Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Архивите на НАМПД: Приключенията на Кърт Остин (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lost City, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
sabisabina 2014
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Клайв Къслър, Пол Кемпрекос. Изгубения град

Американска. Първо издание

ИК „Pro book“, София, 2012

ISBN: 978-954-2928-188

История

  1. — Добавяне

33

Езерото лежеше, сгушено в прегръдките на надиплените лилавеещи хълмове, покрити с килими от пирен. Беше дълго няколко километра и наполовина толкова широко, а спокойните му води отразяваха безупречно синьото шотландско небе.

Откритата дървена лодка се отдалечи от брега, оставяйки следа в гладката му като огледало повърхност, и спря в най-дълбоката му част. На нея имаше четирима пътници: Пол и Гамей Траут, Дъглас Маклийн и покойният му братовчед Ангъс. Прахът му беше прибран в инкрустирано византийско сандъче, с което химикът се беше сдобил при едно от пътешествията си.

Дъглас Маклийн бе срещал братовчед си само веднъж, на една сватба преди няколко години. Бяха си допаднали и се заклели да се виждат по-често, но както обикновено става с уговорките на чаша уиски, така и не бяха осъществили плана си. До този момент. Дъглас беше единственият жив роднина, когото Траут успя да открие. Не по-маловажно беше, че свиреше на гайда. Не хубаво, но силно.

Разкрачен, за да не изгуби равновесие, Дъглас стоеше на носа на лодката, облечен в карираната носия на рода си. Когато Гамей му даде знак, той засвири „Удивителна благодат“. Под звуците на завладяващата мелодия, която отекваше в околните хълмове, Пол изсипа сиво–кафявата пепел от сандъчето във водата. Тя се понесе по повърхността и постепенно потъна.

— Ave atque vale’ — каза тихо Траут.

В същото време, но на друго място Джо Дзавала носеше заедно с неколцина други мъже прост дървен ковчег по пътеката между надгробните камъни в двора на стара църква близо до Руан. Останалите бяха все наследници на капитан Пиер Льован.

Край отворения гроб на съпругата и сина на капитана стояха поне двайсетима души от рода Льован. Към тях се присъединиха и представители на френската армия. Докато свещеникът изричаше последните ритуални слова, военните отдадоха чест и ковчегът бе спуснат в гроба, който най-сетне щеше да даде покой на войника.

— Ave atque vale[1] — прошепна Дзавала.

Високо над лозята на имението Фошар кръжеше малък червен биплан. Остин погледна часовника си, наклони леко „Авиатика“ и според предварителната уговорка изсипа праха на Жул Фошар, чието тяло бе извадено от ледника.

Имаше известни спорове дали той трябва да се кремира поради общото негативно отношение на католическата църква към този ритуал. Но тъй като нямаше живи роднини, Остин и Скай взеха нещата в свои ръце и решиха да върнат Жул в земята на любимите му лозя.

И Остин изпрати Жул Фошар със същите думи като Траут и Дзавала. След това взе микрофона, който го свързваше със Скай в предната кабина.

— Е, това беше. Той се оказа най-добрият от цялата фамилия. Заслужаваше нещо по-добро от това да лежи замразен като близалка в ледника.

— Съгласна съм. Чудя се само какво ли щеше да стане, ако беше стигнал до Швейцария.

— Никога няма да разберем. Можем да си представяме, че в някоя паралелна вселена е успял да спре войната.

— Хубава мисъл — каза Скай и след малко добави: — Колко още можем да летим с това нещо?

— Докато ни свърши горивото.

— Дали ще стигне до Прованс?

— Чакай малко. — Той въведе точката на GPS-a и зададе маршрута по въздух, за да изчисли необходимото гориво. — Ще отнеме няколко часа и ще трябва да спрем за презареждане. Защо питаш?

— Шарл ни предложи да се възползваме от вилата му. Каза дори, че можем да вземем новото му „Бентли“, ако обещаем да не се гмуркаме с него в басейна.

— Трудно условие, но ще го приема.

— Вилата е чудесно място — продължи Скай възторжено, — тихо и красиво, с чудесна винена изба. Стори ми се, че там ще бъде много удобно да поработя над статията си. Трябва например да взема под внимание Фошар. С помощта на това, което ни разказа Расин, ще мога да докажа теорията си, свързваща минойците с ранната европейска търговия. Ще поговорим и за твоята теория, че са стигнали на север чак до Фарьорските острови. Може би дори до Северна Америка. Какво мислиш?

— Не си нося никакви дрехи.

— На кого му трябват дрехи? — засмя се тя многообещаващо. — Това никога не ни е спирало.

Остин се усмихна.

— Май на това му казват решаващ аргумент. Хващаме попътния вятър. Ще се постарая да стигнем навреме за вечеря.

Той погледна компаса и насочи самолета на юг, към примамливите брегове на Средиземно море.

Бележки

[1] Здравей и сбогом! (лат.) — Бел. Прев.

Край