Карън Робърдс
Признат за виновен (10)

Глава 10

Федералният затвор се намираше зад ъгъла, съвсем близо до офиса на Кейт. Тя изчака до обед на другия ден с надеждата, че шумът около предполагаемия й героизъм е утихнал поне малко и всички са се захванали отново здраво за работа, и измина няколкото пресечки до високата каменна сграда, разположена точно насред многолюдния, посещаван от туристи център на града.

„Остани спокойна. Само ти се струва, че всички те гледат.“

Или не. Вчера новини за трагедията в съдебната зала бяха излъчени по CNN, MSNBC, Fox News, Court TV и всички местни канали, а също така за тях говориха и във всички популярни телевизионни шоупрограми като „Нанси Грейс“ и „Ханити енд Колмс“. Списъкът бе прекалено дълъг. А тази сутрин щафетата бе подета от „Днес“, „Добро утро, Америка“ и „Ранчото шоу“. Историята заемаше цялата първа страница на местните всекидневници, включително „Филаделфия Инкуайърър“ и „Трибюн“. Като мина покрай една от сергиите за печатни издания, бе обзета от ужас да види на снимка хаоса в съдебната зала на първа страница на „Съединените щати днес“. Не се съмняваше, че някъде във вестниците се е появила и нейна снимка. За щастие, използваха тази, която си бе направила през третата година в университета по право, а на нея тя бе усмихната и със свободно падаща по раменете коса. Днес косата й беше прибрана в строг кок, а тя определено не се усмихваше.

Така, както се чувстваше, може би никога вече нямаше да се усмихва.

Дори само мисълта за Марио предизвикваше студени тръпки по гърба й. Бе изхвърлила и него, както и другите от бандата, от ума си още преди години и не мислеше, че някога ще види отново някой от тях. И не искаше да види никого от тях. Но Марио се бе появил и ако тя откажеше да се срещне с него днес — както я бе инструктирал, преди да изчезне във вентилационната шахта — той можеше да изпълни заканата си и да се разприказва за общото им минало.

Мисълта предизвика нови тръпки.

Бе красив есенен ден, слънчев и с небе, обсипано с малки пухкави бели облачета, издигащи се високо над градските небостъргачи. След вчерашния проливен дъжд бяха останали тук-там малки локвички и полегнала трева. Кейт вървеше бързо, както й позволяваха обувките с равна подметка, защото бе оставила единствените си такива с високи токчета в Центъра. Стискаше при врата си реверите на черния си блейзер на райета, който носеше в тон с черните си панталони и бялата тениска, защото се чувстваше премръзнала до костите, което, както добре знаеше, бе по-скоро в резултат на емоционалния стрес, отколкото заради времето. Малко по-нагоре по улицата имаше строеж и оттам идваше мирисът на изгорели автомобилни газове и разтопен асфалт, а от сергията на ъгъла се долавяше ароматът на топъл хотдог. Тя дишаше дълбоко не заради нещо друго, а за да успокои опънатите си нерви.

„Чувствам се като престъпник.“

Рязък звук като от силно почукване се смеси с шума от минаващите автомобили. Разговорите на заобикалящите я на тесния тротоар пешеходци също допринасяше за околния шум. Единствено бученето от собствения й пулс в ушите й можеше да го заглуши.

„Знаеш ли какво? Ти си престъпник.“

При тази мисъл на Кейт й прилоша. Улови отражението си във витрината на сладкарницата, покрай която минаваше и която се помещаваше в приземния етаж на една от дузините тухлени къщи в колониален стил, и видя, че е прекалено бледа, че под очите й има тъмни кръгове, а около здраво стиснатите й устни са се образували бръчки. Изглеждаше точно като човек, който е получил много лоши новини.

„Питаш ли се защо?“

Зави зад ъгъла, излезе на „Арч стрийт“ и вдигна поглед към обикновената каменна правоъгълна сграда на федералния затвор. Тесните процепи в камъка, които служеха за прозорци, бяха единственият знак, че зад тези стени държат едни от най-опасните престъпници на града. Построяването на комплекса предизвика много разгорещени спорове дали престъпниците трябва да бъдат държани тук, в сърцето на града, често посещавано от туристи. Онова, което гостите на Филаделфия не разбираха, беше, че този град бе един от най-опасните в страната. Шефът на полицията, наскоро предизвикан да даде обяснение за високата и все по-нарастваща престъпност в града, бе призовал за създаването на специален отряд от десет хиляди цивилни, които да патрулират по улиците с надеждата да ограничи убийствата, изнасилванията, въоръжените грабежи, телесните повреди.

