Клайв Къслър
Изгубеният град (7)

5

Задръстването беше кошмарно дори за вашингтонските стандарти. Пол Траут седеше на волана на своя „Хъмви“ и гледаше апатично безкрайния килим от автомобили, покриващ авеню „Пенсилвания“. Изведнъж се обърна към Гамей и каза:

— Хрилете ми започват да се затварят.

Гамей завъртя очи по типичния начин за съпруга, отдавна свикнала с чудатостите на мъжа си. Знаеше какво предстои. В семейството на Пол всъщност не се шегуваха, като казваха, че ако един Траут остане далеч от дома си за по-дълго, започва да диша като риба на сухо. Затова и не се изненада, когато той направи забранен обратен завой, изразявайки презрението си към правилника, с което масачузетските шофьори са сякаш закърмени.

Докато Пол караше така, сякаш се намира на маневри на операция „Пустинна буря“, тя се обади по мобилния телефон, за да направи самолетни резервации и да уведоми офиса на НАМПД, че ще отсъстват няколко дни. Минаха през къщата си в Джорджтаун като ураган, събраха багажа си и хукнаха към летището.

По-малко от два часа след кацането им в Бостън те вече бяха в Кейп Код и се разхождаха по „Уотър Стрийт“ в Уудс Хоул, където Траут беше роден и израснал. Главната улица на Уудс Хоул беше не повече от четиристотин метра, притисната между соленото езеро и пристанището и оградена от двете страни от сградите на различни организации за морски и екологични науки.

Най-забележителната сред тях беше световноизвестният Океанографски институт „Уудс Хоул“. Близо до него се намираше старото достолепно здание от тухла и гранит на Морската биологична лаборатория, чиито научни програми и библиотека от близо двеста хиляда тома привличаха учени от всички краища на света. От нея пеша можеше да се стигне до Националния морски аквариум. В покрайнините на селото бяха разположени Американският институт по геология и десетки други морски институти и частни компании, произвеждащи високотехнологични уреди и екипировка за океанолозите по целия свят.

Откъм пристанището и островите Елизабет се носеше лек бриз. Траут спря на малкото мостче, което разделяше Езерото на змиорките от Големия залив, и напълни дробовете си със солен въздух. Изглежда имаше нещо вярно в шегата за хрилете. Сега отново дишаше.

Траут беше син на местен рибар. Майка му и баща му още живееха в малката къщичка в Кейп Код, където беше израснал. Интелектуалният му дом беше Океанографският институт. Като момче изпълняваше дребни задачи, които му поставяха някои от учените в института, и те именно го насърчиха да специализира дълбоководна геология. Това по-късно го отведе в НАМПД и техния Специален екип.

Само няколко часа след пристигането си Пол беше успял да мине през дома си, да се обади на няколко роднини и заедно с Гамей да обядват в едно местно кръчме, където познаваше всички на бара. После започнаха обиколките. Докато един колега в Лабораторията за дълбоководно потапяне на Института го запознаваше с най-новите автономни средства за придвижване под вода, телефонът иззвъня.

— За теб е — каза той и подаде слушалката на Траут.

Прогърмя силен глас.

— Здрасти, Траут! Сам Озбърн е. Чух в пощата, че си се върнал. Как сте с прекрасната ти съпруга?

Озбърн беше фиколог, един от най-известните учени в света в областта на алгологията, науката за водораслите. След години преподавателска дейност той продължаваше да говори с два-три децибела над нормалното.

Траут не си направи труда да го пита как го е открил. В село като Уудс Хоул нищо не можеше да се скрие.

— Благодаря, добре сме. Много мило, че се обаждаш.

Озбърн се прокашля.

— Ъъ, всъщност не търсех теб, а жена ти.

Траут се усмихна.

— Напълно те разбирам. Все пак Гамей е доста по-симпатична от мен.

