Карън Робърдс
Признат за виновен (14)

Глава 14

Дневната бе до кухнята и Брага чуваше как Кейт трака със съдините, докато приготвя кафето. Бен се настани на удобния, тапициран с плюш, люлеещ се стол и той изскърца под тежестта му. Бен, изключително сериозен, постави и двете си ръце на страничните облегалки. Краката му не стигаха до пода. Том седна близо до него, на големия и удобен диван, и огледа стаята, която бе малка, уютна и издържана в земни цветове. Двете лампи отстрани до дивана вече светеха и хвърляха приятни жълти отблясъци. Телевизор с достатъчно голям екран стоеше върху поставка до камината в далечния край на стаята, а до него имаше врата, която вероятно водеше към друга стая. Вляво от него беше входната врата и стълбите, които водеха към втория етаж.

Ароматът на кафе достигна до ноздрите му и привлече вниманието му към вратата, която водеше към кухнята.

Може би беше грешка, че не се бе отбил първо в дома си, но онова, което му бе казал Чарли, го бе разтревожило много. Знаеше, че няма да може да заспи, ако не направи поне опит да го изясни. Според Чарли, който призна, че няколко пъти идвал в съзнание и после пак го губел, докато лежал на пода на килията, в охранявания коридор имало двама мъже и една жена. Двама мъже, не един, и двамата облечени в оранжеви затворнически униформи. Не успял да види от жената друго, освен прасците й. Тя имала страхотни глезени и прасци и носела секси обувки с високи токчета.

Бинго. Том знаеше на кого са тези прасци, глезени и обувки — на Кейт Уайт.

Обаче там не трябваше да има двама мъже.

— И така, какво искаш да знаеш? — Въпросът на Бен прекъсна мислите му.

Том погледна детето. Като майка си, той бе слаб и имаше фини кости, гъста руса коса и огромни сини очи. Изглеждаше на седем, най-много на осем години. На възрастта на двама от племенниците му и една от племенничките му.

— Добре, да започнем отначало. Какво правеше навън?

По лицето на Бен се изписа измъчена физиономия.

— Играех баскетбол.

— Не обичаш ли тази игра? — Това бе очевидно от тона му.

Бен поклати глава.

— И играеше навън по тъмно? — Спомни си какво бе казала Кейт. — И въпреки че утре си на училище?

— Да. Упражнявах се, защото не съм добър, а следващата седмица ще има турнир.

Том кимна.

— Значи играел си баскетбол навън. И после — какво?

— Топката се търкулна, изтичах да я взема, а иззад дъба се показа един мъж и ме запита дали аз съм Бен.

— И ти какво му отговори?

— Нищо. Много се уплаших.

— Къде беше майка ти?

— До коша. Мисля, че видя мъжа, който се опитваше да разговаря с мен, защото дотича бързо.

— Тя кога излезе навън?

— Беше навън през цялото време. Помагаше ми да се упражнявам. — Направи гримаса, сниши глас и изгледа Том така, та ставаше ясно, че това е поверително: — Не ме издавай, че съм ти казал, но тя всъщност не ми помогна много. Не умее да играе баскетбол.

— Татко ти не е ли тук?

Бен поклати глава.

— Умрял е при автомобилна злополука, когато съм бил бебе. Сега сме само аз и мама.

— Съжалявам да го чуя. — Том се чувстваше ужасно, че бе повдигнал въпроса. Ако не беше толкова уморен, може би досега щеше да е забелязал, че няма никакви следи от присъствието на мъж в къщата. На бюрото на Кейт, например, също имаше само една снимка — тази на сина й. Нямаше нито семейни снимки, нито такива на съпруга й. — Баща ми умря, когато бях на девет.

— Аз съм на толкова сега.

— О, така ли? — Беше сбъркал с около година. Детето бе дребно за възрастта си.

Бен кимна.

— Излизате ли обикновено навън по това време, за да играете баскетбол или за нещо друго?

Бен поклати глава.

— Днес излязохме за първи път, защото мама мисли, че ако се упражнявам, ще стана по-добър. — Сви колене под брадичката си и обгърна краката си с ръце. — А аз не искам. Не мога да разбера хората, на които се харесва тази глупава игра.

— Понякога може да е забавно. Щом веднъж се научиш. — Том погледна слабото телце на Бен и изпита съчувствие към него. Помнеше какво е да израснеш без баща. Беше наистина трудно. — Майка ти е права. Упражненията помагат. Ако хвърлиш топката към коша достатъчно пъти, някой ден ще започнеш да го уцелваш.

