Карън Робърдс
Признат за виновен (17)

Глава 17

Въпреки всичко, Кейт спа като мъртва. Не помнеше да е сънувала. Когато алармата я събуди в шест часа сутринта, й се стори, че плува из дълбоки води, преди най-после да изплува на повърхността, да чуе пронизителната мелодия и да я изключи. В първите минути единствената мисъл, която се въртеше в главата й, беше: „Как ми се иска да поспя още, но не мога.“ После се сети за Брага.

И скочи от леглото със скоростта на светлината.

Бяха й необходими по-малко от пет минути, за да приключи с всичко необходимо, и боса и загърната в стария си син халат, да слезе долу. Искаше да е сигурна, че ще напусне къщата, преди някой репортер да се е появил отвън. Бе още тъмно, но сега, когато официално бе нов ден и умът й беше бистър, беше смутена, че му е позволила да прекара нощта в дома й.

Нямаше нужда грешката й да се превърне в новина.

Ароматът на прясно кафе изпълни ноздрите й с приближаване подножието на стълбите. Очевидно беше, че Брага е буден. Бърз поглед към дивана я увери, че е празен; чаршафите и завивките бяха прилежно сгънати в долния му край. Възглавницата беше най-отгоре. И докато в останалата част от къщата цареше мрак, в кухнята светеше.

Тръгна към светлината.

Кафемелачката беше включена. Забеляза това още от прага. До нея беше оставена една от големите й порцеланови чаши, очевидно неизползвана. Нямаше и следа от Брага.

Кейт се върна в дневната и точно тогава вратата на банята, която се намираше под стълбите, се отвори и оттам излезе Брага. Беше обул панталоните си, за което му беше благодарна, и триеше лицето си с хавлията. Въпреки тесния черен колан, панталоните се бяха смъкнали доста ниско на хълбоците му. Гърдите му бяха голи.

Тя го гледаше, разбира се.

Гърдите му бяха мъжествени, имаха класическата форма на буквата V, талията и хълбоците му бяха тесни. Слаботата на тялото му, когато бе облечен, бе измамна. Без риза, той бе изненадващо мъжествен и загорял, с добре развити плочки на корема и впечатляващи бицепси. Космите в средата на гърдите му се къдреха, после се спускаха надолу и изчезваха под колана на панталона му. Зърната му бяха плоски и тъмни и едва се забелязваха под космите. Стомахът му бе плосък и гладък.

Думата „секси“ бе прекалено слаба.

Успя да извърне поглед точно когато той свали хавлията от лицето си.

— Добро утро — каза той, като че ли изненадан да я види.

Тя отново го погледна — съвсем невинно, като че ли въобще не го беше наблюдавала само преди секунди. Той преметна хавлията през рамо и се отдалечи от нея, както тя забеляза, към мястото, където беше оставил дрехите си.

— Добро утро — успя да каже тя едва чуто. Гърбът му бе почти толкова впечатляващ, колкото и гърдите му. Същите широки рамене. Силни лопатки. Изправен гръбнак. Гладка кожа, покриваща гъвкави мускули.

— Спа ли добре? — Той остави хавлията на масичката за кафе и взе ризата си, след което й хвърли поглед през рамо. Държеше се непринудено, като че ли не беше кой знае какво да го види без риза.

И вероятно не беше. За него.

— Да. — Тя също можеше да се държи непринудено. Стегна възела на халата си, който я обгръщаше от шията до коленете, и оправи яката си. Под него носеше дълга до средата на бедрата тениска, на която над образа на жаба, пишеше: „Целуни ме.“ — А ти?

— Добре. — Облече ризата си и започна да я закопчава. Кейт се опита да не гледа. — Диванът е доста удобен.

— Благодаря. — Разговорът им беше скован и нелеп. Неловкостта на положението — в къщата ти да преспи ченге, което те подозира Бог знае в какво — се усещаше едва на сутринта, както откри Кейт. А като към това се прибави и фактът, че ченгето е полуголо и страшно апетитно, неловкостта нараства до неописуеми размери.

