Карън Робърдс
Признат за виновен (26)

Глава 26

Когато Том влезе в офиса на Кейт, тя току-що се беше върнала от временната съдебна зала в сградата на Общината — Центърът по правосъдие все още бе затворен — където бе спорила, че е неоправдано да се укриват доказателства по предстоящото дело за въоръжен грабеж, и бе спечелила. Кейт говореше по телефона с Брайън, за да му съобщи точно това, тъй като случаят технически беше негов, макар че тя също беше ангажирана, тъй като случаят бе възложен на двамата, преди тя да се отдели и да заработи сама. Брайън се беше обадил, за да узнае какво е решението на съда, и бе прекъснал Мона, която бе дошла при Кейт, за да й предложи неустоимото изкушение на копринена вечерна рокля, за която всяка жена би умряла и която тя можеше да облече на предстоящата благотворителна вечеря за събиране на средства за Джим Улф, самата мисъл за която караше Кейт да стене вътрешно.

— … изглеждаш фантастично — оформи Мона думите с устни, преди да излезе от офиса й, а на глас каза: — О, здравей! — с което накара Кейт, която продължаваше да говори с Брайън, да вдигне поглед.

И влезе Том, както винаги сексапилен, а Мона, застанала зад гърба му, ококори широко очи и махна с ръка на Кейт, преди да се скрие от погледа й. Том не изглеждаше особено щастлив, но това не попречи на Кейт да засияе с топлото зарево на влюбената жена.

Когато ставаше въпрос за него, тя за нищо не съжаляваше.

Усмихна му се.

Той не й се усмихна в отговор. Всъщност не беше сериозен, а мрачен.

Кейт усети първите вълни на смущението.

Претупа набързо разговора си с Брайън и вдигна поглед.

— Какво има? — запита без никакво предисловие, тъй като изражението на Том ясно й подсказваше, че нещо не е наред.

— Ела да се разходиш с мен. — Това беше казано абсолютно безизразно. Очите му бяха по-тъмни от обикновено и неразгадаеми. Очите на ченге. Лицето на ченге. Кейт погледна часовника. До пет часа оставаха тринайсет минути. След това погледна него. И сърцето й заби малко по-бързо.

— Къде? — запита тя. После, тъй като лицето му наистина предвещаваше лоши новини, тя се надигна от стола и запита: — Да не е станало нещо с Бен?

Той присви очи.

— С Бен всичко е наред, доколкото знам. — Погледът му се плъзна покрай нея и се спря на закачалката. — Вземи си палтото.

Озадачена, тя послушно взе палтото си и го облече, след което завърза красивото копринено шалче около врата си.

— Какво има? — запита отново. Той не носеше палто, защото нямаше такова, когато сутринта бяха излезли от дома й. Беше облечен, както обикновено, в любимото си сако, черни панталони, бяла риза и червена вратовръзка.

Той поклати глава и веднага тръгна към вратата. Без дори да я докосне.

Смущението й прерасна в тревога.

— Не искам да говорим за това тук — каза той.

Затова не размениха повече нито дума. Кейт каза на Мона, която подаде глава през вратата си, когато минаваха покрай офиса й, че трябва да свърши нещо. Махна с ръка на Синди и размени по няколко думи с хора, които познаваше и които срещнаха на излизане от сградата. Но Том крачеше до нея, мълчалив като сфинкс.

Тръгнаха по тротоара и тя го дръпна леко за ръкава.

— Ще ми кажеш ли какво става? Плашиш ме до смърт — беше вече ядосана.

Том й хвърли поглед и посочи с глава огромната тълпа, от която бяха част. Беше много шумно заради високите разговори, и натовареното улично движение. Мирисът на изгорели автомобилни газове беше ясно доловим. Слънчевата светлина се отразяваше от последните етажи на небостъргачите и засипваше улицата със златиста светлина.

— След минутка — отговори той, хвана я за лакътя, за да й помогне да мине по пешеходната пътека при смяната на светофара. Не беше я хванал нежно. Напротив, хватката му беше едва ли не жестока.

