Клайв Къслър
Изгубеният град (31)

29

Себастиан грубо претърси Остин, взе му оръжието и му заповяда да се качи по стълбите. Когато и двамата се озоваха горе, минаха по Y-образния проход и се изкатериха по дървената стълба до ледената пещера. Оттам се чуваше силно свистене, а входът беше обвит в облак пара. Остин затвори очи, а когато отново ги отвори, видя силует в мъглата.

Себастиан извика нещо към него. Емил Фошар се материализира в мъглата като маг, излизащ на сцената. Щом видя Остин, устните му се изкривиха от ярост, а бледите му черти добиха вид на древногръцка маска на гнева. Злобата закипя в него като горещо масло и той с мъка се овладя. После устата му се изкриви в безчувствена усмивка, която беше още по-отблъскваща. Той затвори вентила на маркуча и парата се разсея.

— Здравей, Остин — каза той с режещ глас. — Двамата със Себастиан се надявахме да те видим отново, след като напусна маскения ни бал, без да се сбогуваш. Но признавам, че очаквах да отидеш в замъка, за да спасяваш приятелката си.

— Не можах да устоя на изкушението да се срещна отново с топлия ти змийски чар — отвърна Кърт хладно. — Така и не ти благодарих за самолета. Защо уби Лесар?

— Кого?

— Управителят на електроцентралата.

— Не ми трябваше повече, след като отводни тунелите. И все пак го оставих да живее до последно. Позволих му дори да си въобрази, че може да спре турбината, за да повика помощ отвън.

Остин се усмихна, преструвайки се, че оценява сатанинския хумор на Фошар. Наложи му се да мобилизира цялото си самообладание, за да не му откъсне главата. Но знаеше, че трябва да има търпение, защото в момента не беше в благоприятна позиция.

— Видях самолета ти на езерото. Не е ли малко студеничко за гмуркане?

— Благодаря за загрижеността. Между другото, самолетът на Жул беше точно там, където ни каза.

Остин огледа пещерата.

— Доста усилия хвърли да наводниш това място. Защо сега го пресушаваш?

Усмивката на Фошар се стопи.

— Тогава искахме да скрием Жул от любопитни очи — намръщи се той.

— Какво ви накара да си промените решението?

— Майка ми пожела да прибере тялото му.

— Не подозирах такава сантименталност у една Фошар.

— Много неща не подозираш.

— Радвам се, че успях да дойда на церемонията по изваждането му. Как е той?

— Сам виж — каза Емил и отстъпи встрани.

Една част от стената беше стопена и отсечена. В образуваната синкава кухина Жул Фошар лежеше на повдигната платформа като човешко жертвоприношение пред бога на ледника. Тялото беше положено странично, свито във вътреутробна поза. Жул още беше облечен с коженото си палто и ръкавици, а черните му обувки лъщяха като току-що боядисани.

Носеше осигуровка за парашут, но самият парашут беше откъснат от мощните сили на ледника. Трупът бе прекарал под леда почти цял век, но студът го беше запазил доста добре. Кожата на лицето и ръцете му изглеждаше медносива, а тежките мустаци бяха покрити със скреж.

Орловият нос и твърдата брадичка напълно съответстваха на портрета, който Остин видя в замъка на Фошар. Заинтригува го дупката от куршум в кожения пилотски шлем на главата.

— Много мило от страна на семейството, че сте му дали подарък за сбогом.

— Не разбирам.

Остин посочи към дупката.

— Говоря за куршума в главата.

Емил изсумтя подигравателно.

— Жул беше тръгнал да се среща с папския емисар. Носеше документи, които доказваха, че семейството ни има пръст в избухването на Първата световна война. Освен това имаше благородното намерение да дари света с едно научно откритие. Надяваше се по този начин да спре войната.

— Похвални и необичайни цели за един Фошар.

— Той беше глупак. Ето докъде го докара алтруизмът му.

— Какво стана с документите?

— Оказаха се безполезни, водата ги беше унищожила.

— Значи сте си изгубили времето.

— Не съвсем. Ти дойде, а когато след малко свърша с теб, ще си мечтаеш да беше останал прикован в подземието на замъка. — Емил посочи ледения ръб по края на кухината. — Виждаш ли, започва да замръзва наново. След няколко часа гробницата отново ще бъде запечатана. А ти ще бъдеш вътре и ще правиш компания на Жул.

Умът на Остин препускаше. Къде, по дяволите, се губи Дзавала?

— Мислех, че майка ти иска да прибере тялото му.

