Карън Робърдс
Признат за виновен (18)

Глава 18

Кейт подскочи така, сякаш някой бе стрелял в нея. Обърна глава толкова бързо и рязко, че едва не си изкриви врата.

— Стреснах ли те? Съжалявам — усмихна й се Брайън. Неговата ръка я държеше здраво малко над лакътя. Тя отпусна ръката, която инстинктивно бе вдигнала към гърлото си. Сърцето й биеше достатъчно нормално, та да не се страхува, че ще падне мъртва на тротоара. Можеше отново да се движи, да диша и да върви по претъпканите улици. — На някое интересно място ли отиваш?

— Зависи какво наричаш интересно. Връщам се на работа. — Кейт също му се усмихна, макар и с мъка. Беше имала само бегли срещи с Брайън, след като Родригес я бе измъкнал изпод масата в съдебна зала 207. Той изглеждаше непроменен от случилото се. Кафявите му очи искряха. Едрото му тяло, облечено в делови сив костюм, бяла риза и синя вратовръзка, излъчваше енергия. Носеше дипломатическото си куфарче, което, както и куфарчетата на всички останали в прокурорския офис, винаги беше претъпкано с документи. — А ти?

— Тъкмо се връщам от среща с кмета. — Брайън пусна ръката й и изравни крачка с нейната. Тонът му бе нехаен, като че ли това не бе кой знае какво, но порозовелите му бузи издадоха на Кейт колко е горд с това. — Или трябва да кажа, че ние току-що се връщаме от среща с кмета.

Това бе първият намек, че Брайън не е сам. Тя проследи косия поглед, който той хвърли към високата и здрава белокоса фигура, крачеща от другата страна на Брайън. Като видя, че го гледа, мъжът й кимна и й се усмихна.

Беше самият Силвестър Бюканън, областният прокурор и шеф на Кейт. Като го позна, тя ококори очи.

Беше го срещала само веднъж преди това, и то съвсем за кратко, на приема за пенсионирането на бившия кмет. Това беше през юли, а тя беше на тази работа малко повече от месец. Бяха представени един на друг и си стиснаха ръцете за секунда. Кейт се съмняваше, че той помни или че има представа коя е тя.

— Тъкмо говорехме за теб — каза щастливо Брайън и избегна насрещния поток пешеходци.

— Така ли? — Кейт повдигна вежди. Щом са говорили за нея, може би Бюканън все пак знаеше коя е. Което беше плюс за кариерата й — ако въобще останеше на работа след това с Марио. Погледът й отново се спря на Бюканън, на когото се наложи едва ли не да се залепи за Брайън, тъй като трябваше да се разминат с две млади майки с бебешки колички.

— Да — потвърди той и й се усмихна лъчезарно. — И съм щастлив, че мога да ти съобщя добри новини. Кметът иска да ти връчи наградата „Светеща звезда“. И то лично. Следващия петък на благотворителната вечеря в чест на Джим Улф.

Тонът му подсказваше, че очаква тя да бъде завладяна от възторг. Тя обаче не показа очакваното от него радостно вълнение. Джим Улф беше Джеймс Арвин Улф IV, републиканският кандидат за президент през 2008. Тя не се канеше да гласува за него, макар че, ако трябваше да бъде честна, всичко можеше да се случи между настоящия момент и следващия ноември. А наградата „Светеща звезда“ беше част от новата инициатива на кмета, целяща да поощри борбата с престъпността. Тя се връчваше на граждани, изиграли важна роля в усилията на града да се пребори с все по-нарастващата престъпност. За последен път бе дадена това лято на вдовицата на дребен собственик на супермаркет, който се бе заклел да не отстъпи пред обирджиите, които редовно нахлуваха в магазина му. Доколкото Кейт си спомняше, наградата бе връчена посмъртно — собственикът на магазина беше убит в престрелка с последните хулигани, направили опит да го оберат.

А се предполагаше, че тя е застреляла затворника, взел я за заложница.

— Събитието ще бъде нещо изключително — призна Бюканън с леко тревожен вид, като че ли се страхуваше, че тя не разбира каква чест й е оказана. Кейт подозираше, че вероятно изглежда така ужасена, както се чувства, и се опита да изрази нещо, което отдалеч да наподобява приятна изненада. — Черни вратовръзки. Ще присъстват всички местни величия. Ще е добре за теб. И за всички нас от прокурорския офис. Може дори да се превърнем в национална новина.