— Ти играл ли си баскетбол?

— Бях доста добър в гимназията. Бях гръбнакът на отбора, но трябваше да се откажа след първата си година в колежа.

— Защо?

Том сви рамене.

— Трябваше да работя след училище, за да помагам на семейството си. Бяхме пет деца и на мама не й беше лесно. — След това върна разговора към темата, която го интересуваше. — Виж, Бен, забелязал ли си някой да дебне около къщата ви напоследък?

Бен поклати глава.

— Майка ти има ли приятел, който да й е ужасно сърдит?

Бен отново поклати глава.

— Няма приятел. Непрекъснато е заета.

Том остави думите му без забележка. Струваше му се невъзможно красавица като Кейт Уайт да няма едно, а дори и две гаджета. Очевидно пазеше любовния си живот в тайна от детето си.

— Видя ли накъде тръгна мъжът?

Още едно поклащане на главата.

— Тогава вече бях при гаража. Мама ми каза да вляза вътре.

Том смръщи вежди.

— А тя остана отвън?

Бен кимна.

— Ти чу ли какво й каза мъжът?

— Не. Опитвах се да вляза вкъщи и да се обадя в полицията. После дойде ти. — После, преди Том да е успял да зададе друг въпрос, добави едва чуто: — Някой се опитва да нарани мама ли?

— Какво? — Вниманието на Том бе привлечено веднага. Осмисли казаното, наведе се леко към Бен и го загледа внимателно. — Защо ми задаваш този въпрос?

Бен смръщи чело. Очевидно мислеше усилено.

— Нали вчера се случи онова ужасно нещо в съда. Някой в училище ми каза, че едва не са я убили. А ето, че тази вечер пред къщата ни имаше непознат. Ти си ченге и също си тук. И… и… — Гласчето му заглъхна, после отново се извиси. Погледът му задържа този на Том: — Мисля, че тя се страхува.

„Умно дете.“ Том едва не изказа мисълта си на глас. Да, това беше. Детето улавяше правилно чувствата на майка си. Кейт се страхуваше. И то не само тази вечер, но и по-рано през деня, когато двамата с Фиш я бяха посетили в офиса й. Тогава чуха приближаващите се откъм кухнята стъпки и тракането на подноса с кафето. Господарката на къщата се канеше да му поднесе гореща напитка. Време бе да смени темата на разговора и докато бъбрят за незначителни неща, да осмисли току-що получената информация.

— Значи ти си гонел топката, а мъжът просто е изскочил иззад дървото? — Въпросът бе отправен към Бен. — Ти каза ли му нещо?

Бен поклати глава. Погледът му се спря на майка му, която в този миг се появи и в полезрението на Том.

— Девет часът — каза тя многозначително на Бен и постави пред Том бяла порцеланова чашка, чинийка и салфетка. В чинийката имаше няколко шоколадови сладки. Не домашно приготвени, а купени от магазина.

Но видът им му подсказа колко е гладен. Бе забравил да вечеря.

— Благодаря — каза с искрено чувство и протегна ръка към сладките.

— Няма защо. — Тя погледна Бен. — Вземи душ и си легни.

Бен изстена, но очевидно не можеше да има спор по този въпрос, защото скочи на крака, без да каже и дума. Том беше впечатлен. Неговите племенници непрекъснато спореха и се оплакваха, когато им кажеха да си легнат. Високо и ожесточено и всеки път, когато Том бе там.

— Пожелай лека нощ на детектив Брага — извика Кейт след Бен, който вече беше в подножието на стълбите.

Бен му хвърли кос поглед. Брага се досети, че го предупреждава да не издава на майка му какво е казал.

— Лека нощ.

— Лека нощ, Бен — отговори Том.

— Извикай ме, когато си готов — каза Кейт на сина си.

Бен кимна и се скри от полезрението на Том, а Кейт седна, с димяща чаша в ръка, на освободения от детето стол. И без той да иска, вниманието му бе изцяло привлечено от нея.

