сигурна, че звънят ченгетата от съдебната зала. Те бяха нейният спасителен пояс, но също така — колко ужасно — и нейни врагове в момента.

— И тогава ми хрумна по-добър план — продължи той, без да обърне внимание на звъна на телефона. — Искаш ли да го чуеш?

— Какъв? — Думата едва излезе от устата й. Тя вече знаеше, знаеше…

— Ти. Моята стара приятелка Кити Кат. Помниш ли стареца охрана, когото убихме онази нощ в Балтимор?

„О, да. Казваше се Дейвид Брейди.“

Телефонът звънна отново и Кейт отново подскочи от ужас. Нервите й бяха опънати до краен предел, сърцето й биеше тежко в гърдите, кръвта бучеше в ушите й. Едва успяваше да стои на едно място. Не бе възможно това да се случва…

„Не показвай страх.“

— Нямам нищо общо с това.

Той се усмихна лукаво.

— Бейби, ти беше там като всички нас. Познаваш закона по-добре от мен. Знаеш, че дори само това е достатъчно. Ако някой пророни и дума, ще бъдем подведени под отговорност.

„Прав е. О, Господи, прав е.“

— Бях дете! На петнайсет. И дори не влязох в магазина.

— Това не те прави по-малко виновна.

„Младостта е смекчаващо вината обстоятелство.“

Но, както беше научила по-късно, Дейвид Брейди бе бивше ченге. А законът съдеше по-строго тези, които убиваха ченгета.

— Не се тревожи. Няма да те издам. — Марио сигурно бе видял страха, изписан на лицето й, защото й се усмихна подигравателно. — Ако правиш това, което ти кажа. — Сведе поглед. — Вдигни пистолета.

Кимна по посока на оръжието, с което бе убил Оранжевата униформа.

Кейт се поколеба. Гледаше втренчено мъртвеца, без да помръдне, в продължение на цяла минута и той добави, доста по-остро:

— Направи го!

В момента той държеше всички карти.

И тя безмълвно се подчини, без да задава повече въпроси и без да възрази. Беше безполезно. Той знаеше, че тя е оставена изцяло на милостта му. Както и тя.

Когато се изправи, видя, че пистолетът, който Марио държеше — този на Оранжевата униформа — вече е насочен към нея. Сърцето й прескочи удар. Тя недоумяваше. После разбра. Сега тя държеше заредено оръжие. Някога, при подобни обстоятелства, Кити Кат щеше да мисли достатъчно бързо, да прояви безмилостност и да го застреля.

И проблемът щеше да бъде решен.

Но изминалите години бяха направили Кейт прекалено цивилизована.

Пое си дълбоко дъх. Пулсът й бучеше в ушите. Коленете й бяха омекнали.

— Не можеш да издадеш мен, без да издадеш себе си — каза.

Погледите им се срещнаха. Той й се усмихна. Лека самодоволна усмивка.

— Не разбираш ли, точно в това е красотата. Така, както виждам нещата, от двама ни аз ще изгубя по-малко.

Телефонът звънна отново.

„О, Господи!“

— Добре, бейби, чуй ме. Ето какъв е планът.

Тя си пое дълбоко дъх. Стисна по-здраво пистолета.

И заслуша.

А когато спря да слуша, вдигна слушалката.