Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис (26)

23.

Луксор

„Окото на Хор“ пристана в разгара на следобеда. Беше в конвоя от три кораба, които дойдоха от Асуан и се наредиха един до друг на пристанището като трупа състезатели по синхронно плуване.

Халифа чакаше на кея. Веднага щом спуснаха мостчетата, той се качи на борда и тръгна да търси д-р Дигби Гърлинг, за когото Мари Дюфресне предполагаше, че може да знае нещо за загадъчния Самюел Пинскър. Откри го в салона на носа, където говореше за древноегипетската козметика пред група жени на средна възраст. Халифа остана в дъното на помещението до края на лекцията и когато слушателите започнаха да се разотиват, пристъпи напред, представи се и обясни защо е тук.

— Детектив! — прогърмя Гърлинг с плътния си глас. — Колко интригуващо! Някакво престъпление ли е станало?

В известен смисъл, отвърна Халифа и добави, че не може да разкрива подробности.

— Разбира се, разбира се. Всичко трябва да е скрито-покрито!

Англичанинът почука заговорнически носа си. Мари Дюфресне го беше нарекла балон. На Халифа повече му приличаше на круша. Презряла круша в бял ленен костюм, папийонка и сандали.

— Тук ли ще разговаряме? — попита Дигби. — Или предпочитате да идем на кърмата?

— Където ви е най-удобно — отвърна Халифа.

— Значи на кърмата. След двайсет минути тук ще има курс по кючек за средно напреднали и не искам да ни безпокоят. Истински детектив! Господи, все едно съм в роман за инспектор Морс!

Той събра бележките си, нахлупи голяма сламена шапка на главата си, махна театрално на остатъците от аудиторията си и тръгна към изхода.

— И не забравяйте за довечера, доктор Дигби! — напомни му една от жените.

— Ще бъда същински Соломон! — извика в отговор Гърлинг. — Честен, но много, много непреклонен!

Поредно театрално махване и продължиха по постланите с пътека стълби. Кикотът на жените отекваше зад тях.

— В неделя вечер има състезание за мумии — обясни англичанинът, докато се катереха. — Трийсет пияни разведени жени ще обикалят, увити в тоалетна хартия. А на мен се пада честта да избера победителката. Бедният аз!

Поклати скръбно глава и се изкачи на горната палуба. В единия край имаше малък басейн, наобиколен от хора в бански. В другия се виждаше навес с пластмасови столове под него. Корабът беше спрял в най-външната редица съдове и англичанинът се загледа замечтано към далечния, замъглен от маранята Тивански масив. После плесна с ръце, отиде при навеса, настани се в един стол и махна на Халифа да седне до него.

— И така, инспекторе — рече той. — Самюел Пинскър. Надявам се, че мога да ви бъда от помощ.

Не беше единственият надяващ се. След срещата в участъка, по време на която началник Хасани дрънка в продължение на час и половина за наближаващото откриване на музея в Долината на царете, Халифа бе прочел подробните бележки на Бен Рои. Обаждането до хотел „Розета“, където Ривка Клайнберг си беше резервирала стая, не разкри нищо повече от онова, което вече бяха казали на хората на Бен Рои. Отдел „Тежки престъпления“ на александрийската полиция не знаеше за никакви връзки между „Розета“ и трафика на хора, хакерски атаки или каквато и да било друга организирана престъпност, ако не се брои спорадичното бракониерство на омари. Концесията на „Барън“ за газовото находище в Сахара щеше да бъде една от най-големите сделки, сключвана от египетското правителство с чужда компания, ако можеше да се вярва на познат на Халифа от „Ал-Масри Ал-Юм“. Но и в този случай нямаше очевидни връзки с убийството в Йерусалим. С две думи, проучванията му не добавиха абсолютно нищо към онова, което израелците вече знаеха. Ако искаше да помогне на Бен Рои по случая — а колкото повече задълбаваше в него, толкова повече се зарибяваше, — Халифа трябваше да разбере защо Ривка Клайнберг се е интересувала от Самюел Пинскър. А откриването на това като че ли изцяло зависеше от тази среща с Дигби Гърлинг. Така че да, разчиташе много на този разговор.

— Разбрах, че сте проучвали Пинскър — започна той.