С прибраната в конска опашка коса, тя приличаше повече на тийнейджърка, отколкото на прокурор. Цитопластът под скулата й му напомни, че едва бе избегнала смъртта вчера, и той благодари мислено на Бога, че бе спасил живота й. Костната й структура може би притежаваше или не класическа красота — по дяволите, какво знаеше той за класически красивите кости — но му харесваше. Изпъкналото й чело, високите скули и квадратната брадичка го караха да се пита дали не е потомка на викингите. Устата й — широка и с нежни устни — бе едновременно женствена и решителна. Носът й бе дълъг и изящен, брадичката й издаваше упорство. Ключиците й се подаваха над деколтето на прекалено големия за нея сив суичър, който я обгръщаше така, че извивките й — макар и слабо, тялото й имаше необходимите извивки, както не можеше да не забележи — не бяха очевидни на пръв поглед. Да, тя беше слаба, по ето, че той започваше да вижда в нея повече сексапил, отколкото в пищните жени, които обикновено предпочиташе.

Очите й го гледаха предпазливо.

„Тя крие нещо.“

— Благодаря ти, че отново дойде да ме спасиш. — Кейт отпи от кафето и го погледна над ръба на чашката.

Том си взе втора сладка, за да спечели време и да помисли как най-добре да каже това, което има.

— Няма проблем — усмихна й се. — За нас, полицаите, това е ежедневие.

— Успя ли Бен да прибави нещо към онова, което вече ти бе казал?

„О, да!“

— Всъщност, не. — Отпи от кафето, за да преглътне по-лесно шоколадовата сладка. — Между другото, детето ти е страхотно.

И отново й се усмихна.

— Благодаря. — Този път и тя му се усмихна в отговор. Широка усмивка, която обаче не озари очите й. Те бяха почти кристално ясни. Тя криеше нещо. Въпросът бе какво. Замисли се за думите на Бен. Надяваше се и едновременно се страхуваше тя да не е част от вчерашния план за бягство, довел до толкова много убийства.

— Сигурно ти е било трудно да го отгледаш сама.

— Справяме се. — Вероятно усети леденостудената нотка в гласа си, защото след миг добави малко по-топло: — Но, да, трудно ми е.

— Имаш ли семейство наблизо, което да ти помага?

— Не. — Този път дори не си направи труда да смекчи студенината си. Отпи от кафето, остави чашката на масичката между тях и го погледна право в очите. — И така, детективе, какво мога да направя за вас?

— Том — поправи я той.

— Том. — В тона й се долавяше раздразнение — добре прикрито, но той въпреки това го долови.

— Например, можем да започнем с това да ми кажеш от какво се страхуваш.

Беше изстрел в тъмното, но очевидно попадна в целта. Тя ококори очи. Устните й се полуотвориха, пое си дълбоко дъх. И тогава той разбра, без никакво съмнение, че Бен е бил прав. Изражението й бързо се промени, стана студено и скри истината от него. Очите й отново бяха огромни, сини и невинни. Челото й се набръчка, изразявайки предполагаемата й изненада.

— За какво говориш, за Бога?

Трябваше да й признае, че е добра. Но вече бе прекалено късно, защото беше видял това, което трябваше да види.

— Какво всъщност се случи вчера, Кейт? — Погледът му не се отделяше от лицето й. Гласът му бе почти нежен.

И ето, че отново видя издайническото пламъче в очите й. Бързо трепване на клепачите, което тя вероятно дори не беше осъзнала. После те се вдигнаха и очите й отново срещнаха неговите.

— Знаеш съвсем точно какво се случи. Казах ти. Направих изявление пред медиите и отговорих на въпросите ти. На всичките. — Изправи гръб. Ноктите й — овални, и грижливо поддържани — се забиха в дръжките на стола. Ноздрите й се бяха разширили. Очите й го гледаха, блестящи от вълнение. — В какво, по-точно, ме обвиняваш?

Успешно прехвърли топката в лагера на врага. Гласът й бе спокоен. Брадичката — вдигната нагоре. Очите й мятаха мълнии на възмущение.

Твърде лошо за нея, че тези реакции закъсняха със секунда.

— В нищо не те обвинявам. Но мисля, че има нещо, което не ми казваш.

Тя задържа погледа му за миг. След това се засмя — кратко и иронично.

— Какво, например? Кой номер обувки нося? Какво съм обядвала? Моминското име на майка ми? Кажи ми какво ме питаш и ще ти отговоря.

— Кой беше другият мъж в коридора с теб и Родригес?

Тя не помръдна, не трепна. Нищо.

— Вече говорихме за това. Брат ти, още един полицай и затворник лежаха на пода на една от килиите. Нямаше никой друг, освен тях.

— Вярвам, че е имало.

Тя смръщи вежди.

— Бен вярва в Дядо Коледа, но това не означава, че той съществува.

