Карън Робърдс
Признат за виновен (27)

Глава 27

Като излезе на улицата, Том се огледа, но не видя никъде Кейт. Бе все още така ядосан, че можеше да си изгризе ноктите, все още ругаеше тихо под носа си и се проклинаше, че е идиот и че се е забъркал с нея. Но основната му мисъл беше, че колкото и лъжи да бе изрекла, животът й може би още беше в опасност. А той не бе готов да поеме никакви рискове в това отношение.

Кастеланос бе убит с един-единствен изстрел, точно в средата на челото му. Точно както и двете момчета в подпаленото превозно средство. И всички те тримата бяха свързани с проваления опит за бягство в Центъра. Не трябваше да си гений, за да решиш, че може би са убити от един и същи човек. Въпросът беше кой и защо и каква беше връзката му с Кейт.

Докато не разбере всичко със сигурност, щеше да се навърта около Кейт като проклето кученце. Можеше да я изпуска от очи само когато беше на работа, защото там имаше толкова много хора, че едва ли някой щеше да предприеме нещо срещу нея.

Нямаше никакво значение дали й харесва или не.

Том бе предположил, че Кастеланос е бил вторият мъж в охранявания коридор, видян от Чарли. Още не му бе известно как бе излязъл от килията си и как се бе върнал в нея. Но колкото по-упорито се опитваше да сглоби всички парчета на мозайката, толкова по-сигурен беше, че Чарли е видял Кастеланос, който подхождаше много повече от Кейт за ролята на убиеца на Родригес. Но той все още нямаше абсолютно доказателство за това — с изключение на изражението на Кейт в онзи момент. Очите й бяха проблеснали, а после бе пребледняла.

Бинго.

Работата бе там, както бе казал и на Кейт, че до този момент бе единственият, който се беше досетил. Може би другите никога нямаше да се досетят. Възможно беше още да намерят отпечатъците, косъм или нещо друго на Кастеланос, докато изследват пистолета, с който Кейт уж бе убила Родригес. Това щеше да бъде физическото доказателство, от което Том имаше нужда. Трябваше веднага да се обади и да помоли да направят изследванията. Но не, той беше на улицата и правеше всичко възможно да научи тайните на жената, която трябваше да окове в белезници и да закара в полицейското управление. Не каза нищо за разкритията си нито на Фиш, нито на Стела, нито на Кършоф. Всъщност напрягаше ума си да измисли причина и начин да не го направи. Като се имаха предвид фактите, възможността Кейт да е замесена в опита за бягство беше голяма. Като към това се прибавят и многобройните й лъжи, вероятността почти се превръщаше в сигурност.

Тя обаче му беше казала, че няма нищо общо с това. И, Бог, да му е на помощ, той все още — почти — й вярваше.

За какво, тогава, лъжеше тя? От какво се страхуваше? Каква бе връзката й с Кастеланос. И какво точно се бе случило там, в охранявания коридор. Защото сега, като се замислеше, ужасът в очите на жената, срещнала погледа му в съдебната зала, беше различен от онзи в очите й на излизане от охранявания коридор.

Нямаше да разкаже на никого за откритията си, докато не научеше какво крие Кейт. Независимо какво бе твърдял пред нея.

Като държеше разкритията си в тайна, възпрепятстваше разследването и застрашаваше репутацията си. И той ставаше част от онова, в което беше замесена тя. През всичките тези години, в които работеше в полицията, никога не се бе изкушавал да прекрачи границата. За разлика от някои други в отдела, неговата репутация беше безупречна. На него се гледаше като на — и той беше, по дяволите — некорумпиран.

Фактът, че бе готов да рискува всичко това заради Кейт, едновременно го ужасяваше и ядосваше.

Но беше.

Защото бе достатъчно глупав да си позволи да се влюби в нея.

 

 

— Мис Уайт? — Гласът беше мъжки. Беше тих и дрезгав и съдържаше заплашителна нотка, от която Кейт потрепери.

— Чувате ли ме? Мис Уайт?

Нещо студено докосна тила й и я накара да се свести.

Студеният метал вече не я докосваше. Беше почти сигурна, че е оръжие.

