Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис (23)

20.

Египет, между Луксор и Кена

Юсуф Халифа дръпна от цигарата си и се загледа през прозореца. Влакът бавно се клатушкаше на север. Покрай него се точеха кирпичени села, ниви с царевица и захарна тръстика, касапско магазинче със зловещо провесено шкембе и отрязани овчи глави. В един момент влакът спря и пред погледа на Халифа се появи група момчета, които си играеха на импровизиран сал насред напоителен канал. Той се вцепени, като едва потисна желанието да подаде глава навън и да им изкрещи да се махат от водата. Беше мъка — всяко напомняне беше мъка — и Халифа въздъхна с облекчение, когато влакът се разтресе и потегли, а сцената остана някъде назад. Дръпна за последен път от цигарата и угаси фаса в подметката си, като внимаваше да не пречи на възрастния мъж, който изпълняваше обедния си салат на пода пред него.

Във фермата на Атия нямаше нови произшествия. Халифа все още чакаше от Омар резултатите от анализа на водата, но вече започваше да приема, че началник Хасани е прав и цялото начинание е гонене на вятъра. Беше пуснал неколцина агенти да душат за изчезналите блокове талатат от Карнак и историите за дилърите на дрога в Сук, които се оказаха тъкмо това — истории. Иначе бюрото му беше чисто и тъй като началникът и повечето в участъка бяха изцяло заети с откриването на музея в Долината на царете, той беше свободен да поразрови това-онова за Бен Рои, без никой да му обръща внимание.

И това ровене се оказа неочаквано интересно.

Израелецът му беше изпратил най-общо описание на случая, с възможни връзки с компания на име „Барън Корпорейшън“. Същата „Барън Корпорейшън“, платила за музея в Долината на царете, което беше доста любопитно съвпадение.

Името Самюел Пинскър не му говореше нищо. Бен Рои му бе пратил интернет адреси във връзка с него, но в тях не се казваше почти нищо, освен че е британец, участвал е в археологическите разкопки на таванския некропол, изчезнал през 1931 г. и страдал от някакво обезобразяване на лицето. Дори драматичното откриване на трупа му през 1972 г. на дъното на отдалечена шахтова гробница в Западния масив беше предизвикало само мимолетен интерес, фокусиран най-вече върху самотната му бавна смърт. Човекът беше живял и работил в Египет и бе завършил живота си в хълмовете над Долината на царете — като се изключи това, Халифа не можеше да намери никаква връзка със случая, по който работеше Бен Рои.

Архивите на египетската полиция се оказаха по-информативни. И по-интригуващи.

Фактът, че имаше запазени записи, беше изненада. Всичко се бе случило преди много време — страшно много време от самото изчезване на Пинскър — и Халифа почти очакваше бележките по делото, ако изобщо е имало такива, отдавна да са изгубени или унищожени. За щастие маниакалността на египетската полиция в създаването на купища бумаги — нещо, което ужасно го дразнеше — в случая се оказа добре дошла. Отне му известно време да открие каквото търси, но завчера успя да постигне целта си. Двете купчини бележки, една за откриването на тялото на Пинскър и друга за изчезването му, бяха събрани в общо дело и прибрани на една лавица в архивното хранилище в Есна.

Като се движеше внимателно, за да не притесни молещия се на пода, Халифа вдигна найлоновата торба и извади папките.

Папката от 1972 г. беше по-голяма. Половината от съдържанието й бяха черно-бели фотографии — на гробницата (дълбока шахта с проста, изсечена в скалата гробна камера на дъното), на мумифицираното тяло на Пинскър, снимано in situ, на тялото върху масата за аутопсия. Имате доклад на патолог, детективски доклад, показания на двойката, открила трупа, дори доклад от някой си д-р Джефри Рийвс, експерт по архитектура на таванските гробници, в който се правеше анализ, на размерите и метода на изсичане на гробницата и се стигаше до заключение, че съоръжението датира от Новото царство, най-вероятно от Осемнайсета династия. В дъното на купчината листа имаше писмо от някоя си г-жа Яхудия Аслани от Еврейския социален комитет в Египет, с което се приемаше, поради липсата на живи роднини, комитетът да поеме разходите по погребването на тялото в гробището Басатин в Кайро. „За съжаление поради финансови затруднения не сме в състояние да осигурим изработката на надгробен паметник.“

Папката от 1931 г., която си беше истински исторически документ с пожълтели осемдесетгодишни страници, се оказа много по-оскъдна. Въпреки това именно тя привлече вниманието на Халифа.

Имаше показания от хора, които бяха познавали или са били свързани с Пинскър; най-дългото и подробното беше от жена на име Омсаид Гумсан, хазяйка на Пинскър в Ком Лола.

В нощта на изчезването си англичанинът току-що се бил върнал в Луксор след почти тримесечно отсъствие — често го правел, обясняваше жената, изчезвал за седмици и се появявал най-неочаквано, поради което тя винаги настоявала да си плаща наема предварително. Някъде през малките часове чула мотоциклета му в алеята зад къщата. Той дори не влязъл в постройката и на следващата сутрин го нямало никакъв, макар че моторът още бил там и торбата на багажника била с разкопчани ремъци. Свикнала с постоянните му изчезвания и появявания, жената нямало да обърне особено внимание, но тази сутрин, неясно и за самата нея защо, имала чувството, че се е случила трагедия. Споделила с брат си, който пък се свързал с полицията.

Другите показания бяха по-кратки и не така информативни, макар че един мъж — Мохамед ел Бадри от Шейх Абд ал Курна — твърдеше, че е видял Пинскър, най-вероятно пиян като свиня, да върви към хълмовете и да отпива от бутилка. Имаше фотография на мотора на англичанина, копие от афиш с молба всеки, който знае нещо, да се свърже с полицията или със старейшината на селото си, както и телеграма от Върховния британски комисар сър Пърси Лорейн, призоваваща властите в Луксор да направят всичко по силите си да открият мистър Пинскър.

Всичко това беше много интересно. Но документът, който накара сърцето на Халифа да се разтупти бясно, беше скрит в един джоб на гърба на папката. Две страници, изписани на ръка от колега археолог на Пинскър, съпроводени от скеч на изчезналия — просто и същевременно внушително изображение на облечена в кожа фигура с лице, скрито зад някаква маска — и подписано с име, което беше повече от познато на Халифа: Хауърд Картър.

Отвори папката, извади писмото и го прочете за десети път, като се дръпна настрани, когато възрастният мъж завърши молитвата си и седна на мястото до него.

Елват ел Дибан

Луксор 14 септември 1931 г.

„Уважаеми кап. Сюлейман,

Във връзка с Вашето запитване относно мистър Самюел Пинскър, надявам се, че описаното по-долу ще Ви бъде от полза.

В нощта на изчезването на мистър Пинскър, на 12 септември, аз се оттеглих рано след вечеря с мисис Нюбъри, Лукас, Календър и Бъртън.

Малко преди десет бях събуден от мотоциклет, приближаващ откъм Дра Абу ел Нага. Скоро след това се чу чукане на външната врата, съпроводено от гласа на мистър Пинскър. Изглеждаше много пиян и крещеше несвързано пълни дивотии от рода на «Открих го, Картър» и «Цели километри». Безобразието продължи няколко минути, след което му извиках да се маха и той си замина. Не разговаряхме лице в лице.

Познавам мистър Пинскър от три години, като миналата година той работи известно време с мен и мистър Календър по укрепването на входа на гробницата на Тутанкамон. Доколкото зная, той е бил и съветник на мистър Уинлок в Деир ел Бахри, както и на мосю Шеврие в Карнак.

Макар да не обичам да бъда буден по този начин, не тая лоши чувства към мистър Пинскър и се надявам той да бъде открит в най-скоро време и в добро здраве.

Ако мога да ви бъда полезен с каквото и да било и т.н.

Искрено Ваш, Хауърд Картър“

— Тескере.

Без да вдига глава, Халифа извади полицейската си значка и я показа. Кондукторът я погледна, изсумтя и продължи нататък. Халифа продължаваше да се взира в документа, без да обръща внимание на подозрителните погледи, които значката му предизвика у останалите пътници.

