Клайв Къслър
Изгубеният град (12)

10

Мъжът от все сърце си пееше „Спомени“, когато пред предното стъкло сякаш от нищото се появи огромно яркочервено петно и кабината се разтресе от оглушителен рев. Той рязко завъртя волана вдясно и камионът се хвърли в канавката. Дървените клетки, които превозваше, се посипаха по земята, разлетяха се трески и стотици писукащи пилета се озоваха на свобода. Шофьорът се измъкна от кабината, вторачил поглед в аленочервения самолет с орел на опашката, който стремително приближаваше към него. Наложи му се да се наведе бързо сред вихър от пера, защото самолетът премина току над главата му. После се издигна високо в небето и направи победен лупинг. Пилотът така се заливаше от смях, че едва не изгуби контрол над машината. Изтри очите си с ръкав и литна ниско над лозята, които се простираха на стотици акри от двете страни на пътя. Само с един ключ той изпусна облак от пестициди, които се изляха от двата контейнера под крилете на самолета. После пое в друга посока. Долините с лозя се смениха с мрачни лесове и тъмни езера, които придаваха на пейзажа под крилата му особена меланхолия.

Самолетът подмина дърветата и се насочи към далечните зъбери, които се мержелееха на хоризонта. С приближаването си те се превърнаха в охранителни кули на дебела каменна стена, заобиколена от широк ров със застояла зеленясала вода и обширни градини, пресечени от пътечки. Самолетът избръмча край покрива на импозантния замък, после прелетя над гората, спусна се на една зелена полянка и спря до „Ягуара“, паркиран в края на пистата. В мига, в който пилотът излезе от кабината, сякаш от нищото се появи цял екип, който изтика самолета в малък хангар.

Без да им обръща внимание, Емил Фошар тръгна към колата си с елегантна атлетична походка. Мускулите му издуваха пилотския костюм от черна италианска кожа. Той свали очилата си и ги подаде заедно с ръкавиците на шофьора. Като продължаваше да се подхилва на изражението на фермера с камиона, той се настани на плюшената задна седалка и си наля коняк от барчето.

Фошар имаше класическите черти на звезда от нямото кино и профил, на който семейство Баримор биха завидели. Въпреки физическото си съвършенство обаче той беше отблъскващ човек. Арогантните му тъмни очи излъчваха змийска студенина. С красивото си, почти идеално лице, той напомняше на мраморна статуя, на която някой е вдъхнал живот, но е забравил да даде човещина.

Местните фермери шепнеха помежду си, че е сключил сделка с дявола. Други казваха, че може би самият той е дяволът. Най-суеверните се прекръстваха всеки път, когато го видеха да минава, за да се предпазят от лошия му поглед.

„Ягуарът“ пое по алеята под короните на дърветата, изкачи се до главния вход на замъка, мина по извития мост над рова и влезе в просторния, покрит с камъни двор.

Замъкът „Фошар“ имаше феодален силует, изцяло лишен от архитектурния финес на ренесансовите сгради. Солидната, тромава сграда с огромни размери сякаш беше закована към земята от четирите средновековни кули, подобни на бойните кули на външната стена. Някои от малките бойници бяха заменени с големи прозорци и тук-там бяха добавени леки орнаменти, но тези козметични промени не можеха да прикрият войнственото излъчване на замъка.

Плещест мъж с избръсната глава и физиономия на питбул стоеше пред пищно резбованите двойни врати на замъка. Той някак бе успял да натъпче тялото си с форма на хладилник в черен костюм на иконом.

— Майка ви е в оръжейната — съобщи той със стържещия си глас, — и ви очаква.

— Сигурен съм, Марсел — отвърна Емил и го подмина.

Марсел отговаряше за малката армия, която кръжеше около майка му като императорска гвардия. Дори Емил не можеше да я доближи, без да се сблъска с един или друг от главорезите й. Много от здравеняците с белязани лица, които заемаха постове на слуги, бяха някогашни бандити, макар че тя лично предпочиташе бившите легионери като Марсел. През повечето време те не се набиваха на очи, но Емил усещаше присъствието им, дори когато не ги виждаше. Той презираше телохранителите на майка си. Те го караха да се чувства като натрапник в собствения си дом и още по-лошо, нямаше никаква власт над тях.

Емил влезе в просторния вестибюл, украсен с пищни гоблени, и тръгна през галерията с портрети, която сякаш нямаше край. Той почти не поглеждаше към стотиците си предци, които за него не означаваха нищо повече от лица върху пощенски марки. Дори не го интересуваше, че много от тях са загинали от насилствена смърт в същата тази къща. Фамилията живееше в замъка от векове, откак бяха убили предишния й собственик. Нямаше килер, спалня или трапезария, в която да не е бил удушен, прободен или отровен член на семейството или някой от враговете му. Ако замъкът беше обитаван от духовете на всички убити зад неговите стени, то коридорите му със сигурност гъмжаха от неспокойни призраци.

