Клайв Къслър
Изгубеният град (19)

17

Дарне живееше в луксозно ремонтирана стара ферма със стени от червени тухли и хоросан и с прекрасен изглед към старинния град Екс-ан-Прованс. Щом слезе на гарата, Скай му се обади и когато таксито спря пред вилата, Дарне я чакаше на вратата. Размениха си обичайните прегръдки и небрежни целувки по двете бузи, след което той я покани на просторна тераса край басейн, ограден от слънчогледи. Настани я до масичка от мрамор и ковано желязо и наля два коктейла от ликьор от касис и бяло вино.

— Нямаш представа колко се радвам да те видя, скъпа!

Чукнаха чаши и отпиха.

— Хубаво е тук, Шарл! — Скай затвори очи, за да се наслади на слънчевите лъчи, които галеха лицето й, и вдиша дълбоко въздуха с аромат на лавандула и повей от далечното Средиземно море.

— Беше доста лаконична, когато се обади. Вярвам, че посещението ви при Фошар е минало добре.

Тя отвори очи.

— Доколкото можеше да се очаква.

— На мистър Остин хареса ли му да кара „Ролс Ройс“?

Скай се поколеба.

— И да, и не.

Дарне повдигна вежди.

— Преди да ти разкажа какво се случи, по-добре налей по още една чаша.

Дарне я послуша и следващите четирийсет и пет минути преминаха в разказ за събитията в замъка фошар — от момента, в който Емил ги посрещна на вратата, до лудешкия полет с откраднатия самолет. С всяка изминала минута лицето на антикваря ставаше все по-мрачно.

— Този Емил и майка му са същински чудовища!

— Много съжаляваме за колата ти, но както сам разбираш, при тези обстоятелства нищо не можехме да направим.

На лицето му се разля широка усмивка.

— Важното е, че вие сте живи и здрави! А за загубата на „Ролс Ройса“ не страдам. В действителност го взех на доста ниска цена — беше си истински „обир“, както би казал твоят приятел от Америка.

— И аз така подозирах.

Дарне замълча за миг.

— Заинтересува ме описанието ти на портрета на Жул Фошар — сигурна ли си, че е бил със същия шлем?

— Напълно! А ти напредна ли с идентифицирането му?

— Доста. — Той пресуши чашата си. — Ако вече се отмори, да идем при Уибл.

— Кой е Уибл?

— Един елзасец, който живее в града. Шлемът е при него.

Дарне се надигна от стола и подаде ръка на Скай. Само след минути бяха в „Ягуара“ на антикваря и се носеха по тесния, виещ се път. Дарне спокойно взимаше завоите с висока скорост, сякаш караше по магистрала.

— Разкажи ми повече за твоя приятел — настоя Скай, когато навлязоха в покрайнините на стария град.

Дарне отби в една тясна уличка между „Ателие дьо Сезан“ и катедралата „Сен Совьор“.

— Уибл е майстор занаятчия. Един от най-добрите които познавам. Прави копия на древни оръжия и ги продава. Работата му е толкова добра, че някои от най-авторитетните музеи и взискателни колекционери на света не подозират, че част от антиките им всъщност са произведени в малка съвременна работилница.

— Фалшификати?

Дарне потръпна.

— Бива ли прекрасната ти уста да изрича такива грозни думи! Предпочитам да ги наричаме висококачествени копия.

— Прощавай за въпроса, Шарл, но дали и твоите клиенти, музеи и колекционери, купуват от тези чудесни копия?

— Аз рядко се изказвам категорично за автентичността на моите стоки. Това спокойно би могло да ме прати в затвора за измама. Просто намеквам, че е възможно въпросният предмет да има някакво минало, и оставям клиента сам да си вади заключенията. Както е казал американският комик У. К. Фийлдс: „Не можеш да измамиш честния“. Ето че пристигнахме.

Той спря „Ягуара“ до бордюра и поведе Скай към двуетажна каменна къща със средновековна архитектура. Натисна звънеца и само след миг вратата им отвори нисък закръглен мъж на шейсетина години, облечен със светлосива работническа престилка. Мъжът ги поздрави с широка усмивка и ги покани вътре.

Уибл изглеждаше като сглобен от различни резервни части. Плешивата му глава беше твърде голяма за раменете. Когато свали старомодните си очила, благите му очи изглеждаха прекалено малки за лицето му. Краката му бяха къси и дебели. Устата и зъбите му обаче бяха като извадени от модно списание, а пръстите — дълги и тънки, като на пианист. Мъжът по някакъв странен начин напомни на Скай за Къртичко от „Шумът на върбите“ на Кенет Греъм.

Уибл хвърли стеснителен поглед към Скай и каза:

— Сега разбирам защо не се обаждаш, Шарл. Явно вниманието ти е насочено другаде.

— Всъщност, добри ми приятелю, мадмоазел Лабел пристигна преди малко. А времето между пристигането й и срещата ни тук запълних с разкази за удивителния ти талант.

