Клайв Къслър
Изгубеният град (8)

6

— Горгонова трева ли? — впечатли се Остин. — Това е нещо ново. Наистина ли е толкова страшно, колкото го описва вашият приятел?

— Възможно е — потвърди Гамей. — Доктор Озбърн е доста притеснен. А аз уважавам преценката му.

— А вие какво мислите?

— Тревожно е, но не мога да кажа със сигурност, докато не съберем повече доказателства от Изгубения град.

Гамей се беше свързала с Остин на борда на „Мумичуг“. Извини му се, че го вдига от леглото, но каза, че двамата с Пол са на път за Изгубения град и че иска да го информира с какво са се захванали.

— Благодаря. По-добре да осведомим Дърк и Руди — предложи той, говорейки за Дърк Пит, който бе наследил адмирал Сандекър начело на НАМПД, и Руди Гън, който отговаряше за текущите операции на агенцията.

— Пол разговаря и с двамата. НАМПД вече имат биолози, които работят по проблема с Caulerpa.

Остин се усмихна.

— Защо ли не съм изненадан, че Дърк е една крачка пред нас?

— Само половин. Не знаеше за връзката с Изгубения град. Ще чака доклад от нашето гмуркане.

— Аз също. Дръжте ме в течение.

Щом затвори телефона, Остин се сети за думите на Т. С. Елиът: „Тъй свършва светът — не с трясък, а с хленч“.

При това подгизнал.

Пол и Гамей щяха да се справят, а той нямаше с какво да им помогне, така че се захвана с подробна инспекция на сиймобила. Като изключим няколко вдлъбнатини и драскотини, батискафът беше в по-добро състояние от самия него. Остин седна в мехурчестата кабина и провери всички системи. Доволен, че до една работят, той взе две чаши кафе, слезе долу и тихо почука на каютата на Скай.

„Мумичуг“ беше сравнително малък съд, но инженерите се бяха погрижили да има достатъчно на брой каюти, където членовете на екипажа да остават насаме със себе си. Скай беше станала и вече беше облечена. Отвори веднага и като видя Остин, се усмихна.

— Добро утро — поздрави той и й подаде чашата с кафе. Забеляза тъмните кръгове под очите й и бързо попита: — Добре ли спа?

— Не особено. Сънувах, че ме задушават тонове лед.

— Имам доказан лек срещу кошмари. Какво ще кажеш за една обиколка на подводна гробница?

Лицето й грейна.

— Нима може жена с всичкия си да откаже на подобно съблазнително предложение?

— Ела с мен тогава. Долу ни чака каляската.

Екипажът спусна сиймобила с Остин и Скай на борда между двата корпуса на катамарана. Щом се озоваха във водата, Остин въведе координатите на мястото в навигационната система и започна да се спуска надолу.

Прозрачните води на езерото ги обгърнаха. След минути вече следваха поредицата от мегалити. Остин спря сиймобила на входа, провери дали камерите работят и задвижи маневрените мотори. След секунда бяха в древната гробница.

Прожекторите не успяваха да осветят далечната стена на залата, която явно бе огромна и с толкова високи тавани, че не се виждаха. Докато се движеха, Остин обхождаше с подвижния прожектор дясната стена и видя, че е украсена с гравиран барелеф.

Майсторски изпълнените детайлни рисунки разкриваха кораби, къщи, пасторални сцени с палми и цветя, танцьори и музиканти. Виждаха се летящи риби и лудуващи делфини. Лодките изглеждаха доста древни. Всички хора на изображенията бяха добре облечени и явно се радваха на заможен живот.

Скай се приведе напред и притисна лице в пластмасовата стена на кабината като дете на Коледа.

— Виждам невероятни неща — каза тя, повтаряйки думите на Хауърд Картър при откриването на гробницата на Тутанкамон.

Остин си мислеше, че в рисунките има нещо страшно познато.

— Виждал съм ги и преди — каза той.

— Тук, в тази гробница?

— Не, но съм виждал подобни рисунки в една пещера на Фарьорските острови, в Северния Атлантик. Стилът и темата са много подобни. Какво мислиш за тях?