Запита се дали той също се чувства неловко. Ако беше така, не го показваше.

— Ще изпия чашка кафе — каза тя, след като й хрумна, че вероятно е глупаво да стои там и да го гледа.

— Вече сложих джезвето на котлона.

— Усетих аромата още докато слизах по стълбите.

Отиде в кухнята и напълни чашка за него, като не забрави, че той го пие черно. След това наля и на себе си, като добави щедро количество захар. Разбърка го, вдъхна аромата, отпи, наслади се на вкуса му и на обещанието за прилив на кофеин. Погледът й не се откъсваше от прозорчето на вратата. Тази сутрин през него се виждаше само сивата зора, която пълзеше бавно над задния двор. Потрепери, спомнила си какво се беше случило снощи. Струваше й се очевидно, че нападателят е знаел, че е в кухнята. Вероятно е следял движенията й от момента, в който беше отишла в кабинета си. Дали я беше наблюдавал през пролуката между пердетата? От тази мисъл й прилоша.

„Кой ще ни защити двамата с Бен тази нощ?“

Когато Брага влезе, тя се беше подпряла на кухненския плот пред мивката и държеше чашката в двете си ръце. Бърз поглед към него й каза, че вече е напълно облечен. Възелът на вратовръзката му беше хлабав — очевидно щеше да го затегне по-късно. Не изглеждаше много по-отпочинал от вчера. Очите му бяха прорязани от червени жилки. Косата му беше рошава. И имаше нужда да се обръсне.

Външният му вид беше неугледен и той приличаше повече на лошо момче, отколкото на полицай.

Като се имаше предвид всичко, беше изненадващо, че се чувства в такава пълна безопасност с него.

— Пропуснах ли нещо през нощта? — запита тя и му подаде чашката.

— Не. — Той я пое и отпи щедра глътка. Погледът му срещна нейния. — Освен, може би, хъркането ми.

Тя се усмихна, макар че не искаше.

— Хм, да не би да издаваш тайни, като говориш насън?

В очите му се появиха весели пламъчета. После изчезнаха, а той отпи втора щедра глътка от кафето и се отдалечи от нея.

— Тръгвам — каза през рамо. — Ела да заключиш след мен.

Тя остави чашката си с кафе и го последва през кухнята и дневната. Той спря с ръка на бравата и погледна през прозорчето на вратата. Очевидно не видя нищо, което да го спре, защото я отвори. До ноздрите й достигна полъх студен свеж въздух, носещ мириса на есен, разроши косата й, обгърна босите й крака и я накара да настръхне. Той излезе на верандата, а тя застана на прага и видя, че колата му е все още на тъмната алея, а розовите лъчи на зората вече се издигат над покривите на къщите от другата страна на улицата. Никой не се виждаше.

Той я погледна.

— Опитай се да не си създаваш проблеми, а?

Кейт премигна. „Като че ли сама съм си ги създала. Или съм си търсила белята?“

Преди възмущението да я е изпълнило, тя си спомни колко дълбоко беше спала и колко различна можеше да е нощта, ако той ги беше оставил сами — нея и Бен.

— Хей — каза. Той й хвърли въпросителен поглед през рамо. — Благодаря ти, че остана.

— Няма защо. — Погледът му се плъзна по тялото й и той неочаквано се усмихна. — Хубава жаба.

Изненадана, Кейт смръщи вежди. Отначало не можа да разбере за какво говори, но после се сети и сведе поглед към гърдите си. Да, реверите на халата й се бяха отворили. И се виждаше доста голяма част от розовата й тениска, включително голямата зелена жабешка глава и огромните изцъклени очи. И надписът: „Целуни ме.“

Тя почувства как бузите й пламват от смущение. Чу шум от затварянето на автомобилна врата и вдигна поглед. Брага вече седеше в колата си. Секунди по-късно фаровете светнаха и колата потегли на заден ход.