— Слабо ме интересува. Майка ми няма вечно да държи властта. Възнамерявам да поведа Фошар към най-великите им постижения. Но стига толкова! Няма да поощрявам жалките ти усилия да отложиш неизбежното, Остин. Ти открадна самолета ми, отнесе се зле с него, причини ми множество неприятности. Отивай при Жул!

Остин не помръдна.

— Семейството ти не дава пет пари дали ще бъде обвинено за подклаждане на войната. Обществена тайна е, че и вие, и другите търговци на оръжие сте искали да летят куршуми. Става дума за нещо много по-важно от коя да е война. Жул е пренасял формулата на вечната младост.

На лицето на Емил се изписа искрено изумление.

— Какво знаеш?

— Знам, че Фошар биха погубили всеки, който им се изпречи на пътя към вечния живот. — Той погледна към тялото на Жул. — Дори близките роднини не означават нищо, когато залогът е изворът на младостта.

Емил се вгледа в него.

— Умен мъж си, Остин. Няма ли да признаеш, че заради тайната на вечния живот наистина си струва да се убие?

— Да — отвърна Остин с вълча усмивка, — ако убитият си ти!

— Учтивостта започва да ти изневерява — подсмихна се Емил. — Помисли за неограничените възможности. Елитна група от безсмъртни, надарени с мъдростта на вековете, ще управлява целия свят. Ще бъдем като богове за лишените от вечен живот.

Остин погледна копоя му.

— Ами Себастиан? Той вписва ли се в елитната ти групичка? Или ще се присъедини към „лишените от вечен живот“, както ги наричаш?

Въпросът изненада Емил.

— Разбира се — отвърна той след кратко колебание. — Лоялността на Себастиан ще му спечели място в пантеона. Ще ме последваш ли, стари приятелю?

Едрият мъж отвори уста да отговори, но не каза нищо. Беше доловил колебанието в гласа на Емил и в очите му се четеше объркване.

Остин използва моментът на колебание и продължи:

— Не разчитай на вечен живот, Себастиан. Майката на Емил не те иска на семейните снимки.

— Лъже! — бързо рече Емил.

— Защо ми е да лъжа? Шефът ти ще ме убие, каквото и да кажа. Мадам Фошар ми сподели още на карнавала, че е наредила на Емил да се отърве от теб. И двамата знаем, че той я слуша за всичко.

На безучастното лице на Себастиан се изписа съмнение. Емил видя, че губи контрол над ситуацията.

— Застреляй го в ръцете и краката! — излая той. — Но гледай да не го убиеш. Искам да ме моли за смъртта си!

Себастиан не помръдна.

Емил изруга, грабна оръжието от ръката му и го насочи към коляното на Остин.

— Скоро ще ти се стори, че животът ти е прекалено дълъг!

Идеята на Остин да настрои Себастиан срещу Емил му спечели малко време, но накрая все пак се провали, както и очакваше. Връзката между господаря и слугата беше твърде силна, за да се разтрогне от някакво си съмнение. Остин се стегна, за да посрещне пронизителната болка. Но вместо изстрел, чу силно свистене от коридора пред ледената пещера. В помещението нахлу горещ облак пара.

Емил инстинктивно се обърна по посока на шума. Остин скочи към него и заби юмрук право в диафрагмата му. Краката на Фошар се подкосиха и той изпусна оръжието.

Себастиан видя, че нападат господаря, и се опита да хване Остин за врата. Вместо да се дръпне, Кърт се хвърли право срещу него, а юмрукът му го уцели с всичка сила под брадичката. Когато Себастиан се сгърчи от удара, Кърт го блъсна настрани и побягна през гъстата пара.

— Кърт, насам! — изкрещя Дзавала.

Той стоеше в прохода и държеше срязания край на шланга с гореща вода. Като видя Остин, Дзавала пусна маркуча, хвана приятеля си за ръка и го поведе през облака от пара. Зад гърба си чуваха разярените викове на Емил.

В прохода отекнаха изстрели. Остин и Дзавала се спуснаха бързо по стълбата, а над главите им засвистяха куршуми. Чули пукотевицата, от фургона наизскочиха и останалите хора на Фошар и подгониха Остин и Дзавала. Щом двамата успяха да влязат в тунела, Джо се обърна и стреля, за да даде на преследвачите им тема за размисъл. Все още куцаше, но успяваше да бяга с широки крачки, оттласквайки се със здравия си крак. Стигнаха до вратата, която по-рано Себастиан беше взривил. Метнаха се през нея секунда преди да ги засипе град от куршуми.

Остин претърси джобовете си за картата, но не я намери. Сети се, че я остави в „Ситроена“. Трябваше да се върнат при Фифи. Представи си мислено системата от тунели. Надяваше се и този път паметта да не му изневери.