— Може би не е редно да правя предположения, но ми изглеждат минойски, подобни на тези, които са открити в Акротири, на остров Санторини или Крит. Минойската цивилизация е процъфтявала около 500 г. пр.Хр. — Изведнъж осъзна смисъла на собствените си думи. — Знаеш ли какво означава това? Тези рисунки и ония, които ти си виждал, говорят, че минойците са стигнали много по-далеч, отколкото сме предполагали.

— Което ги прави липсващата брънка в твоята теория за международната търговия?

— Точно така! Това потвърждава, че търговията между Изтока и Запада е много по-стара, отколкото се смята. — Тя плесна с ръце от вълнение. — Нямам търпение да покажа тези записи на самодоволните си колеги в Париж.

Сиймобилът стигна до края на стената, зави и тръгна покрай другата страна на правоъгълната зала. Сцените тук бяха от Ланг дю Дормьор и ледника. Но вместо гол бряг, се виждаха постройки и дори нещо, напомнящо на самата гробница с нейните арки. Ледникът изглеждаше безмълвен и неумолим както винаги.

— Ще се окажеш права за селището на брега на езерото и устието на реката.

— Удивително е! Можем да използваме тези рисунки, за да картографираме руините.

По времето, когато художникът беше запечатал ледника върху камъка, той явно е покривал още по-голяма част от долината. Скулпторът бе успял да му вдъхне величие и мощ, надминаващи самата гледка. Остин и Скай направиха няколко обиколки на залата, но не откриха нито саркофаг, нито други характерни елементи.

— Сбъркала съм — каза Скай, — това не е гробница, а храм.

— Разумно съждение предвид липсата на трупове — съгласи се Остин. — Ако сме приключили тук, ми се ще да разнищим още една загадка.

Той разгъна разпечатката от сонара, която бе взел със себе си, и й показа аномалията на езерното дъно.

— Прилича на самолет — рече Скай. — Какво дири самолет тук? Чакай малко. Мъжът в леда?

Остин отговори със загадъчна усмивка. Маневрените мотори на сиймобила забръмчаха и батискафът излезе от древния храм. Когато наближиха мястото, на което трябваше да се намират останките от самолета, той забави ход и започна внимателно да се оглежда. Не след дълго пред очите им се показа силует с формата на пура.

Приближиха и Остин забеляза, че цилиндричният дървен скелет е отчасти покрит с прокъсан и избелял червен плат. Конусовидният двигателен отсек беше откъснат и лежеше на дъното, а моторът блестеше на светлината на прожекторите. Ниската температура не бе позволила фюзелажът да се покрие с водорасли, както би станало при по-топъл климат. Витлото липсваше, вероятно изгубено при катастрофата. Остин обиколи наоколо и откри останките от липсващото крило на няколко метра встрани. После върна сиймобила при самолета.

Скай му показа емблемата на опашката.

— Същия знак — триглав орел — имаше на шлема на мъжа под ледника.

— Жалко, че не е у нас.

— Напротив. Аз го взех. На кораба е.

Остин си спомни, че когато се качваше на сиймобила, Скай стискаше нещо в ръка. Все по-ясно му ставаше, че тази привлекателна жена с усмивка като слънчев ден не бива да се подценява. Той огледа орела, после и празната кабина.

— Сега знаем откъде се е взел Леденият човек. Явно е катапултирал и самолетът му се е разбил в езерото.

Скай се разсмя ехидно.

— Сетих се за Рено. Той каза, че този човек не може да е паднал от небето. А то точно така е станало.

Сиймобилът обиколи останките от самолета, за да може Остин да направи достатъчно видео кадри и цифрови снимки на крилата и дъното наоколо, след което се насочиха към повърхността. Не след дълго бяха на палубата на кораба. Скай бъбреше развълнувано за находката им, но когато зърна ледника, замлъкна. Приближи се до перилата и впери поглед в леденото поле.

Доловил промяната в настроението й, Остин я прегърна през раменете.

— Добре ли си?

— Под водата беше толкова спокойно. А после изплувахме и видях ледника… — Тя потрепери. — Напомни ми, че едва не умрях под него.

Остин се вгледа в очите й, отправени някъде в далечината, също като на войник в шок от снарядите на бойното поле.

— Не съм психолог — каза той, — но винаги ми се е струвало полезно да се изправям срещу демоните си. Каня те на разходка с лодка.

Неочакваното предложение като че ли я върна в реалността.

— Сериозно ли говориш?