Тя бързо се прибра и веднага заключи вратата. Обгърна я тишината, възцарила се в къщата, а страхът отново се настани на топка в стомаха й.

Брага подозираше, че в охранявания коридор е имало и втори мъж. А Марио й изпращаше свои хора.

Реалността отново я връхлетя с пълна сила и сърцето й започна бясно да препуска. Гърлото й пресъхна.

А най-тъжното беше, че денят едва започваше.

 

 

Том знаеше, че има проблем, още преди да му се обади Уейд Боулинг от балистичния отдел.

Отделът по балистика се намираше в мазето на Кръглата сграда. Там специалистите провеждаха тестове върху различните оръжия, използвани в стрелбите, опитвайки се да установят коя жертва с кое оръжие е била застреляна и кой е стрелял с въпросното оръжие. Том се беше обадил на Боулинг веднага, след като бе отишъл на работа тази сутрин, за да провери дали няма нови данни. Не беше го сметнал за нещо важно, защото мислеше, че вече знае всички отговори, макар че от Отдела по балистика щеше да получи така необходимото му потвърждение. А после бе така зает с други аспекти на разследването, че беше забравил за липсата на отговор на обаждането му.

Когато не се опитваше да определи с точност оръжието на кой от двамата полицаи в ръцете на кого от двамата затворници беше попаднало, той мислеше за Кейт Уайт. Прекарвайки нощта в дома й, той бе прекрачил границите на професионалната дистанцираност. И го знаеше. Но да се осигури защита през нощта на сама жена с дете, не беше съвсем против правилата, нито беше нарушение на професионалната етика. А и беше спал на дивана.

Проблемът беше, че тя го привличаше.

„Добре, слез на земята. Съвършеното й тяло те възбужда.“

Снощи, след като някой я бе заплашил два пъти в рамките на четири часа, тя се беше отпуснала в ръцете му. Чувството, което бе изпитал, докато я прегръщаше, в никакъв случай не попадаше в графата на професионалната липса на интерес.

Той я желаеше. Отчаяно.

Което не беше точно изненадващо. „Неговата хубава малка прокурорка“, както я бе нарекъл Фиш, беше желана жена. Всеки мъж с нормално количество тестостерон би я пожелал. Можеше да се справи с физическото желание. Без удоволствие, разбира се, но щеше да се справи.

Нещата се усложняваха от това, че към физическото желание се добавяше и фактът, че я харесва повече, отколкото би трябвало.

Когато не бе уплашена до смърт — типичното й състояние, откакто я познаваше — тя беше забавна, умна и положително настроена. И, доколкото бе успял да забележи, изключително добра майка.

И малкото й момченце изглеждаше приятно и възпитано дете.

При различни обстоятелства, той щеше да подвие опашка и да бяга възможно най-далеч. Нямаше дори да посмее да мисли за евентуална връзка между тях.

Такова бе и намерението му, когато тази сутрин си тръгна от дома й.

За нещастие, това като че ли не беше възможно.

Както би направил всеки съвестно разследващ детектив, той бе прекарал значителна част от сутринта в бърза рутинна проверка на замесен в случая човек, чиито показания не са съвсем съгласувани. И този човек беше Кейт Уайт.

Първо, тя нямаше криминално досие в щата Пенсилвания, което, макар и да не бе изненада, бе огромно облекчение. После, започвайки от настоящия момент, той бе започнал да проучва живота й в обратна посока — към миналото. Онова, което бе научил, бе увеличило десетократно възхищението му, но също така бе задействало на няколко пъти червената предупредителна светлина. Нямаше много по-добри препоръки от това да бъдеш нает на работа в прокурорския офис на двайсет и осем годишна възраст, а тя бе наета веднага, след като бе излязла от университета по право, който бе успяла да завърши, благодарение на стипендии. И го бе завършила с отличие, въпреки, както пишеше на едно място, „неудобствата да бъдеш самотна майка“. Петте години преди постъпването си в университета по право беше учила и завършила психология в университета „Дрексъл“.

