Клайв Къслър
Изгубеният град (2)

Пролог

Френските Алпи, август, 1940 г.

Жул Фошар се бореше за живота си високо над дивното величие на заснежените планини. Само преди минути самолетът му се удари в невидима въздушна стена. Ударът беше толкова силен, че чак зъбите му се разтракаха. Сега теченията подмятаха лекия самолет като хвърчило на корда. Фошар се бореше със свирепата турбуленция с уменията, втълпени му от строгите френски инструктори. Преодоля трудния момент и се занаслаждава на спокойния въздух, без да съзнава, че е на косъм от гибелта.

Самолетът беше стабилен и Фошар се подаде на най-естествения човешки импулс. Затвори уморено очи. Клепачите му трепнаха и се отпуснаха, натежали като олово. Умът му потъна в нереално безгрижие. Брадичката му се удари в гърдите, а пръстите му се отпуснаха върху контролния лост. Миниатюрният червен самолет се носеше насам–натам като пиян. Машината се наклони на една страна, предвещавайки опасен свредел.

За щастие, вътрешното ухо на Фошар долови нарушеното равновесие и подаде сигнал за тревога на унесения му мозък. Мъжът рязко вдигна глава, събуди се с размътен поглед и се опита да подреди обърканите си мисли. Дрямката му продължи едва няколко секунди, но за това време самолетът изгуби над сто метра височина и след миг щеше да започне да се спуска стремглаво надолу. Кръвта запулсира в главата му.

Сърцето му заби лудо, сякаш ей сега ще изскочи от гърдите.

Френските летателни школи учеха пилотите да управляват самолетите със същата лекота, с която пианистът докосва клавишите на пианото. Безкрайните тренировки си казаха думата. Като докосваше като с перце контролните лостове и като внимаваше да не прекали, мъжът спокойно изравни самолета. Доволен, че успя да го стабилизира, Фошар пое дълбоко въздух и полярният студ изпълни дробовете му сякаш с парчета стъкло.

Острата болка го извади от летаргията. Напълно разбуден, мъжът извика в съзнанието си мантрата, която го крепеше по време на цялата му отчаяна мисия. Замръзналите му устни отказваха да изрекат сричките, но думите кънтяха в главата му.

„Провалиш ли се, ще загинат милиони!“

Фошар стисна решително зъби. Изтри скрежа от очилата си и погледна над обтекателя. Алпийският въздух беше кристалночист и дори най-далечните детайли от релефа се виждаха ясно. Назъбените планини стигаха чак до хоризонта, а в зелените долини се бяха вкопчили малки селца, сякаш отчаяно се мъчеха да се задържат по стръмните им склонове. Пухкавите бели облаци напомняха на прясно набран памук. Небето искреше в синьо. Летният сняг по върховете се къпеше в меката синкаво–розова светлина на залязващото слънце.

Фошар пълнеше очите си с това великолепие, навел глава и заслушан в звука на четиритактовия двигател „Гном“, който движеше самолета му „Моран–Солние“ с осемдесет конски сили. Всичко беше наред. Моторът работеше нормално, също както миг преди да се унесе в почти фаталната си дрямка. Фошар се успокои, но инцидентът разклати увереността му. За своя собствена изненада той осъзна, че изпитва нещо непознато досега — страх. Не страх от смъртта, а от провала. Въпреки желязната му решителност, болящите мускули му напомниха, че е човек от плът и кръв като всички останали.

В отворената кабина нямаше място за раздвижване, а тялото му беше сковано в типичното авиаторско кожено яке с яка, надянато върху дебел пуловер от шотландска вълна с поло и бельо с дълги ръкави и крачоли. Около шията му беше увит вълнен шал. Коженият шлем покриваше главата и ушите му, а на ръцете си имаше подплатени кожени ръкавици. Краката му бяха обути в туристически обувки от висококачествена кожа. Макар и облечен като за полярни условия, леденият мраз пронизваше костите и притъпяваше сетивата му. А това беше опасно. „Моран–Солние“ не се управлява лесно и изискваше цялото му внимание.