Оригинално писмо на Картър — човек не попадаше всеки ден на подобно нещо, особено с рисунка от ръката на великия археолог. Споменаването на други разкопвачи от онова време го правеше двойно по-интересно и предлагаше бегъл поглед към златната епоха на археологическите открития в Египет. Когато Халифа съобщи на куратора на Дома на Картър на западния бряг за находката, онзи едва не се втурна по жицата на телефона към него, толкова много искаше да се добере до документа.

Освен с историческото си значение, писмото беше заинтригувало Халифа най-вече с думите, които Пинскър изкрещял пред къщата на Картър в нощта на изчезването си. „Открих го, Картър. Цели километри.“ Какво означаваше това?

Отначало си помисли, че може би Пинскър говори за гробното съоръжение, в което бе намерил края си — неизвестна дотогава шахтова гробница от XVIII династия, макар и празна, несъмнено би била повод за вълнение. Може би Пинскър беше намерил шахтата и бе слязъл до дома на Картър, за да се изфука с откритието си. После се е върнал сред хълмовете и, както бил пиян, паднал в дупката. Англичанинът обаче говореше за загадъчно нещо или място, дълго „цели километри“, а това със сигурност не отговаряше на скромното съоръжение от полицейските снимки. Може би бе някакво пиянско преувеличение? Възможно, макар че „цели километри“ изглеждаше доста неподходяща хипербола. Халифа беше споделил това с куратора, но той не бе в състояние да му помогне — дори не беше чувал за Самюел Пинскър. Старият му приятел и ментор професор Мохамед ал Хабиби от музея в Кайро обаче беше чувал за него. И все пак не можа да хвърли повече светлина върху мистерията. А самият Картър бе мъртъв от 1939 г., така че нямаше как да му предложи някакво обяснение.

„Открих го, Картър. Цели километри.“

Дали това не беше връзката със случая на Бен Рои? Причината мъртвата журналистка да се е интересувала от Самюел Пинскър? Или това бе поредното гонене на вятъра, като историята с отровените кладенци на коптите? Нямаше представа. Трябваше да поговори и с други хора. Като Мари Дюфресне. Тя знаеше всичко за този период.

Това обаче можеше да почака. За момента беше намислил друго. Хвърли последен поглед на писмото, прибра го внимателно в джоба, затвори папката от 1931 г. и отвори по-късната.

Писмото за гробището Басатин естествено привлече вниманието му — Пинскър беше евреин и това предполагаше някаква поне смътна връзка с Израел. Но не това събуди интереса му. Извади тестето фотографии и ги прегледа, докато не намери една от дъното на шахтовата гробница — прашен правоъгълник в камъка, наполовина скрит от клони и вейки.

Клони и вейки. Клоните и вейките не се връзваха.

Именно затова пътуваше към Кена. Защото, ако действащите лица от 1931 г. бяха отдавна мъртви и погребани, някои от 1972 г. все още бяха тук. В това число и Ибрахим Садек, бивш началник на полицията в Луксор и човекът, който бе водил разследването след намирането на мумифицирания труп на Самюел Пинскър. Садек може би щеше да му даде отговор на някои въпроси.

Загледа се в снимката. Докато влакът минаваше покрай пушещата грамада на хартиената фабрика в Кена, върна фотографията в папката и се облегна назад. Продавач на казаб шукер си пробиваше път през наблъсканите във вагона пътници и рекламираше стоката си, вдигнал високо поднос с фунийки нерафинирана захар. Един мъж в костюм му махна да приближи, купи една фунийка и я подаде на момчето до него. Синът му, предположи Халифа, ако можеше да се съди по начина, по който мъжът прегърна детето през раменете. Момчето се гушна в него, опита от сладкиша и го поднесе на баща си да отхапе. Двамата дори не подозираха колко поразително важно е подобно общуване. Халифа ги погледа, избърса очи и се извърна.

Всяко напомняне беше такава мъка…

 

 

Израел, между Йерусалим и Тел Авив

Бен Рои също беше в движение, в неговия случай — с автомобил. Пътуваше отново на запад по шосе 1, през Юдейските възвишения към крайбрежната равнина и морето.

Петте дни бяха обезкуражаващи.

Да се каже, че разследването е забуксувало, щеше да е прекалено песимистично, но пък и не можеше да се каже, че набира скорост. По-скоро пълзеше. А след като пресата беше надушила историята — първоначалната им сдържаност се оказа само временна, затишие пред буря, — натискът за резултати беше станал неописуем. Леа Шалев бе викана по два пъти на ден да се отчита пред командир Гал и главен суперинтендант Баум — доста неприятно изживяване, като се има предвид, че нямаше какво толкова да им докладва. Преди два дни Баум беше стигнал дотам да предположи, че тя е неподходяща за подобен случай от първостепенна важност и може би той лично трябва да се заеме с ръководенето му. Гал обаче се беше застъпил за нея, макар подкрепата му да не беше безусловна: „Искам по-голямо раздвижване, Леа, и то бързо. Имаш седмица. Ако дотогава не сме се доближили до извършителя, ще се наложи да преразгледаме ситуацията.“

Естествено всичко това създаде напрегната работна атмосфера. Двойно по-напрегната, тъй като разследването на второто убийство, онова с наръгания йешива студент, също буксуваше. През деветте си години в участъка Бен Рои нито веднъж не беше заварвал мястото толкова напрегнато. Приличаше на парен котел, готов да гръмне всеки момент. Честно казано, радваше се, че се маха за целия ден.

Натисна клаксона и зави, за да изпревари автовлак, който караше два танка „Меркава“ към брега. После се върна в средното платно, обади се набързо на Сара — през нощта й беше лошо и той искаше да се увери, че всичко е наред — и отпи от блудкавото хладко кафе, което си бе купил от една бензиностанция няколко километра по-нагоре. По „Кол Ха Дерех“ песента „Тя е мъртва“ на „Пълп“ се смени с парчето „В търсене на отговори“ на някаква американска певица на име Сюзан Тедеши. По дяволите, дори проклетото радио сякаш се беше посветило на случая!

Все още действаха в три посоки. Юри Пинкас продължаваше да работи върху руснаците и заселниците от Хеврон, като обсегът му се беше разширил и включваше всички смъртни заплахи, които Клайнберг беше получавала през журналистическата си кариера. Амос Намир все така душеше арменската следа и пускаше вестта за момичето Восги, което явно беше свързано с арменците, да, двамата не напредваха особено. Всъщност изобщо не напредваха.

Самият Бен Рои още си проправяше път през плетеницата улики и контра улики от последните занимания на Клайнберг. Секс трафикът, Египет, „Барън“, „Немезида в действие“ — всички те още бяха в играта, макар да не бе ясно каква точно е ролята им и каква е връзката помежду им, ако изобщо имаше такава. Засега не се бе доближил до отговорите.

Ако трябваше да е честен, все пак имаше известен напредък. Дов Зиски, който с всеки ден ставаше все по-незаменим, беше открил две интересни подробности.

Едната бе свързана с планираното пътуване на Ривка Клайнберг в Египет. Оказа се, че тя не само си е запазила билет за полета до Александрия в нощта на убийството й, но е имала и резервация за евтин хотел в Розета, малко градче на шейсет километра от града. Оставаше си загадка какво е смятала да прави там, но явно е нямало да продължи дълго. Резервацията беше само за една нощ, след което е щяла да вземе обратния полет до Тел Авив.

Другата подробност се отнасяше за вездесъщата „Барън Корпорейшън“. Зиски бе поразровил и бе успял да открие арменска връзка, макар и стара. През 80-те „Барън“, чрез подизпълнителя си ЗРЕ („Златни разработки Ереван“) се бяха сдобили с контролен пакет акции в голяма открита златна мина в източната част на страната, на границата с Азербайджан. Спорове около лицензите с арменското правителство бяха накарали „Барън“ да се оттегли през 1991 г., но въпреки всичко това си оставаше интригуваща и потенциално важна връзка.

Имаше и други развития, сред които (отново благодарение на Зиски, който беше забелязал информацията в интернет) поредната акция на „Немезида“ срещу „Барън“, този път хакерска атака срещу мрежата на компанията.