Той й подаде телефона. Гамей Морган-Траут наистина беше привлекателна жена — не бляскава или крещящо сексапилна, но повечето мъже я заглеждаха с интерес. Имаше слънчева усмивка с малка портичка на горните зъби като актрисата Лорън Хътън. Беше висока — метър седемдесет и осем, и доста слаба за ръста си — шейсет и един килограма. Дългата й коса, която обикновено носеше навита на спирали, беше тъмно червена и тъкмо заради нея баща й, почитател на хубавото вино, я беше кръстил на сорта Божоле.

По-открита и жизнена от съпруга си, тя се сработваше добре с мъжете. Тази й дарба датираше още от детските й години в Уисконсин. Баща й, преуспял строителен предприемач, я насърчаваше да се състезава с мъжете, научи я да плува и да стреля по панички. И сега Гамей беше отличен шофьор и стрелец.

Гамей се заслуша за момент, после каза: „Идваме веднага“ и затвори.

— Доктор Озбърн помоли да отидем в МБЛ. Каза, че било спешно.

— За Сам всичко е спешно — възнегодува Пол.

— Хайде, хайде, не ставай злобен, само защото поиска да говори с мен.

— Не тая и грам злоба — увери я Пол, като я улови под ръка.

Сбогува се с колегите си в лабораторията и двамата с Гамей поеха по „Уотър Стрийт“. След няколко минути вече се изкачваха по широките каменни стъпала на сградата на лабораторията, минаха през сводестата врата и влязоха в тихото фоайе.

Там ги чакаше доктор Озбърн. Той стисна ръката на Пол и прегърна Гамей, някогашна негова студентка по морска биология в Океанографския институт „Скрипс“ в Калифорния. Озбърн беше малко над петдесет, а оредяващата му къдрава коса като че ли се хлъзгаше по тила му. Имаше едър кокал и големи работнически ръце, които прилягаха повече да държат брадва, отколкото нежни морски растения.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза той, — надявам се, че не ви притеснявам.

— Ни най-малко — мило отвърна Гамей, — винаги се радваме да ви видим.

— Може да си промените мнението, като чуете какво имам да ви кажа — рече Озбърн със загадъчна усмивка.

Без повече обяснения той ги поведе към кабинета си. Макар МБЛ да беше известна по цял свят с оборудването и библиотеката си, сградата беше доста неугледна. Под таваните се виждаха тръби, вратите по коридорите бяха от тъмно дърво с матово стъкло, изобщо лъхаше на старост.

Озбърн ги покани в кабинета си. Гамей го беше запомнила като маниакално подреден и организиран човек, направо непоносим, и сега се увери, че не се е променил. Много от преподавателите се зариваха в купища статии и доклади, а неговият кабинет се състоеше от компютърно бюро, стол и няколко стола за гости. Единственият лукс беше чайник, който си беше донесъл чак от Япония.

Наля три чаши зелен чай и след кратка размяна на учтивости мина право на въпроса:

— Простете за безцеремонността ми, но нямаме много време, така че да си дойдем на думата. — Той се облегна назад, сплете пръсти и се обърна към Гамей: — На теб трябва да ти е известен видът Caulerpa taxifolial.

Гамей беше завършила морска археология в Северна Каролина, след което интересите й се пренасочиха и тя се записа в „Скрипс“, където защити докторска степен по морска биология. Усмихна се, като си спомни курсовете при доктор Озбърн. Той имаше навика да задава въпросите си под формата на твърдения.

— Caulerpa са тропически водорасли, но често се срещат и в домашните аквариуми.

— Точно така. И знаеш, че студеноводните видове, които се развиват така добре в аквариумите, са станали сериозен проблем в някои крайбрежни райони?

Гамей кимна.

— Водорасло убиец: унищожава голяма част от морското дъно в Средиземноморието, разпространява се и на други места. Тропическите водорасли обикновено не виреят в студени води, но този вид се е адаптирал. Може да живее навсякъде по света.