Умората го завладяваше все по силно, но Фошар се вкопчи в разума си с целенасочената упоритост, която го бе превърнала в един от най-богатите индустриалци в света. В сивите му очи и стиснатите зъби личеше свирепа решителност. С дългия си остър нос, в профил Фошар напомняше на орлите, изрисувани на фамилния герб на опашката на самолета.

Вкочанените му устни с мъка се раздвижиха:

„Провалиш ли се, ще загинат милиони!“

Гръмовният му глас, който всяваше страх зад кулисите на властта в Европа, сега прозвуча като немощно грачене, заглушено от рева на двигателя и свистенето на въздуха покрай фюзелажа, но Фошар реши, че все пак заслужава награда. Бръкна в обувката си и извади плоска сребриста манерка. С усилие разви капачката с дебелите си ръкавици и отпи. Високооктановият шнапс беше направен от грозде, отгледано в собственото му имение, и представляваше почти чист алкохол. В тялото му се разля приятна топлина.

След този прилив на сили Фошар се залюля на място, размърда пръстите на ръцете и краката си и сви рамене. Кръвта отново изпълни крайниците му и той се размечта за горещ швейцарски шоколад и прясно изпечен хляб със стопено сирене, които го чакаха от другата страна на планината. Плътните устни под рунтавия му мустак се извиха в иронична усмивка. Той беше един от най-богатите хора в света, а се радваше като дете при мисълта за проста селска закуска. Така да бъде!

Фошар се поздрави. Той беше стриктен човек и планът му за бягство мина като по часовник. Семейството започна да го държи под око, след като той изложи непопулярните си възгледи пред тях. Но докато те размишляваха над съдбата му, той успя да им се изплъзне с комбинация от находчивост и късмет.

Престори се на препил и каза на иконома, нает от семейството, че си ляга. Когато всичко утихна, незабелязано напусна стаята, измъкна се от замъка и отиде в гората, където бе скрил велосипеда си. С ценния товар в раницата той подкара към летището. Самолетът му беше зареден и готов за излитане. Вдигна се във въздуха с първите лъчи на слънцето, а след това два пъти спира на отдалечени места, където най-верните му партньори държаха запаси от гориво.

Фошар пресуши манерката и погледна компаса и часовника. Движеше се добре и изоставаше само с няколко минути от предварителния план. Ниските върхове отпред показваха, че краят на дългото пътуване наближава. Скоро щеше да стигне Цюрих.

Замисли се какво ще каже на папския емисар. В този момент му се стори, че откъм дясното крило чува ято подплашени птици. Обърна се и за свой ужас видя разкъсани парчета плат и дупка, голяма няколко сантиметра. Можеше да има само едно обяснение. Крилото беше простреляно, но силният рев на двигателя явно е заглушил изстрелите.

Фошар инстинктивно наклони самолета наляво, после надясно, извивайки се като лястовичка в полет. Обходи с очи небето и забеляза шест биплана, които летяха във формата на клин. С невъзмутимо спокойствие той изключи двигателя, все едно се приготвяше да кацне с планиране.

Самолетът полетя надолу като камък.

При обичайни обстоятелства това би бил самоубийствен ход — на практика се оказваше пред дулата на враговете. Фошар обаче видя, че нападателите са с модел „Авиатик“. Тези немски самолети по френски проект бяха оборудвани с редови двигател на „Мерцедес“ и бяха предназначени за разузнаване. По-важното беше, че картечниците им стреляха само нагоре.

След като се спусна няколкостотин метра, Фошар внимателно настрои елеватора и самолетът му се озова зад строя от „Авиатици“.

Изравни носа на самолета си с най-близката от вражеските машини и стисна спусъка. Картечницата „Хочкис“ изтрещя и трасиращите куршуми поразиха опашката на целта. Издигна се дим и пламъци обгърнаха фюзелажа на противника.

„Авиатикът“ се спусна в стремглава спирала към земята. С още няколко премерени изстрела Фошар свали следващия самолет толкова лесно, колкото ловец би отстрелял питомен фазан.