— За една скромна монография, която написах преди няколко години — потвърди англичанинът. — „Всички мъже на момчето цар — забравени членове на екипа, разкопал гробницата на Тутанкамон.“ Продадох цели двайсет и шест бройки в книжарницата на музея „Питри“. Същински бестселър по стандартите на египтологията. Пинскър фигурираше заради работата му върху ландшафта около входа на гробницата. Салах, ако обичаш!

Обръщението бе към облечения с бяло сако сервитьор, който патрулираше покрай басейна. Мъжът приближи и ги попита какво ще желаят. Халифа вдигна ръка да покаже, че не иска нищо. Гърлинг си поръча „Пимс“.

— Винаги си купувам по няколко бутилки от безмитния магазин — призна той. — Барманът Ахмед е голям специалист в приготвянето му. Много мента, в това е тайната.

Смигна, извади кърпичка и избърса челото си, по което за двете минути без климатична инсталация беше избила пот. Халифа запали цигара и се канеше да поднови разговора, но Гърлинг го изпревари.

— Странна птица е бил нашият Самюел — каза той. — Фигурира съвсем малко в книгата, но наистина направих доста проучвания за него. Разбира се, вече е напълно забравен, но навремето е бил доста важна фигура. Често си мисля дали да не събера бележките си в друга книга.

Попи за последно челото си, свали шапката и започна да си вее.

— По професия е бил инженер. Минен инженер, евреин от Манчестър, ако трябва да сме по-точни, което едва ли означава, че е от някакъв много голям род. Дошъл в Египет да инсталира система от лебедки в една фосфатна мина при Харга и останал тук като съветник на някои от археологическите експедиции в Луксор. Именно той пръв осъзнал колко важна е подходящата вентилация за по-дълбоките гробници в Долината. Ако не е бил той, досега в тях да не е останала украса. Не че това щеше да разочарова кой знае колко онези хубостници.

Той кимна към басейна, където две жени в бикини бяха яхнали двама мъже с наднормено тегло, пищяха радостно и се пръскаха с водни пистолети.

— Призивната песен на Femina Brittanicae — въздъхна Гърлинг, завъртя очи и обърна стола си така, че да не гледа към басейна.

Над рамото му Нил блещукаше като някакъв широк изумруден булевард под лъчите на следобедното слънце.

Халифа се хвана, че се взира в една баржа, която пътуваше по течението покрай западния бряг и носът й разсичаше дълбоко водата. Гласът на Гърлинг прогърмя отново.

— … в бедняшки квартал в Манчестър, нали разбирате. Син на неграмотен обущар, говорещ само идиш. Преодолял убийствена бедност и религиозна дискриминация, за да стане инженер. Блестящ ум според всички, но и труден характер. Много предизвикателно поведение и силни социалистически възгледи, което естествено не се е харесвало на повечето колонисти тук. Винаги се спречквал с хората, бил прословуто разпуснат в своя, нали се сещате… — Той направи боксьорско движение с ръце. Халифа си спомни разказа на Мари Дюфресне как Пинскър нападнал човек от Курна.

— Да, около тази история се е вдигнала врява — призна Гърлинг, когато Халифа спомена за инцидента. — Така и не намерих подробности. Знам само, че Пинскър се почувствал оскърбен от нещо, казано от човека, и го пребил. Навлякъл си доста омраза, макар че, ако трябва да сме честни, това не било характерно за него. Според повечето сведения се отнасял с огромно уважение към местните. Може би египтянинът е подхвърлил нещо за стария му навик да…

Той вдигна ръка пред устата си, сякаш пиеше.

— Или с това, или с лицето му. Външният му вид бил доста деликатна тема.

— Тъкмо се канех да ви питам за него — рече Халифа. — Лицето му било… как го наричате? Вродена деформация?

— Увреждане по рождение ли? — Гърлинг поклати глава. — Не, не, обезобразяването настъпило много по-късно. Бил доста красив млад мъж, ако може да се вярва на малкото запазени фотографии. Тъмноок, с изразени семитски черти. Обезобразяването е причинено от газ.

Халифа не разбра.