„О, мили Боже! Нима е възможно нещата да се влошат още повече?“

Кейт се замисли има ли отговор, който да й помогне да се откачи от куката, без да обиди Бюканън.

— Аз… Не мисля, че заслужавам наградата.

А всъщност искаше да каже: „Няма начин, Хосе. Няма да стане. Аха. Забрави.“

— Казах ти, че е скромна — каза Брайън на Бюканън. Стигнаха до внушителната каменна сграда, в която се помещаваше прокурорският офис. Брайън, който бе най-близо до вратата, я отвори. — Но заслужава наградата. С цялото си поведение. Повярвайте ми, аз бях там.

Кейт изстена вътрешно, мина покрай Брайън и влезе в просторното фоайе. Хвърли поглед през рамо с надеждата, че ще измисли какво да каже, та да ги убеди, че това е ужасна грешка, но не можа да промълви и дума. Защото чу познатия шум от множество стъпки — като от стадо препускащи коне — и бе заслепена от бляскането на светкавици.

Точно както беше подозирала, бяха нападнати от половин дузина репортери и телевизионни оператори. С надеждата, че не изглежда като страхлива сърна — но се чувстваше точно така — Кейт се втурна към асансьора, а Брайън и Бюканън я следваха, подтичвайки.

„Мис Уайт, как се чувствате сега, когато са решили да ви връчат наградата «Светеща звезда»?“ „Мис Уайт, подкрепяте ли Джим Улф?“ „Кейт, защо не ни разкажеш какво се случи в съдебна зала 207?“ „Мистър Бюканън, вие ли предложихте мис Уайт за наградата при срещата ви днес с кмета?“

— Без коментар — каза Кейт. Чувстваше се като животно в капан, когато я притиснаха към стената между двата асансьора. Натискаше ожесточено бутона, а хората, чакащи асансьора, отстъпиха бързо встрани и назад, сякаш новодошлите бяха радиоактивни. Измъченият й поглед й подсказа, че най-близкият асансьор е вляво. Беше на третия етаж и се спускаше надолу.

Направи крачка към него.

— За мис Уайт е чест да получи „Светеща звезда“, която наистина заслужава — каза Бюканън с дълбокия си авторитетен глас, който и преди беше чувала на обществени събития. Той беше доста различен от мекия и любезен тон, който използваше в личните си разговори или поне в тези с нея напоследък. — И не — направи кратка пауза, тъй като асансьорът пристигна на етажа, — не съм я предложил аз.

От асансьора слязоха няколко души и като че ли се изненадаха, че се намериха в средата на цялото това оживление. Кейт се скри вътре. Брайън и Бюканън я последваха с неочаквана пъргавина и Кейт натисна бутона за деветия етаж.

„Кейт, ще присъствате ли на погребението на съдия Моран утре?“ „Мистър Бюканън, имате ли някаква представа кога ще бъде посочен съдията, който ще го замести?“ „Кейт, мислиш ли, че…“

Вратите се затвориха. Кейт, изпълнена с облекчение, се облегна на стената.

— Как са успели да влязат? — поклати с раздразнение глава Бюканън, а Брайън сви рамене. — Ще трябва да си поговоря с охраната. Кейт… Мога ли да те наричам Кейт? — Тя изрази съгласието си с кимане. — Би ли натиснала бутона за четвъртия етаж?

Кейт се подчини, без да каже и дума.

— И откъде, по дяволите, получават информация? Кметът още не е оповестил публично решението си за наградата. Проклети изтичания.

Асансьорът спря.

— Е, предполагам, че ще оставя кмета да се оправя с това — потупа я по ръката Бюканън. — Поздравления, между другото. Ще се видим следващия петък.

Тя направи всичко възможно да потисне ужаса си, а той излезе от асансьора.

— Не изглеждаш особено развълнувана — отбеляза Брайън, след като асансьорът потегли отново. Кейт видя отражението си в металната пластина, ограждаща бутоните за етажите, и разбра съвсем точно какво има предвид. Беше бледа и с огромни очи и ако трябваше да опише изражението си с една дума, тя щеше да бъде „обсебена“. — Наградата е нещо добро. Да започнем с това, че шансовете ти за повишение ще се увеличат.