— Вземи няколко кифли и един термос с кафе и ще се видим при скифа. Между другото аз предпочитам моите да са със стафиди.

Скай не беше във възторг от идеята за разходка, но изпитваше все по-силно доверие към Остин и вероятно би го последвала и до Луната, стига да каже. Тя отиде да вземе кифлите, а той приготви лодката. След малко вече плаваха към брега, заобикаляйки плаващите късове лед. Спряха на покрития с тъмен едър пясък бряг на стотина метра от мястото, на което ледникът се стесняваше и разделяше на части.

След кратка разходка по брега стигнаха до страничната стена на глетчера. Ледената стена се издигаше няколко боя над земята. Повърхността й беше осеяна с пещери, кратери и разкривени скулптури, образувани от замръзването, топенето и невъобразимия натиск.

Ледът беше покрит с прах, а от гънките и пукнатините струеше дълбока, неземна синкава светлина.

— Ето това е твоят демон — каза Остин. — Отиди и го пипни.

Скай се усмихна плахо, приближи се до ледника, сякаш наистина е жив, и докосна една ледена издатина с върха на пръстите си. После затвори очи, сложи и двете си ръце върху ледника и се отпусна на него с цялата си тежест, като че искаше да го избута.

— Студен е — каза тя с усмивка.

— Защото твоят демон не е нищо повече от кубче лед. По същия начин си мисля за морето. То не иска да те погълне. Дори не знае, че съществуваш. Ти го докосна и още дишаш. — Остин вдигна раницата си. — Край на консултацията! Време е за похапване.

Намериха два плоски камъка до брега на езерото и седнаха на тях с лице към водата. Скай извади кифличките и кафето и каза:

— Благодаря за екзорсизма. Беше прав, че човек трябва да се изправя срещу страховете си.

— Имам богат опит в тази област.

Тя повдигна вежди.

— Не си представям ти да се страхуваш от нещо.

— Не си права. Много се страхувах да не те открия мъртва.

— Благодаря ти за това. Дължа ти живота си. Но имах друго предвид. Когато става дума за самия теб, изглеждаш безстрашен.

Той се наведе към ухото й и прошепна.

— Искаш ли да ти споделя тайната си?

Тя кимна.

— Адски добър актьор съм. Как е кифличката?

— Добре е, но в главата ми е пълна каша. Какво мислиш за цялата тази работа?

Остин се загледа в закотвената лодка, мислейки за описанието на Колридж на рисувания кораб в рисуваното море. Опита се да подреди събитията.

— Да започнем от това, което знаем. — Той отпи от кафето. — Учените, работещи на ледника, откриват в леда замръзнало тяло, което стои там от стотина години. Близо до тялото намират стар шлем и сейф. Въоръжен мъж, който се представя за репортер, открадва сейфа и наводнява тунела. Явно не знае за шлема.

— Тук логиката ми убягва. Защо се опита да ни убие? Ние не бяхме в състояние да окажем съпротива. Докато излезем от тунела, щеше отдавна да си е заминал.

— Мисля, че е наводнил тунела, за да скрие Ледения човек. Просто вие сте се оказали на пътя му. Както с ледника: нищо лично.

Тя отхапа замислено от кифлата.

— Мрачно, но логично.

Скай замълча, загледана през рамото на Остин. Към тях бързо се приближаваше облак прах. Оказа се „Ситроен“ — Фифи. Колата спря и от нея слязоха Льоблан, Търстън и Ролинс.

— Радвам се, че ви хванахме — каза Льоблан, а на лицето му се изписа широка усмивка. — Обадих се на кораба от централата и ми казаха, че сте слезли на брега.

— Искахме да се сбогуваме — допълни Търстън.

— Заминавате ли?

— Да. Няма смисъл да стоим тук, след като обсерваторията е потопена — обясни глациологът, като махна с ръка към ледника. — Отиваме в Париж. Един хеликоптер ще ни закара до най-близкото летище.

— Париж ли? — възкликна Скай. — А има ли място и за мен?

— Разбира се! — отвърна Льоблан и протегна ръка на Остин. — Още веднъж благодаря, че ни спасихте вота. Не бих искал Фифи да остане сираче. Тя ще ме чака тук, при мосю Лесар. Ще говорим с електрокомпанията за възможностите да източим водата. Може би следващия сезон ще успеем да се върнем.