„Желая му късмет.“

Като мина под него, знамето на Съединените щати изплющя силно като камшик под напора на вятъра. Гърлото й се сви. Знамето се вееше в чест на съдията Моран, разбира се, и четиримата охранители, както и двама цивилни, изгубили живота си вчера. Затворниците, умрели в клането в съдебна зала 207, не бяха включени в официалния траур, но докато гледаше наполовина вдигнатото знаме, тя съжали и за тях.

Ако нещата се бяха развили различно, тя също можеше да бъде мъртва. „Трябва да съм благодарни, че съм още жива“, напомни си мрачно тя. „Макар да съм уловена като мишка в капан.“

— Видях те по телевизията тази сутрин — каза й негърката — охрана, докато я пускаше да мине. Кейт й подаде личната си карта, след това премина през металния детектор, като гледаше безцелно потока от хора, които влизаха и излизаха от охранявания обект. — Скъпа, след всичко преживяно, трябва да лежиш у дома си, в леглото, завита през глава. Какво, по дяволите, правиш тук днес?

Кейт успя да се усмихне и да свие рамене.

— Трябва да се яде.

Жената направи съчувствена гримаса и й върна личната карта.

— И това ако не е истина! Добре, можеш да вървиш.

Когато седна на един от евтините пластмасови столове в една от стъклените и обсипани с графити кабинки, в които адвокатите се срещаха със затворниците, Кейт се чувстваше уморена и потисната. Почти всеки, който я срещнеше, задаваше въпроси или коментираше случилото се вчера. Онези, които нямаха възможност да разговарят с нея, я пронизваха с любопитни погледи. За нейно щастие, във федералния затвор днес бе особено оживено, което означаваше, че никой не може да си бъбри дълго време с нея. Центърът за правосъдие бе затворен заради разследването на стрелбата и опитите за бягство. А във федералния затвор всички бяха нащрек, сякаш бе обявена национална тревога. Всички предстоящи съдебни процеси бяха отменени или отложени, в резултат на което тук се бяха стекли много от близките на затворниците и цяла река адвокати. Създаваше се доста работа на всички замесени. Кейт гледаше на целия този хаос като на благословия. Всички бяха прекалено заети, дори за да могат да мислят.

Така щеше да й е много по-лесно да удовлетвори исканията на Марио.

„Ако не направя, каквото иска…“

Гърлото й се сви. Ръцете й неволно се свиха в юмруци. Последиците щяха да са такива, каквито не би могла да понесе.

Кат, която винаги и с всичко се справяше, нямаше да има проблеми да направи необходимото и да остави това в миналото. Но Кейт, съзнателната, имаше.

Лесно беше да извика на екрана на компютъра си досието на Марио. Беше му назначен служебен адвокат, но не изглеждаше той да се е захванал сериозно със задачата. Кейт прочете досието няколко пъти. То разказваше за какви ли не престъпления — наркотици, кражби, подправяне на чекове. Беше осъждан два пъти. Веднъж за нападение с тежки телесни повреди и втори път — за сделка с наркотици. Беше лежал в затвора — шест месеца за нападението и девет месеца от петгодишната присъда за второто престъпление. Бе освободен предсрочно за добро поведение. Бе освободен под гаранция преди осем месеца и арестуван отново преди три месеца и половина. Този път някой бе решил да се заеме здравата с него. Притежанието на огнестрелно оръжие се смяташе за углавно престъпление, което означаваше, че той попадаше под три престъпления и си завинаги извън закона. Както бе казал, очакваше се дълго да лежи в затвора.

Тя смяташе, че няма много хора, които да заслужават това повече от него.

А ето, че се готвеше да го освободи, за да може отново да броди по улиците и да извършва престъпления.

При тази мисъл, стомахът й се сви на топка. Освен престъпленията, за които бе хвърлен в затвора, той бе виновен и за извършения вчера опит за бягство, при който бяха загинали толкова много хора. Ако някой узнаеше, вероятно щеше да лежи в затвора до смъртта си. Но никой не знаеше. Освен нея. А тя не можеше да направи нищо по въпроса.

„Ако узнаят за Дейвид Брейди, първо ще те уволнят. А после ще те арестуват и ще те отведат далеч от Бен…“

Гърдите й се стегнаха и за миг й бе трудно да диша.