Сърцето й прескочи удар. Пулсът й се ускори. Не виждаше нищо — абсолютно нищо. И това бе най-ужасяващото.

— В съзнание си. — В гласа на мъжа се усещаше задоволство.

Очите й бяха завързани — ако се съдеше по допира, материята бе памучна. Ето защо мракът бе така пълен. Боже мили, дали не бе претърпяла катастрофа и главата й не беше превързана? Усещаше болезнено пулсиране зад лявото си ухо и си спомни, че беше ударена по главата. Опита се да вдигне ръка, за да махне превръзката, защото имаше нужда да види къде е, но откри, че ръцете й са завързани на гърба.

Космите по тила й настръхнаха, когато разбра, че това на очите не е обикновена превръзка.

— Кой е там? — Въпросът трябваше да прозвучи остро, но всъщност прозвуча едва чуто и жалостиво. В същото време осъзна, че седи на седалката на превозно средство. И че от двете й страни седят хора — усещаше топлината на телата им, мириса на дезодорантите им, долови мирис и на чесън, чуваше дишането им — но гласът, който й говореше, не принадлежеше на тях. Идваше някъде отпред. Усещаше и движението на превозното средство. Тя седеше или на задната седалка, или на пейка в багажно отделение. А онзи, който й говореше, седеше на предната седалка.

И изведнъж си спомни черния джип, появил се на алеята зад нея.

— Нека просто кажем, че сме приятели на Марио.

„О, мили Боже!“ Изби я студена пот.

— Какво искате?

Тих смях. Кожата й настръхна.

— Трябва да знаеш, че Марио имаше голяма уста. Знаем всичко за теб. Включително как си застреляла онзи охранител в Балтимор.

„О, не!“

Дробовете й като че ли се бяха свили, защото бе невъзможно да си поеме дъх. Сърцето й блъскаше тежко като чук. Пулсът й препускаше. Студена пот я обля на вълни и изведнъж почувства кожата си отвратително лепкава. Веднага й се прииска да отрече, но преглътна и не каза нищо. Които й да бяха тези мъже, каквото и да искаха, твърдението, че е невинна, нямаше да й помогне с нищо. И, освен това, дори отрицанието щеше да потвърди, че знае за какво говорят, което щеше да бъде грешка. Най-добре беше въобще да не говори.

— Сигурен съм, че си спомняш. — Усети раздвижване на предната седалка, а мъжете до нея се размърдаха и я смушкаха. — Има и още нещо.

Чу тих метален звук и инстинктивно трепна. Но оръжието, с което я заплашваха, не беше пистолет, а магнетофон.

Кейт слушаше, завладяна от силен шок. Бяха записали телефонния разговор, който бе провела с Марио. Онзи, в който го молеше да се отбие в дома й в нощта, когато беше убит.

— У нас е и пистолетът, с който беше убит Марио — каза гласът. — А твоите отпечатъци са навсякъде по него. Погрижихме се за това сега, докато беше в безсъзнание. Ти си прокурор. Можеш да прецениш ситуацията.

На Кейт изведнъж й прилоша. Зави й се свят. Да, като прокурор, тя знаеше много добре какво означават всичките тези доказателства, събрани срещу нея. Да не говорим какво щеше да понесе за убийството на Дейвид Брейди.

— И какъв е смисълът на всичко това? — Гласът й бе изненадващо спокоен.

— Марио вече не те притежава. Наша си. И искаме да ни направиш услуга.

Дъхът на Кейт заседна в гърлото й.

— Каква услуга?

Отново тих смях.

— Не се тревожи. Ще узнаеш, като му дойде времето. Засега трябва само да помниш, че сме наоколо.

Джипът спря. Сърцето на Кейт биеше толкова силно, че пулсът й пречеше да чуе каквото и да било друго. Устата й пресъхна. Какво ли щеше да стане сега? Защо спряха? Мъжът, който седеше от дясната й страна, я блъсна грубо, след това развърза ръцете й.