Засега най-обещаващата нова следа обаче беше откри, та от самия Бен Рои — донякъде за негово облекчение, тъй като сякаш напоследък Зиски вършеше повечето работа.

В приюта „Хофеш“ Мая Хилел бе споменала сводник на име Генадий Кременко. Имигрант от Украйна, Кременко (заедно с жена си и двамата си сина) беше сред основните играчи с проститутки в Тел Авив, като използваше момичета, вкарани от Египет през Синай. Според Хилел Ривка Клайнберг беше проявила особен интерес към този маршрут и тъй като по всичко личеше, че Кременко държи монопола, Бен Рои реши да го провери по-подробно.

Кременко беше арестуван преди два месеца и в момента се намираше в затвора Абу Кабир, в съседство с Националния център по съдебна медицина в южната част на Тел Авив. Бен Рои се свърза с отряд „Трафик на хора“ от отдел „Организирана престъпност“ и те му пратиха копие от всичко, с което разполагаха, а то се оказа доста. Кременко въртеше около стотина момичета, най-вече от Източна Европа, макар напоследък да навлизаше сериозно в бизнеса с азиатки и африканки. Работеха на групи по две или три в пръснати из града апартаменти — сред които няколко в Неве Шаанан — и рекламираха услугите си чрез интернет и визитни картички, оставяни в пощенски кутии и под чистачките на автомобили. Всяко тяхно движение се следеше от мрежа охранители и сутеньори. Насаденият страх беше толкова голям, че въпреки всичките си ресурси и гаранции за сигурност „Организирана престъпност“ не можеха да намерят нито едно момиче, склонно да свидетелства срещу Кременко. Именно поради това, въпреки купищата косвени доказателства, прокуратурата беше решила, че най-добрият начин да го тикне зад решетките по обвинения за укриване на данъци и пране на пари, а не за трафик на хора и обогатяване по неморален начин.

За синайската операция на Кременко, която представляваше интерес за Бен Рои, досиетата не съдържаха почти нищо. Момичетата бяха наемани в родните им страни, пращани в Египет и прехвърляни през границата от бедуини. Същото, което му беше казала и Хилел.

Като че ли беше попаднал в задънена улица. Но точно тогава се случи един от онези щастливи обрати, които бяха в състояние да преобърнат цялото разследване. Той имаше човек в Абу Кабир, бивш полицай, станал по-късно надзирател. Надзирателите бяха информирани хора и Бен Рои реши да се свърже с него и да го поразпита. Току-виж се появило нещо интересно.

И ето че наистина се появи.

Оказа се, че преди осемнайсет дни Генадий Кременко е имал посетител. Жена. И не коя да е, а Ривка Клайнберг.

Затова сега пътуваше към Абу Кабир, за да побъбри с човека, когото наричаха Училищния директор заради възрастта на някои от момичетата му. Бен Рои хвърли поглед към купчината торби на съседната седалка, изпревари поредния автовлак и вдигна над сто и двайсет километра в час. Бяха му разрешили да се срещне с Кременко само за един час и не искаше да закъснява.

 

 

Египет

За разлика от намиращия се на шейсет километра на юг Луксор, градчето Кена, кацнало на завоя на Нил, откъдето идваше и името му, не беше направило много отстъпки за чуждестранните посетители. Нямаше скъпи хотели и ресторанти, предлагащи риба с пържени картофи и английски закуски, всички знаци бяха само на арабски. В градчето почти не се появяваха туристи, а малкото, които все пак идваха, обикновено разглеждаха храма на Хатор в Дендера от другата страна на Нил и се намираха под засилена полицейска охрана. През 90-те „Ал Гамаа ал Исламия“ бяха извършили няколко атентата в района и никой не искаше да рискува.

Ибрахим Садек живееше в квартал край реката, на пет минути от центъра. Уреждането на срещата не беше лесно — бившият полицейски началник държеше на уединеността си и не обичаше посетители. Молбата на Халифа да обсъдят случая „Пинскър“ обаче го беше заинтригувала и след малко увещания той се съгласил да му даде аудиенция стига да е кратка. Халифа се обади предварително веднага щом слезе от влака, и бе пуснат в жилищния блок секунди след като натисна звънеца. Садек го очакваше пред вратата на апартамента си — висок, слаб саиди с късо подстриган, сива коса, златни очи и развалени зъби. Двамата се ръкуваха, размениха обичайните любезности и влязоха вътре.

Садек беше служил преди времето на Халифа. Халифа го беше мяркал на два пъти при официални случаи, но никога не бе разговарял с него. Знаеше обаче репутацията му. Садек беше труден човек. Не като началник Хасани и предшественика му Ехаб Али Махфуз. Те бяха трудни предимно във физически смисъл, с юмруците си. Садек беше по-скоро човек на ума, интригант и манипулатор. Докато Хасани и Махфуз, без да се замислят, запретваха ръкави и се заемаха със заподозрения, Садек предпочиташе да се спотайва в сенките и да подръпва струните, докато други си цапат ръцете. И полицаи, и цивилни се бяха страхували от него. Носеха се слухове, че по негово време държавните мъчители са нямали нито миг почивка.

Домакинът въведе Халифа в дневната — спартански обзаведена, спретната, функционална, — където им бе поднесен чай от добре облечена жена, вероятно съпругата на Садек. След като тя излезе, бившият началник се облегна в стола си и сложи чашата на коляното си. В стаята се чуваше тихият шепот на климатик; от кухнята се чуваше пукането на електрически уред за избиване на мухи. Халифа намери звука за смущаващ. Беше чувал, че електричеството е било едно от любимите средства за разпит на Садек.

— Е, инспекторе, значи се интересувате от човека без лице.

Без общи приказки, направо по същество, с едва доловимо ударение върху „инспекторе“, колкото да напомни на Халифа мястото му в йерархията. Налагаше се да внимава. Не беше разумно да се изпречва на пътя на Садек, дори и да беше пенсионер.

— Вие сте водили разследването — започна Халифа и извади по-късното досие от найлоновата торба. — Просто исках да изясня някои неща.

— Четирийсет години след събитието?

— Един приятел спомена за случая. Реших да погледна. Просто личен интерес.

Реши, че е по-добре да не споменава Бен Рои. Беше чувал, че братът на Садек е бил пленен от израелците в Рамаданската война през 1973 г., така че домакинът му едва ли би се съгласил да помага на техен детектив, било то и индиректно. Садек се взираше в него. Очите му бяха като на влечуго, сякаш не мигаха. За момент изглеждаше, че ще поиска повече подробности. За облекчение на Халифа обаче гой остави чая си и протегна ръка.

— Покажете.

Халифа се наведе и му подаде папката. Садек сложи очила и я отвори.

— Отдавна не бях виждал това — промърмори той, докато прелистваше съдържанието. — Първият ми случай, след като ме направиха старши инспектор. Доста паметно начало.

Извади една фотография и я вдигна към светлината. Тялото на Пинскър седеше облегнато в задния ъгъл на гробната камера, мумифицирано от сухия пустинен въздух. Главата беше отметната назад, кожата бе съсухрена и неестествено опъната, сякаш скелетът бе увит в мръсна опаковъчна хартия. В едната си ръка държеше кожена маска с ремъци и катарами; на мястото на лицето му имаше само равна повърхност, съвсем гладка, ако не се броят двете малки дупки на очите, лишената от устни цепка на устата и лека издутина в средата, която трябваше да е нос.

— Красавец — изсумтя Садек и върна снимката в папката. — Виждал съм доста грозни мъртъвци през годините, но този… предполагам, че сте прегледали доклада от аутопсията.

Халифа наистина го беше прегледал. Доста неприятно четиво. Освен че си беше счупил двата крака, дясната ръка и три ребра при падането в шахтата, Пинскър също така бе спукал далак и беше получил сериозни разкъсвания по тила. Въпреки раните си някак беше успял да оцелее, тъй като бе изпълзял в камерата и беше направил груби шини за счупените си крайници и превръзка на главата. Въпреки че възрастта и състоянието на тялото не позволяваха категорични заключения, според патолога англичанинът е останал жив най-малко два или три дни, преди да умре от обезводняване, загуба на кръв и вътрешни травми. Краят му определено не е бил безболезнен.