Емил премина през висока сводеста врата и влезе в оръжейната — огромна куполообразна зала, по чиито стени висяха оръжия от всички епохи: от тежки бронзови мечове до автомати. Акцентът бяха рицарите, готови за нападение срещу невидим враг. На една от стените имаше огромни прозорци със стъклописи, изобразяващи наместо светци воини. Стъклописите внасяха известна религиозна атмосфера, сякаш оръжейната зала беше параклис, посветен на насилието.

Емил мина през още една врата и влезе в библиотеката за военна история, съседна на оръжейната. Светлината, струяща през осмоъгълния прозорец, падаше върху масивно махагоново бюро в средата на залата, чиито стени бяха покрити от рафтове с книги. В контраст с военната тема, дървеното бюро беше гравирано с цветя и горски нимфи. До него седеше жена в тъмен делови костюм и прелистваше купчина книжа.

Макар и не младолика, Расин Фошар беше поразително красива. Слаба като манекенка, тя не се бе прегърбила от годините, а стоеше изправена като свещ. Кожата й беше покрита с тънки бръчици, но тенът й беше безупречен като порцелан. Някои хора сравняваха профила й с прочутия бюст на Нефертити. Други казваха, че повече напомня на емблема на класически автомобил. Посребрените й коси караха онези, които я виждаха за първи път, да предположат, че е на средна възраст.

Когато синът й влезе, мадам Фошар вдигна към него очите си с цвета на лъскава стомана.

— Чаках те, Емил! — Гласът й беше мек, но изпълнен с нетърпящ възражение авторитет.

Фошар се отпусна в коженото кресло от четиринайсети век, което струваше повече, отколкото много хора заработват за десет години.

— Прощавай, майко — извини се той с безизразно лице, — пръсках лозята с „Фокера“.

— Чух, че раздрънкваш керемидите по покривите — каза Расин, повдигайки изящните си тънки вежди. — Колко крави и овце подплаши тази сутрин?

— Нито една — отговори той с доволна усмивка, — но обстрелях един конвой и освободих съюзническите пленници. — Той избухна в смях, като видя слисания й поглед. — Добре де, минах ниско над един камион с пилци и той се метна в канавката.

— Въздушните ти номера са много забавни, Емил, но на мен ми омръзна да плащам на местните фермери за щетите, които им причиняваш. Вниманието ти трябва да се насочи към по-важни неща. Например, бъдещето на империята Фошар.

Емил долови ледени нотки в гласа й и се изправи на стола като непослушен ученик, на когото са се скарали за поредната пакост.

— Знам, майко. Просто така изпускам парата. Там горе мисля по-добре.

— Надявам се тогава да си помислил как ще се справим със заплахите срещу нашето семейство и начина ни на живот. Ти си наследникът на всичко, изградено от рода Фошар през вековете. И не бива да се отнасяш лекомислено към дълга си.

— И не го правя — увери я той. — Трябва да признаеш, че сме погребали един потенциално смущаващ проблем под тонове лед.

Устните на Расин се разтегнаха в лека усмивка, разкривайки съвършените й бели зъби.

— Съмнявам се, че на Жул би му допаднало да го наричаш „смущаващ проблем“. Себастиан не заслужава благодарност. Заради неговата непохватност без малко да изгубим реликвата завинаги.

— Той не е знаел, че е под леда. Целта му е била да донесе сейфа.

— Твърде безполезно упражнение. — Тя отвори капака на металната кутия, която стоеше на бюрото. — Уличаващите документи са били съсипани от водата преди много години.

— Нямаше как да го знаем.

Тя не обърна внимание на оправданието.

— Не знаеше дори, че археоложката е избягала с реликвата. Трябва да си върнем шлема! Сега успехът или провалът на цялото начинание зависи от това. Фиаското в Сорбоната беше зле изпълнено и привлече вниманието на полицията. След това Себастиан направи втори опит да вземе реликвата, но шлемът, който ни донесе от антикваря, е някаква евтина тенекия, произведена в Китай за театрални представления.

— Мисля по въпроса…

— Спри да мислиш и започни да действаш! Семейството никога не е допускало провал. Нямаме право да показваме слабост, защото ще бъдем погубени. Себастиан се превърна в пречка. Може да са го видели в Сорбоната. Погрижи се за това!

Емил кимна.

— Не се притеснявай.

Расин знаеше, че синът й лъже. Себастиан беше като мастиф, обучен да убива по команда, и беше верен единствено на сина й. Присъствието на такъв слуга в нагрятата тенджера под налягане, каквато представляваше семейство Фошар, бе недопустимо. Тя знаеше, че кръвните връзки никога не са предотвратявали смъртоносен удар с кама и не са отблъсквали задушаваща възглавница, когато са заложени власт и състояние.