Изминаха две пресечки и се озоваха в павирания централен двор на масонския храм, архитектурно съкровище от 1873 година, което имаше свой собствен музей. Деляха ги само няколко стъпала от оживената улица и близкия площад, задръстен от движение. От три страни бяха обградени от каменни стени, а в двора имаше множество красиви фонтани, статуи и пейки. Ято гълъби се наслаждаваха на хвърлените им трохи, някои от които бяха попаднали между паветата. Във въздуха се усещаше мирисът на запалени свещи и очевидно идваше откъм близкия параклис. Есенното слънце, с цвета на златна праскова по това време на деня, висеше точно над готическите кули. Небето, което по-рано бе синьо, бе започнало да порозовява на запад. Беше по-топло, отколкото сутринта, и тук, в това закътано място, не духаше вятър, но Кейт пак бе благодарна, че бе взела палтото си.

Том спря близо до основата на огромна бронзова статуя, представяща мъж на кон, и обърна лице към нея. Няколко туристи изкачваха стъпалата към храма, но нямаше никого наблизо. Ако търсеше относително уединение в тази оживена част на града, едва ли щеше да намери по-подходящо място.

— И така, какво? — запита Кейт.

Той пъхна ръце в джобовете си и започна да изучава лицето й.

— Говори ли ти нещо името Марио Кастеланос?

Кейт усети странно стягане в гърдите. Паниката се надигна в нея.

— Защо?

Том стисна устни.

— Това е името на мъжа, намерен мъртъв в гаража ти.

Кейт не каза нищо. Не можеше. Не можеше повече да лъже. И особено Том. Но не можеше и да му каже истината. Стисна решително устни — това трябваше да му подскаже, че тя в никакъв случай няма да отстъпи.

— Разследвах го — продължи Том, след като тя не отговори. — Досието му е дълго цяла миля и започва от детството му в Балтимор. И знаеш ли кое е странното? Живял е в Балтимор по времето, когато и ти си била там. И дори в същия квартал.

Млъкна, очевидно очаквайки отговора й. Лицето му бе напрегнато.

Кейт отново не каза нищо. Стягането в гърдите й бе обхванало и гърлото й. Усещаше как сърцето й блъска.

Когато стана очевидно, че тя няма да каже нищо, той стисна челюсти.

— Добре, какво ще кажеш за още едно съвпадение? Бил е в Центъра по правосъдие онзи понеделник като свидетел в процес. Изгубили го от очи в цялото онова объркване, но при евакуацията на сградата го открили. Бил в една от килиите на втория етаж. — Усмихна й се, но усмивката му не беше приятна. — О, искаш ли да чуеш още нещо странно? Кастеланос си служи с лявата ръка.

Кейт изведнъж откри, че не може да диша. Все едно че бе получила силен удар в корема и въздухът бе излязъл от тялото й. Погледна го мълчаливо. Устните му представляваха равна тънка линия, а в ъгълчетата им се бяха образували бръчките на напрежението. Погледът му я пронизваше.

— Кажи нещо, по дяволите! — каза ядосано и я хвана над лакътя. Кейт подскочи. Не усещаше колко силно я стиска заради дрехите. Той не я разтърси, не я нарани, но я придърпа към себе си и се извиси над нея. Очите му мятаха мълнии.

— Какво искаш да кажа? — Изненада се колко ясен и чист прозвуча гласът й. Той й хвърли гневен поглед. Бузите му бяха поруменели. Лицето му бе като издялано от камък.

— Истината. Познаваше ли Марио Кастеланос?

Като адвокат знаеше едно: когато нещата загрубеят, дръж устата си затворена. Трябваше да продължи да мълчи. Той бе по следите на ужасната й тайна, макар че очевидно не знаеше нищо със сигурност. Но да знаеш нещо и да го докажеш в съда бяха две различни неща. Макар да бяха приятели и любовници, той си оставаше ченге. А тя трябваше да не забравя, че на карта бяха заложени животът и досегашните й усилия.

— Свали си ръцете от мен. — Опита се да се отскубне, но той само засили хватката.

— Приемам това за твърдо „да“.

— Можеш да мислиш, каквото решиш. Пусни ме.

Той не обърна внимание на думите й.

— Кастеланос е вторият мъж, когото брат ми Чарли е видял в охранявания коридор, нали? Ти го познаваш. Той е бил там, в коридора, с теб. И съм готов да се обзаложа, че той е застрелял Родригес. — Кейт пребледня. А лицето на Том стана още по-твърдо. Говореше гневно, макар и да не викаше. Очите му блестяха, студени и твърди като диаманти. — По дяволите, Кейт, кажи ми, че нямаш нищо общо с опита за бягство.