И двата университета не бяха платени и по-голямата част от студентите не завършваха — предвид състава им. Завършването на колежа й беше отнело още пет години, защото й се бе наложило да работи и нощна смяна като сервитьорка, за да издържа себе си и сина си.

Картината преди колежа беше доста мъглява, но успя да я проследи до Атлантик сити, Ню Джърси, без особени проблеми. Там се беше родил синът й — тя била деветнайсетгодишна по това време; някой си Чаз Уайт беше записан като бащата в акта за раждане на детето, а тя, Катрина Дон Комински се беше омъжила за Чарлз Едуард Уайт, двайсет и пет годишен, седем месеца преди това. В разрешителното за сключване на брак беше записано, че работи като сервитьорка, а Уайт беше посочил, че работи като охрана. Том предположи, че Чарлз Едуард Уайт от брачното свидетелство и Чаз Уайт от акта за раждане са едно и също лице и бащата на Бен. Той бе умрял двайсет и пет годишен, смъртта му бе определена като „внезапна“, причината за нея не беше посочена.

Том си спомни думите на Бен, че баща му е загинал при автомобилна злополука скоро след раждането му.

В разрешителното за сключване на брак се споменаваха имената на родителите на Кейт — Луиз Смолски Йохансен и Уолтър Сайкс Комински — и мястото на раждането й, Балтимор, Мериленд. И двамата й родители имаха криминални досиета. Майката — за наркотици и различни престъпления, несвързани с физическо насилие, а бащата — за наркотици и цяла върволица от престъпления, включващи или не насилие. Списъкът бе дълъг поне колкото ръката на Том. И двамата бяха мъртви.

Точно в Мериленд следата започваше да става наистина интересна. Там Кейт имаше досие на малолетен престъпник, до което му беше отказан достъп; от деветгодишна тя беше прехвърляна от един приемен дом в друг, като най-дългият й престой на едно място бе година; на петнайсетгодишна възраст очевидно бе изчезнала, без да остави следа, и се бе появила отново едва след три години, за да подаде молба за разрешително за сключване на брак.

Тъкмо се питаше какво влияние можеха да имат тези разкрития върху разследването, когато му се обади Боулинг от Отдела по балистика.

— Какво каза той? — запита Фиш, имайки предвид Боулинг, след като Том затвори.

Том седеше зад претрупаното си бюро с чашка кафе до лакътя — шестото или седмото му за деня; истината беше, че предната нощ не беше мигнал — с разтворен пред себе си бележник и с химикал в ръка.

Намираха се в стаята на дежурните в Кръглата сграда, минаваше обяд и Фиш седеше отпуснат на стола срещу бюрото на Том в очакване да тръгнат към „Марджис“ за обичайните си пържоли. Фиш, както винаги, бе безупречно облечен в един от елегантните си костюми — днес тъмносин, риза на райета и връзка на щампи. Том бе взел душ и се бе обръснал, но беше облечен отново в любимото си сиво сако — хей, всичките му копчета си бяха на мястото — черни панталони, бяла риза и червена вратовръзка. (През годините беше открил, че червените вратовръзки подхождат едва ли не на всичко.) До този момент, денят напредваше добре или поне доколкото бе възможно за ден, в който основният му приоритет бяха убийствата на четиримата полицаи и съдията докато от всички части на града продължаваха да съобщават за нови убийства, а той беше смъртно уморен и леко, разсеян от ненавременното и неподходящо влечение към жена прокурор с досие на малолетен престъпник и неясно минало, която може би, а може би не, играеше някаква роля в разследваното от него престъпление.

После се обади Боулинг и по време на обичайната проверка и съпоставяне на вече известните на Том факти, нещата придобиха обрат, който заплашваше да развали така съвършения до този момент ден.

Точно в този миг Том разбра, че има проблем. Защото веднага след като затвори телефона и Фиш го запита за казаното от Боулинг, първият му импулс беше да излъже партньора си, своя колега — детектив, и да каже: „Нищо ново.“

Вместо това, той се поколеба, почука с химикала по бележника и смръщи вежди.