— Иприт — обясни англичанинът. — През Първата световна война. Битката при Пашендал. Пинскър бил сапьор. Водел група, копаеща под вражеските позиции. Швабите ги надушили, прокопали шахта и пуснали газ в тунела на англичаните. Изгорили горките копелета живи. Пинскър рискувал живота си, опитвайки се да запуши дупката, за да могат другите да се махнат. Бил награден с Викториански кръст, макар че си платил за него със страдания до края на дните си. Изпитвал постоянна болка. Имал нужда от алкохол и морфин само за да може да функционира. Трагична фигура в много отношения.

Халифа се съмняваше, че изнасиленото от Пинскър момиче би погледнало на него по този начин. Запази мисълта за себе си, не искаше да затъва в подробности около изнасилването. Вместо това извади ксерокопие от джоба си и насочи разговора към онзи аспект от историята, който най-вече го интересуваше — писмото на Хауърд Картър.

— Предполагам, че това не ви говори нищо, нали? — попита той, подавайки му листа.

Гърлинг си сложи отново шапката, надяна очила и зачете. Очите му се разширяваха все повече и повече.

— Къде открихте това? — попита той накрая.

— Беше в едно старо полицейско досие. Открих го преди два дни.

— Ако знаех за това писмо, щях да го включа в монографията си. Невероятно. Абсолютно невероятно.

— Имате ли представа какво означава? Споменава се, че е открил нещо.

— Е, не мога да бъда абсолютно сигурен, разбира се — каза Гърлинг и отново зачете писмото, — но съм готов да се обзаложа, че е имал предвид Лабиринта на Озирис.

Каза го с такова убеждение, че свари Халифа неподготвен. Не беше очаквал такъв директен отговор, беше се подготвил за по-дълъг разпит. Наведе се напред, обзет от любопитство, напълно забравил всичко, казано досега.

— Какво представлява този лабирин?

— Лабиринт — поправи го Гърлинг, наблягайки на последната буква. — Едно от двете чудеса на Древен Египет, кръстени от гърците с едно и също име. Едното, разбира се, е гробният комплекс на Аменемхет Трети в Хавара. Макар че по мое мнение другият обект е далеч по-интересен.

— Този лабирин някаква гробница ли е?

— Не, не — енергично поклати глава Гърлинг и увисналите му бузи се разлюляха. — Бил е мина. Мината, ако трябва да съм точен. Основният източник на злато за фараоните от Новото царство.

Трепетното любопитство се засили. Според изпратените от Бен Рои бележки Ривка Клайнберг се бе интересувала и от добива на злато.

— Никога не съм чувал за него — рече Халифа.

— И сигурно никога не бихте чули, освен ако не се интересувате конкретно от древноегипетски технологии. Честно казано, аз самият не знаех много, докато не започнах проучването върху Пинскър и прочетох някои допълнителни неща по темата. Пред Лабиринта всички други златни мини бледнеели. Съкровището на Тутанкамон, другото от Тел Баста, накитите на Аххотеп, гробницата на Джехути — вземете която искате от тези находки и има голяма вероятност да гледате злато, добито в Лабиринта. Представлявал цял подземен град, ако се вярва на Херодот.

— И Пинскър е търсил тази мина?

— Определено — заяви Гърлинг. — Тя се превърнала в нещо като фикс идея за него. Нямам представа къде е чул за Лабиринта, но почти от самото си пристигане в Египет започнал обиколки на Източната пустиня в опити да го открие. Предполагам, че това и следва да се очаква от него, все пак е бил минен инженер и тъй нататък. В архива на Джоузеф Брекън от Манчестър, който бил профсъюзен активист и стар боен другар на Пинскър, има негово писмо, в което говори надълго и нашироко за Лабиринта и колко страхотно щяло да бъде, ако го намерят. Не толкова заради самото злато, колкото заради онова, което можели да научат за минното дело в древността. В епоха, когато куцо и сакато е идвало в Египет да търси фараони и съкровища, Самюел Пинскър е искал да знае повече за пролетариата. Истински ученик на Маркс. Аха, кавалерията идва!

 

Сервитьорът се появи, носейки поднос на върха на пръстите си. Остави питието на Гърлинг и чаша леденостудена вода за Халифа, макар той да не я беше поръчвал.