Ако лъжеше, ставаше все по-добра в това. Може би Чарли грешеше. Може би не е имало друг затворник, освен Родригес, в коридора. По дяволите, може би Чарли халюцинираше. Или виждаше двойни образи. Но дори да казваше истината, никой съд нямаше да я вземе под внимание, като се имаше предвид състоянието му тогава.

— Кой мислиш, че е бил там, детективе?

Не го наричаше с малкото му име. Беше враждебна. Очите й мятаха мълнии, устните й бяха здраво стиснати, челюстта й издаваше непоколебима решителност. Всички признаци на несправедливо обвинена жена.

Или много добра актриса.

Както и да беше, отново го бе победила. Той нямаше никаква представа. Но нямаше да й го каже. „Остави я да се пече на бавен огън.“

— Виж, Кейт, имаме много мъртви, включително съдия и полицаи. Убити. Застреляни посред бял ден в охранявания Център по правосъдие от престъпници, опитващи се да избягат от ръката на закона. Трябва да стигна до дъното на тази история — такава ми е работата. И се опитвам да я свърша.

— И мислиш, че аз имам нещо общо с това?

Възмутената нотка в гласа й бе съвсем искрена. Том присви очи. Почти повярва — почти — в искреността й.

Но защо и от какво се страхуваше, ако беше невинна?

— Мамо! — Викът от горния край на стълбите изненада и двама им. Едва тогава Том осъзна, че напрежението между тях изпълва въздуха и е осезаемо като електричество. — Готов съм!

Погледът на Кейт сякаш се заби в Том за секунда, след това тя погледна към стълбите и се изправи.

— Идвам! — извика в отговор. И отново го погледна. Лицето й беше като издялано от камък.

— Винаги завивам Бен и му чета приказка, преди да заспи. Така че…

Гласът й заглъхна, но изражението й подсказваше, че го моли да си тръгне.

Том се усмихна.

— Имаш ли нещо против да изчакам той да заспи? Ще е страхотно, ако можеш отново да слезеш долу? Имам още няколко въпроса.

Очите й се превърнаха в ледени бучки.

— Казах ти всичко, което знам. Нямам какво да добавя.

— Разбирам. Но все пак трябва да ти задам въпросите. Разбира се, ако предпочиташ, може да стане и утре. В Кръглата сграда.

Изражението й му каза, че е доловила скритата заплаха. Ако не му сътрудничеше, щеше да се появи в офиса й на другия ден и да я завлече в полицейското управление за допълнителен разпит. И тъй като беше прокурор, в прокурорския офис щеше да се вдигне ужасна врява, когато истината излезеше наяве. Той, разбира се, знаеше, че е във властта й да направи няколко телефонни обаждания, да му предяви обвинение и дори да заведе дело срещу него, за да го забави с ден-два, в които щеше да му се наложи да обяснява и да обяснява… Но беше готов да заложи на здравия й разум. Защото доста вежди щяха да се повдигнат нагоре само ако се разчуеше, че я викат за разпит, от което всички щяха да заключат, че тя е под подозрение. А нещо подобно не е добро, за чиято и да е кариера и особено за тази на млад и току-що постъпил на работа прокурор.

От друга страна, ако нямаше нищо да крие, можеше просто да го прати по дяволите.

Вместо това, тя го погледна гневно.

— Опитваш се да ме сплашиш ли?

— Абсолютно не.

— Мамо!

— Идвам! — извика тя в отговор. После погледна отново Том. Ръцете й, отпуснати до тялото, бяха свити в юмруци. Лицето й изразяваше раздразнение. — Чудесно. Ще бъда горе около половин час. Моля те, настани се удобно и се чувствай като у дома си, докато се върна.

Сарказмът в последното изречение бе повече от ясен.

— Благодаря — отговори Том тихо. После я загледа как стъпва на първото стъпало, започва да се изкачва и изчезва от погледа му с високо вдигната глава.

Беше красива жена, в това нямаше никакво съмнение. Очите й бяха огромни. Устните й бяха меки и примамливи, дори когато изричаха лъжи. Копринената й руса коса, деликатните черти и гладката бяла кожа й придаваха вид на ангел. Тялото й — е, няма нужда да се впускаме в това. Достатъчно е да кажем, че не би се поколебал, ако му се удадеше възможност да го разгледа по-отблизо.

Освен това, тя имаше дете, което много обичаше и което й отвръщаше със същото.

Нищо от което, при дадените обстоятелства, не предвещаваше нещо добро.

Том откри, че му се иска да го беше пратила по дяволите.