Тръгнаха към „Ситроена“, но чуха гласове в прохода пред себе си и спряха. Остин сви в друг тунел и двамата направиха кръгче, за да се върнат отново на пътя към колата. Обиколката им отне ценно време и даде възможност на Фошар да организира преследването. Затова Остин не се изненада, когато чу зад гърба си зловещия глас на Емил, който викаше на хората си да побързат.

Остин и Дзвала се движеха бързо, но предпазливо. Ускориха крачка, следвайки трудния си маршрут от завои наляво и надясно. Остин вървеше инстинктивно, доверявайки се на вътрешния си компас.

Въпреки безпогрешния му усет за ориентация, многобройните обиколни маршрути си казаха думата. Остин напълно изгуби представа къде се намират. Гласът на Емил приближаваше. На ръба на отчаянието Остин и Дзавала стигнаха до кръстопът. Сините очи на Кърт се взряха в тъмнината.

— Изглежда ми познато — каза Дзавала.

— Близо сме до контролната кабина.

Тръгнаха по десния тунел, който трябваше да ги изведе обратно при Фифи, но след няколко крачки отново спряха. Към тях приближаваха груби мъжки гласове. Втурнаха се назад към разклонението и тръгнаха по тунела направо, но той свърши с поредната заключена врата. Върнаха се пак на разклона. Чуха се стъпки и отляво.

— Обградени сме! — каза Дзавала.

В мозъка на Остин се оформяше отчаян план. Той се обърна към левия тунел.

Дзавала го спря.

— Чакай, там също има хора на Фошар.

— Довери ми се! Само трябва да сме бързи. Нямаме и секунда за губене.

Дзавала сви рамене и хукна след него в мъждиво осветения тунел. Само когато нагазиха в локвите, тихо изруга под нос на испански. Беше работил на много мисии с Остин и имаше непоколебима вяра в преценката му. И все пак в моменти, като този, крайно ирационалното поведение на Кърт подлагаше на изпитание доверието му.

Представи си как се сблъскват с главорезите на Фошар в смъртоносна версия на ням филм. За негово учудване обаче стигнаха безпрепятствено до контролната кабина и бързо се качиха по стълбата. В този момент в тунела се появиха копоите на Фошар и нададоха дрезгави победоносни викове. После откриха масиран огън срещу кабината.

Куршумите звънтяха и отскачаха от металната пътечка, а тътенът в тунела беше достоен за деня на Страшния съд. Остин се хвърли в кабината, дръпна Дзавала след себе си и тръшна вратата. Дочули пукотевицата, останалите хора на Фошар също дотичаха и се включиха в стрелбата. Надупчиха кабината със стотици куршуми. Прозорците се разпиляха, а неотслабващият огън заплашваше да пробие стоманените стени.

Остин пропълзя през парчетата стъкло до контролното табло, изправи се на колене и, без да вдига глава, затрака по клавиатурата. На екрана се появи схемата на тунелите. Звънтенето на куршумите по кабината беше оглушително и той с мъка се концентрираше.

Въведе няколко команди и с радост видя, че цветовете на схемата се променят.

Дзавала понечи да се надигне с идеята да пусне и той няколко куршума, но Остин го дръпна надолу.

— Ще ти гръмнат главата! — изкрещя той, надвиквайки пукотевицата.

— По-добре, отколкото да ми гръмнат задника!

— Чакай!

— Какво да чакам?

— Гравитацията!

Отговорът на Дзавала беше заглушен от последвалия залп. После огънят внезапно спря и се чу подигравателният глас на Емил:

— Остин! Как е гледката отгоре?

Кърт допря пръст до устните си.

— Не ми казвай, че си се притеснил — продължи Емил. — Искам да чуеш какво е намислила майка ми за твоята приятелка: лифтинг, така да се каже, пълна промяна. Няма да я познаеш, като я видиш.

На Остин му прикипя. Той направи знак на Дзавала да му подаде пистолета и се приближи до стената на кабината. Пренебрегвайки собствения си съвет, той сложи пръст на спусъка, изскочи от кабината като кукла на пружина, стреля веднъж и веднага се скри отново. Беше се прицелил по посока на гласа на Емил, но пропусна. Фошар и хората му се спуснаха да търсят прикритие. Като видяха, че няма да има повече изстрели, отново засипаха кабината с олово.

— Добре им го каза — рече Дзавала.

— Емил започна да ме вбесява.

— Уцели ли го?

— Емил ли? Не, за съжаление. Пропуснах и Себастиан, но заковах онзи тип до него.

— Жалко — отвърна Дзавала, повишавайки глас с няколко децибела. — Но стратегията си е гениална. Може би ще им свършат мунициите.