Садек затвори папката и свали очилата.

— И какви неща искате да изясните?

— Свързани са предимно с показанията на жената — отвърна Халифа и взе папката. — Въпросната мисис…

Прелисти бележките си и намери името.

— … Бауърс. В показанията й има неща, които не разбирам.

Садек вдигна чашата си, отпи и му даде знак да продължи.

— Според разказа й тя се разхождала из хълмовете със съпруга си и спряла да…

Отново се консултира с бележките си, за да цитира дословно.

— „Да свърши онова, което трябва да свърши една дама“, което вероятно означава…

— Да се изпикае.

— Именно. Изгубила опора, подхлъзнала се, затъркаляла се назад по склона и паднала в шахтата.

Погледна Садек, който кимна леко, за да покаже, че хронологията е вярна.

— Освен това казва, че не е забелязала шахтата, защото била покрита с клони.

Този път Садек не кимна, а само се загледа в Халифа. В ъгъла на устните му заигра едва доловима усмивка.

— Вие сте снели показанията й, нали? В деня на инцидента, след като я откарали с хеликоптер до болницата в Луксор.

— Доколкото помня, да.

— Знам, че е било отдавна, но помните ли в какво състояние беше? Имаше ли сътресение, беше ли объркана?

— Тя беше хауагая. Доколкото имам опит с тях, всичките са объркани.

Халифа се усмихна на шегата.

— Имам предвид…

— Много добре знам какво имате предвид. — Устните на Садек се извиха още мъничко, усмивката стана по-явна, сякаш четеше мислите на Халифа и това го забавляваше. — И не, жената изобщо не изглеждаше объркана. Тъкмо обратно, беше доста на себе си, като се има предвид, че преди малко бе паднала в шестметрова дупка и беше открила мъртвец на дъното й.

— Значи е била категорична за клоните, че са покривали шахтата?

— И още как. Абсолютно категорична.

— Именно това не разбирам. Щом клоните са били върху шахтата…

Не довърши. Садек вдигна ръка, за да го накара да замълчи. Вече се усмихваше широко, макар очите му да бяха като от стомана — доста изнервяща комбинация, сякаш част от него се радваше на Халифа, а друга го предупреждаваше. От кухнята се чу пукот — поредната муха беше срещнала смъртта си.

— Казаха, че сте схватлив — след кратка пауза каза той.

— Моля?

— Хасани, Махфуз. И други, с които разговарях. Един от най-острите умове в полицията. Виждате неща, които другите не забелязват.

Остави чашата си и постави ръце върху облегалките на стола си. Пръстите му се извиха около дървените краища, оформени като скарабеи. Халифа забеляза, че ноктите на палците му са много по-дълги от тези на другите пръсти, сякаш си ги пускаше нарочно.

— А също и непокорен, доколкото разбрах. Нещо, което нямаше да ви се размине по мое време. Тогава никой не се осмеляваше да не се подчини.

Усмивката му се стегна, очите му станаха по-студени. Халифа се размърда в стола си. Не знаеше какво означава всичко това. Питаше се дали не е направил някаква грешка. Нещата в Египет може и да се променяха, но въпреки това трябваше да си отваряш очите на четири, особено в компанията на скорпиони като Садек. Отново настъпи неловко мълчание. После, за негова изненада, бившият началник вдигна ръце и бавно запляска, сякаш го аплодираше.

— Много добре, инспекторе. Дори професорът, който изследва гробницата, не забеляза проблема с клоните. Аз обаче го забелязах. А сега и вие. Много добре.

Върна ръцете си върху облегалките и левият му показалец започна да почуква по дървото. Откъм антрето се чу изщракване, външната врата се отвори и затвори. Вероятно жена му беше излязла.

— Веднага щом онази хауагая ми каза за клоните, разбрах, че нещо не е наред. Отначало и аз като вас си помислих, че е била объркана и не си спомня точно. Тя обаче беше непреклонна. Шахтата била покрита с клони. Което означаваше, че те са се озовали там след падането на Пинскър, иначе той щеше да ги бутне. И тъй като на десет километра от мястото не растат дървета, значи някой нарочно ги беше отнесъл там. Имаше възможни обяснения, но най-очевидното бе, че някой е искал или гробницата, или Пинскър да не бъдат открити. А очевидното обяснение на това е, че…

— Падането на Пинскър не е било нещастен случай.

Садек отново плесна бавно с ръце. Явно питането на Бен Рои се оказваше далеч не толкова рутинно, колкото бяха очаквали.

— За това в доклада ви не се споменава нищо — рече Халифа.

— Предвид обстоятелствата реших, че е по-добре да се изразявам по-просто.

— Но този човек е бил убит.

— Това е един начин да се гледа на случая.

— Има ли други?

— Винаги има друг начин да се погледне на нещата, инспекторе. Ако съм научил нещо през четирийсетте си години в полицията, то е, че нищо не е абсолютно ясно и еднозначно.

Той отново отпи от чая и погледна Халифа в очите, сякаш го предизвикваше да оспори думите му. Халифа и преди си бе имал вземане-даване с хора като Садек — всъщност през цялата му кариера — и знаеше кога е време да натисне и кога да си затрае. Сега бе време за второто. Седяха мълчаливо, Халифа местеше крака, Садек отпивате от чая си. Накрая бившият началник кимна, пресуши чашата си и я остави.

— Личен интерес, казвате?

— Да, господине.

— Сигурен ли сте?

Садек прикова Халифа с твърдия си поглед.

— Сигурен съм.

— В такъв случай не виждам причина да ви държа на тъмно. В края на краищата беше отдавна. И по свой начин правосъдието беше раздадено.

Той посочи найлоновата торба в краката на Халифа.

— Предполагам, че вътре е делото за изчезването на Пинскър?

Халифа потвърди. Садек му направи знак да му го подаде.

— Идентифицирахме тялото на Пинскър доста бързо — каза той, като отново си сложи очилата и прелисти съдържанието на папката. — Не носеше никакви лични документи, но хората рядко забравят подобно лице. Имаше доста курнави, които го помнеха, дори след четирийсет години. След като научихме името му, останалото беше лесно — просто трябваше да изровим бележките около изчезването му. И след като ги изровихме, не ни отне много време да стигнем до дъното на нещата.

Садек извади един лист от папката и го подаде на Халифа. Това бяха показанията на мъж, който твърдеше, че е видял пияния Пинскър да се изкачва по Тиванските възвишения. Мохамед ел Бадри от Шейх Абд ал Курна.

— Познавах хора от Ел Бадри — каза Садек. — Лоши хора, все създаваха неприятности. Старият Мохамед още беше жив. Прибрахме го, понатиснахме го. Беше корав орех, но накрая се разприказва. Всички го правят.

Той прибра листа в папката.

— Оказа се, че Пинскър изнасилил сестра му. Момиче на име Иман. Сляпо, нямало дори двайсет. Замъкнал я при реката, понабил я, направил си кефа. Тя се е съпротивлявала, опитвала се е да се освободи, но той бил твърде силен за нея. Не бих повярвал на нито думичка от човек от онова село, но Мохамед имаше очевидец, който потвърди историята. Местен човек, уважаван. Бил хлапе по онова време, излязъл да лови риба през нощта, когато се случило. Чул плача на момичето, видял всичко. Разказал на жителите на Ел Бадри, на Мохамед и двамата му братя… Е, годината е била трийсет и първа, хората не са забравили старите порядки. А вие знаете какви хора са фелахите. Горди. Правят нещата по техния си начин.

Садек свали очилата, сгъна ги и ги постави на масичката до празната си чаша.

— Не одобрявам саморазправата — каза той. — Ако се беше случило по мое време, щях да се разправя с извършителите по друг начин, но оттогава бяха изминали четирийсет години. Двама от тримата братя бяха мъртви. Мохамед също наближаваше осемдесет и краят му се виждаше. Пинскър нямаше живи роднини, или поне не успяхме да открием такива. Никой нямаше полза да започнем отварянето на стари рани. Достатъчно лошо беше, че момичето е било насилено. Защо да напомняме на всички за срама й? По-добре беше просто да оставим нещата. Наредих да набият стареца, за да има обеца на ухото, и това беше всичко. Случаят беше закрит. И така ще си остане.