Осбърн се обърна към Пол.

— Водораслите, за които говорим, са били неволно изпуснати във водите под Океанографския музей на Монако през 1984 година. От тогава насам са се разпространили на трийсет хиляди хектара по крайбрежията на шест средиземноморски страни, а вече се превръщат в проблем и за Австралия, и за Сан Диего. Разрастват се като горски пожар. Изключително инвазивен вид. Образуват плътни зелени килими, които прогонват или унищожават останалите растения и животни, лишавайки ги от светлина и кислород. Унищожават морската хранителна пирамида и много от местните видове. Това има пагубни последици за екосистемите.

— Има ли начин човек да се бори с тях?

— В Сан Диего постигнаха известен успех, като покриваха отделни петна от водораслите с мушами и впръскваха хлор във водата и почвата под тях. Този метод обаче е неприложим при по-широко разпространение. Полагат се и усилия да се образоват акваристите, продаващи Caulerpa и камъни, които могат да се окажат заразени с организмите.

— Нямат ли естествени врагове?

— Защитните им механизми са удивително сложни. Съдържат токсини, които отблъскват растителноядните животни. Не умират през зимата.

— Звучат като истински чудовища.

— Такива са си. Само едно малко парченце може да сложи началото на цяла колония. Единствената им слабост е, че нямат полово размножаване като дивите си сродници. Но не искам да мисля какво би се случило, ако можеха да пръскат яйца на далечни разстояния.

— И на мен също — каза Гамей. — Няма да можем да ги спрем.

Озбърн отново се обърна към Пол.

— Като океанолог си запознат с района на Изгубения град, нали?

Траут се зарадва, че разговорът преминава към неговата област.

— Област с хидротермални пукнатини по продължението на Атлантическия масив. Материалът, който дъното изплюва, се натрупва и образува високи минерални кули, напомнящи на небостъргачи — от там и названието. Чел съм проучванията за него. Интересно място. Ще ми се някой ден да ида да го видя.

— Може скоро да ти се удаде възможност.

Пол и Гамей се спогледаха озадачено.

Озбърн се засмя на обърканите им физиономии.

— По-добре елате с мен.

Излязоха от кабинета и след няколко завоя по коридорите се озоваха в малка лаборатория. Озбърн се приближи до метален шкаф, заключен с катинар. Отвори го с един ключ на колана си и извади цилиндрична стъкленица около трийсет сантиметра висока и петнайсет сантиметра в диаметър. Беше плътно запечатана. Остави я на масата под лабораторната лампа. Изглеждаше пълна с гъста сиво-зелена субстанция.

Гамей се наведе да я разгледа и попита:

— Каква е тази гадост?

— Преди да отговоря на въпроса ти, нека ви разкажа малко от предисторията. Преди няколко месеца МБЛ участва в съвместна експедиция до Изгубения град заедно с Океанографския институт на Уудс Хоул. Това място е пълно с необикновени микроорганизми и вещества, които те произвеждат.

— Съчетанието от топлина и химикали се сравнява с условията на земята, когато се е зараждал животът — вметна Гамей.

Озбърн кимна.

— На тази експедиция извадихме проби от водорасли с помощта на батискафа „Алвин“. Това е една от мъртвите проби.

— Стъблото и листата напомнят на Caulerpa, но са някак различни — каза Гамей.

— Много добре. Съществуват над седемдесет вида Caulerpa, включително тези, които сте виждали по магазините. Инвазивно поведение се наблюдава у пет от тях, макар не всички да са изучени. Това е напълно непознат вид. Нарекох го Caulerpa Gorgonosa.

— Горгонова трева? Харесва ми.

— Няма да си толкова въодушевена, след като ти поразкажа това-онова за нея. Научно казано, това е мутирал вид. И за разлика от събратята си, той може да се размножава полово.