Уибл изсумтя, но изражението му показваше ясно, че комплиментът го е зарадвал.

— Благодаря ти, Шарл. Тъкмо запарвах чай от хибискус — рече той и ги поведе към спретнатата кухничка.

Седнаха на дървената масичка и Уибл им наля чай, след което засипа Скай с въпроси за работата й. Докато търпеливо отговаряше на въпросите му, тя имаше чувството, че Уибл си подрежда информацията в малки чекмеджета в главата си.

— Шарл ми каза и за вашата работа, мосю Уибл.

Когато беше развълнуван, Уибл накъсваше речта си с късички „Аха“.

— Много добре. Аха! Ще ви покажа работилницата си.

Поведе ги по тясно стълбище към сутерена, ярко осветен с флуоресцентни лампи. Озоваха се в ковашка работилница с огнище, наковалня, длета, специални чукчета и клещи, които трябваше да служат за основната му задача: да кове горещия метал. По стените висяха множество нагръдни брони, брони за крака, ръкавици и други защитни средства. Набитото око на Дарне веднага се насочи към рафта с шлемове.

— Къде е предметът, който ти оставих?

— Толкова специално нещо има нужда от специално отношение — отвърна Уибл. Той се приближи до една цяла броня, вдигна визьора и бръкна вътре. — Това е масово производство. Аха! Поръчвам ги от Китай, предимно за ресторантьорския бизнес.

Той натисна един ключ вътре в бронята и в стената се отвори панел с ширина метър и двайсет, зад който се откри стоманена врата. Зад нея имаше стаичка с размера на килер. Стените бяха опасани с рафтове, отрупани с дървени кутии с различни размери, а всяка беше отбелязана с различен номер.

Уибл взе една висока квадратна кутия и я внесе в работилницата. Отвори я и извади шлема на Фошар. Скай видя изобразеното на него лице и отново си спомни портрета на Жул, който видя в замъка.

— Забележително! Просто забележително! Аха! — Уибл прокара ръце по шлема като гадател по кристална топка. — Погледнах го с очите на металург. Желязото, от което е направена стоманата, е извънредно необикновено. Смятам, че може би идва от метеорит.

Дарне се усмихна на Скай.

— Това беше теорията и на мадмоазел Лабел. Успя ли да го датираш?

— Някои от елементите на дизайна са нови, както отбелязахте. Бих го датирал към 1500 г., когато са започнали да изобразяват човешки или животински лица върху визьорите. Възможно е самият метал да е много по-стар, както и шлемът да е преработен от по-древен. Тази вдлъбнатина е белег от проверката за устойчивост на куршуми. Успял е много добре да го спре. За разлика от тази дупка тук. Може да е направена от близко с мощно огнестрелно оръжие, може би по-съвременно. Не е изключено някой да го е използвал за тренировъчна мишена.

— А можеш ли да ни кажеш нещо за производителя?

— Рядко съм виждал по-добре изработен шлем. Погледнете вътрешността му. Не се вижда нито един белег от удар с чук. Дори без печата, щях да се досетя, че има само един производител, способен да направи подобно нещо: семейство Фошар.

— Какво знаете за тях?

— Фошар са една от трите фамилии, създали гилдията, която днес познаваме като „Ланс“. Едната фамилия се занимавала само със закаляване на метала, другата произвеждала броните, а Фошар били търговците: те изпращали свои агенти из цяла Европа, които продавали стоката. В резултат на това се сдобили със сериозни политически връзки. Обикновено не поставяли печат. Смятали, че качеството говори само за себе си, затова се учудвам, че виждам тук герба им. Шлемът явно е бил особено важен за семейството.

— Мадам Фошар ми каза, че орлите символизират трите семейства.

Очите на Уибл бързо премигнаха.

— Вие сте разговаряли с мадам Фошар?

Скай кимна.

— Изключително! Говори се, че е много саможива. Как ви се стори на вас?

— Нещо между скорпион и паяк черна вдовица — отговори Скай, без да се колебае. — Каза, че средният орел е този на Фошар, които са взели властта след много бракове и смърти.

Уибл се разсмя нервно.

— А каза ли ви колко от тези смърти са били преждевременни и колко от браковете — насочени единствено към укрепването на властта им?

— Мадам Фошар разказва доста избирателно за семейството си. Така например отрича, че са били достатъчно могъщи, за да предизвикат Първата световна война и че са имали пръст в провокирането на Втората.

— Тези слухове се носят от много години. Някои производители на оръжие наистина са насърчавали войната. Фошар са били най-активните. Аха! Вие къде го чухте?

— От един англичанин на име Кавендиш. Той каза също така, че Фошар са откраднали технологията на неговото семейство за производство на стомана.

— А, сър Кавендиш. Да, това е вярно. Семейството му откри забележителен начин за обработване на метала. Фошар го откраднаха. — Уибл погали с пръсти шлема. — Кажете ми, виждате ли нещо необичайно в герба?

