Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис (7)

5.

Египет, Източната пустиня

Инспектор Юсуф ел Дин Халифа от полицията в Луксор гледаше мъртвата биволица. Устата на животното бе пълна с мухи, очите му бяха мътни и слузести. „Знам как се чувстваш“ — помисли си той.

— Три месеца копах кладенеца — казваше собственикът на биволицата. — Три месеца само с лопата, турия и пот. Двайсет метра през тази гадост… — Той срита каменистата земя. — И сега е отровен. Господи, смили се над мен!

Падна на колене, стисна юмруци и ги разтресе към небето. Жалък жест на пречупен човек. „Знам как се чувстваш — отново си помисли Халифа. — Може и да си направихме революция, но за повечето от нас животът си остана гадост.“

Стоеше, загледан в калния водоем и лежащия до него труп. Чуваше се само бръмченето на мухите и хлипането на фермера. Извади цигари „Клеопатра“, клекна и предложи пакета на мъжа. Онзи избърса носа си с ръкав и взе една цигара.

— Шукран.

— Афуан — отвърна Халифа, запали цигарата му и взе една за себе си. Дръпна, после се пресегна и пъхна пакета в джоба му.

— Задръж ги — каза той.

— Не е нужно…

— Моля те, задръж ги. Правиш услуга на белите ми дробове.

Мъжът се усмихна едва-едва.

Пушеха мълчаливо, а пустинята се простираше около тях — гола, осеяна с камънаци. Беше рано сутрин, а жегата вече бе нетърпима, хоризонтът трептеше и пулсираше, сякаш напразно се мъчеше да си поеме дъх. В Луксор също беше горещо, но поне бризът от Нил предлагаше известно облекчение. Тук нямаше вятър. Само слънце, пясък и камъни. Огромна открита пещ, където дори камилските тръни и акациите оцеляваха трудно.

— Откога си тук? — попита Халифа.

— От година и половина — подсмръкна мъжът. — Братовчед ми вече се беше заселил тук, на няколко километра… — Той махна на север. — Каза ни, че можело да се вържат двата края. Имало вода, стига да копаеш достатъчно дълбоко. Идвала от планините…

Махна отново, този път на изток, навътре в пустинята, където на хоризонта се издигаха размазаните кафеникави очертания на висок джебел. Халифа забеляза малък зелен кръст, татуиран върху опакото на дланта на мъжа, едва забележим, точно под ставата на палеца. Човекът беше копт.

— Има подземни реки — говореше той. — Водата се просмуква в скалата, образува канали. Дълбоки. Километри дълги. Като тръби. Ако стигнеш до тях, можеш да отглеждаш малко царевица и берсиим, колкото да изхраниш няколко говеда. В хълмовете има алабастър, копая и него, продавам го на един от Ел Шагаб. Горе-долу връзваха двата края. Но сега…

Дръпна от цигарата и отново изхлипа. Халифа стисна рамото му, изправи се и заслони очите си с длан, за да ги предпази от яркото слънце.

Фермата, ако можеше да се нарече така, се намираше при устието на широка уади. Състоеше се от паянтова сграда — кирпич и покрив от палмови листа — кладенеца и няколко ниви по-надолу, напоявани от канали, започващи от кладенеца; едната с царевица, една с берсиим и една с молохия. Заместникът на Халифа, сержант Мохамед Сария, оглеждаше изсъхналите посеви. Зад нивите черен път се виеше към Долината на Нил, която бе на четирийсет километра на запад — тънка пъпна връв, свързваща фермата с цивилизацията.

— По принцип сме от Фаршут — каза мъжът и дръпна о цигарата. — Трябваше да се махнем заради насилието. Там мразят християните. Полицията не прави нищо. Никога не прави нищо, освен ако не си богат. Исках да осигуря по-добър живот за семейството си, за децата. Братовчед ми дойде преди няколко години и каза, че било добре, че никой не го тормозел. Затова и ние дойдохме. Не е много, но поне е безопасно. А сега искат да ни прогонят и оттук. Бог да ни е на помощ! Какво ще правим? Моля те, Господи, помогни ни!

