Карън Робърдс
Признат за виновен (30)

Глава 30

Кейт погледна втренчено Том и извади телефона си от вечерната чанта, която бе взела назаем от Мона.

— Ало.

— Мис Уайт. — Беше той. Кейт закима с глава, за да даде знак на Том, който свали от колана си двупосочното радио. Отдалечи се от нея и заговори бързо в него.

— Къде е синът ми? — запита Кейт. Ръцете и краката й трепереха силно. Сърцето й подскачаше в гърдите.

— Ще ви кажа — веднага щом свършите онова, за което ще ви помолим. — Беше сигурна, заради смущенията по линията, че говори от мобилен телефон. — Слушате ли ме?

— Да.

— Искам да отидете в дамската тоалетна в задния коридор — онази, която е близо до кухнята — и да отключите прозореца.

„За да може някой да влезе през него? Наемен убиец, може би?“

Том отново беше до нея. Погледът му бе прикован върху лицето й. Даде й знак, че трябва да удължи разговора колкото може. Тя знаеше, че се опитват да проследят обаждането.

— Чувате ли ме? — запита гласът.

— Искам първо да говоря с Бен — каза Кейт, както беше инструктирана. — Няма да направя нищо, докато не говоря със сина си. Как да съм сигурна, че е още жив?

— Мис Уайт… — Шумове.

— Искам да говоря с Бен. Сериозна съм. Няма да направя нищо докато не говоря със сина си. — Гласът й показваше, че е на ръба на истерията.

Това вероятно го убеди, защото каза:

— Почакайте. — Тишина. Кейт чуваше приглушени гласове — като че ли от двама души, които спорят тихо. После: — Почакайте.

Секунда по-късно Бен каза:

— Мамо?

— Бен? — Сърцето на Кейт подскочи радостно. Бе победена от облекчението. — Добре ли си?

— Помниш ли кошмара ми за тиранозавъра? — Гласът на Бен трепереше, но нещо в тона му я накара да сбърчи чело. Стискаше така здраво слушалката, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. — Сънувах го отново снощи.

Чуха се разни шумове, тракане и приглушено „О!“ от Бен.

— Бен! — каза тя и отново почувства как цялото й тяло е обхванато от слабост. Притисна телефона към ухото си. Дишаше бързо и плитко. Струваше й се, че ще припадне.

„Дръж се!“ Трябваше да се стегне заради Бен.

— Отидете да отключите прозореца, мис Уайт. — На телефона отново беше мъжът.

— Ударихте ли го? — В гласа й се съдържаше твърда нотка. Трепереше не само от страх, но и от гняв. — Ако сте го наранили…

Той затвори. Тя си пое дълбоко дъх през полуотворените си устни. Погледът й се стрелна към Том.

— Том… — Просто не можеше да затвори телефона.

Погледът на Том остана прикован в нея, когато запита по радиото:

— Проследихте ли го?

Изражението му й подсказа какъв е отговорът още преди да е поклатил глава. Тя се облегна на стената, защото коленете й се огъваха. Видя към тях да се приближават всички членове на малкия отряд от полицаи и агенти на ФБР, който бяха събрали, включително русокосата жена агент, облечена в рокля като нейната, която трябваше да изпълни заповедта вместо нея. Без да им обърне внимание, Кейт сграбчи Том за ръката.

— Мисля, че знам къде е той — каза с пресъхнала уста.

— Какво? — Том отпусна до тялото си ръката, която държеше радиото, и я погледна.

— Миналото лято го заведох на пристанището на флота да гледа корабите. Там имаше някакъв плакат, на който бе изобразен тиранозавър, нападащ друг вид динозавър. Реклама на музейна изложба. Същата нощ той сънува кошмар. А по телефона сега ми каза: „Помниш ли кошмара ми за тиранозавъра? Сънувах го отново снощи.“ Той е някъде близо до онзи плакат. Опитваше се да ми каже къде е.

— Господи! — възкликна Том, миг преди другите да ги обградят. — Умно дете!