Скай го разгледа внимателно. Първо не забеляза нищо, но после очите й се разшириха от удивление.

— Момент! В ноктите на единия крак има повече копия, отколкото в другия.

— Набито око, аха! И аз забелязах същото и го сравних с герба на Фошар. В оригиналния му вид броят на копията е еднакъв. Когато го разгледах по-внимателно, установих, че допълнителното копие е поставено значително по-късно от времето, когато е бил изработен шлемът. Може би през последните стотина години.

— Каква може да е причината?

Уибл се усмихна загадъчно и постави шлема под монтирана на стойка лупа.

— Вижте сама, мадмоазел Лабел.

Скай се взря през увеличителното стъкло.

— Дръжката и върхът на копието всъщност са съставени от знаци. Цифри и букви. Ела да погледнеш, Шарл.

Дарне също се наведе над лупата.

— Прилича на алгебрично уравнение.

— Да, да, аха! И на мен така ми се струва — рече Уибл. — Но не можах да го дешифрирам. За тази работа си трябва специалист.

— Кърт каза, че този шлем може би крие ключа към загадката на Фошар — замисли се Скай. — Трябва да се върна в Париж и да го покажа на някой криптолог или математик от университета.

— Жалко — натъжи се Уибл, — надявах да са успея да му направя копие. Може би друг път?

Скай се усмихна.

— Да, мосю Уибл. Може би друг път.

Той върна шлема в кутията и я подаде на Скай. Двамата с Дарне му благодариха и се сбогуваха. Скай помоли антикваря да я закара до гарата. Дарне се разочарова от бързото й заминаване и се опита да я убеди да му погостува. Но Скай беше непреклонна и му обеща някой път да дойде за по-дълго.

— Щом това е решението ти, длъжен съм да го уважа — съгласи се накрая Дарне. — Ще се видиш ли с мистър Остин?

— Надявам се. Имаме уговорка за вечеря. Защо питаш?

— Боя се, че може би си в опасност, и ще бъда по-спокоен, ако той е наблизо да те наглежда.

— Мога да се грижа за себе си, Шарл. — Тя го целуна по бузите. — Но ако ще се почувстваш по-добре, ще му звънна.

— Благодаря ти. И се обади, когато стигнеш у дома.

— Прекалено много се тревожиш! Но ще ти се обадя.

Вярна на думата си, малко след като влакът потегли на север, тя се опита да се свърже с Остин. Служителят на рецепцията каза, че има съобщение за нея:

— Мистър Остин каза, че е изникнал спешен случай, и при първа възможност ще ви се обади.

Тя се зачуди какво ли може да е било толкова спешно, че да замине, без да я предупреди, но вече го познаваше достатъчно добре, за да знае, че е човек на действието. Беше сигурна, че ще спази обещанието си.

Пътуването от Екс продължи по-малко от три часа. Когато влакът стигна в Париж, вече беше късна вечер и Скай взе такси до апартамента си.

Плати на шофьора и тъкмо да отключи входната врата, чу зад гърба си силен глас, който попита на развален френски:

— Прощавайте, говорите ли английски?

На светлината на уличната лампа Скай видя висок мъж на средна възраст. До него стоеше усмихната жена с пътеводител в ръка.

Туристи, помисли си Скай. Вероятно американци, съдейки по ужасния акцент.

— Да, говоря английски. Изгубили ли сте се?

Мъжът се усмихна смутено.

— Да, както винаги.

— Съпругът ми мрази да пита за посоката дори у дома. Търсим Лувъра.

Скай се опита да сдържи усмивката си, чудейки се защо им е притрябвал Лувърът посред нощ.

— На десния бряг е. Малко е далеч от тук, но можете да се разходите до станцията на метрото. Ще ви обясня.

— Имаме карта в колата. Ще ни покажете ли къде се намираме в момента?

Още по-зле. Париж не е място за шофьори, които не познават града. Тя ги придружи до колата, паркирана до тротоара. Жената отвори вратата, наведе се, но след малко пак се подаде навън.

— Бихте ли се пресегнали, скъпа, че гърбът ми…

— Разбира се.

Стиснала в лявата си ръка чантата с шлема, Скай се наведе, но не видя карта на седалката. В този момент почувства убождане по дясното бедро, все едно я ужили пчела. Инстинктивно сложи ръка на мястото и изведнъж забеляза, че американците я гледат. Лицата им започнаха необяснимо да се размазват.

— Добре ли сте, скъпа? — попита жената.

— Аз… — Скай не можеше да каже и дума, езикът й надебеля, а мисълта й се разпадна.

— Защо не поседнете? — рече мъжът и я натисна в колата.

Гласът му сякаш идеше много отдалеч. Беше твърде отмаляла, за да окаже съпротива. Мъжът взе чантата от ръката й. Жената седна до нея и затвори вратата. Мъжът заобиколи, седна на шофьорското място и колата потегли. Скай погледна през прозореца, но всичко беше размазано.

Пред очите й се спусна черна пелена.