Хлипането му се засили, той се наведе напред и удари чело в прахта. На двайсет метра от тях жената и трите деца на мъжа ги гледаха от прага на колибата им. Две момчета и момиче. Също като неговото семейство. Халифа сви устни, сякаш се мъчеше да преглътне нещо. После се наведе, изправи мъжа и изтупа прахта от косата му.

— Може ли да пийнем малко чай.

Фермерът кимна и се помъчи да се овладее.

— Разбира се. Извинете, трябваше да ви предложа. Просто не съм на себе си. Елате.

Поведе го към къщата и заговори на жена си. Тя изчезна вътре, а двамата мъже седнаха на пейката до стената, под сянката на навес от гофрирана ламарина. Децата си останаха по местата — боси, мърляви, бдителни. Отвътре се чу дрънкане на тенекия, последвано от шуртене на вода. Халифа се заслуша за момент и се намръщи.

— Още ли използвате кладенеца?

— Не, не — отвърна фермерът. — Той е само за напояване и за добитъка. Водата за пиене я докарваме с помпа от Бир Хашфа.

Той посочи синия маркуч, който излизаше от земята недалеч и минаваше някъде зад къщата.

— Селото има голям запас — обясни той. — Докарват я от Луксор. Платих, за да ме свържат.

— И мислиш, че именно те са направили това?

Халифа посочи мъртвата биволица и пожълтелите растения.

— Разбира се, че са те. Ние сме християни, те са мюсюлмани. Искат да се махнем.

— Доста пресилено ми се вижда — каза Халифа, като пропъди една муха от лицето си. — Да дойдат чак дотук, да отровят кладенеца и нивите ти. Можеха просто да ти прекъснат водата.

Мъжът сви рамене.

— Мразят ни. Когато мразиш, нищо не е пресилено. Пък и ако ми спрат водата, щях да си докарам от друго място. Ще я нося в бидони, ако е необходимо. Те ме познават. Работата не ме плаши.

Халифа допуши цигарата си и стъпка фаса.

— А видяхте ли някого? — попита той. — Чухте ли нещо?

Мъжът поклати глава.

— Трябва да са го направили през нощта. Не можеш да стоиш буден през цялото време. Преди два-три дни. Тогава биволицата се разболя.

— Тя ще се оправи, нали, татко? — попита момиченцето.

Мъжът се наведе и я вдигна на коляното си. Беше хубаво дете, на три или четири години, с големи зелени очи и рошава черна коса. Баща й я прегърна и я залюля напред-назад. По-голямото момче пристъпи напред.

— Няма да им позволя да ни вземат фермата, татко. Ще се боря.

Халифа се усмихна. Беше повече натъжен, отколкото развеселен. Момчето му напомняше за собствения му син, Али. Не на външен вид — синът на фермера бе по-висок, с много по-къса коса. Но непокорността, момчешката дързост — в това си беше същински Али. Посегна за цигара, но си спомни, че даде пакета на фермера. Не му се искаше да помоли за почерпка и затова отпусна ръце в скута си и облегна гръб на стената, загледан как Мохамед Сария идва към тях. Въпреки жегата той носеше дебела блуза над ризата си. Можеше да пъхнеш Сария в пещ и пак щеше да му е студено. Добрият стар Мохамед. Някои неща така и не се променят. Някои хора също. И това беше утешително.

Отново се чу дрънчене и жената излезе от къщата с поднос с три чаши чай, купи с туршия и леблебия и чиния розови сладки. Халифа прие чая и си взе шепа леблебия, но отказа сладките. Семейството беше бедно, по-добре лакомството да остане за хлапетата. Сария седна до тях и също прие чаша чай. Посегна към сладкишите, но Халифа го изгледа и той отклони ръка към туршията. Така се разбираха. Винаги се бяха разбирали. Надеждни, сигурни, на място — ако не беше Сария, сигурно нямаше да изкара онези кошмарни седмици след постъпването на тази работа.

