Клайв Къслър
Изгубеният град (34)

32

Пред екрана стоеше доктор Озбърн, алголог от Океанографския институт „Уудс Хоул“, който беше запознал семейство Траут с надвисналата заплаха от горгонова трева. В едната си ръка държеше дистанционно, а в другата — лазерна показалка. На екрана се виждаше скица на теченията в Атлантическия океан.

— Заразата тръгва от тук, от Изгубения град. Канарското течение отнася водораслите надолу към Азорските острови и на запад през Атлантическия океан към Гълфстрийм. Гълфстрийм се движи на север по континенталния шелф. Там се влива в северноатлантическото течение, което ги отнася обратно към Европа, завършвайки кръга. — Той завъртя лазерната показалка в кръг, за да илюстрира думите си. — Имате ли въпроси?

— Колко бързо се движи Гълфстрийм? — попита някой.

— С около пет възела в най-бързата част. Над сто мили дневно.

— Какво е положението в момента? — поинтересува се Мюлер.

Озбърн натисна дистанционното и скицата изчезна. На нейно място се появи сателитна снимка на Северния Атлантик. По края на океана, близо до континентите, преминаваше неправилна жълтеникава ивица, напомняща на огромна крива поничка.

— Това е снимка в реално време, която ни дава представа за разпространението на горгоновата трева в момента. Сега ще ви покажа и компютърната прогноза за по-нататъшното развитие. — Картината се смени. На новата снимка целият океан беше жълт, с изключение на няколко черни петна в централната част.

През залата премина шепот.

— След колко време ще стигне до това състояние?

Озбърн се прокашля, сякаш му беше трудно да изрече думите.

— Въпрос на дни.

Публиката ахна в един глас.

Той отново натисна дистанционното и увеличи образа около източния бряг на Северна Америка.

— Това е районът под непосредствена заплаха. Стигнат ли водораслите до по-плитките води на континенталния шелф, ще загазим сериозно. В началото това ще унищожи риболовната индустрия по целия източен бряг на САЩ и Канада и северозападна Европа. Опитваме различни мерки за ограничаване на настъплението им. Видях, че преди няколко минути в залата влезе мистър Остин. Би ли ни осведомил какво е положението в момента, Кърт?

„Не изгарям от желание“, помисли си той, докато вървеше към екрана. Погледна бледите лица пред себе си.

— Двамата с партньора ми Джо Дзавала наблюдавахме от въздуха действията по края на континенталния шелф. — Той описа накратко какво видяха. — За съжаление, нито една от приложените мерки няма успех.

— Ами с химикали? — предложи един правителствен бюрократ.

— Химикалите бързо се разтварят от водата и вятъра. В дълбочина се просмуква съвсем малко количество, което може и да убие няколко стръка, но горгоновата трева е толкова гъста, че на практика няма ефект. Говорим за много обширни площи. Дори да успеем да я обхванем цялата, резултатът ще бъде, че ще отровим океана.

— Има ли въобще нещо, което да може да унищожи горгоновата трева на толкова голяма площ? — попита Мюлер.

— Да, ядрена бомба — усмихна се горчиво Остин. — Но дори тя няма да обхване хилядите квадратни километри от океана. Препоръчвам да бъдат издигнати баражи около най-големите пристанища, за да спечелим малко време.

— Време за какво? — обади се възпълен генерал с четири звезди на име Франк Кайл. — Сам казахте, че нищо не може да помогне срещу тази зараза.

— Работи се върху генетично решение.

Генералът изсумтя, все едно Остин беше предложил да заменят пушките на войниците с китки цветя.

— Генетика! ДНК и прочее? И какво, по дяволите, ще постигнете с това? Може да отнеме месеци! Години!

— Готов съм да чуя и други идеи.

Генералът се ухили.

— Радвам се. Смятам да предам предложението ви за ядрени бомби на президента.