Той погледна замислено папката, после рязко я затвори и я подаде на Халифа.

— Мисля, че това изяснява нещата.

Халифа се наведе и взе папката. Странно, но историята не го развълнува. Изнасилването, естествено, беше шокиращо — момичето е било на годините на дъщеря му Бата. При това сляпо. Колкото обаче до участта на Пинскър… Преди година щеше да остане ужасен от онова, което го е сполетяло. Линчуващи тълпи, хора, които поемат закона в собствените си ръце — това бяха неща, от които се дърпаше инстинктивно, колкото и ужасно да бе престъплението. Напоследък обаче моралният му компас не беше така категоричен. Пинскър бе умрял от ужасна смърт, но пък и беше извършил ужасно нещо. Както каза Садек, нещата не бяха абсолютно ясни и еднозначни. Вече нищо не беше ясно и еднозначно. Нищо не беше сигурно, нямаше бяло и черно. Животът бе станал… непроницаемо сив.

Побутна папките в скута си, като се питаше какво общо има всичко това — ако изобщо имаше нещо общо — с жената, удушена в някаква църква в Ал Кудс. Не можеше да види явна връзка — две убийства, разделени от осемдесет години, различни националности, дори различни страни.

— Няма подозрения за религиозен момент в убийството, нали? — попита той в опит да напипа някаква връзка.

— Това, че Пинскър е бил евреин и така нататък.

Садек го изгледа.

— Момиче е било бито, изнасилено, почти убито. Сляпо момиче. Мисля, че това е достатъчен мотив и без да се намесва религията. Пък и е станало преди иакба. По онова време не сме имали толкова много против евреите.

Външната врата отново щракна, чу се шумолене на хартиени торби. Садек вдигна глава и си погледна часовника. Явно смяташе, че е казал всичко и е време да приключват.

— Имате ли представа какво се е случило с личните вещи на Пинскър? — попита Халифа, преди да му покажат изхода.

Садек изсумтя нетърпеливо.

— Доколкото си спомням, всичко открито беше заровено с Пинскър в Кайро. Не беше много. Само дрехите му и онази негова маска.

— Никакви документи? Писма?

Пръстите на домакина забарабаниха по дървените скарабеи на облегалките.

— Няма документи — рязко отвърна той. — А сега, ако обичате…

— А вещите му от трийсет и първа година? Имате ли представа какво е станало с тях?

Пръстите на Садек престанаха да барабанят и се свиха около краищата на облегалките.

— Нямам абсолютно никаква представа. И в Нил може да са ги изхвърлили. Оттогава са минали осемдесет години и не е важно.

— Още чай? — разнесе се гласът на жена му от кухнята.

— Няма да е необходимо — извика й в отговор Садек. — Приключваме. Нали?

Беше твърдение, а не въпрос. Край на гратиса. Халифа кимна, благодари на стареца за отделеното време, прибра папките в торбата и стана. Садек го изпрати в коридора.

— Вземате много насериозно личните си интереси, инспекторе — каза той, когато спряха при вратата. — Нямам нищо против полицаите да проявяват инициатива, но тя трябва да се прилага целесъобразно. Може би трябва да поговоря с Хасани. Ще му кажа да ви натовари с някаква подходяща задача.

Отвори вратата и Халифа излезе на площадката. Беше прекрачил границата, усещаше го, не трябваше да рискува повече. Хора като Садек можеха да станат неприятни. Много неприятни.

— Един последен въпрос.

Садек го изгледа кръвнишки.

— В папката от трийсет и първа има писмо от Хауърд Картър, археолога. От него излиза, че в нощта на смъртта си Пинскър е казал на Картър, че е открил нещо. Някакъв обект или място, дълго „цели километри“. Това говори ли ви нещо?

Беше абсолютно сигурен, че старецът ще изгуби търпение. Оказа се, че греши. Садек най-неочаквано се пресегна и сложи ръка на рамото му.

— Чух за вашата трагедия, инспекторе. Моля, приемете искрените ми съболезнования. Надявам се семейството ви да е добре. И да остане добре.

Каза го така, че приличаше по-скоро на предупреждение.

— И да отговоря на въпроса ви, писмото на Картър не ми говори абсолютно нищо. А сега, ако нямате нищо против, трябва да обядвам. Лек път. Повече няма да се видим.

Той впи пръсти в рамото на Халифа, после кимна, отстъпи назад и затръшна вратата в лицето му. Отвътре се чу приглушен пукот — поредната муха се беше изпържила на електрическия убиец на насекоми.

 

 

Тел Авив, Израел

Бен Рои направи две бързи отбивки, преди да продължи за Абу Кабир.

Първата беше до приюта „Хофеш“ в Петах Тиква, за да остави играчките, които бе купил от детския магазин в Йерусалим. Не направи голямо представление, просто остави торбите на дежурния при портала и го помоли да се погрижи децата от приюта да ги получат. Човекът искаше да се обади на Мая Хилел, но Бен Рои каза, че бърза и си тръгна. Не искаше Хилел да си помисли, че се опитва да я впечатли. Или още по-лошо, че е от мекушавите.

Второто отклонение бе до центъра на Тел Авив, за да вземе Дов Зиски. Той беше в града за уикенда при някакви приятели и го беше попитал дали може да присъства на разговора. Бен Рои нямаше нищо против, макар че се зачуди защо му е на хлапето да си губи деня с боклуци като Кременко.

Зиски го чакаше пред хотел „Гранд Бийч“ на „Нордау“. Беше облегнат на една улична лампа, облечен с тесни джинси, тясна бяла тениска, сандали и слънчеви очила. Бен Рои спря до тротоара и отвори вратата.

— Да не би да ходиш в шул облечен така? — попита той, когато Зиски се качи на предната седалка, следван от дъх на афтършейв.

— Разбира се.

— Миришеш като момче под наем.

— Казват, че благовонията били угодни на носа Господен.

Зиски затръшна вратата и подаде на Бен Рои хартиена торбичка.

— Обяд.

Бен Рои подуши и се ухили.

— Казват също, че латке са угодни на носа шефски! Добро момче.

Извади една пирожка, захапа я и зави по „Ха Яркон“. Известно време пътуваха мълчаливо.

— Доста момчета под наем ли си душил? — попита Зиски.

Спогледаха се и избухнаха в смях.

 

 

Затворът „Абу Кабир“, известен също като „Яфа Хилтън“, се намираше в южния край на града, непосредствено до Националния център по съдебна медицина, където беше направена аутопсията на Ривка Клайнберг. Внушителната триетажна сграда с решетки на прозорците и голяма наблюдателна кула в единия ъгъл беше заобиколена от варосана стена с бодлива тел отгоре. Някоя чувствителна душа беше дала идеята да украси стената с теракотени скулптури в опит да й се придаде малко по-приветлив вид. За Бен Рои това си бе чиста загуба на време и пари. Затворът си е затвор, така че, ако не махнеш стената, решетките и вратите, няма как да го направиш по-весело място.

Спряха на паркинга до плъзгаща се стоманена врата. Дежурният ги пусна и се обади в основната сграда да обяви пристигането им. Две минути по-късно се появи друг надзирател и ги поведе към комплекса.

— Адам Хебер тук ли е? — попита Бен Рои, докато прекосяваха бетонния двор. Имаше предвид приятеля си, който работеше тук.

— В момента поема нощни смени — отвърна надзирателят. — Праща ви много поздрави. Каза, че се надява да се позабавлявате.

— Голяма тръпка ще бъде, сигурен съм — изсумтя Бен Рои.

Стигнаха основната сграда и оставиха яркото слънце зад себе си. Наложи се да попълнят разни формуляри, след което надзирателят ги поведе по сумрачен коридор, през вътрешния двор, покрит с мрежа отгоре, и към следващото крило. Чуваха се радиоприемници и бъбрене. Някъде над тях някой заудря с тенекиено канче по решетките. Не се виждаха никакви хора. Всеки път, когато влизаше в затвор, Бен Рои имаше изнервящото чувство, че шумовете в тях са дело не на човешки същества, а на самата сграда.