— Няма да направите нищо, нали? — каза фермерът, след като жена му се прибра в къщата заедно с децата. Тонът му беше повече примирен, отколкото обвинителен. Тон на човек, свикнал да се отнасят зле с него и приел, че това е в реда на нещата. — Няма да ги арестувате.

Халифа разбърка захарта в чая си и отпи.

— Братовчед ми каза, че не си струва да се обаждам на полицията. Той не го направил — добави фермерът.

Халифа го изгледа изненадано.

— И с него ли се е случило?

— Преди три месеца — каза мъжът. — Четири години работи в своята ферма. Превърна пустинята в райска градина. Ниви, кладенец, кози, зеленчукова градина — и всичко е съсипано. Казах му, иди в полицията. Тук не е Фаршут, ще те изслушат. Ще направят нещо. Но той не го направи, каза, че било загуба на време. Премести се със семейството си в Асют. Четири години труд за нищо.

Изплю се и замълча. Халифа и Сария отпиваха от чая си. От къщата се чу пеене.

— Някой има много хубав глас — отбеляза Сария.

— Синът ми — рече мъжът. — Нов Карем Махмуд. Може един ден да стане прочут и всичко това да е без значение.

Изсумтя и пресуши чашата си. Помълча още малко, после заяви:

— Няма да се махна. Това е домът ни. Няма да ни прогонят. Ще се бия, ако се наложи.

— Надявам се да не се стига дотам — каза Халифа.

Мъжът го погледна.

— Имате ли семейство? — попита той, като го гледаше изпитателно. — Жена, деца?

Халифа кимна.

— Ще ги защитите ли, ако са в опасност? Ще направите ли всичко по силите си за тях?

Халифа не отговори.

— Ще го направите ли? — настояваше фермерът.

— Разбира се.

— Затова и аз ще се бия, ако се наложи. За да защитя семейството си, децата си. Това е най-големият дълг на един мъж. Може и да съм беден, но все още съм мъж.

Изправи се. Халифа и Сария също станаха, допиха чая си и оставиха чашите в подноса. Фермерът извика жена си и децата си и петимата застанаха прегърнати пред вратата.

— Няма да им позволя да ни прогонят — повтори той.

— Никой няма да ви прогони — каза Халифа. — Ще слезем до селото и ще говорим със старейшината. Ще уредим нещата. Всичко ще бъде наред.

Фермерът сви рамене, явно не им вярваше.

— Повярвайте — каза Халифа. — Всичко ще бъде наред.

Погледът му се задържа върху по-големия син, благодари за чая и със Сария тръгнаха към очуканото, потънало в прах деу. Сария седна зад волана, Халифа се настани до него.

— Аз бих го направил — каза Сария, докато се наместваше и нагласяше огледалото така, че да вижда семейството, което още стоеше на прага.

— Какво би направил?

— Всичко, за да защитя семейството си. Дори да наруша закона. Горките хлапета.

— Животът е тежък — призна Халифа.

Сария оправи огледалото и запали двигателя.

— Оставих няколко лири в нивата — каза той. — Под един камък. Дано някое от хлапетата ги намери.

Халифа го погледна.

— Наистина ли?

— Може да си помислят, че са оставени от някой джин.

Халифа се усмихна.

— Благодарение на теб светът е едно малко по-добро място, Мохамед.

Сария сви рамене и превключи на скорост.

— Някой трябва да го прави — каза той и потегли по неравния път. До него Халифа затършува в жабката за резервен пакет цигари.