Някога тези думи щяха да бъдат музика за ушите й.

— Нямам какво да облека — каза тя едва чуто, тъй като не й хрумна никакво по-добро извинение за липсата й на ентусиазъм.

Брайън се засмя.

— Това вече ми звучи познато. Жена ми казва същото всеки път, когато се приготвяме да отидем някъде. Сигурен съм, че ще намериш нещо.

— Да, но… — Асансьорът спря на деветия етаж, вратата се отвори и Кейт последва Брайън. Реши засега да се откаже от спора. Имаше цяла седмица да измисли добра причина да не присъства на благотворителната вечеря. А ако не успееше да измисли нещо, винаги можеше да се престори на болна. В момента имаше много по-големи притеснения. Като например факта, че Марио е на свобода. Можеше да се появи навсякъде, по всяко време и тази мисъл я изпълваше с такъв ужас, че й прилошаваше. Каква ли опасност представляваше той? Дали щеше да я нарани физически?

За нещастие, нямаше отговор на тези въпроси.

Махна разсеяно с ръка на Синди, която говореше по телефона, но отвърна на жеста й с леко помръдване на грижливо лакираните си нокти. Кейт закрачи заедно с Брайън към офиса му. Деветият етаж, както обикновено, приличаше на кошер. Тук винаги цареше оживление и всички бяха много заети. Телефоните звъняха с неприятна настоятелност, копирните машини жужаха непрекъснато, количката, с която разнасяха кафето, трополеше по твърдия дървен под, а множеството разговори увеличаваха до кресчендо шума, който беше като фон на всички събития. Всички подтичваха от бюро до бюро и от офис в офис. Тук винаги и всичко беше спешно. Слънцето на късния следобед беше прекалено ниско в небето, за да им осигури естествена светлина, така че ако не бяха флуоресцентните лампи, коридорът определено щеше да тъне в мрак. Ароматът на кафе и сладки ги следваше навсякъде. Обикновено тези аромати щяха да я накарат да почувства глад, но днес беше прекалено напрегната за подобна всекидневна и досадна реакция на тялото. Всъщност беше толкова напрегната, че едва ли щеше да успее да преглътне и хапка. Обядът й се състоеше от половин ябълка и кракер с фъстъчено масло.

— Как се справяш? — Бяха почти стигнали до кафе машината, когато Брайън я погледна. Тонът му подсказваше, че се чувства малко неловко. — Понеделникът беше истински кошмар, а ти не пропусна нито един работен ден…

„Ако знаеше…“

— Работата помага — отговори Кейт. — Опитвам се да не мисля за случилото се.

— Това вероятно е добре. — Брайън направи едва доловима пауза и отново й хвърли кос поглед. — Има свободни адвокати. Ако имаш нужда от такъв, искам да кажа. Просто да поговориш с някого. Разговорът ви ще бъде изцяло поверителен и посещението ти няма да бъде записано в регистрите. Ще получиш електронна поща с номер, на който можеш да се обадиш, а на таблото с бюлетините са отбелязани свободните часове на колегите.

— Ще го имам предвид — обеща тя. Понеделникът наистина бе изпълнен със стрес и вероятно разговорът с адвокат-съветник щеше да й се отрази добре. Проблемът беше, че след като не можеше да му каже истината, разговорът едва ли щеше да й помогне много. — А ти как се справяш? Ти също беше подложен на стрес.

— Направо си изгубих ума! — Брайън се усмихна глупаво. — Вече говорих с адвокат и психолог. Вчера. Помогна ми. Не приемай нещата много лично и така ще се дистанцираш.

— Ще те послушам. — Разговорът за изминалия понеделник я накара да се сети, че има нещо, което много иска да знае. — Позволи ми да ти задам един въпрос — каза. — Знаеш ли за някоя банда или група, чийто символ е драконът? Искам да кажа, чиито членове носят татуировка на дракон.

Брайън смръщи вежди.

— Защо искаш да знаеш? — Бяха стигнали до офиса му. Той отвори вратата и й направи знак да влезе първа.

Тя мина покрай него, свивайки рамене. Не трябваше да издава каква е причината да задава подобен въпрос.

— Чух разни неща — отговори неясно и се отпусна върху единия от двата стола пред бюрото му. Офисът му беше идентичен с нейния, ако се изключи това, че беше по-голям и имаше два прозореца. Мебелите тук също й се струваха по-приятни.