„Може би трябва да признаеш всичко. Да го направиш достояние на всички и да понесеш последствията.“

Тази мисъл се роди неканена в главата й. Тя я отхвърли на мига.

„Как бих могла? Не мога. Ами Бен?“

Паниката заплашваше да я погълне, когато вратата на стъклената кабина се отвори. Тя все още бе с широко отворени очи и дишаше бързо заради обхваналия я страх, когато вдигна поглед и видя Марио да застава от другата страна на преградата.

Всеки мускул в тялото й се напрегна. Ужасът се сви на топка в стомаха й, тежък като олово. Тя стисна зъби. Постави длан на гладката метална повърхност на масата и започна да се бори с непреодолимото си желание да избяга.

Остана на мястото си.

Марио я гледаше през преградата. Погледът му я обходи от главата до петите. Устните му се извиха в самодоволна усмивка и той се обърна, за да каже нещо на някого през рамо — тя предположи, че на придружаващата го охрана.

„Все същият арогантен задник.“

Пое си дълбоко дъх с надеждата да се успокои. С усилие на волята, застави мускулите си да се отпуснат и извърна поглед. Отвори дипломатическото си куфарче, което лежеше на масата близо до лявата й ръка, извади от него химикал и служебен бележник, затвори го и написа името си отгоре на първия лист, просто за да е заета с нещо.

„Не му позволявай да види страха ти.“

Марио очевидно бе успял да се върне в килията си вчера, без никой да заподозре, че бе изиграл своята роля в случилото се в съдебната зала. В противен случай нямаше да е тук. Беше облечен в оранжевата униформа, носена от всички затворници. Голата му глава лъщеше на силната светлина на флуоресцентната лампа. Като тийнейджър той имаше гъсти черни къдри. Това, както и внимателно оформените мустаци и козя брадичка и силно развитите мускули на тялото му, я затрудняваха да види в този закоравял престъпник момчето, с което някога бяха приятели. Той изглеждаше още по-едър и заплашителен в тясното пространство. Едва сега забеляза татуировката — дракон — която опасваше китката му. Дали това не бе някакъв символ? На някоя банда? Ако бе така, не го беше виждала досега. Беше изненадана, че не го е видяла вчера, но вниманието й бе привлечено от други неща.

„Да остана жива.“

Вдигна поглед, когато той приближи до масата. Погледът му срещна нейния и й се стори, че видя триумф в очите му.

Толкова по въпроса да остане спокойна.

„Държи ме в ръцете си и го знае.“

Придружаващата го охрана погледна Кейт, кимна й, каза нещо на Марио — не можеше да чуе какво заради разделящата ги преграда — след това се отдалечи, оставяйки ги сами. Тя знаеше правилника. Когато бе готова да си тръгне или имаше нужда от помощ, трябваше да натисне бутона на стената до лакътя си. От съображения за сигурност охраната стоеше в коридора.

В кабинките нямаше подслушвателни устройва и камери. По закон на затворниците и техните адвокати се полагаше уединение.

„Не мога да го направя“, помисли си тя, завладяна от паника, когато Марио седна на стола. Той подпря лакти върху своята половина от масата, съедини длани и се наведе напред. Гледаше я уверено през стъклото. „Просто не мога.“ Измъкването му от затвора нямаше да е проблем. Назначеният служебно адвокат нямаше да настоява да се занимава с делото. В обикновен работен ден всеки от тях бе зает с по около четирийсет дела. В прокурорския офис постъпваха около седемдесет хиляди случая годишно; системата се давеше в хилядите предварителни дела и подготовки. Само в предходната година шейсет процента от престъпниците бяха освободени на предварителните изслушвания просто защото някой — прокурор, свидетел, ченге — не се беше появил или пък бе неподготвен. Съдебната система бе като въртяща се врата, която пропуска всички. И всички го знаеха — съдии, адвокати, ченгета, престъпници. Единствено широката общественост оставаше в неведение.

„Марио е само още един от тях. Дузини като него се връщат обратно на улицата всеки ден. Като помогнеш за освобождаването му, няма да направиш нищо различно от милионите други такива случаи.“

Трябваше само да поеме случая му, а после да пропусне да направи нещо. Да се яви в съда неподготвена или пък да не намери свидетели. Щеше да е гаф, но щеше да сложи край на делото. И само още един престъпник щеше отново да е на улицата.