 

 

Йерусалим

След като Шмелинг приключи с предварителния оглед, тялото беше прибрано в чувал и натоварено в линейка, за да бъде откарано в Националния център по съдебна медицина в Тел Авив, известен повече като Абу Кабир. Леа Шалев и Биби Клецман тръгнаха обратно към участъка. Бен Рои се задържа още двайсетина минути, за да претърси багажа на жената, след което също си тръгна, оставяйки криминалистите да продължат с търсенето на отпечатъци из параклиса — задача, която най-вероятно щеше да им отнеме целия ден.

— Искате ли да ви пратя няколко бири? — попита той на излизане.

— За бога, човече, това е местопрестъпление!

Бен Рои се усмихна. Криминалистите бяха прочути с две неща — маниакалното си внимание към детайлите и пълната липса на чувство за хумор.

— Блинци? — предложи той. — Фалафели?

— Разкарай се!

Бен Рои се изкиска, мина през катедралата и излезе в галерията, където си взе пистолета и го прибра в кобура. Дъждът беше спрял и небето започваше да се разчиства.

Тук-там през облаците се виждаха сини жилки, подобни на пукнатини в ледовете на Арктика. Загледа се нагоре, вдишвайки свежия въздух. После погледна часовника си и се върна до остъкленото помещение при входа. Тримата мъже с каскетите още бяха скупчени пред монитора. Нава Шварц все така стоеше зад тях. Бен Рои пъхна глава през вратата.

— Как върви?

— Още преглеждаме — отвърна Шварц. — Имат над трийсет камери, така че ще ни отнеме още поне два часа.

Бен Рои влезе и погледна екрана. Десетина прозореца показваха различни части от комплекса — дворове, алеи, врати, стълбища, тунели — град в града, свят в света. На едната картина група млади мъже с черни раса вървяха по калдъръма на огромен площад. Изчезнаха от поглед, после се появиха в засводения проход пред портиерната. Бен Рои вдигна глава, докато минаваха покрай тях към портата, най-вероятно на път за семинарията надолу по улицата.

— Колко хора живеят тук? — попита той, след като групата отмина.

— В самия комплекс са триста или четиристотин — отвърна един от каскетите, едър мъж с набола брада и пожълтели от никотин пръсти. — Плюс още няколкостотин по съседните улици.

— И това единственият вход ли е?

Мъжът поклати глава.

— Има общо пет порти, макар че използваме само две. Онази там… — той махна на югозапад — … е за учениците. Отворена е между седем и четири. И тази тук.

— Която се затваря…?

— Точно в десет вечерта. След това никой не може да влезе или излезе до сутринта.

Бен Рои погледна тежката, обкована с желязо дървена врата, после отново се обърна към екрана. Един от униформените при входа на катедралата разговаряше със свещеник с черна роба и островърха качулка. Като че ли се разправяха, свещеникът дърпаше полицейската лента и жестикулираше. Свещеници, монаси, равини, имами — бяха им дошли до гуша. Това бе една от радостите да си полицай в най-свещения град на света.

— Катедралата също ли затваря в десет? — попита той.

— Обикновено е отворена само за службите. От шест и половина до седем и половина сутринта и от три без петнайсет до четири без петнайсет следобед.

— Обикновено?

— През последния месец по нареждане на Негово Преосвещенство архиепископ Петросян вратите остават отворени до девет и половина.

Бен Рои се намръщи.

— Защо?

Мъжът сви рамене.

— За да се даде повече време на молещите се.

Тонът му беше равен, без да показва одобрение или неодобрение към едикта на архиепископа.

Бен Рои се загледа в екрана. Друг свещеник с островърха качулка се включи в разправията пред катедралата. Намесиха се още полицаи и като че ли конфронтацията взе да ескалира. Бен се запита дали да не се върне и да помогне за успокояването на ситуацията, но реши, че и без това си има достатъчно работа. Помоли Шварц да занесе записите в участъка, излезе от комплекса и тръгна към участъка, оставяйки униформените да се оправят с положението. В края на краищата бяха обучени точно за това.