 

 

Пристанището на флота се намираше в края на „Саут Броуд Стрийт“, а зад улицата, сякаш до безкрая, се простираха водите на река Делауеър. До брега бяха подредени в редици, по протежение на цели мили, кораби, някои от които чакаха за ремонт, други бяха там за посещения. Тук можеха да се видят стари бойни кораби, както и подводница, баржи и товарни кораби. Тези морски съдове бяха събрани тук от целия свят, плюс флотилията стари търговски кораби. Имаше също така и презокеански лайнери, на които бе даден отделен район от пристанището. Там, където пристанището свършваше, имаше редици еднакви сиво-сини метални складове. До тях чакаха огромни контейнери — някои от които щяха да бъдат прибрани в складовете, а други натоварени на корабите. Крановете и другите товароподемни машини бездействаха в очакване на утринта, когато щяха да заработят. Между складовете имаше тесни бетонни алеи, които бяха успоредни на пристанището. Всичко останало бе покрито от чакъл, по който тук-там бе избуяла трева. Районът се осветяваше от огромни халогенни лампи, но пристанището, което се простираше на цели мили, беше тъмно. Районът беше ограден, а до входа бе будката на пазача, който го охраняваше. Площта пред търговските кораби се охраняваше от още двама охранители, които крачеха неуморно напред–назад. Виждаха се десетина работници, разтоварващи един от товарните кораби, а останалата част от района беше абсолютно безлюдна.

Шест автомобила, движещи се в колона, спряха бавно и възможно най-безшумно на една от бетонните алеи. Два от тях бяха полицейски патрулни коли с изключени сирени. Други два бяха също полицейски, но без отличителни знаци. И последните два бяха на ФБР. В шестте автомобила имаше общо двайсет представители на силите на реда и закона. Бяха повикали подкрепление, но то — в същия момент — обграждаше района. Бяха инструктирани да не използват радиочестотите, тъй като те може би бяха известни на похитителите.

— Мястото е огромно. Не знам как ще успеем да го претърсим — каза мрачно Фиш. Седеше на задната седалка на колата на Том, който шофираше, а Кейт седеше до него. Гледаше през предния прозорец към рекламата, намираща се в северния край на района. Тя бе разположена така, че да се вижда от близката магистрала. Издигаше се на височина цели три етажа на ръждясали метални подпори и изобразяваше тиранозавър — точно както Кейт помнеше. Рекламираше експонатите в пристанищния музей.

Виждаше се от всяко място в пристанищния район. И вероятно от разстояние от четвърт миля в трите обграждащи го посоки. И от всяка кола, минаваща по магистралата.

Сърцето й се сви, когато осъзна какъв огромен периметър трябваше да бъде претърсен. Ако не успееха да го стеснят, търсенето на Бен щеше да се окаже като онова на прословутата игла в купа сено. Огледа се наоколо със страх.

„Къде си, Бен?“

— Защо, според теб, още нищо не се е случило на благотворителната вечеря? — запита Кейт, като се опитваше да потисне страха си. Том току-що бе говорил с едно от ченгетата, останали там. Жената агент бе отключила прозореца, а наблизо до него стояха цяла тълпа агенти, готови да заловят всеки, който се прокрадне.

До този момент никой не беше опитал.

— Планът беше Улф да напусне сградата по коридора, който минава покрай тоалетната — каза Том. — Може би планират да се случи нещо точно при излизането му. Трябваше да тръгне в десет часа, а дотогава остават още около двайсет минути. Все още нямаме причина да мислим, че нещо се е объркало.

— Все още се опитват да проследят обаждането до теб — каза Фиш. — Трябва да се е отразило от някоя кула по трасето. Ако проверят всички обаждания, влезли в този район в точното време, а после обработят данните от всеки три мобилни клетки, може и да успеят.

Но не спомена, че подобно търсене отнема време, дори да е успешно. А Кейт се страхуваше, че времето е нещо, с което не разполагат.

Бяха минали може би само десет минути, откакто бе говорила с Бен, но в дадената ситуация и десет минути бяха много.

„Знаят ли вече, че планът им е известен на полицията? Смятат ли, че вече нямат нужда от Бен?“

Подобни мисли се въртяха в главата й и извикваха паника, която я задушаваше.

Колите пред тях спряха. Том също спря и слязоха. Беше студено и краката й, обути в красивите секси обувки, дадени й назаем от Мона, замръзваха. Кейт се радваше, че е облякла палтото си, макар то определено да не беше в тон с вечерната й рокля. Беше облачно, не се виждаха нито Луната, нито звездите и щеше да е тъмно като в рог, ако не бе светлината на халогенните лампи. Вятърът, който духаше откъм морето, носеше мирис на морска вода и водорасли. И на предстоящ дъжд. Приливът се чуваше като непрекъснато буботене.

А от по-отблизо се чуха приближаващи се стъпки.

— Независимо какво става, трябва да останеш до мен — каза Том и в този момент пред тях спряха Уилетс и партньорът му, които, като федерални агенти, ръководеха операцията. — Бих предпочел да останеш в колата, но рискът е прекалено голям.