Куршумите вече започваха да пробиват пода на кабината. Остин знаеше, че трябва да спре огъня и да спечели време.

— Имаш ли кърпичка? — попита той.

— Сега ли реши да си духаш носа? — Дзавала се наведе рязко, за да избегне един рикошет. Като видя, че Остин не се шегува, бръкна в задния си джоб, извади червена мексиканска кърпа и му я подаде.

— Ще свърши работа — каза Остин, като я завърза около дулото на пистолета. После подаде импровизираното знаме през вратата и го размаха.

Стрелбата секна и в тунела отекна злорадият смях на Емил.

— Какъв е този парцал, Остин? Аз да не съм бик?

— Просто нямам бяло знаме — извика Остин отгоре.

— Бяло знаме? Не ми казвай, че двамата с приятелчето ти сте готови да слезете долу и да посрещнете съдбата си?

Остин напрегна слух. Стори му се, че чува далечен шепот, като на вълни по бряг. Но ушите му още кънтяха от изстрелите и не можеше да е сигурен.

— Не си ме разбрал, Фошар. Не съм готов да се предам.

— Защо тогава размахваш тази дрипа?

— Исках да се сбогуваме, преди да е минал товарният влак.

— Ти полудя ли?

Шепотът леко се усили.

Емил даде заповед да подновят стрелбата.

Куршумите свиреха и летяха покрай главите им. Концентрираният огън пробиваше стените. След няколко минути кабината, заприличала на швейцарско сирене, нямаше да може да им осигури никаква защита.

Изведнъж огънят спря.

Мъжете долу бяха усетили вибрацията. А сега, в тишината, чуха и грохота в далечината.

Остин се изправи на крака и излезе на пътечката. Емил гледаше объркано. Вдигна очи, видя Остин и разбра, че е бил надигран.

— Този път спечели, Остин — изкрещя той, размахвайки заплашително юмрук, — но още не си чул последната дума на Фошар!

Остин се ухили, върна се в кабината, хвана се здраво за един от металните крака на конзолата и каза на Дзавала да направи същото.

Емил изруга за последно, а после заедно с бандата си от главорези се обърна и си плю на петите. Себастиян тичаше последен.

Твърде късно!

Само след секунди вълната връхлетя върху им с експлозия от синя вода и ги помете като огромна метла. За миг мернаха бледото лице на Себастиан. После и то изчезна заедно с всички останали.

За разлика от предния път, когато Остин и Дзавала останаха сухи в здравата кабина, сега водата нахлу през счупените прозорци, наводни помещението и се опита да ги повлече, но те стискаха металните крака с всички сили.

Точно когато дробовете им бяха готови да избухнат, първата вълна отмина и водата започна да спада.

Остин и Дзавала се изправиха на разтрепераните си крака и надникнаха през огънатата метална рамка — единственото, което беше останало от прозореца на кабината.

Дзавала изумено погледна надолу към реката под краката им.

— Как разбра, че водата приижда?

— Отворих някои шлюзове, затворих други и отклоних водата насам.

Дзавала се ухили.

— Надявам се хубаво да е поизмила Фошар и приятелчетата му.

— Мисля, че направо ги отми.

Като по чудо контролният монитор беше невредим. Остин набра няколко команди.

Нивото на водата продължи да спада и бурната река се превърна в тънко поточе. Двамата мъже трепереха от студ в мокрите си дрехи. Трябваше да се измъкнат от тунелите, да стигнат на сухо и да се стоплят, преди телата им напълно да се преохладят. Слязоха по стълбата. Този път никой не се опита да ги спре.

Тръгнаха през тунелите без никаква представа накъде вървят. Зъбите им тракаха, батериите на фенерите им отслабваха, но те не спираха, защото друг избор нямаха. Точно когато бяха започнали да губят надежда, пред тях изникнаха очертанията на познат силует.

— Фифи! — радостно извика Дзавала.

Водната стихия явно беше отнесла „Ситроена“ и той стоеше напреки на тунела. Целият беше покрит с кал, а боята му беше ожулена от множеството удари в стените. Остин отвори вратата. Картата плаваше в няколко сантиметра вода на пода. Ключът беше на таблото, но когато Остин се опита да запали, двигателят мълчеше.

Дзавала забърника под капака и след малко каза:

— Пробвай пак.

Този път колата запали.

Дзавала се качи:

— Беше откачен кабелът на акумулатора.

След половин час лутане из тунелите най-после разбраха къде се намират, а след още половин намериха и пътя в лабиринта. Колата вече вървеше само на изпарения, но най-сетне видяха пред себе си дневна светлина и излязоха от недрата на планината.

— Какво следва? — попита Дзавала.

— Замъкът Фошар — отговори Остин, без да се замисля.