— И гледай да е скоро!

— Ще бъде. Междувременно тайната ни е в безопасност.

— В безопасност ли! Едва не ни разкриха по случайност. Ключът към бъдещето на семейството е в ръцете на непознат. Потръпвам при мисълта колко ли други мини има заложени. Следи мисълта ми! Когато своенравният ми химик доктор Маклийн се отклони от пътя, аз го върнах почти без шум.

Емил се подсмихна.

— Да, майко, но ти беше тази, която пречука всички останали учени от проекта, преди да си довършат работата.

Расин го прикова със студените си очи.

— Лоша преценка. Никога не съм казвала, че съм непогрешима. Белег на зрялост е да признаваш грешките си и да ги поправяш. В този момент доктор Маклийн работи върху формулата. Междувременно трябва да си върнем реликвата, за да бъде семейството ни отново едно цяло. Някакъв напредък в това отношение?

— Търговецът на антики, Дарне, се е изпарил. Опитваме се да го проследим.

— А археоложката?

— Тя също е изчезнала от Париж.

— Продължавай да ги търсиш. Пратих при нея личните си агенти. Трябва да действаме тихо. Цялото ни начинание е под заплаха, докато не я открием. Океанографският институт „Уудс Хоул“ и НАМПД работят заедно по изследването на Изгубения град.

— Кърт Остин, който спаси хората под ледника, беше от НАМПД. Дали има някаква връзка?

— Аз поне не знам — отвърна Расин. — Съвместната експедиция беше замислена, преди Остин да се появи на сцената. Безпокоя се, че експедицията може да открие резултатите от работата ни и да започнат да задават въпроси.

— Не можем да си го позволим.

— Именно! Затова имам план. Дълбоководният батискаф „Алвин“ ще направи няколко спускания. Трябва да изчезне още при първото.

— Дали е целесъобразно? Това ще предизвика мащабна издирвателна и спасителна операция. Ще се стекат сума ти разследващи и журналисти.

На устните на Расин се появи студена усмивка.

— Прав си, но само ако изчезването му стане достояние на външния свят. Съпровождащият кораб също ще изчезне, заедно с целия си екипаж, преди да са успели да съобщят за загубата на „Алвин“. Издирващата операция ще трябва да се разпростре на хиляди квадратни мили в океана.

— Целият кораб заедно с екипажа! Талантът ти винаги ме е впечатлявал, майко, но не съм знаел, че си магьосница.

— Учи се тогава. Използвай провала като стъпало към успеха. Към Изгубения град пътува кораб, пълен с наши грешки, който ще бъде дистанционно контролиран от друг съд от няколко мили разстояние. Корабът ще пусне котва близо до мястото на потапяне. След потапянето на батискафа от кораба ще изпратят сигнал за помощ, съобщавайки за пожар на борда. Изследователският кораб ще изпрати лодка да види какво е положението. Екипажът й ще бъде посрещнат от изгладнелите ни красавци. След като си свършат работата, корабът ще се приближи до изследователския и експлозивите на борда ще бъдат взривени с дистанционни устройства. И двата кораба ще изчезнат. Без свидетели. Не искам да се повтаря историята с хората от телевизията.

— Беше си почти катастрофа — призна Емил.

— Истинско риалити. Добре че всички приемат единствения оцелял за бълнуваща лунатичка. И още нещо. Кърт Остин поиска среща. Казва, че има информация във връзка с тялото в ледника, която би била интересна за семейството ни.

— Той знае ли за Жул?

— Ще разберем. Поканих го тук. Ако ми се стори, че знае твърде много, ще го оставя в твоите ръце.

Емил стана, заобиколи бюрото и целуна майка си по бузата. После излезе от оръжейната, а Расин го гледаше и си мислеше колко добре духът на Фошар е въплътен в сина й. И той, като баща си, беше умен, жесток, садистичен, алчен и брутален. И също като баща си бе импулсивен и лишен от достатъчно здрав разум. Точно заради тези черти Расин уби съпруга си още преди много години, когато действията му бяха на път да осуетят плановете й.

Емил искаше да заеме нейното място, но тя се боеше за бъдещето на империята Фошар и грижливо начертаните си планове. Освен това знаеше, че Емил не би се поколебал да я убие, когато му дойде времето, което бе една от причините да го държи в неведение относно истинската стойност на реликвата. Щеше да й бъде много неприятно да се отърве от единствения си наследник, но човек трябва да бъде предпазлив, когато в дома му живее усойница.

Расин вдигна телефона. Трябва да открие фермера с пилците и да го компенсира за щетите, които Емил е нанесъл на стоката и достойнството му.

Въздъхна тежко, мислейки си, че една майка никога няма почивка.