— Ако кажеш на някого, си мъртва — каза гласът. Нещо в тона му накара Кейт да му повярва. Свалиха превръзката от очите й, отвориха вратата и я изхвърлиха навън. Тя падна тежко на земята. Джипът отмина бързо. Беше черен, но това бе всичко, което забеляза. Беше й невъзможно да разчете номера в мрака.

Нощта се бе спуснала за времето, което бе прекарала в джипа. Бяха я изхвърлили на алеята между офиса й и подземния гараж, в който обикновено държеше колата си. Бяха се уговорили Том да я вземе от офиса й в шест часа, да я заведе до колата й и да я следва до дома й.

Като се сети, че онези главорези знаеха къде обикновено държи колата си, кръвта й се смръзна.

Но й стана още по-студено, като се сети, че Том и бездруго нямаше да дойде да я вземе в шест часа. Бяха приключили. Отношенията им бяха история. Той беше ченге, а тя имаше какво да крие.

Целият й живот се бе разпаднал само за секунда, но трябваше да вземе Бен от училище, и да се приберат у дома.

Без да обърне внимание на болката в главата и ожулените си колене, тя влезе в сградата, за да вземе от охраната ключовете за колата си. Тъй като беше вече почти 18:30 и сградата беше почти празна, охраната й предложи да я изпрати до колата й, която бе на второто ниво. През главата на Кейт мина мимолетна мисъл за куфарчето й, което бе все още в офиса й, но реши, че не може да рискува да я види някой от колегите й, и прие предложението на охраната.

Потрепери при мисълта, че отново може да й се случи нещо.

Веднага щом вратите на асансьора се отвориха и двамата с охраната — името му беше Боб — излязоха от асансьора, тя видя Том. Отвори широко очи. Сърцето й прескочи удар. За миг, само за части от секундата, се зарадва да го види и я заля топлина. После се сети за последния им разговор и смръщи вежди. Той крачеше неспокойно пред „Хонда“-та й, очевидно разтревожен, прокарваше длан през косата си и говореше по мобилния си телефон. После се обърна, видя я и се закова на мястото си. Каза нещо в телефона, после рязко го затвори. Погледът му беше прикован в нея. Изражението му би могло да се определи само като свирепо.

— Този господин проблем ли е, мис Уайт? — запита Боб с тревога в гласа. Още преди да е задал въпроса, бе протегнал ръка към двустранното радио, което висеше на колана му.

— Не.

— Сигурна ли сте? Защото изглежда… — Гласът на Боб заглъхна, защото вече бяха приближили Том и той можеше да ги чуе. Кейт знаеше какво се канеше да каже. Беше бесен. На ръба да изгуби самоконтрола си. Опасен.

— Къде беше, по дяволите? — избухна Том. Тръгна към нея, а очите му мятаха мълнии. Едва погледна Боб, което показваше колко е разтревожен. — Изплаши ме. Изгубих си ума от тревога.

— Хей, приятелю, не можеш ли да внимаваш как говориш на дамата — каза Боб и избърза малко, за да застане между нея и Том, който му показа значката си, което веднага затвори устата на Боб.

— Всичко е наред — каза Кейт, като подмина Боб. — Благодаря, че ме изпрати до колата ми.

Боб, с нещастен вид, тръгна обратно към поста си.

— Къде беше? — запита повторно Том. — Ходих няколко пъти до офиса ти. Претърсих всички етажи на сградата. Изминах няколко пъти, все по различен път, разстоянието оттук до храма. Сякаш изчезна от лицето на земята.

Доброто на този гняв беше, че Том все още не бе забелязал ясните признаци на преживяното от нея.

Като стигна до нея, тя беше абсолютно спокойна и се гордееше с това. Видя, че колата му е паркирана до нейната.

— Чакай минутка. Вече час и половина се тревожа за теб, а ти нищо няма да кажеш?! — Сграбчи я за ръката.

— Не е твоя работа — издърпа ръката си Кейт. — Не помниш ли разговора, който водихме преди малко? Казах, че ще се обадя на адвоката си, ако зададеш дори само още един въпрос.

Той я гледаше така, сякаш не вярваше на ушите си. И тя използва това, за да влезе в колата си и да се заключи.