— Какво? — Фиш го познаваше достатъчно добре, за да изправи леко гръб в очакване.

Том усети силна неохота да предаде току-що получената информация. Трябваше да положи огромно усилие.

— Обичайното. Каквото вече знаем. С изключение на факта, че онзи, който е застрелял Родригес, вероятно си служи с лявата ръка.

Ето, каза го.

На Фиш му бе необходима секунда, а после ококори широко очи.

— А красивата малка прокурорка с лявата ръка ли си служи?

— Не знам. — Спомените му по въпроса не бяха много ясни, но не мислеше така. — Обаче ще разбера.

— И така… — поде Фиш, но бе прекъснат от извисилия се зад тях Айк.

— Радвам се, че вие двамата сте още тук. — Айк изглеждаше толкова радостен, колкото Том се чувстваше. — Току-що постъпи ново обаждане. Намерени са два трупа в изгорял склад в Монтгомъри каунти. Струва ми се възможно да са нашите момчета.

— Онези, които трябваше да помогнат на затворниците да избягат? — Гласът на Фиш издаваше колко е заинтересуван от информацията. Той буквално скочи на крака. — Господи, наистина напредваме!

Том също се изправи. Каквото и да му тежеше на душата, никога нямаше да пренебрегне задълженията си.

— Ще проверим.

— Направете го. — Айк кимна с глава, хвърли съкрушителен поглед на Фиш и се отдалечи.

Том усети как и бездруго опънатите му нерви се напрягат още повече, докато двамата с Фиш вървяха към изхода на сградата, а той отчаяно се опитваше да потисне страховете си, че Кейт Уайт обикновено си служи с дясната ръка.

 

 

— Как така обвиненията са оттеглени? — извика Кейт в мобилния си телефон. Беше запушила с длан другото си ухо, за да се изолира от околните шумове. — Не е възможно.

— Ще проверя отново — каза жената в другия край на линията, след което се разнесе музика. Стиснала зъби в опит да потисне обхваналото я поради забавянето раздразнение, Кейт трябваше да признае фактите: бяха я оставили на изчакване.

Тези бяха първите й свободни мигове в изключително трескавия ден. Работеше неуморно, откакто бе излязла от асансьора на деветия етаж в 07:55 тази сутрин, бе изяла обяда си набързо на бюрото си, а до тоалетната буквално източваше, когато положението станеше вече непоносимо. Създаването на нови графици вследствие на инцидента объркваше работата на цялата съдебна система и подлудяваше всички. Първите погребения щяха да се състоят на следващия ден и освобождаването на няколко часа за тях създаваше допълнително напрежение. Всички дела, които не можеха да бъдат отложени, бяха прехвърлени за днешния ден и в тази сграда, а да се съберат всички свидетели, защитници, адвокати, съдии и персонал на точното място в точното време бе истински кошмар. Тя, а и много други, хвърчаха напред-назад като обезумели. Накрая Кейт каза на Мона, че има нужда от глътка свеж въздух, и успя да се измъкне.

Сега, едва няколко минути след пет часа, тя крачеше уверено към затвора в яркия и красив следобед на късната есен, толкова топъл и приятен, че туристите се носеха на огромни тълпи. Златистата слънчева светлина се отразяваше от прозорците на небостъргачите, тротоарите бяха задръстени от пешеходци. Автомобилите бяха повече от обикновено и изпълваха улиците. И особено сега, в края на работния ден. Край нея мина лилавият туристически автобус на града и тя видя, че в него няма нито едно свободно място. Продавачи на хотдог, гевреци и безалкохолни напитки, улични търговци, продаващи тениски с надписи: „Аз обичам Фили“, изникваха пред нея като гъби след дъжд. Ароматът на храна се смесваше с мириса на изгорели газове. Струваше й се, че сензационните убийства са привлекли още повече хора към центъра на града.