Никой нямаше да узнае. И тя щеше да може да продължи да живее живота си.

„Аз ще знам.“

Марио й се усмихна и вдигна телефонната слушалка от другия край. След едва доловима пауза, тя направи същото и притисна слушалката към ухото си. Сърцето й препускаше бясно; дланите се овлажниха от пот. Но с огромно усилие на волята застави лицето си да остане безстрастно. Погледите им се срещнаха и задържаха през стъклото.

— Изглеждаш превъзходно, Кити Кат — каза той в слушалката. — Като жена от висока класа. И секси.

„Върви на майната си, Марио.“

— Щом се налага да го направя… — Гласът й беше студен, рязък. Не можеше просто така да му направи услуга. Сега тя бе една от добрите; беше работила упорито, за да стигне дотук. Трябваше да има някакъв начин да се измъкне от това, да спаси себе си и Бен, без да се поддава на изнудването. Но какъв? Не знаеше. Още не. Трябваше да се пребори с паниката, да си даде време за размисъл. И ето, че стратегията й започваше да се очертава — трябваше да отлага, да отлага и пак да отлага.

— О, да, налага се — каза той и усмивката му стана по-широка.

Кейт го гледаше студено. Погледът й бе като стомана.

„Преструвай се, че напълно владееш положението, дори да не е така. Не му позволявай да мисли, че командва той, дори да е така.“

— Щом се налага да го направя — повтори с леденостуден тон, — ще трябва да ми дадеш нещо в замяна. Името на онзи, който те снабдява, например. Или пък подробностите по някое престъпление, за което знаеш. И името на извършителя.

Той присви очи и усмивката му изчезна.

— Какво? Не, по дяволите!

— Нямам карти за безплатно измъкване от затвора в джоба си, знаеш ли. Ако искаш да излезеш, ще трябва да ми сътрудничиш. Дай ми нещо, което да мога да използвам. Нещо, което да убеди съдията.

— Забрави. Не съм доносник.

— А аз не мога да правя чудеса.

Той присви очи.

— Вчера ти спасих живота, кучко. Родригес със сигурност щеше да ти види сметката. Не го забравяй.

— Ако още веднъж ме наречеш кучка, ще забравя, че сме се познавали.

— Ще те наричам както искам, по дяволите! — Изражението му стана грозно. — Аз те притежавам, бейби. По-добре ме измъкни оттук.

— Никого и нищо не притежаваш. — Нейният поглед бе така твърд като неговия. — Ако продължаваш да отваряш голямата си уста, ти ще пострадаш първи. Ти носеше оръжие в онази нощ. Мислиш, че двайсет години са малко? Опитай се тогава да помислиш за смъртното наказание.

— Повярвай ми, ако мен ме заплашва смъртно наказание, ще се погрижа да е същото и за теб. И не аз дръпнах спусъка. Ако продължаваш да ме притискаш, ще се закълна в мъртвата си майка, че си била ти.

„Господи!“

— Мисли трезво. Аз съм адвокат. А ти — престъпник. Ако отрека всичко, на кого, мислиш, ще повярват?

Той се усмихна, но нервно. В ъгълчетата на малките и злобни очи се появиха бръчици. Оголи зъби.

Сърцето на Кейт прескочи удар. Надяваше се той да не е усетил страха й.

— Имена и места, Кити Кат. Знам имена и места.

И двамата знаеха, че такива му бяха известни. Беше време да покаже поне малко по-добър нрав.

— Виж, Марио, искам да ти помогна заради доброто старо време, но работя в прокурорския офис едва от няколко месеца. Не мога просто така да ги помоля да те освободят. Шефът ми все още трябва да дава съгласието си — писмено или устно — за всичко, което правя. И ако му кажа, че искам обвиненията срещу теб да бъдат свалени, ще трябва да изтъкна някаква причина за това. Ще трябва да ми дадеш нещо, което да използвам.

Той сви устни. И за първи път изглеждаше несигурен.

— Нищо няма да ти дам.

Тя сви рамене, като че ли искаше да каже: „Както искаш.“ И натисна бутона, който викаше охраната. Марио ококори очи от изненада.

— Какво правиш, по дяволите?

— Тръгвам си. Трябва да се върна на работа.

— А какво стана с моето измъкване оттук?

— Както казах, трябва да ми помогнеш.

— Кат… — В гласа му се долавяше смесица от тревога и гняв.