Фошар действаше толкова бързо, че другите пилоти изобщо не разбраха, че са под обстрел, докато не видяха черните облаци дим, които бълваха падащите самолети. Формацията започна да се разпада.

Фошар прекрати нападението. Мишените се пръснаха и елементът на изненада вече не беше на негова страна. Вместо това насочи самолета си стръмно нагоре към търбуха на един пухкав облак.

Сивите облачни стени скриха самолета от вражеския поглед, Фошар изравни машината и провери за повреди. Платът беше така разпокъсан, че се виждаше дървеният скелет на крилото. Фошар изруга под нос. Мислеше да излезе от облака и да се изплъзне на „Авиатиците“ благодарение на по-високата си скорост, но повреденото крило щеше да го забави.

След като не може да избяга, трябва да остане и да се бие.

Неприятелят имаше по-добри оръдия и числено превъзходство, но Фошар управляваше един от най-устойчивите самолети. „Моран–Солние“ беше разработен на базата на състезателен самолет и макар и труден за управление, беше изключително пъргав и откликваше и на най-лекото докосване. Повечето аероплани по това време имаха поне по две крила, а самолетът на Фошар беше моноплан средноплощник. Беше дълъг само шест метра и половина от издължения нос с формата на куршум до триъгълния стабилизатор на опашката, но въпреки малките си размери самолетът беше смъртоносен във всяко едно отношение, благодарение на устройство, което щеше да внесе революция във въздушния бой.

Солние беше разработил синхронизиращ механизъм, който позволяваше картечницата да стреля през витлото. Системата беше надминала най-модерните картечници, които понякога стреляха нестабилно и перките на витлото трябваше да бъдат защитени с метални дефлектори от случайните куршуми.

Фошар започна да се приготвя за битка. Бръкна под седалката и напипа студения метал на сейфа. До него лежеше лилава кадифена чанта. Извади я и я сложи в скута си. Като управляваше самолета с колене, той измъкна от чантата стар метален шлем и прокара пръсти по гравираната му повърхност. Металът беше леденостуден, но от него като че ли се излъчваше топлина, която проникваше в цялото му тяло.

Постави го на главата си и той прилепна плътно над кожения авиаторски шлем. Металният шлем беше необикновен. Предната му част имаше формата на човешко лице с мустаци и орлов нос, които напомняха на самия Фошар. Вдигна го над челото си, понеже ограничаваше видимостта му.

Облакът изтъняваше и през стените му заструиха слънчеви лъчи. Фошар премина през димните дантели в края на облака и излезе на дневна светлина.

„Авиатиците“ кръжаха под него като стадо гладни акули около потъващ кораб. Щом го забелязаха, започнаха да се издигат нагоре.

Водещият „Авиатик“ се плъзна под самолета на Фошар и зае позиция в обсега на оръжията си. Фошар подръпна колана, за да се увери, че е стегнат, и рязко вдигна носа на самолета, за да се изкачи нагоре за голям обратен лупинг.

Висейки надолу с главата от кабината, той мислено благодареше на френския си инструктор, който го научи на тази маневра за изплъзване. Завърши лупинга и изравни самолета, застанал вече зад „Авиатиците“. Откри огън срещу най-близкия от тях, но онзи се измъкна, като се спусна рязко надолу.

Фошар го последва плътно зад опашката, наслаждавайки се на ролята си на ловец. „Авиатикът“ изравни и направи остър завой, като се опита да мине отзад. Но Фошар не му даде място за маневрата и самолетът полетя право към долината.

Фошар пестеше амунициите си и стреляше с къси, пестеливи откоси. „Авиатикът“ пред него извиваше ту наляво, ту надясно и куршумите минаваха встрани. Самолетът се опитваше да стои под Фошар и смъртоносната му картечница. Фошар стреля пак, но „Авиатъкът“ отново се спусна надолу.