— Съществуват например „Черните дракони“. — Той остави дипломатическото си куфарче на земята, седна на стола зад бюрото си и се облегна назад, поставил ръце на дръжките. — Дошли тук преди около четири години предимно от Балтимор. В началото се смесили с местните банди, поради което не сме им обърнали специално внимание, но после името им започнало да се свързва с някои наистина отвратителни престъпления. Помниш ли клането миналата година, в което загинаха шестнайсет души? То бе дело на Драконите и бе предизвикано от объркала се сделка с наркотици. А преди няколко месеца бе избито цяло семейство — родителите, двете им деца и бабата — защото бащата вече не искал да бъде член на Драконите. Случиха се доста подобни неща. Съществуват още банди като Кървавите, които са дори още по-обладани от злото и са свързани с организираната престъпност. Опитваме се да ги изкореним, преди да са станали прекалено силни. Или поне да ги прогоним от Филаделфия.

„Не е достатъчно. И ако това е така, как, по дяволите, Марио е успял да се измъкне от затвора?“

Усети как паниката отново се надига в нея.

— Да не би в случая ти да е замесен Дракон? — смръщи вежди Брайън. — Може би точно в момента не искаш да се занимаваш с нещо подобно.

Кейт поклати глава.

— Обикновено любопитство. Видях татуировка на дракон на ръката на един от затворниците онзи ден и си помислих, че вероятно е символ на някоя банда.

— И си била права. — Брайън понечи да каже още нещо, но телефонът му звънна, той хвърли бърз поглед на екрана, извини се и прие обаждането. Каза: — Тук е Чен — и се изправи. Махна й за довиждане.

Тя затвори тихо вратата след себе си и тръгна към офиса си. Обаче спря, като видя Мона, която стоеше на прага на офиса й с ръка на бравата и очевидно разговаряше с някого вътре.

Днес Мона беше облечена в неоновозелена тениска с дълги ръкави и пауновосиня пола, набрана около коленете й. Носеше още зелен чорапогащник и зелени обувки с високи платформи. Външният й вид завършваше с неоновозелен шал, на който бяха изрисувани пауни.

Точно тогава Мона погледна към нея и лицето й светна. Кейт я чу да казва:

— Ето, вече идва.

Лъчезарната й усмивка извикваше куп страхове у Кейт. Мона тръгна бързо към нея, без да откъсва поглед от лицето й. От цялото й гъвкаво тяло се излъчваше вълнение, а изражението й говореше, че едва се сдържа да не каже на един дъх новините. Кейт се примири и продължи да върви.

— Кой е? — прошепна Кейт, когато двете с Мона бяха достатъчно близо една до друга.

Мона ококори театрално очи и започна да си вее с длан, като че ли я заплашваше инфаркт.

— Сексапилното ченге — оформиха устните й. После, когато Кейт мина покрай нея, каза с тон, предназначен за ушите на околните: — Детектив Брага е дошъл да те види.

Кейт й хвърли многозначителен поглед през рамо. Мона, която вървеше заднишком, й се усмихна широко и направи жеста с вдигнатите палци.

Кейт стигна до офиса си.

Брага стоеше до прозореца, с лице към вратата. Главата му беше наведена, като че ли разглеждаше нещо на пода, а ръцете му бяха кръстосани на гърба. Побърза да вдигне поглед при влизането й, а тя изведнъж си помисли, че офисът й вероятно е прекалено малък, щом той го изпълва така, че почти не остава свободно пространство. Левият му лакът се допираше до фикуса; широките му рамене закриваха почти напълно прозореца. Бърз поглед към него й каза, че се е обръснал и е взел душ от последната им среща насам — опитваше са да не мисли за това, че се бяха видели едва тази сутрин, след като бе прекарал нощта на дивана й, и че бе видял част от смешната й розова тениска — но брадичката му пак бе почерняла от наболата брада. Черната му коса беше рошава — като че ли непрекъснато прокарваше ръце през нея. Изражението на лицето му беше непроницаемо и все още изглеждаше смъртно уморен.

Макар да не искаше да го признае дори пред себе си, тя се зарадва да го види. Сякаш й бе приятел.

А той не беше такъв и тя не трябваше да го забравя. Преспиването в дома й не се броеше.