Движението по Арменската патриаршеска улица като че ли бе намаляло след спирането на дъжда и той успя да измине сто метра, преди един голям бус на телекомуникационната компания „Безек“ да го принуди да влезе във входа на арменската таверна, където беше потърсил убежище и на идване. Сега обаче вратата й беше отворена. Бусът отмина и Бен Рои излезе отново на улицата. Погледна си часовника, обърна се и влезе отново в таверната. Леа Шалев беше обявила среща на отдела за единайсет и петнайсет, така че разполагаше с половин час. Можеше да го използва пълноценно.

Стълбището водеше към ресторант под нивото на улицата. Също като в катедралата, украсата беше претрупана — плочки по пода, покрити с икони стени и висящи от тавана месингови полилеи. Имаше стъклени витрини с прашни накити — огърлици, гривни и обеци, чифт фалшиви слонски бивни, а в долната част на стълбите се виждаше малък бар. По рафтовете му беше подреден обичайният арсенал „Метакса“, кампари. „Дюбоне“ и „Джак Даниелс“, както и по-екзотични бутилки във формата на слонове, коне и котки. Когато стигна края на стълбището, от летящата врата към кухнята се появи млад мъж с джинси и прекалено тясна тениска на Томи Хилфигер.

— Здрасти, Ариех — поздрави той.

— Шалом. Георги.

Стиснаха си ръцете и младежът го настани на една маса до шубера.

— Кафе?

Бен Рои кимна и младежът предаде поръчката през отвора. Възрастна жена, майката на Георги, се усмихна кисело и сложи водата. Георги взе стол и седна срещу Бен Рои. Запали цигара „Империал“, без да обръща внимание на знака на стената, според който пушенето беше забранено. Имаше тази привилегия, тъй като заведението бе собственост на семейството му.

Таверната и Георги Асланян си бяха спечелили специално място в сърцето на Бен Рои. В един минал живот тук с Галия се храниха на първата си среща. Оттогава идваше редовно, понякога само за арменско кафе или бира, понякога да хапне — от арменския суджук и кубе устата му се пълнеше със слюнка. Със Сара също често вечеряха тук, което отначало му се струваше обезпокоително предвид асоциациите. След първите няколко посещения обаче тревогите му изчезнаха. Половината от Стария град, половината Йерусалим събуждаше едни или други спомени и той не можеше просто да забрави за тези места и да си забрани да ги посещава. В известен смисъл дори изглеждаше уместно, че идваше тук със Сара — та нали тя беше единствената жена, която обичаше толкова, колкото и Галия. А и човек определено се пристрастяваше към суджук и кубе.

— Искаш ли нещо за ядене? — попита Георги.

Беше хапнал съвсем малко на закуска и стомахът му къркореше. За приготвянето на наденичките обаче трябваха най-малко петнайсет минути, а той нямаше толкова време.

— Кафето е достатъчно — рече той. — Чу ли какво е станало в катедралата?

— Всеки арменец в Йерусалим знае — отвърна Георги и пусна облаче дим. — Научихме преди полицията. Затворена общност сме.

— Някакви идеи? — попита Бен Рои.

— Относно кой го е направил ли?

— Може и да помогне.

Георги пусна кръгче дим.

— Ако знаех, щях да ти кажа, Ариех. Няма арменец в Йерусалим, който не би ти казал, ако знаеше. И не само в Йерусалим, а в цял Израел. Да осквернят катедралата ни по този начин… — Той въздъхна и поклати глава. — Потресени сме. Всички.

Откъм стълбите се чу трополене — появи се едър мъж с картонена кутия, пълна с нещо като спанак. Георги му заговори на арменски, мъжът остави кутията до летящата врата на кухнята и си тръгна.