Спряха пред някаква врата и надзирателят пъхна ключ в ключалката.

— Стигнахме — каза той. — Ще ида да доведа затворника. Адвокатът му вече е тук.

Отвори вратата и се отдръпна, за да им направи място да влязат. Покрит с линолеум под, прозорец с решетки високо на стената, дървена маса с гарафа вода, картонени чашки и пепелник. От отсрещната страна на масата седеше висока, елегантно облечена жена на средна възраст. Лицето й бе някак обтегнато и изпито, сякаш чертите й бяха натъпкани в по-малко от необходимото пространство. Двамата детективи седнаха.

— Поисках неофициален разговор — каза Бен Рои, след като вратата зад тях се затвори и ключалката изщрака. — Не му е нужна юридическа консултация.

— Клиентът ми предпочита всичко да бъде прозрачно.

— Жалко, че това не се отнася и за бизнес делата му.

Жената цъкна с език и сплете пръсти. Нямаше брачна халка. Явно беше една от онези побъркани на тема кариера жени, дотолкова отдадени на каузата да измъкват боклуци като Кременко от пандиза, че нямаха време за семейство. Или това, или беше лесбийка. Така или иначе не му харесваше. Цялата й порода не му харесваше. Арогантни, безскрупулни същества, които се прибираха всеки ден у дома радостни, че са направили полицаите да изглеждат като идиоти и са помогнали на поредната гадина да излезе на улицата. Тъпа кучка.

— Надявам се всичко това да мине цивилизовано — каза тя. — Дъщеря ми има рожден ден и предпочитам да се прибера у дома в добро настроение.

Добре де, случваше се да сгреши в преценките си.

— И тъй, ето ги основните правила — продължи жената. — Клиентът ми се съгласи да отговори на въпросите ви и да ви окаже помощ в разследването, стига да е по силите му. В замяна ще искаме от вас да ограничите въпросите си в рамките на темата и тъй като господин Кременко официално не е посочен като заподозрян по вашия случай, нито е осъден за някакво друго престъпление, да се отнасяте към него с уважение и вежливост.

— Трябва ли да му сменя и пеленките?

— Пораснете, детектив. И го направете бързо, ако не искате разговорът да приключи още сега.

„Да ти го начукам, помисли си той.“

— А това е?

Тя кимна към Зиски. Бен Рои го представи.

— Молбата за разговор беше само от вас.

— Той просто присъства. Искам да го въведа в занаята. Да му покажа колко са важни уважението и вежливостта.

Тя се усмихна малко кисело.

— Добре, ще го позволя. — Записа данните на Зиски в бележника си, извади диктофон и го постави на масата. — Ще записвам разговора и записът ще бъде законно доказателство, ако решите да прекрачите границите. Освен това ще следя за времето. Мисля, че уговорката е за шейсет минути.

— Правилно мислите.

— Да се придържаме към уговорките.

Предварителните уточнения приключиха и тя се облегна назад и скръсти ръце. Някъде отдалеч се разнесе музика. Бен Рои едва устоя на изкушението да я попита дали не иска да потанцуват.

Минаха около две минути, после по коридора се чуха стъпки и ключалката изщрака. Вратата отново се отвори и субектът на разговора влезе в стаята. Адвокатката се изправи; двамата детективи останаха седнали.

Сводниците и трафикантите са с най-различни форми и размери и с различен етнически произход, но ако имаше някакъв стереотип, Генадий Кременко определено попадаше на сто процента в него. Едър мъж с наднормено тегло и оплешивяваща глава, с двойна гуша и подпухнали очи, той съчетаваше сърдечно добродушие и скрита заплаха. Беше окичен с тежки златни украшения — верижка, гривна, пръстени с плочки — и, за голямо раздразнение на Рои, тъй като това бе неговият отбор, носеше фланелка в бяло и зелено на „Макаби Хайфа“. На ръката му имаше татуировка на момиче с разтворени крака, крайниците, тялото и главата бяха запълнени със зелено мастило, а вулвата бе подчертана в розово.

— Я, колко уютно било тук — изкиска се той. Говореше със силен източноевропейски акцент. — Винаги се радвам да се срещна с нашите храбри момчета в сини униформи. Особено ако са толкова хубави.

Ухили се на Зиски, но той изобщо не реагира.

— Бих ви прегърнал и двамата, но за съжаление…

Вдигна ръцете си, които бяха закопчани.

— Не мисля, че има нужда от белезници — обади се адвокатката.

Надзирателят погледна към Бен Рои и той кимна. Белезниците бяха свалени.

— Не мога да ги виня — разсмя се Кременко, като разтриваше китките си. — Достатъчно е само да ме погледнете, за да разберете, че съм обучен убиец. Преди две години видях сметката на цял танков полк с едно изпърдяване.

Изпърпори с устни и се изкикоти.

— Мисля, че е по-добре да започваме — превзето заяви адвокатката.

Надзирателят посочи бутон на стената, с който да го извикат при нужда, след което ги остави и заключи вратата. Кременко тръгна небрежно към масата и се настани до адвокатката си.

— Да позвъня за шампанско? — попита той, кимна към бутона и отново се изкикоти.

Без да обръща внимание на думите му, адвокатката си погледна часовника, наведе се напред, включи диктофона и го плъзна по масата, за да бъде на еднакво разстояние от Кременко и Бен Рои. Назова мястото, датата, часа и имената на присъстващите в стаята, облегна се и даде знак, че разговорът може да започне.

— Само за протокола бих искал да отбележа, че по-младият детектив има наистина прекрасна кожа — изкиска се Кременко.

Зиски се усмихна и невъзмутимо сложи крак върху крак. Бен Рои извади на масата папката и започна:

— Господин Кременко, неотдавна…

— Генадий, моля. Тук всички сме приятели.

— Неотдавна сте били посетен от журналистка на име Ривка Клайнберг.

— Нима?

— Да.

— Щом казвате. Напоследък паметта ми за нищо не става. Тукашният въздух май не ми понася. Някак притъпява мозъка.

Бен Рои стисна зъби. Очертаваше се труден един час.

— Ще се опитам да опресня паметта ви, Генадий. На трийсети март госпожа Клайнберг се е обадила с молба да ви посети. Молбата ви е била предадена и вие сте се съгласили.

— Без мое знание — намеси се адвокатката.

— Причината за свиждането е отбелязана като „лична“. Госпожа Клайнберг е посетила затвора на шести юни и се е срещнала на четири очи с вас в тази стая, между един и половина и два и пет следобед.

— Не съм я чукал, уверявам ви — изсумтя Кременко.

— Сега спомняте ли си?

— Странно, но внезапно се сетих. Голяма тлъста кучка с огромни… — Той оформи гърди с ръцете си. — Неприятна гледка. Сигурно съзнанието ми е блокирало спомена.

Адвокатката седеше до него безизразна като покерджия.

— Е, след като го разблокирахме — каза Бен Рои, — ще ми кажете ли какво е правила госпожа Клайнберг тук?

Кременко сви рамене.

— Останах с впечатлението, че е самотна. Сам разбирате — тлъста, не става за чукане, годинките се трупат. Мисля, че искаше малко компания. Видяла лицето ми във вестника, помислила си, че съм свестен тип, решила да си побъбри с мен.

Бен Рои реши да поиграе по свирката му.

— И за какво точно си побъбрихте?

Кременко скръсти ръце на гърдите си, облегна се и се загледа замислено в тавана.

— Момент да помисля. Времето определено си го биваше — беше много горещо за сезона, не мислите ли — и май си спомням, че имаше някаква политическа дискусия — общински избори, ха мацав, дали Ципи Ливни ще си даде задника…

До него адвокатката се стегна и се изчерви. Кременко забеляза смущението й и се ухили.

— Майтапя се. Не разговаряхме за това.

— А стига бе — промърмори Бен Рои.

Кременко бръкна под ръкава на футболната си фланелка и извади пакет „Марлборо“. Измъкна цигара със зъби, взе пъхнатата в кутията запалка, опря лакти на масата и запали.