— Това ли е знакът? — запита Уилетс и кимна по посока на тиранозавъра. Уилетс бе среден на ръст, но с изключително добро телосложение, с гъста къса коса с цвят на тютюн и красиво лице с квадратна челюст. Като Фиш и останалите агенти, и той бе безупречно облечен в костюм и вратовръзка.

— Да — отговори Кейт.

Уилетс направи пълен кръг, поставил ръце на хълбоци, огледа се и подсвирна разочаровано.

— Вижда се от всички страни.

— Побързайте — помоли ги тихо Кейт.

Уилетс я погледна и кимна.

Само след пет минути бяха разделили района и започнаха систематично да го претърсват. Движеха се абсолютно безшумно, защото не искаха да предупредят врага за присъствието си. До колите останаха само тя и Том. На нея, като на цивилен гражданин, не й бе разрешено да се присъедини към операцията, а Том остана, защото не искаше да я остави сама.

— Не може ли да огледаме поне наоколо? — Кейт, трепереща от студ, пъхна ръце дълбоко в джобовете си. Знаеше, че студът, който изпитваше, се дължеше само отчасти на студеното време. Страхът, леденостуден, се просмукваше дори вътре в костите й. Ако грешеше и Бен не беше тук… — Не издържам повече.

Том се огледа. Агентите на ФБР се бяха разпръснали във формата на ветрило от точката, от която бяха тръгнали. От мястото, където стояха, двамата с Кейт виждаха тъмни прокрадващи се фигури и кратки проблясвания на фенерчета.

— Хайде. — Том я хвана за лакътя. Последният от триетажните складове беше може би на около три метра от тях.

Тъмната метална сграда се сливаше с нощта, без лице и анонимна. Мисълта, че синът й може би беше затворен в някой от складовете, я подлудяваше. Искаше й се да закрещи името му с всички сили. Само съзнанието, че така ще даде сигнал на похитителите му, я възпираше. До десет часа обаче те и бездруго щяха вече да са разбрали, че планът им не е протекъл гладко.

Всеки път, когато се сетеше за това, кръвта й се смръзваше във вените.

„Моля те, Господи, пази живота на Бен.“

— Какво? — каза Том тихо.

— Шшш. Искам да се опитам да го усетя. — Може би беше глупаво, а може би — не. Целият й живот след раждането на Бен му принадлежеше. Обичаше го с всяка клетка на тялото си и той й отвръщаше със същото. Почти усещаше връзката, която ги свързваше. Тя беше като тънка, простираща се в нощта, водеща я към сина й. Тя не бе от хората, които вярваха в паранормалното, но това тук бе различно. Ставаше въпрос за Бен, а любовта й към него бе толкова силна, че наистина можеше да й послужи като пътеводен лъч.

„Бен. Къде си, Бен?“

Нещо просветна в мисълта й. Не знаеше какво е, но следвайки инстинкта си, тя се обърна наляво и тръгна по алеята между два от складовете, смръщила вежди. Нещо я привличаше. Токчетата й тракаха, което бе опасно.

„Бен. Тук ли си, Бен?“

— Кейт… — В следващия миг Том беше до нея и я хвана за лакътя.

— Тихо! — Тя му се закани с глава. Не знаеше какво я кара да върви нататък, но знаеше, че е важно. Стигнаха до края на тази редица складове, прекосиха още една от тесните алеи и тръгнаха между следващата редица складове. Колкото повече се отдалечаваха от халогенните лампи, толкова по-тъмно ставаше. Кейт усещаше неспокойствието на Том. Стъпките им отекваха високо по чакъла. Кейт не знаеше дали този район е претърсен или не, но наоколо не се виждаха агенти на ФБР. С периферното си зрение видя Том да вади оръжието си.

И тогава го чу. Или, по-скоро, беше го чувала през цялото време, но сега звукът стана по-определен и тя най-накрая направи връзката.

Клик-клик-клик.

Беше звукът, който бе чула по телефона и го бе взела за статични смущения.

Сърцето й прескочи удар. Тя обърна рязко глава по посока на звука. Стори й се, че идва от вътрешността на склада, който беше вляво и имаше плъзгаща се гаражна врата. Тя бе отворена на около метър — отворът имаше големината на нормална врата. Вътре цареше почти непрогледен мрак, с изключение на сребристия блясък, който се виждаше на по-малко от метър от вратата. Ококорила широко очи, Кейт осъзна — тъй като блясъкът придоби, макар и бавно, форма и размери — че вижда броня на автомобил.

Бронята на черен джип, за да бъдем по-точни.