— Потресени — повтори Георги, след като непознатият си отиде. — По време на боевете през шейсет и седма имало жертви, когато един снаряд паднал в комплекса, но това… Катедралата е свещена за цялата ни общност. Тя е центърът на света. Все едно… — Той постави ръка на сърцето си. — Все едно да се случи в собствения ти дом. Даже по-лошо. Ужасно.

Въпреки суровите си, леко мрачни черти, Георги по принцип бе приветлив тип. Бен Рои не го беше виждал в подобно състояние.

— Тук не съм в свои води, Георги — рече той. — С харедимите и палестинците имам опит, но арменската общност… изобщо не съм си имал работа с вас. Като изключим онази история преди две години.

Собственикът на таверната го изгледа озадачено.

— Семинаристите — подсказа Бен Рои.

— А, да. — Георги дръпна отново от цигарата си. — Не беше най-славният момент за израелската полиция.

Точно същите думи беше използвал и архиепископ Петросян. Сигурно е станала стандартна фраза, помисли си Бен Рои. И се използва всеки път, когато стане дума за случая. При това не без задоволство, макар че ако трябваше да е честен, вината беше повече на политиците, отколкото на полицията. Както винаги. Разкарай политиците и най-вероятно всичко ще тръгне към по-добро.

А ето какво точно се беше случило — двама семинаристи от Армения се бяха сбили с група тийнейджъри хареди от еврейския квартал. Месеци наред еврейчетата бяха тормозели арменските свещеници и ученици и в този случай учениците бяха отвърнали. В един здравомислещ свят на участниците щяха да им прочетат едно хубаво конско, да ги шамаросат и всичко щеше да приключи. Старият град обаче не беше здравомислещ свят. Едно от еврейчетата се оказало със счупен нос и фрумерите моментално настояха за кръвно отмъщение. Вътрешното министерство, естествено, се огъна. В резултат семинаристите бяха арестувани и депортирани. Нелепа свръхреакция, която естествено предизвика силното негодувание на другите арменски семинаристи, най-вече заради факта, че хлапетата хареди се отърваха без никакви последствия.

Баум беше начело на операцията, което от самото начало означаваше, че нещата ще се оплескат. Бен Рои беше изиграл незначителна роля — беше провел един-два предварителни разпита, но въпреки това се чувстваше опетнен покрай останалите. Подобно на стената и селищата, подобно на толкова много неща в тази страна, дневният ред, определен в кабинети и синагоги (както и в църкви и джамии), правеше работата му на полицай адски шибана понякога. Всъщност не понякога, а през повечето време.

— Кафето.

Възрастната жена се показа през шубера с кафетата в ръце. Георги ги взе, остави ги на масата и сипа пакетче захар в своето. Бен Рои си сипа две пакетчета.

— Както казах, не съм имал много вземане-даване с вашата общност — продължи той, отпивайки от кафето. — Сигурен съм, че си чул, че е била… — Направи душещо движение около врата си. — Сигурно е дело на някой побъркан, но трябва да прегледаме всички възможности.

Георги не каза нищо, а продължи да бърка кафето и да пафка.

— Да си чувал за някакви… не знам… дрязги в общността? Войни за територии?

Мълчание.

— Вендети? — не се предаваше Бен Рои. — Някакви проблеми между свещениците или хората, които редовно ходят в катедралата? Разправии, скандали? Нещо… необичайно?

Стреляше напосоки, мъчеше се да намери някаква следа.

— Нещо, което да ни насочи нанякъде?

Георги вдигна чашата си, сръбна шумно и угаси цигарата в тъмната течност, разляла се в чинийката.

— Виж, Ариех — рече той. — Имаме си разправии като във всяка друга общност. Имаме си черни овце, пакостници. Нашите свещеници се дърлят с гръцките, един не харесва друг, някой измамил някого — случват се такива неща, хора сме все пак. Но едно мога да ти кажа със сигурност…

Той погледна към Бен Рои.