Остин неведнъж си бе имал работа с военни, още докато работеше в ЦРУ, и беше установил, че те обикновено са доста предпазливи, когато стане дума за използването на сила, срещу който и да е противник. Генерал Кайл му напомняше за един друг ядрен генерал, Къртис Лемей, но в обстановка на страх препоръките му можеше и да бъдат одобрени.

— Не го предлагам — уточни Остин търпеливо. — Както казах, дори ядрената бомба ще направи сравнително малка дупка в масата от водорасли.

— Аз не говоря за една ядрена бомба. Имаме хиляди, които щяхме да използваме срещу Съветския съюз. Ще засипем целия океан, а ако ни свършат, ще си купим от руснаците.

— Искате да превърнете океана в хранилище за ядрени отпадъци. Подобна кампания ще унищожи живота в океана.

— Тези ваши водорасли бездруго ще убият рибата. Както ви е известно, корабоплаването вече е затруднено. Всеки час губим милиарди долари. Проблемът застрашава градовете ни. Трябва да го спрем, независимо от средствата. Имаме „чисти“ бомби, които можем да използваме.

В залата закимаха множество глави. Остин виждаше, че така доникъде няма да стигнат. Помоли Дзавала да остане до края на заседанието, а самият той се качи на мостика. След няколко минути беше в кабината и се опитваше да се свърже по радиото със семейство Траут, които се намираха на „Сий Сърчър“ над Изгубения град. Бързо установи контакт с кораба и радистът го прехвърли към Пол, който насочваше едно средство с дистанционно управление (СДУ) от палубата.

— Привет от дивия и странен свят на доктор Стрейнджлав^[1] — поздрави го Остин.

— Моля?

— Ще ти обясня след малко. Как върви работата при вас?

— Върви — отвърна Траут без особен ентусиазъм. — Събираме проби със СДУ. Гамей и екипът й правят лабораторни анализи.

— Какво търсят?

— Надяват се да намерят нещо в молекулния строеж на водораслите, което да им помогне. Предаваме информацията на научния екип на НАМПД във Вашингтон, както и на други научни екипи по целия свят. Ами при тебе?

Остин въздъхна.

— Пробвахме всичко, което ни хрумна, но без успех. Вятърът откъм брега малко ни облекчава, но скоро всички заливи по източния бряг ще бъдат задръстени. Вече се виждат петна и в Тихия океан.

— Колко време имаме?

Кърт му предаде думите на Озбърн. Пол притихна.

— Имаш ли някакви проблеми с управлението на това нещо? — попита Остин.

— Районът около Изгубения град е сравнително чист. Заразата тръгва от тук, но се сгъстява на изток и запад.

— Скоро това може да остане единственото чисто място в целия океан. Гледай да си осигуриш път за връщане, за да не ви блокират водораслите.

— Вече разговарях с капитана. На юг има канал, но ако искаме да се измъкнем, трябва да тръгнем до двайсет и четири часа. Какво беше това за Стрейнджлав?

— Тук има един генерал Кайл, който ще се опита да убеди президента да изсипе върху океана всички ядрени бомби, с които разполага.

Траут се слиса, после рече:

— Не говори сериозно, нали?

— Напротив! Лидерите от цял свят са подложени на огромен политически натиск да направят нещо. Каквото и да е. Вицепрезидентът Сандекър може да възрази, но президентът ще бъде принуден да действа, дори планът да е безразсъден.

— Той не е безразсъден, той е направо… И няма да успее. Може да разкъсат водораслите на малки парченца, но те ще продължат да се възпроизвеждат. Ще бъде същата катастрофа. — Той въздъхна. — Кога да очакваме гъби над Атлантика?

— В момента тече среща. Решението може да бъде взето още утре. Когато машината се задейства, нещата могат да се придвижат много бързо, особено при положение, че горгоновата трева е стигнала до бреговете ни. — Той замълча. — Мислех си за Маклийн. Той не ти ли каза, че може да измисли средство срещу водораслите, използвайки формулата на Фошар?