— И, между другото, грешка е да ме наричаш както и да е, освен мис Уайт. Защото, както и да го погледнем, аз съм адвокат, а ти — престъпник. Ако някой узнае, че се познаваме отпреди, ще ми отнемат случая ти. И така няма да стане онова, което имаш наум.

Вратата се отвори. Охраната влезе в кабинката и Кейт се усмихна на Марио.

— Ще дойда пак — каза тя и затвори телефона.

Нямаше как той да знае, че коленете й треперят.

Той мърдаше устни. Тя бе повече от сигурна, че от тях излизат ругатни и проклятия. Очите му мятаха мълнии. Но в следващия миг охраната бе до него и го хвана за ръката, погледна я, каза нещо на Марио и той също затвори телефона.

Тя не го погледна отново. Зае се да прибере в куфарчето си химикала и служебния бележник, след което се изправи и излезе от кабинката. Не се изненада, че краката й не я държат. Сърцето й биеше тежко, стомахът й се бе свил на топка.

Чувстваше се като червей на куката, който се гърчи диво в напразни опити да се освободи.

Но поне бе спечелила време. Все още не знаеше как това ще й помогне. Но поне бе нещо.

Като се върна в прокурорския офис, вече се бе поуспокоила. Нервите й все още бяха опънати, но дишането й бе нормално, сърцето й се бе успокоило, а краката й отново бяха стабилни и успяваха да издържат тежестта на тялото й. Беше малко след два и половина. Повечето от колегите й вече се бяха върнали от обяд, така че не познаваше много от хората, които чакаха при асансьора. А те бяха разнородна сбирщина — старец, който изглеждаше (и миришеше) така, сякаш бе прекарал цялата сутрин в компанията на бутилката, момиче във възрастта за колеж, облечено в дънки, двама петдесетгодишни мъже в костюми и добре облечена възрастна двойка, които разговаряха шепнешком. Тя натисна бутона за деветия етаж, втренчи поглед в гладката метална повърхност пред себе си и се концентрира върху това да отпусне мускулите на лицето си.

Единствената дума, която може точно да опише изражението й, беше „мрачно“.

Главният отдел се помещаваше на деветия етаж и както Кейт видя веднага след като отвори вратата на асансьора, беше много оживен. Група неспирно бъбрещи гимназисти бяха на обиколка, водени от Джон Фрост от Отдела за връзки с обществеността. Ридаеща старица — за която Кейт предположи, че е или жертва, или свидетел — в червени полиестерни панталони и кафяво пончо бе бързо поведена към дамската тоалетна от друга, много по-млада жена, облечена в костюм, в която Кейт разпозна служителка на прокурорския офис, макар че не можеше да си спомни името й. Административният помощник, Нанси някоя си, излезе от стаята за почивка, намираща се до тоалетните, с чашка димящо кафе в ръка и забърза по коридора, русокоса, красива и гъвкава в синята си блуза с дълги ръкави и свободно развяващата се пола.

Мирисът на кафе се носеше във въздуха. Кейт махна с ръка на Синди Харнет, двайсет и пет годишната секретарка, чието бюро във формата на полукръг гледаше към асансьора и излезе от асансьора, а вратата му се затвори шумно след нея. Пищната брюнетка й махна в отговор и вдигна слушалката на пронизително звънящия телефон. Рон От, колега прокурор, бе облегнат небрежно на бюрото на Синди и вероятно се опитваше да я накара да излезе с него — нещо, на което се надяваха всички неженени мъже от офиса. Когато Синди махна с ръка, той хвърли поглед през рамо, видя Кейт и също й махна. Зад Синди се намираше огромната зала, разделена на стъклени кабинки, в която работеха адвокатите, винаги натоварени с тежката работа по случаите. Няколко от тях бяха прави и гледаха отвисоко седналите, които Кейт не можеше да види, а други крачеха из помещението с папки или мобилни телефони в ръка. Стените, които разделяха бюрата им, бяха високи само метър и осемдесет и слънчевата светлина нахлуваше през редицата високи прозорци, гледащи към улицата. Вляво и вдясно от бюрото на Синди започваха дълги коридори, боядисани в светлозелен цвят, където през врати от тъмно дърво се влизаше в офисите. Кейт махна с ръка на няколко свои колеги, чиито врати бяха отворени. Офисът на Брайън беше затворен. Двамата бяха разговаряли по телефона предната вечер. Той й се беше обадил да провери как е, но днес не се бяха виждали, което я устройваше. Що се отнасяше до нея, колкото по-малко хора искаха да обсъждат вчерашните събития, толкова по-добре.