— Вече ти го казах.

— Да. И аз ти повярвах. Какъв проклет глупак съм!

Внезапно я пусна, отдалечи се на няколко крачки, прокара длан през косата си, обърна се и я погледна.

— Виж, мислиш ли, че съм единственият, който ще ти задава въпроси? Аз просто се досетих по-бързо от другите, защото имам достъп до папките по убийството на Кастеланос, както и до тези от убийствата в Центъра. Знам нещо и за миналото ти. Но не мога да запазя това в тайна. Проклет да съм, не мога да го пазя в тайна!

— Защо ме доведе тук, навън? За да ме предупредиш?

Очите му мятаха мълнии.

— Искаш ли истината? Надявах се да греша. Надявах се да има някакво обяснение. Надявах се да отречеш всичко. — Засмя се горчиво. — Но виждам, че съм бил прав. Виждам го в очите ти.

Кейт стисна юмруци. Виеше й се свят, стомахът я свиваше, щеше да припадне.

— Ти ли го застреля? Кастеланос? — Гласът на Том бе остър.

Въпросът бе толкова неочакван, че отговори, преди да е размислила:

— Не!

Той я гледаше втренчено. Този беше първият от новите му въпроси, на който бе отговорила. Той очевидно също осъзна този факт, защото изразът в очите му се промени.

— А! — възкликна. — Най-после получих едно „не“.

— Върви по дяволите! — Ядосана на себе си, Кейт се обърна и закрачи към улицата. — И стой далеч от мен! — подхвърли през рамо. — Ако искаш да ми зададеш още въпроси, ще ти дам името на адвоката си.

Очакваше да тръгне след нея, но той не го направи. Остави я да се отдалечи, без да каже нито дума повече. „Което е добре“, помисли си Кейт със странно ожесточение. Не биваше да си позволява да се забърква с мъж и още по-малко — с ченге.

В очите й бликнаха сълзи. Сърцето й заби мъчително. Изпитваше болка в гърдите. Искаше й се да не й обръща внимание, но знаеше, че бедното й сърце е разбито.

Би трябвало да знае по-добре. Но не, бе се втурнала към тази нова катастрофа в живота си.

Защото той имаше син, намерил смъртта си още съвсем невръстен. Това бе наклонило везните. Това бе разтопило ледената черупка, обвила сърцето й.

И тя бе пуснала Том вътре.

А сега трябваше да го изхвърли оттам. И болеше, много болеше. Но тя го заслужаваше.

Краткотрайното щастие, което бяха изпитали заедно, бе подготвило днешното страдание. Точно както се бе страхувала. Точно както знаеше, че ще стане.

И сега трябваше да плати цената, а цената беше болката. Сълзите замъгляваха очите й. Като излезе на улицата, тя с усилие на волята ги преглътна.

„Проклета да съм, ако плача за него.“

Трябваше да престане да мисли за загубата и болката и да се фокусира върху другия си проблем — онова, което Том знаеше. Ако той успееше да сглоби още части от мозайката, тя много скоро щеше да бъде в истинска опасност. Той обаче не знаеше нищо за Дейвид Брейди и сега, когато Марио беше мъртъв, едва ли щеше да узнае. Защото това последно обвинение щеше да я съсипе.

Защото щеше да е истина в очите на закона.

Макар и да бе невинна.

Не трябваше да го забравя.

А може би щеше да се измъкне от това, без да пострадат нито животът й, нито кариерата й.

Може би щеше да успее да покаже на Том колко е подозрителен по природа.

Което нямаше да върне онова, което имаха.

По дяволите, тя плачеше. Насред оживения булевард „Кенеди“. Усещаше как солените и горещи сълзи се стичат по бузите й. Огледа се дискретно и откри, че вече е обект на любопитство, и все така дискретно избърса сълзите си с кокалчетата на пръстите си.

Но те продължиха да се търкалят по бузите й.

„По дяволите.“

Влезе в близката алея, обърна гръб на улицата и заплака свободно, като бършеше сълзите и с двете си ръце.

Не можеше да се върне на работа в такова състояние…

В този миг огромен черен джип влезе в алеята след нея.

Обърна изненадан поглед към него и в същото време нещо тежко я удари по главата.

Очите й се отвориха широко и тя падна на земята, без да издаде и звук.