— Да, смяташе, че е възможно. За съжаление, не разполагаме нито с Маклийн, нито с формулата.

Остин се сети за шлема, заровен под тонове камъни в замъка.

— Ключът се намира в Изгубения град. Каквото и да е причинило мутацията, то идва от там. Трябва да има начин да го използваме, за да се преборим с тая напаст.

— Да помислим — съгласи се Траут. — Маклийн знаеше, че във формулата му за удължаване на живота има грешка. Тя подмладяваше, но както научи Расин Фошар по трудния начин, беше непредсказуема и в крайна сметка водеше до още по-бързо състаряване.

— Точно това имах предвид. Природата винаги се стреми към баланс.

— Така е. Като ластик, който се връща, след като си го опънал.

— Не знам дали на мадам Фошар би й харесало да я сравняваш с ластик, но и аз имах предвид равновесието. Мутации се случват всеки ден, дори при хората. Природата си има начин да ги коригира, в противен случай щеше да има куп хора с по две или три глави… което може и да не е толкова лошо, като се замисля. Като говорим за остаряване, всеки жив вид има ген на смъртта, който убива старите индивиди, за да освободи място за новото поколение. Горгоновата трева е имала стабилно поведение, докато Фошар не са вкарали в уравнението ензим, който да наруши баланса. Рано или късно ластикът трябва да се върне обратно.

— Ами мутантите, които живяха толкова дълго?

— Там положението беше изкуствено създадено. Ако бяха оставени сами на себе си, вероятно щяха да се изядат един друг. И пак да настъпи равновесие.

— Константата тук е ензимът — обобщи Траут. — Той е факторът, който може да забави, а може и да ускори остаряването.

— Накарай Гамей пак да го погледне.

— Отивам да я видя.

— Аз пък се връщам на срещата, за да опитам да разубедя генерал Кайл да изсипе дъжд от ядрени бомби над океана, но не съм оптимист.

На Траут му се виеше свят. Семейство Фошар бяха мъртви, но продължаваха да измъчват света и от гроба. Той слезе в лабораторията, където Гамей работеше с четиричленния си екип от морски биолози и океанолози.

— Чух се с Кърт — осведоми я той. — Новините не са добри. — После й преразказа накратко разговора им. — Откри ли нещо ново?

— Изследвах взаимодействието между ензима и растението, но не стигнах доникъде, затова се насочих към ДНК. Никога не е излишно да прегледаш предишните проучвания.

Тя го заведе до една маса, на която бяха наредени двайсетина стоманени контейнера.

— Във всеки от тях има проба от горгоновата трева. Изложих ги на действието на ензимите, които СДУ събра от колоните, за да видим какво ще стане. Исках да разбера дали ще има реакция, ако претоваря водораслото с различни ензими. Но следя и други неща и наскоро не съм поглеждала пробите.

— Да видим дали съм разбрал какво се е случило. Фошар изкривяват молекулния строеж на ензима, като го отделят от микроорганизмите, създаващи веществото. Водораслите възприемат грешката в генетичния си код и мутират.

— Доста добро обобщение.

— Не бързай. До този момент водораслите си живеят добре с ензимите в естественото им състояние.

— Точно така — потвърди Гамей. — Модифицираният ензим обаче взаимодейства с най-близката форма на живот, която в случая се оказва неприятно, но съвсем нормално водорасло, и го превръща в чудовище. Надявах се свръхдозата да ускори процеса на остаряване, както стана с Расин Фошар, но не стана.

— Всичко това звучи логично, може би нещо липсва. — Той се замисли за миг. — Ами ако не ензимът, а бактериите са решаващият фактор?

— Не ми е хрумвало. Занимавах се с веществото, убедена, че то играе основната роля, а изобщо не се сетих за микроорганизмите, които го произвеждат. За да извлекат ензима, Фошар са избили бактериите, които може би са поддържали равновесието.