— До дъно! — възкликна англичанинът. Поднесе чашата до устните си и изпи една трета от съдържанието й на един дъх, а месестата му гуша се изду като на пеликан. Халифа отпи глътка вода — вече се радваше, че са му я поднесли. След кратко мълчание Гърлинг продължи: — „Толкова дълбоки са шахтите му, толкова многобройни са галериите му, толкова смайващо сложни са те, че да пристъпиш през входа му, означава да се загубиш напълно и дори самият Дедал би се объркал.“

Гърлинг отпи още една огромна глътка и опря чашата на кръглото си шкембе.

— Това е описанието на Лабиринта от Херодот — каза той. — Или поне е парафраза на Херодот, не мога да си спомня дословно думите му. В него имало толкова много злато, че можело да се откъртва от стените с нож, сякаш си режеш парчета месо, а когато излезеш на слънце, стига да успееш да излезеш, разбира се, косата ти блестяла като запалена заради златния прах. Добрият стар Херодот изобщо не е обичал скромните описания.

Изкиска се и разбърка остатъка от напитката си със стръкчето мента. Халифа пък дръпна за последно от цигарата си.

— Разбира се, само гърците говорят за него като за лабиринт — добави Гърлинг. — Египтяните нямали подобно понятие. Те използвали малко по-прозаичното название „шемут нет уезир“, или Проходът на Озирис. Озирис, естествено, е бог на Подземното царство.

„Шемут нет уезир“ му говореше нещо, макар и смътно. Въпреки интереса си към миналото на страната, минното дело в древността не беше област, на която Халифа бе обръщал особено внимание.

— Херодот единственият източник ли е за мината? — попита той.

— Не, не, тя се споменава и на доста други места — отвърна Гърлинг и отново разбърка напитката си, след което извади стръкчето от чашата, наведе се напред и сръбна. — Определено не мога да твърдя, че съм авторитет по темата, но със сигурност има и откъс у Диодор Сицилийски. Той пише, че в апогея си мината била разработвана от десет хиляди роби и добитото от нея злато тежало повече от слон. Ако не се лъжа, имаше и няколко откъса и у Агатархид. Както и древноегипетски източници, които поради произхода си са доста по-загадъчни и открити за интерпретации.

Той пусна ментата обратно в чашата, допи питието, извади отново кърпата и попи накапаната си риза и панталони. Откъм басейна някаква жена на висок глас попита къде Дженин е сложила крема против изгаряне. По Нил пристигаше туристически катер с не особено подходящото име „Нов Титаник“.

— Разбира се, за всичко това има какви ли не мнения — каза Гърлинг, без да бъде подканван от Халифа. — Твърди се, че всичко било мит. Един вид египетско Елдорадо. Например Картър никога не е вярвал в съществуването на Лабиринта, макар че по принцип имал склонност да отхвърля всичко, което би засенчило собственото му откритие. Изворите обаче са доста категорични, поне по стандартите на онова време, а и аз смятам, че някои наскоро открити надписи хвърлят допълнителна светлина по въпроса. Разбира се, големият препъникамък е обстоятелството, че никой не е открил подобен обект. А сега излиза, че някой го е направил.

Той размаха писмото.

— Изключително. Направо изключително.

— Мислите ли, че е казвал истината? — попита Халифа.

— Не виждам причина да е лъгал. Бил е груб и нетактичен северняк, не си е падал особено по полетите на фантазията. Щом е казал, че го е намерил, лично аз бих му повярвал. Абсолютно невероятно. Имате ли нещо против да задържа копието?

— Разбира се, вземете го — каза Халифа. — Оригиналът е в кабинета ми.

— Много съм ви задължен. Наистина мисля, че трябва да се заема по-сериозно с Пинскър. Излиза, че е по-интересен, отколкото предполагах. Един вид Мелъри на египтологията.

Халифа не знаеше кого има предвид англичанинът, но предпочете да не пита. Мислите му се понесоха в друга посока, опитваше се да разбере защо израелска журналистка, работеща върху статия за трафик на хора, ще проявява интерес към откриването на древноегипетска златна мина. Не беше негова работа, случаят бе на Бен Рои, но не можеше да се сдържи. Нещо във всичко това го беше зарибило здравата. По напълно непознат досега начин…

— Знаем ли нещо повече за тази мина?