Добрата новина беше, че пред дома й тази сутрин имаше съвсем малко репортери и нито един не се беше отбил в прокурорския офис през целия ден — вероятно бяха схванали колко сериозно е изявлението им, нейното и на колегите й, че нито един от тях няма да разговаря с представители на медиите.

— Съжалявам. — Жената от другия край на линията се беше върнала на телефона. Кейт трябваше да напрегне слух, за да чуе гласа й сред многообразните улични шумове. — Но при нас е записано, че всички обвинения срещу мистър Кастеланос са оттеглени и той е освободен преди час.

Онемяла от изненада, Кейт спря рязко, незабелязваща потока от хора край себе си.

— Не е възможно.

— Така пише.

Кейт си пое дълбоко дъх. Някои от минувачите я гледаха с любопитство, но тя пет пари не даваше.

— Кой е подписал заповедта за освобождаване? — запита.

Прекалено късно. Жената бе затворила. Сигналът за прекъснат разговор жужеше като досадна муха в ухото на Кейт — единственият отговор на въпроса й. За миг, дълъг миг, тя продължи да притиска телефона към ухото си и да гледа втренчено, но невиждащо, минувачите и автомобилите пред себе си.

„Марио е на свобода. Тук, по улиците.“

Сутрешният студ се бе стопил, но макар че бе облечена в черното си яке, панталони и блуза с дълги ръкави и вървеше бързо заради обувките с равна подметка, изведнъж й стана студено. Стомахът й се сви на топка, сърцето й заби тежко и тя стисна мобилния телефон — който използваше заради обзелата я параноя, не искаше да се обади в затвора и да си уреди среща с Марио от апарата в офиса, защото не беше сигурна дали не проверяват обажданията. Канеше се да го заплаши, че ще го затрупа с толкова обвинения, че няма да излезе иззад решетките до края на живота си, ако отново заплаши нея и Бен. Беше готова да поеме риска, че вероятно самият той щеше да я заплашва, когато излезеше.

Беше готова дори да му обещае, че ще го измъкне от затвора. Каквото и да е, само и само да успееше да го държи далеч от Бен.

Нямаше обаче да му позволи да се измъкне без обилно потене и притеснение. Беше сигурна, че ще изгуби играта веднага, ако Марио научи колко е била уплашена предната вечер. Щом веднъж се поддадеш на заплахите, отърваване няма.

„О, мили Боже, може би Марио мисли, че вече съм изпълнила своята част от сделката. Може би мисли, че аз съм го измъкнала. А може и да е доволен, че е на свобода, и да остави на мира.“

Кейт се наслаждава на тези успокояващи мисли около секунда или може би две, преди да осмисли реалността.

„Да, а може би и феите наистина съществуват.“

— Добре ли сте, мис? — мъжки глас проникна през мъглата, която я обгръщаше. Тя премигна и видя, че привлекателен мъж в средата на трийсетте, облечен в делови костюм, е спрял до нея и я гледа загрижено.

Кейт срещна погледа му, забеляза любопитните погледи на другите минувачи и се застави да се върне в реалността.

— Добре съм, благодаря.

Дори успя да се усмихне на добрия човек, затвори телефона и го пусна в джоба си. Най-после видя какво внимание привлича към себе си и продължи да върви. Мъжът кимна и също продължи по пътя си. Тя вече нямаше причина да ходи в затвора, затова направи обратен завой и закрачи към офиса си. Гордееше се с това колко добре се е справила, докато не видя отражението си в една витрина. Раменете й бяха отпуснати пораженчески. Движенията й бяха резки. Тъй като косата й бе прибрана в кок ниско на тила, успя да разгледа добре лицето си. Напрежението се забелязваше във всяка нейна черта.

Изглеждаше шокирана. Съсипана. Уплашена.

Голяма изненада. Точно така се чувстваше.

„Марио е на свобода.“

Мисълта накара паниката да се надигне в нея.

„Какво ще правя сега?“

Тъкмо осмисляше факта, че не разполага с нито един отговор на този въпрос, когато някой, изникнал сякаш от нищото, я сграбчи за ръката.