— Съжалявам, че така ще избягам — каза Скай, — но тук не мога да направя нищо повече, а искам да анализирам данните си.

— Разбирам. Проектът на „Мумичуг“ също скоро приключва. Ще довърша доклада си, докато корабът се връща по реката, а после отивам на най-близката гара и хващам бързия влак за Париж. Имаме среща.

— При едно условие — аз черпя.

— Нима може някой с всичкия си да откаже на подобно съблазнително предложение? Ще ми покажеш и града.

— С удоволствие. С най-голямо удоволствие!

Остин закара Скай обратно до кораба, за да си събере багажа, а после я върна на брега, където я чакаше хеликоптерът. Тя го целуна по двете бузи, после и по устните, обеща му да се обади, щом стигне в Париж, и се качи във въртолета. От лодката Остин я видя да му маха.

Вече на борда на кораба, Остин извади видеокасетата и диска от камерите на сиймобила. Занесе ги в лабораторията и свали цифровите снимки на компютъра. Разпечата тези, на които се виждаше фюзелажът на самолета, и внимателно ги разгледа. После увеличи снимките на двигателя, докато откри това, което търсеше: означенията на мотора.

Изчисти образа, за да успее да види името на производителя и серийния номер. Облегна се назад замислено, после взе телефона и набра един номер.

— Работилницата за летящи велосипеди на Орвил и Уилбър — чу се писклив глас отсреща.

Остин се усмихна, като си представи острия нос и тясното лице на мъжа от другата страна на линията.

— Не можеш да ме излъжеш, Йън. Случайно знам, че братята Райт са затворили работилницата си доста отдавна.

— Дявол да те вземе, Кърт, длъжен съм да опитам. В чудо съм се видял как да набирам средства за центъра „Удвар-Хейзи“ на летище Дюлс, така че нямам време за любезности.

Йън Макдугъл, бивш военен пилот, сега отговаряше за архивите в Смитсъновия музей за въздухоплаване и космонавтика. Той беше въздушният аналог на Свети Джулиан Пърлмутър^[1], чиято необятна библиотека с най-редки екземпляри от книги за морето и корабите предизвикваше завистта на много академични институции, а познанията му по морска история бяха прочути по цял свят. Високият и слаб Макдугъл беше физическа противоположност на закръгления Пърлмутър, а и далеч не беше толкова колоритен, но енциклопедичните му познания за самолетите и тяхната история съперничеха на тези на Пърлмутър за морето и корабите.

— Имаш малка лепта и от мен, Йън — каза Остин. — Ще се опитам да ти спестя незначителните приказки. В момента съм във Франция и искам да идентифицирам един самолет, който открих на дъното на ледниково езеро в Алпите.

— Винаги мога да разчитам на предизвикателства от теб. — Макдугъл се зарадва, че може да отвлече мислите си от финансовите затруднения. — Казвай!

— Включи си компютъра и ще ти изпратя няколко снимки.

— Готово!

Остин вече беше подготвил файловете и снимките от езерното дъно прелетяха на кибер криле целия Атлантически океан за милисекунди. Макдугъл стоеше на телефона и Остин го чуваше как си мърмори.

— Е?

— Само предположения, но от характерната конусовидна форма на двигателния отсек бих казал, че това е „Моран-Солние“ — боен едноплощник от Първата световна война, проектиран на базата на състезателен самолет. Най-бързият и пъргав боен самолет по онова време. Синхронизацията на витлото и картечницата била революционна. Един от самолетите на съюзниците се разбил за съжаление и Фокер копирал системата, внасяйки някои подобрения. Има известна поука в цялата работа.

— Оставям моралните въпроси на теб. Имаш ли някаква идея какво прави този самолет на дъното на езерото?

— Очевидно е паднал от небето, така става понякога със самолетите. За останалото мога само да гадая, но вероятно ще сгреша. Познавам обаче един човек, който може би ще ти помогне. Намира се само на няколко часа от Париж.

Остин записа информацията.

— Благодаря ти. Щом се върна във Вашингтон, веднага изпращам нещичко за музея. А ти междувременно предай поздрави на Уилбър и Орвил.

— С удоволствие.

Остин затвори телефона и веднага позвъни на номера, който Йън му даде.