— Хммм?

Гърлинг отново четеше писмото, погълнат от собствените си мисли.

— Мината. Знаем ли нещо повече за нея?

— Както казах, едва ли мога да бъда наречен специалист в тази област. — Англичанинът сгъна писмото и го прибра в джоба на ризата си. — Силата ми открай време е била в историята на гръцко-римския свят. Несъмнено е била голяма, всички източници твърдят това. Майката на всички древноегипетски мини. И, изглежда, е разработвана през цялото Ново царство. Над петстотин години ровене и копане — ако си спомните, че дори най-дълбоките гробници в Долината на царете са били изградени само за около двайсетина години, ще получите известна представа за вероятните мащаби на това място. Разбира се, всичко е било изчерпано още в древността, но въпреки това откриването й би било невероятна сензация.

— И се е намирала някъде в Източната пустиня — каза Халифа.

— Там я поставят изворите. По-голямата част от добитото през древността злато идва от тази част на света. Или от Нубия. Разбира се, името идва от „нуб“, древноегипетската дума за злато.

Той извади кърпата си и отново започна да бърше челото си.

— Трябва да поговорите с двамата Райсули — каза след малко. — Те обикалят тази част на Египет през последните двайсет години, знаят всичко за древното минно дело.

И това име беше смътно познато на Халифа.

— Брат и сестра са, нали?

— Точно така. Забележителна двойка. Именно те откриха новите надписи, които споменах. Трябва да се обърнете към тях, ако искате да научите повече за Лабиринта. Мисля, че могат да бъдат открити в университета в Кайро.

Халифа си отбеляза да се свърже с тях. Зададе още няколко въпроса, но Гърлинг не бе в състояние да добави нищо към вече казаното и когато започна да хвърля потайни погледи към часовника си, Халифа му благодари за помощта и се ориентира към приключване на разговора.

— Надявам се, че не ви пъдя — извинително каза Гърлинг. — Просто в пет часа трябва да водя една група до Булеварда на сфинксовете, а времето напредва.

Халифа го увери, че не е нужно да се безпокои, че е научил всичко, което му трябва.

— Много хубава работа е свършена по булеварда, между другото — добави Гърлинг, докато се изправяше. — Забележително постижение. Градът е напълно преобразен. Като жител на Луксор сигурно много се гордеете.

Халифа не отговори, просто изгълта водата си и се изправи. За момент погледът му се спря върху огромен сал от уард-и-нип, носещ се в средата на реката; сива чапла беше кацнала гордо отгоре му, подобно на капитан, насочващ кораба си.

Той поклати глава и настигна англичанина.

— Сещам се за още едно нещо — каза, докато прекосяваха палубата.

— Слушам ви.

— Докато проучвахте Пинскър, случайно да сте попадали на някакви връзки между него и Израел?

Англичанинът сви вежди и отвърна:

— Сега не мога да се сетя. По времето на Пинскър Израел дори не е съществувал. Палестина е била управлявана с британски мандат. Или беше с мандат на Обществото на народите? Все не мога да запомня. Така или иначе Пинскър едва ли е стъпвал там. Бил е доста скептично настроен към ционизма. Макар че все пак е бил в Египет, така че нищо чудно и да е отскочил дотам. Но лично аз не съм чувал за подобно нещо.

Стигна до вратата и понечи да я отвори, но спря.

— Чакайте, имаше някаква негова роднина, която се е преместила там. Някъде в края на трийсетте. Братовчедка или нещо такова. Много далечна. Останала две години, простила се с илюзиите си и се върнала в Англия. Не мога да си спомня името й.

Замисли се за момент, накрая сви извинително рамене и влезе вътре. Халифа остана на прага, загледан как водораслите се носят на север към морето и бавно се въртят от течението. Запали поредната „Клеопатра“ и последва Гърлинг в кораба.

— Между другото, историята беше интригуваща — разнесе се откъм стълбите гласът на англичанина. — Древни златни мини, изчезнали археолози, мистерии в Светите земи… направо сюжет от роман. Страшно ми е любопитно да науча за какво всъщност става дума.

Халифа дръпна от цигарата си и промърмори:

— Значи ставаме двама.