— По дяволите, Кейт! — Той я гледаше през предното стъкло, а миг по-късно удари с юмрук по бронята. След това се отдръпна, защото тя запали двигателя.

Той я следва по целия път до дома на семейство Пери. Което бе добре. Когато стигна до дома на семейство Пери, Кейт вече имаше план. Щеше да вземе Бен и да побегне.

Не знаеше с точност кои бяха онези главорези в джипа. Знаеше само, че се страхува до смърт от тях. Бяха по-лоши дори от Марио. Беше сигурна, че не са улични хулигани като него, а по-организирана и по-смъртоносна банда. Професионалисти. Като че ли бяха от някаква мафия.

Дали „Черните дракони“ бяха свързани с мафията? На кого му пукаше, по дяволите?! След няколко дни вече нищо от случилото се нямаше да има значение.

Защото това тук бе прекалено голямо и опасно за нея. Да се бори с Марио бе едно. А с група като тази — съвсем друго. Знаеше го добре. От личен горчив опит знаеше как работят тези хора. Или трябваше да изпълнява всичките им заповеди и прищевки, или беше мъртва. Просто и ужасяващо.

Двамата с Бен обаче не можеха да заминат тази вечер, защото имаше само няколко долара в джоба си. Последният чек със заплатата й я чакаше в банката. Можеше ли да си позволи да дочака и следващия? Колкото повече пари събереше, толкова по-надалеч щяха да избягат, но проблемът бе в това, че не знаеше с колко време разполага.

Онези искаха от нея услуга. Но не знаеше нито каква, нито кога ще я поискат.

Идеята да стои тук и да чака не беше добра.

Можеше да изтегли цялата сума от кредитната си карта, която вероятно имаше хиляда долара в себе си. Можеше и да продаде или заложи някои неща — брачната си халка, която никога не носеше, например. Пазеше я, за да я даде един ден на Бен. Камерата. И вероятно и други неща, които щеше да открие, ако се огледа. Не беше кой знае какво, но като се прибавеше към заплатата й… Щяха да имат достатъчно за наем за един месец, а можеше да работи като сервитьорка, докато си намери друга работа…

Прилоша й само при мисълта, че трябва да изостави всичко, за което бе работила така упорито. Къщата, мебелите… Трябваше да изостави всичко, което не можеше да вземе със себе си. Нямаше да е мъдро да извика камион и да товари покъщнината си. Може би я наблюдаваха.

А имаше и недовършени дела и случаи в службата. Не й беше лесно дори да помисли, че може просто така да зареже всичко. Но не виждаше друг начин да запази живота си и този на детето си.

Мислеше, че ако успее да избяга, главорезите нямаше да я преследват. Тя не беше заплаха за тях, каквато беше за Марио.

Такъв беше планът й.

Но всеки път, като помислеше за бягство, кървеше вътрешно.

Беше й трудно да се престори на щастлива и безгрижна за семейство Пери, да се извини, че е закъсняла и да се престори, че всичко е наред и просто е имала повечко работа.

Бен щеше да се натъжи от заминаването им.

Тя също.

Но какъв избор имаше?

— Добре ли си, мамо? — запита Бен, когато колата спря на алеята пред дома им. Тази вечер щеше да използва гаража, а страхът й от призрака на Марио можеше да върви по дяволите. Искаше да сложи в колата някои неща, които да заложи на следващия ден. Не знаеше дали я наблюдават, но все пак…

Натисна бутона на дистанционното за отварянето на вратата на гаража — Господи, дори това щеше да й липсва — и погледна Бен.

— Добре съм. Защо?

— Защото ти казах, че дори съм вкарал кош днес, а ти само изхъмка.

— Вкарал си кош? О! — Въпреки всичко, лицето на Кейт светна. За първи път, откакто го беше взела, му посвети цялото си внимание. Той кимна и се усмихна щастливо.

— Стори ми се, че не направих кой знае какво. Просто я хвърлих, а тя се удари в таблото и влезе в коша.

— И какво направиха останалите…?

Бен я прекъсна:

— Ще отида да кажа на Том. — И изскочи от колата като торпедо.

В огледалото за обратно виждане Кейт видя, че „Форд“-ът спира зад нея.