— Том. — Хвана го за ръката и обърна лице към него. Погледите им се срещнаха, той понечи да каже нещо. После погледът му се насочи отвъд нея и той замръзна.

— Мамо.

Кейт се канеше да проследи погледа на Том, когато чу гласчето на Бен. За една кратка секунда, това бе най-сладката музика на света. Докато не осъзна колко тихо и треперещо е то.

После видя в какво се е втренчил Том. Бен стоеше до отворената врата на склада. Причината да го виждат така добре беше, че онзи, който го държеше, беше насочил лъча на фенерчето си в него. Виждаха се още ръката, която го стискаше през врата, и пистолетът, опрян в слепоочието му.

Тя пребледня. Буцата, заседнала в гърлото й, беше вледеняващ страх.

— Не мърдайте. Не издавайте нито звук. Или детето е мъртво. — Гласът идваше от мрака зад Том. Кейт подскочи, огледа се, очите й се ококориха от ужас, когато осъзна, че докато цялото им внимание беше погълнато от Бен, някой се беше прокраднал зад тях.

— Айк? — Нотката на изумление в гласа на Том не можеше да се сбърка с нищо друго.

— Остави оръжието, Том! Бавно. Внимателно. И, мис Уайт, нямаше дори да помръдна, ако бях на ваше място. Онова там е вашето дете. И то няма да е толкова красиво с дупка в челото.

Кейт замръзна. Стомахът й се сви на топка. Сърцето й спря.

— Разполагаме с двайсет човека, които са на по-малко от сто метра от теб — каза Том. — Освен това, районът е обграден. Няма как да се измъкнете.

— Подценяваш предимствата на това да бъдеш сержант от полицията. Мога да ви застрелям още сега, да скоча в колата и да се престоря, че току-що идвам, за да се присъединя в търсенето на детето. А сега, остави оръжието си на земята. Не ме принуждавай да застрелям детето.

Онзи, който стискаше гърлото на Бен, вероятно бе затегнал хватката, защото Бен нададе тих стон.

„Бен.“ Сърцето на Кейт биеше така тежко, сякаш бе тичала. От всичко на света най-много искаше да се втурне към Бен, но не можеше. Не се съмняваше ни най-малко, че тези мъже щяха да ги убият и при най-малката провокация. А и пистолетът бе все така опрян в слепоочието на Бен.

Том пусна лакътя й, наведе се и остави пистолета си на земята.

— А сега се отдръпнете — каза Айк. — И дръжте ръцете си така, че да мога да ги виждам.

Том направи няколко крачки към Кейт. Айк взе пистолета му от земята.

— Защо? — запита Том.

— Някои от нас имат нужда от допълнителен доход — отговори Айк с тон, който бе равносилен на повдигане на раменете. — От известно време съм на услугите на Геновезе — Кейт позна името на един от шефовете на организираната престъпност в района. — Улф страшно го ядоса и Геновезе обяви награда за главата му от един милион долара, ако не успеят да проследят убийството до него. През прозореца ще влезе наш човек, преоблечен като келнер. Улф винаги изпива чаша горещ чай, преди да потегли към дома си. Нашият човек ще сложи отрова в чая.

— Отрова? — запита Кейт, преди да е успяла да се спре.

— Разбира се. Ако застреляш някого на подобно място, ще те заловят веднага. Нямаш никакъв шанс да се измъкнеш. На отровата е необходимо известно време и не е така лесно да те проследят. Освен това, ще има искания от Геновезе ефект.

— А какво ще кажеш за Ед Къри? — запита Том. — И той ли работи за Геновезе?

— Не. Просто му поръчахме нещо, както и на мис Уайт. Той прави, каквото му кажем и когато му кажем.

— Вече не. Сигурно вече е арестуван.

— По дяволите. — Тревогата му бе съвсем искрена. Кейт предположи, че се страхува от онова, което Къри ще каже. След това тонът му се промени: — Или лъжеш. Обзалагам се, че лъжеш.

— Не. Заловихме Къри. Но за теб не е прекалено късно да сключиш сделка — каза Том. — И да ни дадеш доказателства против Геновезе.

— Не мисля така. Не е умно да ядосваш човек като Геновезе. — Посочи с оръжието си. — Никакви приказки повече. Мислиш, че не знам какво се опитваш да направиш? Да влезеш в склада. И не заставай между нея и оръжието, Том. Ще те застрелям веднага, ако го направиш.

От думите му Кейт предположи, че Том иска да застане между нея и оръжието, за да може тя да побегне. Но не, нямаше начин да изостави Бен. Погледът й се спря на лицето на сина й. Той беше блед, изглеждаше дребен и крехък, уморен и изплашен до смърт.