Тя се приближи до хладилника и извади една стъкленица оттам. Течността вътре имаше блед кафеникав цвят.

— Това е култура от бактерии, които събрахме от колоните на Изгубения град.

Гамей отмери малко от течността, наля я в един контейнер с горгонова трева и си отбеляза нещо.

— Сега какво?

— Ще дадем време на бактериите да си свършат работата. Няма да е дълго. Аз не съм яла нищо. Какво ще кажеш да хапнем?

— А какво ще кажеш да излезем оттук и да се нахраним като бели хора в трапезарията?

Гамей отметна косата си.

— Това е най-доброто предложение, което чувам днес.

Това бяха сигурно най-вкусните чийзбургери в целия свят. След час, освежени и заситени, двамата Траут се върнаха в лабораторията. Пол погледна контейнера, но зелената маса вътре му се стори непроменена.

— Може ли да погледна по-отблизо? На тази светлина не се вижда добре.

Гамей му посочи едни дълги пинсети.

— Използвай тях. Можеш да разгледаш пробата в тази мивка.

Пол извади кълбото водорасли от контейнера, занесе го до мивката и го пусна в пластмасовото корито. Само по себе си изглеждаше съвсем невинно. Не беше красиво, но предизвикваше възхищение с функционалността си. Мустачетата му се закачаха за мустачетата на другите водорасли и заедно образуваха огромния килим, превзел океана. Траут го побутна с пинсетите и се опита да го вдигне. Водораслото се скъса и падна обратно.

— Съжалявам, скъсах го — каза той на Гамей.

Тя го изгледа странно и взе пинсетите от ръката му. Хвана другия край на растението, но то отново се скъса. Повтори експеримента. Тънките израстъци се късаха с лекота. Тя взе един от тях, пренесе го на масата, наряза го, сложи тънките парченца на предметни стъкла и ги разгледа под микроскопа.

След малко вдигна поглед от окуляра.

— Умират!

— Какво!? — Траут надникна в мивката. — На мен ми изглеждат съвсем здрави.

Тя се усмихна и откъсна още няколко мустачета.

— Това никога не може да стане със здраво водорасло. Мустачетата са като много здрава гума. А тези са крехки.

Гамей повика асистентите си и ги помоли да приготвят предметни стъкла с различни части от пробата. Когато отново вдигна глава от микроскопа, очите й бяха зачервени, но на лицето й грееше широка усмивка.

— Първа фаза на некроза. С други думи, умира. Ще опитаме и с другите проби, за да се уверим.

Тя наля от течността с бактериите в другите контейнери и изчакаха още един час. Микроскопският анализ потвърди предположението им. Всички проби, изложени на контакт с бактериите, умираха.

— Бактериите всъщност ядат нещо от горгоновата трева, което й е необходимо за оцеляването — каза тя. — Ще трябват още изследвания.

Траут взе стъкленицата с бактериите.

— Кой е най-ефективният начин да използваме гладните гадинки?

— Трябва да добием голямо количество, да ги разпространим и да ги оставим да си свършат работата.

Пол се усмихна.

— Как мислиш, дали британското правителство ще ни позволи да използваме подводницата на Фошар, за да ги пръснем навсякъде? Тя притежава и капацитета, и нужната бързина.

— Мисля, че и салто ще направят, само и само да не се окажат островите им изолирани от целия свят.

— Маклийн отново ни спаси живота — поклати глава Траут. — Даде ни надежда, че можем да победим проклетото нещо.

— И Кърт заслужава признание.

— Да, той каза, че трябва да се върнем в Изгубения град и да помислим как да възстановим равновесието.

Пол се насочи към вратата.

— Ще му съобщиш ли добрата новина?

Той кимна.

— А после ще му кажа, че е време да изпратим подобаващо един шотландски джентълмен.