— Добре, стига с този цирк, да говорим сериозно — каза той и издиша дима към Зиски, който го пропъди с длан. — Жената казва, че иска да говори с мен. Нямам си представа коя е, но си викам защо пък не. Човек се отегчава на подобно място, всяко развлечение е добре дошло. Кой знае, може пък да е хубава, да даде материал за една чекия. Естествено, не даде. Приличаше на шибан самосвал. Много се разочаровах.

Издиша отново облак дим и принуди Зиски да отмести стола си няколко сантиметра назад.

— Извинявай, миличък.

— И за какво искаше да говори с вас госпожа Клайнберг? — попита отново Бен Рои.

— За това-онова.

— И по-точно?

— За бизнеса ми, за момичетата…

Адвокатката моментално се намеси.

— Мисля, че при тези обстоятелства трябва да…

Кременко вдигна пръст и тя млъкна. Дребен, почти незабележим жест, който обаче каза много на Бен Рои. Това беше човек, свикнал да му се подчиняват. Особено жени.

— Спокойно — каза той. — Тук съм, за да помогна на тези господа. Нямам какво да крия и от какво да се срамувам.

Облегна се и дръпна дълбоко от цигарата. Държеше я в самия край на филтъра, както правеха всички пандизчии. До него жената скръсти ръце и се загледа право напред със стиснати устни.

— Всички грешат, нали разбирате — каза Кременко. — Полицията, вестниците. Твърдят, че съм сутеньор и трафикант, но аз дори не знам какво означават тези думи. Аз съм най-обикновен бизнесмен. Хазяин. Единственото ми престъпление е, че съм прекалено добродушен. — Той театрално вдигна ръце. — Тези млади момичета идват в Израел, не познават никого, не говорят езика. Помагам им — осигурявам им евтини квартири, давам им пари назаем, когато закъсат, опитвам се да ги изправя на крака.

— Доколкото чувам, по-скоро ги карате да си разтварят краката — подметна Бен Рои.

Адвокатката отново подскочи.

— Още една евтина шега като тази, и разговорът…

— Леко, тигрице — разсмя се Кременко и й махна да млъкне. — Той просто се майтапи. Не мога да се обиждам всеки път, когато някой пуска шега. Нали така, Бамби?

Последното обръщение беше отправено към Зиски, който отново го пусна покрай ушите си. Хлапето запазваше хладнокръвие, трябваше да му се признае. Ако Бен Рои беше на негово място, Кременко вече щеше да има нужда от спешна стоматологична помощ.

— И сте казали това на госпожа Клайнберг? — попита той.

— Именно. Казах й, че съм като баща на момичетата. Откъде мога да знам, че вършат такива неприлични неща зад гърба ми? Мен ако питате, аз съм жертвата в случая. Жертва на собствената си доверчивост.

Поклати глава в подигравателен гняв. Бен Рои хвърли поглед към Зиски и към адвокатката, чието изражение си оставаше абсолютно безизразно. Запита се дали не я смущава, че защитава лайно като Кременко. Сигурно не. Законът е безпристрастен, сигурно щеше да възрази тя, всеки има право на защита. Може и да не го харесваше, но според нейния начин на мислене тя служеше на по-висша кауза. Според начина на мислене на Бен Рои тя беше курва точно толкова, колкото и момичетата на Кременко. Даже повече — тя имаше избор.

— Разкажете ми за египетския канал — каза той.

— Това пък какво е?

Престореният гняв се смени с престорено объркване.

— Маршрутът, по който момичетата попадат в Израел. През Синай до Негев.

— Не бих могъл да зная нищо за това.

— Казват, че вие го държите.

Кременко сви рамене.

— Хората говорят какво ли не. Казват, че вие сте абсолютни путки, но това не означава, че имате клитори на главичките си и пикаете кръв всеки месец.

Адвокатката трепна. Ако не беше толкова вбесен от Кременко, Бен Рои сигурно щеше да се развесели от смущението й.

— Госпожа Клайнберг спомена ли Египет?

— Може и да е споменавала. Ако е така, значи съм й казал същото, което току-що казах на вас.

— И по-точно?

— Че нямам абсолютно никаква представа, мамка му!

Сводникът махна нетърпеливо с ръка и гривната му издрънча. Бен Рои смени темата.

— Да се върнем на момичетата — рече той. — Госпожа Клайнберг интересуваше ли се конкретно от някое от тях? Споменавала ли е имена?

— Доколкото си спомням, не.

— Мария? Не спомена ли това име?

Кременко присви очи, сякаш се мъчеше да си спомни, после поклати глава.

— Восги? Същата реакция.

— Както обясних на дебеланата, имам много наемателки и не помня имената на всички.

— Може пък да си спомните лицето. — Бен Рои отвори папката, извади снимката на Восги и я постави на масата пред Кременко. — Тя беше ли от вашите наемателки?

Адвокатката долови сарказма и изгледа предупредително Бен Рои. Кременко или не забеляза, или предпочете да не се хваща на хорото. Взе фотографията и показно я заразглежда.

— Никога не съм я виждал — заяви той след престорено дълга пауза и му върна снимката.

— Сигурен ли сте?

— Толкова съм сигурен, колкото и че имам дупка на гъза.

— Тя е арменка. Изчезнала е от един приют преди няколко седмици.

Бен Рои пусна това, за да види дали ще има някаква реакция. Нямаше. Кременко продължаваше да го гледа с подпухналите си, розови и леко развеселени очи. Бен Рои се опита да прочете какво става зад тях, но капаците бяха плътно затворени и нищичко не успя да зърне. От друга страна, Кременко знаеше точно какво става в главата на Бен Рои и започна да се киска.

— Ловите риба, детектив. Ловите риба със счупена въдица в празно езеро и се чудите защо не кълве, мамка му.

Тромава метафора, но не много далеч от истината. Сводникът дръпна за последно от цигарата, наведе се и смачка фаса в пепелника.

— Вижте какво, ще ви помогна — заяви той. — Изглеждате ми хубава двойка… — смигна отново на Зиски, — … а аз съм добро момче, винаги гледам да се харесам. Ето как стоят нещата.

Облегна се и скръсти ръце, циците му щръкнаха между лактите и татуираната вулва на ръката му зейна към Бен Рои като възпалено око.

— С ръка на сърцето си признавам, че онази Клайнберг не ми хареса. Съгласих се да се срещна с нея, определих часа и датата, а тя вместо да благодари, се държа като надута кучка без никакви маниери. Задаваше какви ли не смахнати въпроси, направи куп неприятни инсинуации за личния ми и професионалния ми живот. Боя се, че накрая изгубих търпение и й казах да ходи да се ебе сама, защото едва ли някой би се съгласил да се жертва за нея. С две думи, направо казано, не се спогодихме. Но ако ме питате — а подозирам, че всъщност точно това ме питате — дали имам нещо общо с убийството й…

Адвокатката понечи да протестира, че това няма общо с темата, но Кременко отново й даде знак да си затваря устата.

— Ако ме питате това, то ви казвам, отново с ръка на сърцето, че нямам нищо общо. И ако смятате да твърдите обратното, по-добре да имате адски добри доказателства, иначе тази очарователна дама до мен ще ви се стовари като хиляда тона най-гъстото лайно, изсирано някога от човешки гъз.

Изгледа детективите със стиснати юмруци. Палячовското поведение изчезна като завеса, разкривайки истинската природа на човека зад нея — корав, брутален, безскрупулен. А после най-неочаквано всичко това се стопи и Кременко бе отново целият усмивки.

— Добре, след като изяснихме това, да се върнем на въпроса. — Усмихна се лъчезарно той и посегна към гарафата. — Някой иска ли да се освежи?