Кейт знаеше как се чувства.

„Моля те, Господи, нека Фиш, Уилетс или някой друг осъзнае, че липсваме и да тръгне да ни търси. А ние сме тук, тук…“

Мъжът се дръпна навътре в склада, когато Кейт мина през вратата.

— Мамо! — прошепна Бен.

— Всичко ще бъде наред, сладкият ми — излъга тя.

Канеше се да отиде при него, но някой я сграбчи за ръката и я изви зад гърба й толкова силно, че тя извика от болка. На подскачащия лъч на фенерчето, което похитителят й държеше в другата си ръка, Кейт видя, че складът е огромен. По стените се издигаха метални рафтове, таванът бе висок и разяден от ръжда, подът — пръстен. До едната стена имаше куп дървени щайги. Не виждаше нищо повече от това. Близо до тях имаше два пластмасови шезлонга, спален чувал и газова печка. Щом видя печката, Кейт разбра, че тя е източникът на звука, който бе чула и по телефона.

Видя също, че онзи, който държеше Бен, отслаби леко хватката си. Пистолетът вече не беше опрян в слепоочието му. Погледът му бе прикован в нея, очите му бяха широко отворени и пълни с ужас.

Тя му се усмихна, въпреки страха, който я изпълваше, и болката от изкълчената й ръка.

Тогава в склада влезе и Том — с вдигнати ръце и следван от Айк. Кейт беше сигурна, че ще умрат и тримата и че това вероятно е въпрос на минути. Том ги познаваше, а тя и Бен можеха да ги идентифицират. Нямаше начин да им позволят да се измъкнат.

— По дяволите, Айк, нима ще убиеш жена и дете? — запита Том и се обърна с лице към него.

Мъжът, който държеше Бен, извика.

— Оу! Той ме ухапа! Това малко лайно ме ухапа!

Не беше за вярване, но Бен беше свободен, тичаше към изхода и пищеше като сирена:

— По дяволите!

— Хвани го!

— Хвани го!

— Давай, дете! Давай!

— Бягай, Бен!

Онзи, който я държеше, изненадан, също отслаби хватката си и Кейт с всичка сила заби тънкото си остро токче в коляното му. Той извика. Тя се освободи. Но вратата бе затворена и тя не можеше да избяга. Можеше само да вика и да бяга от похитителя си, който я преследваше и също викаше. Тогава Кейт осъзна, че вратата не е затворена, а препречена от Том, който се бореше с Айк и с мъжа, който държеше Бен, за да им попречи да се втурнат след сина й, чиито писъци още се чуваха. Ударите, които си разменяха, бяха бързи и силни. Кейт заобиколи щайгите и когато се показа в другия край на купчината, видя Том да се превива на две така, сякаш бе получил силен удар в стомаха.

— Ах!

Изстрелът, който се чу, определено беше даден вътре в склада. Звукът бе така остър, че ушите на Кейт зазвъняха. Викът, който прониза въздуха, беше дрезгав и изпълнен с болка. Звучеше така, сякаш някой беше прострелян. Дали беше Том? Сърцето й се изпълни със страх за него, светът сякаш престана да се върти, а тя се взираше, за да види кой от мъжете лежи на пода.

Целият този шум със сигурност щеше да им доведе помощ, но дали тя щеше да пристигне навреме?

„Моля те, Господи, моля те…“

Тогава чу най-сладката музика на земята. Гласът на Уилетс, който извика:

— Не мърдайте! ФБР!

Мигове по-късно, когато осветлението бе включено, лошите момчета бяха оковани в белезници и Кейт стоеше до Том, който не беше ранен, защото бе успял да изтръгне пистолета от ръката на Айк и да забие куршум в крака му, дотича и Бен, придружен от Фиш. Изглеждаше дребен, крехък и уморен, но на лицето му вече не беше изписан страх. Изтича при Кейт и двамата се прегърнаха така, сякаш никога нямаше да се пуснат.

— Беше толкова смел — каза му Кейт, когато най-после той се изтръгна от прегръдката й. — Не мога да повярвам, че ухапа онзи негодяй.

— Някой трябваше да направи нещо, защото иначе щяхме да умрем. — Бен погледна Том. — Добре, аз свърших моята част от работата. Спасих й живота. Сега е твой ред.

Том изглеждаше изненадан. После се усмихна и разроши косата на Бен.

— Да, така е справедливо — каза и прегърна и двамата: и сина, и майката.