— Нито един арменец няма да стори нещо такова на друг арменец. Още по-малко в катедралата ни. Ние сме семейство. Грижим се един за друг, защитаваме се. Подобно нещо просто не може да се случи. Който и да е извършил това престъпление, Ариех, мога да си заложа главата, че не е арменец. Гарантирам.

Обърна се и каза нещо на майка си, която размаха пръст към Бен Рои и заговори от другата страна на шубера.

— Никой — каза тя, — никой арменец прави това.

Намръщи се, за да е сигурна, че е разбрал, и се върна при тенджерите си. Бен Рои допи кафето си.

— Е, това поне стеснява следата — рече той.

Чуха се гласове и половин дузина посетители слязоха по стълбите от улицата — възрастни туристи, американци или англичани, ако можеше да се съди по пътеводителите им. Георги тръгна да ги настанява и да им връчи менюто. От тонколоните зазвуча тиха музика, макар че Бен Рои не видя кой я е пуснал.

— Да си чувал случайно коя е жертвата? — попита той, когато Георги се върна. — Някакви слухове?

Георги поклати глава.

— Не е арменка, това е сигурно. Или поне не е от Йерусалим. Тук всички се познаваме.

— А ако е от другаде?

— Възможно е — сви рамене Георги. Извади нова цигара и я лапна, но размисли и я остави на масата. — Най-добре да поговориш с архиепископ Петросян. Той знае всичко за общността. Не само йерусалимската, а в цял Израел.

— Вече се срещнах с него — каза Бен Рои. — В катедралата. Каза, че не знае нищо.

— Значи ти е отговорил. Петросян знае повече от патриарха и другите архиепископи, взети заедно. Повече от цялата общност. В нашия свят не се случва нищо без негово знание. — Огледа се, сякаш се опасяваше да не го чуе някой, и се наведе напред. — Наричаме го Октопода. Има пипала навсякъде. Щом той не може да ти помогне…

Вдигна ръце, без да довърши с „никой не може“. В другия край на ресторанта един турист вдигна менюто, за да покаже, че са готови да поръчват.

— Извинявай, Ариех, но трябва да се хващам на работа.

— Няма проблем. И аз трябва да се връщам в участъка.

Бен Рои стана и извади портфейла си, но Георги му направи знак да го прибере.

— Заведението черпи.

— Нали ще ми кажеш, ако научиш нещо?

— Разбира се. Много поздрави на Сара. Кажи й, че се надяваме всичко да е наред с…

Потупа корема си и отиде да вземе поръчката. Бен Рои се изкачи на улицата, изпълнен със смътно разочарование, че не е успял да се добере до по-съществена информация, и с доста по-осезаемото чувство за вина, че другите като че ли мислят повече за Сара и бебето от него самия. Детето му още не беше родено, а той вече се чувстваше най-лошият баща на света.

 

 

Точно преди входа на „Свети Яков“ Арменската патриаршеска улица минава през тунел. На стената над него има засводен прозорец с решетки и мръсни стъкла, почти скрит от изсъхнали лози. Именно оттам Негово Високопреосвещенство архиепископ Армен Петросян гледаше как Бен Рои влиза в таверната. Двайсет минути по-късно го видя да излиза и продължава по улицата към полицейския участък.

Поглаждайки брада, архиепископът не откъсваше поглед от високата яка фигура, която се скри зад ъгъла в горния край на площад „Омар Ибн ал Хатаб“. Едва тогава се обърна и тръгна към главната порта на комплекса. Кимна на мъжете с каскетите в портиерната и направи знак на един от тях да излезе. Навлязоха на няколко метра в прохода и спряха до зелената дъска за обяви, където не можеха да бъдат чути от остъкленото помещение и от петимата полицаи отвън. Архиепископът се огледа, наведе се и зашепна в ухото на мъжа. Онзи кимна, оправи коженото си яке и тръгна към улицата.

— Бог да ни е на помощ — промълви архиепископът, вдигна ръка и целуна пръстена си с аметист. — И Бог да ми прости.