Двата самолета се носеха със скорост от сто и петдесет километра в час на не повече от петнайсетина метра над земята. Стада от ужасени крави се пръскаха като разпилени от вятъра листа. Извиващият се „Авиатик“ все успяваше да се изплъзне от мерника на Фошар. Въртящите се очертания на земята допълнително го затрудняваха да се прицели.

Пред очите му се сливаха ливади и ферми. Къщите ставаха все по-нагъсто. Отпред, където долината се стесняваше, се виждаха покривите на град.

„Авиатикът“ следваше извивките на реката, която течеше през долината право към града. Пилотът летеше толкова ниско, че колесникът почти докосваше водата. Стар каменен мост пресичаше реката точно преди града.

Пръстът на Фошар на спусъка се стегна, но в този момент една сянка отгоре отвлече вниманието му. Той вдигна очи и видя колелата и фюзелажа на друг „Авиатик“ на по-малко от петнайсет метра над себе си. Вражеският самолет се сниши, опитвайки се да го притисне надолу. Водещият „Авиатик“ пък беше започнал да се издига, за да не се удари в моста.

Хората на земята забелязаха трите самолета и побягнаха да се скрият. Сънливият кон, който влачеше каруца по моста, се изправи на задни крака за пръв път от години, когато „Авиатикът“ прелетя над главата на каруцаря.

Горният „Авиатик“ се спусна още по-надолу, като се опита да принуди „Моран–Солние“ да се блъсне в моста, но в последния момент Фошар дръпна дросела, самолетът скочи нагоре и премина между моста и „Авиатика“. Колелата му обаче закачиха каруцата и навсякъде се разлетя сено. Фошар успя да овладее самолета и прелетя над покривите на къщите.

След секунда се вдигна и другият самолет.

Твърде късно.

Не толкова пъргав, „Авиатикът“ се разби и избухна в пламъци. Също толкова тромав в изкачването, водещият „Авиатик“ закачи камбанарията на църквата, чийто остър връх раздра корема му. Самолетът се разпадна във въздуха на стотици парчета.

— Вървете с Бога! — извика пресипнало Фошар, като завъртя самолета си и излезе от долината.

В далечината се появиха две петънца. Движеха се бързо към него. Явно последните самолети от ескадрата „Авиатици“.

Фошар се насочи право между тях. Устните му замръзнаха в усмивка. Искаше семейството да разбере какво мисли за опита им да го спрат.

Беше достатъчно близо, за да види лицата в предните кабини. Мъжът отляво насочи към него нещо като пръчка, от която проблесна светлина.

Чу се тихо „пук“ и в гърдите му сякаш се впи огнен шиш. Фошар потръпна, когато осъзна, че онзи е прибегнал до една проста, но надеждна технология — карабината.

Фошар неволно пусна контролния лост и краката му се вкочаниха в спазъм. Самолетите прелетяха от двете му страни. Ръката му се отпусна безжизнено и самолетът му започна да се олюлява. Топлата кръв от раната се стичаше върху седалката. В устата си усещаше метален вкус, трудно му беше да фокусира погледа си.

Свали ръкавиците, разкопча колана и се пресегна под седалката. С отслабващи пръсти хвана дръжката на металния сейф. Сложи го в скута си, хвана V-образната лента, която минаваше през дръжката, и я закачи за китката си.

Събра последните си сили, изправи се и се надвеси през кабината. Преметна се надолу, тялото му се удари в крилото и отскочи.

Пръстите му автоматично дръпнаха шнура, възглавничката, на която седеше, се отвори и коприненият парашут го понесе във въздуха.

Пред очите му се спускаше черна пелена. Зърна студено синьо езеро и ледник.

„Провалих се!“

Чувстваше повече шок, отколкото болка, и го изпълваше дълбока, гневна тъга.

„Милиони ще загинат!“

Изкашля кървава пяна и потъна в безсъзнание. Висеше под парашута, лесна мишена за един от „Авиатиците“, който отново се приближи.

Така и не усети куршума, който прониза металния шлем и се впи в черепа му.

Слънчевите лъчи се отразяваха от шлема, а Фошар се спускаше все по-ниско, докато планините не го прегърнаха.