— Ако е така, тази горгонова трева може да си пръсне яйцата много надалеч. Ще стане сериозен проблем.

— Вече е станал. Горгоновата трева се е смесила с taxifolia и сега я измества. Открита е покрай Азорските острови, а в момента наблюдаваме проби от испанското крайбрежие. Разпространява се с шеметна скорост. В Атлантическия океан се носят огромни площи от водораслото, които в скоро време ще се слеят в обща маса.

Пол подсвирна.

— С тази скорост може да превземе целия океан.

— И това не е най-лошото. Taxifolia образува задушаващи килими по дъното. Също както погледът на Медуза Горгона вкаменява, така и горгоновата трева се превръща в дебела, твърда биомаса. Там, където я има, не може да просъществува нищо друго.

Гамей гледаше стъкленицата с ужаса на човек, който знае достатъчно за световния океан, за да си представи какво може да последва от това.

— Искаш да кажеш, че световния океан се втвърдява?

— Дори не мога да си представя най-лошия сценарий, но едно знам със сигурност. В най-скоро време горгоновата трева може да се разпространи по умерените крайбрежия и да причини непоправими екологични щети — каза Озбърн с нетипичен за него шепот. — Може да се отрази на климата, да доведе до глад и да сложи край на морската търговия. Народите, които разчитат на улов, ще останат без прехрана. По целия свят ще се разгорят политически конфликти между бедни и богати за храна.

— Кой още знае за това? — поинтересува се Пол.

— Корабите съобщават за водораслите, но извън тази стая само неколцина доверени колеги в САЩ и други страни знаят за сериозността на ситуацията.

— Не трябва ли хората да бъдат информирани, за да се обединят в борбата с нея? — каза Гамей.

— Със сигурност, но не искам да всявам паника, докато не съм приключил с проучванията си. Тъкмо подготвях доклад, който следващата седмица ще представя пред организации като НАМПД и ООН.

— Не можеш ли да побързаш?

— О, мога, но има и друг проблем. Когато стане дума за биологичен контрол, често се стига до конфликт между стремежа към изкореняването на проблема и научните интереси. Властите, естествено, искат да атакуват максимално бързо с всички възможни оръжия. Ако новината се разчуе, изследванията ще бъдат забранени от страх да не разпространим водораслите. — Той погледна към стъкленицата. — А това не е някакъв морски плевел. Убеден съм, че ще можем успешно да се справим с него, когато имаме повече оръжия на своя страна. Ако не знаем с какво си имаме работа, никой от известните методи за изкореняване няма да ни помогне.

— А как може да помогне НАМПД? — попита Гамей.

— Подготвя се експедиция до Изгубения град. Тази седмица на място заедно с „Алвин“ ще бъде изпратен и изследователският кораб „Атлантида“ на Океанографския институт. Те ще се опитат да изследват региона, в който е мутирало водораслото. След като определим условията, довели до аберацията, ще можем да се борим с нея. В момента се мъча да довърша работата си тук, за да мога да замина на експедицията. Когато чух, че сте в града, реших, че това е Божи знак. Вие сте идеалните специалисти за тази цел. Бихте ли се включили в експедицията на мое място?

— Разбира се! Трябва ни разрешение от шефовете в НАМПД, но те надали ще възразят.

— Разчитам на вашата дискретност. Когато получим пробите, ще мога да пусна доклада си едновременно с колегите по света.

— Къде се намира „Атлантида“ в момента? — попита Пол.

— Връща се от друга мисия. Утре спира на Азорските острови за зареждане. Можете да го пресрещнете там.

— Става — съгласи се Пол. — Тази вечер заминаваме за Вашингтон и утре потегляме. — Той хвърли поглед на стъкленицата. — Ако този дух се измъкне от бутилката, ще си имаме сериозни неприятности.

Гамей гледаше в същата посока.

— Страх ме е, че вече е излязъл. Сега трябва да измислим как да го върнем обратно в нея.