„Ще трябва да съобразя действията си с това.“

— О, мили Боже! — Мона скочи на крака, когато Кейт мина забързано покрай офиса й, който бе съседен на нейния. — Къде беше?

Кейт се бе надявала да се прибере в офиса си, без ястребовият поглед на Мона да я забележи. Но ето, че надеждата й бързо се стопи и Мона се носеше към нея със скоростта на ядрена ракета. Кейт спря и се обърна с лице към нея. Осъзнаваща как силно стиска дипломатическото си куфарче — проява на нервност — тя се застави да се усмихне.

— Какво има? — запита и изпита чувство за вина, защото това не беше отговор. Фактът, че стомахът й бе нервно свит на топка, я караше да говори по-рязко от нормалното и усмивката не можеше да скрие това. Но очевидно нещо не беше наред, щом Мона скочи така бързо на крака.

Мона като че ли не забеляза нищо нередно. Тя приличаше на огнено пламъче с късата си яркочервена коса, обграждаща винаги живото й лице, на което доминираха огромните й кафяви очи, с яркото червило на устните си и слабото си като топлийка тяло, облечено в ярко оранжево поло и златиста плисирана пола.

— Няма да повярваш! — Мона спря, сви в юмруци дланите си с дълги яркочервени нокти и ги постави развълнувано под брадичката си. На пръстите й проблясваха няколко пръстена. — Обадиха се от „Дъ Вю“.

— Какво?

Мона развълнувано кимна.

— Искат да гостуваш в шоуто. Наричат те героинята от съдебна зала 207! Ще платят самолетния ти билет и всичко останало.

Кейт бе лишена от дар слово. Стоеше закована на мястото си и обхваната от все по-нарастващ ужас. А Мона, за разлика от нея, буквално вибрираше от вълнение. В следващия миг се срещнаха ужасените сини очи на едната и топлите кафяви очи на другата. След това Кейт погледна в друга посока и поклати глава.

— Не.

Опита се да не обръща внимание на факта, че сърцето й ускори ритъма си като състезателен автомобил, който може да увеличи скоростта си от нула до осемдесет километра в час за две секунди, обърна се и закрачи към офиса си.

— Как така „не“? — изпищя Мона след нея. Мона очевидно не бе от тихите и срамежливи момичета. Тя бе винаги оптимистка, шумна и твърдо отстояваща мнението си. — Осъзнаваш ли какъв шанс е това за теб? Ще станеш известна.

— Не искам да бъда известна. — Кейт вече започваше да свиква с бесния ритъм на сърцето си, което не означаваше, че й харесва.

— Но… Но… — заекваше Мона. — Помисли как това ще се отрази на кариерата ти. Ще те забележат! Можеш дори да използваш появяването си в шоуто за старт в телевизията, като например Грета Ван Сустерен или както там й беше името.

— Не искам да съм в телевизията. — При дадените обстоятелства, я побиваха тръпки само при мисълта да се появи по националната телевизия. Цялата тази работа с „героинята от съдебна зала 207“ беше ужасна лъжа, от която тя искаше да се дистанцира. А вече се излъчваше по всички новини. Мисълта да потвърди лъжата, като се появи на живо по националната телевизия, я изпълваше със страх. Без да споменаваме, че така щеше да даде още едно оръжие в ръцете на Марио. Беше възможно още да събуди и някои други призраци от миналото си.

— Но, Кейт… — Мона беше плътно зад нея, когато Кейт се завъртя на пети и закрачи към офиса си. Кейт гледаше право пред себе си, към поставения в позлатена рамка портрет на губернатора, украсяващ далечния край на коридора, но нямаше нужда да вижда Мона, за да знае, че я следва.

— Без никакви „но“ — каза Кейт, стигна до офиса си и хвана бравата. Отвори вратата и погледна Мона. — Не искам да се появявам в „Дъ Вю“, нито в някое друго телевизионно шоу, много благодаря.

— Но не можеш просто да… — възрази Мона. Кейт не чу нищо повече. Влезе в офиса си и видя, че там вече я чака мъж, застанал прав пред бюрото й. Той се обърна при влизането й.

Беше чернокосото ченге, което бе спасителната й жилетка в съдебната зала.