 

 

Разговорът продължи още четирийсет минути, но Бен Рои го водеше повърхностно. Не очакваше Кременко да му каже каквото и да било, както и стана. Украинецът беше костелив орех, отбягваше въпросите му с хладнокръвното нехайство на човек, който през целия си живот е играл на котка и мишка със закона и е повече от уверен в способността си да баламосва противника. Открито лъжеше за сводничеството и трафика, както несъмнено бе лъгал и Ривка Клайнберг. Въпросът бе не толкова какво е изкопчила тя от него, колкото какво се е надявала да научи. И за пореден път Бен Рои се убеждаваше в едно и също — момичето бе ключът към всичко. Клайнберг беше посетила Кременко ден след като беше научила за изчезването на Восги, и каквато и да беше информацията, която се е опитвала да научи, тя несъмнено бе свързана с изчезналата арменка. Била ли е Восги едно от момичетата на Кременко? Дали хората му не са я очистили, за да не и позволят да свидетелства срещу него? Дали Клайнберг не е била твърде близо до истината и това да е довело до нейното премахване? Сценарият беше доста вероятен най-вероятният от всички дотук, макар да оставаха куп въпросителни. Бен Рои отново и отново насочваше разговора в тази посока, притискаше Кременко, показваше му снимката на момичето, опитваше се да намери пролука в бронята му. Без резултат. Може би по-нататък трябваше да опита по-грубо, да прибере Кременко в участъка и да го натисне наистина здраво, но се съмняваше, че ще има полза. Както бе казал самият Кременко, той ловеше риба — прекалено много предположения, майната им на фактите. Към края на разговора украинецът имаше вид на човек, който е прекарал доста забавен следобед.

Точно на шейсетата минута, нито секунда по-късно, адвокатката обяви край на разговора. Изключи диктофона, отиде до звънеца и повика надзирателя. Кременко се облегна назад и отпусна ръка върху празния стол до него.

— За мен бе истинско удоволствие, господа — ухили се той. — По-точно, дами и господа.

И отново изгледа подигравателно Зиски.

— Ако мога да ви помогна с нещо друго, обаждайте се по всяко време. Ще остана тук още няколко седмици, след което смятам да се прибера у дома.

Той хвърли поглед към адвокатката, която имаше вид на човек, седял цял час върху кактус. Тя пристъпи обратно към стола си, видя къде е ръката на Кременко и остана права. Настъпи неловко мълчание, нарушено от звука на приближаващи стъпки. Бен Рои и Зиски станаха, ключалката изщрака и вратата се отвори. Този път надзирателят бе друг.

— Пазете се — каза Кременко, вдигна месестата си, окичена с пръстени ръка и раздвижи пръсти са сбогом. — И да се обаждате.

Бен Рои се помъчи да каже нещо ехидно, за да напусне с достойнство, но не успя да измисли нищо. Кимна на Зиски и тръгнаха към вратата. Надзирателят се дръпна, за да им стори път, но точно тогава Зиски неочаквано се обърна назад.

— Генадий, каква работа по-точно вършехте за „Барън Корпорейшън“?

Беше изстрел в тъмното, подобно на въпроса за Восги. Този път обаче Зиски свари Кременко неподготвен. Разширените очи на сводника и лекото стягане на устните показаха, че въпросът е успял да пробие защитата му и е докоснал нерв. Той обаче дойде на себе си почти незабавно.

— О, Барън? Харесвам я — изкиска се той. — Толкова е хубава. Ако бях сводник, какъвто, разбира се, не съм, сигурно щеше да ми свърши доста добра работа.

Ухили се на Зиски, вдигна ръка, облиза върха на палеца си и потърка с него татуираната вагина. Това беше само перчене. Докато вървяха обратно през затвора, Бен Рои прегърна Зиски през рамото.

— Добро момче.

 

 

Египет

Следобедът бе в разгара си, когато Халифа се върна в Луксор. В тази част на града повечето хора бяха принудени да се скрият от жегата и улиците бяха неестествено тихи и пусти. Група старци играеха сига до пресъхналия фонтан на обръщалото пред гарата, увили главите си с шалове, за да ги предпазят от слънцето. Покрита двуколка обикаляше Шария ал Махата с надеждата да намери клиент. Иначе беше пълно мъртвило. Халифа си купи кутийка „Изи Музу“ с аромат на манго, седна на стълбите на участъка и се обади по телефона. Първо у дома, за да провери как е Зейнаб — беше изкарала по-тежка нощ от обичайното и в момента спеше, наглеждана от Бата. После звънна на Мохамед Сария. Началник Хасани излязъл на пътеката на войната и оврещял всичко живо заради някакви анонимни листовки в града, обвиняващи полицията в некомпетентност и корупция. Никой не беше забелязал отсъствието на Халифа, нито го беше търсил. Явно Садек не беше изпълнил заплахата си да се обади на Хасани. Засега.

— Мохамед, ще те помоля за услуга — каза той. — Ако имаш свободно време, би ли проверил едно семейство от Стара Курна? Ел Бадри. Ако някои от тях са още живи, сигурно са преместени в Ел Тариф след разрушаването на селото.

— Нещо конкретно ли търсиш? — попита Сария.

— Историята е доста стара, но е имало трима братя и една сестра. Един от братята се казвал Мохамед, сестрата била Иман. Всички са отдавна мъртви, но ми е интересно дали имат живи роднини. Не е спешно. Когато ти се отвори свободно време.

Сария каза, че ще се заеме, и Халифа затвори. Остана на стълбите, като отпиваше от сока и гледаше как един туристически автобус обръща пред гарата. Пътниците вътре бяха пребледнели и отегчени. Накрая пресуши кутийката, метна я в кошчето и пое към западния бряг и Долината на царете. Щом някаква анонимна листовка беше успяла да отклони вниманието на всички, нищо не му пречеше да се възползва от това.

„Долината на царете“ е подвеждащо име. Древният некропол нито е запазен единствено за владетелите (тук били погребвани също царици, принцове, принцеси, благородници и царски любимци), нито е една–единствена долина. Тя обхваща две разклоняващи се уади — по-добре познатата Източна долина, където се намират всички по-важни царски гробници, в това число и тази на Тутанкамон, и по-широката Западна долина, или Долината на павианите, много по-пуст и рядко посещаван гробен коридор, който се отделя от известния си съсед недалеч от входа и се вие навътре сред хълмовете.

След като прекоси реката, Халифа се качи на стоп до паркинга за автобуси на мястото, където двете долини се разделяха. Загледа се за момент към огромната ограда, издигната край пътя, по която имаше реклами на новия музей в Източната долина. „Барън Корпорейшън, с почит към миналото и с поглед към бъдещето на Египет“ — гласеше надписът. Халифа хвърли фаса си и пое по западното разклонение на некропола.

За разлика от съседната долина, където имаше безкраен наплив на туристи, тази беше пуста и безжизнена, суров път от ослепително бял варовик, притиснат между отвесни стени и обгърнат в гъстата, задушаваща тишина на пустинята. Недалеч от входа на долината имаше барака за пазача, а малко по-нататък се виждаше по-солидна постройка с купол, служила навремето за дом на египтолога Джон Роумър. Като се изключи това и две ръждясали метални табели, посочващи гробниците на Аменхотеп III и Ехнатон, нямаше нищо друго. Само камъни, прах и тук-там по някоя драсканица по отвесните стени. Ако древните египтяни вървяха сега заедно с Халифа, едва ли щяха да забележат особена промяна в долината за всички тези хилядолетия.

Жегата забавяше крачката му и му трябваха близо четирийсет минути, за да стигне до края на клисурата. Накрая, точно когато започваше да си мисли, че е трябвало да изчака да захлади, пътеката зави надясно и свърши в дълбок естествен амфитеатър, скрит от скалните стени. Там имаше дървен навес за почивка, а до него бе отворът на гробница от XVIII династия, принадлежаща на везира Ай, станал по-късно фараон. Недалеч беше подпрян прашен мотоциклет „Ява“ и Халифа въздъхна с облекчение — не беше бил напразно целия този път.

Слезе по стъпалата до зейналия вход на гробницата, мушна глава вътре и извика в стръмно спускащия се коридор.

— Професор Дюфресне!

Отговор не последва.

— Професор Дюфресне! Тук ли сте?

Отново мълчание. После някъде отдолу се чу безтелесен глас, идващ сякаш от преизподнята:

— Юсуф Халифа, колко пъти трябва да ти казвам да ме наричаш Мари!

Халифа се усмихна.

— Слушам, професоре.

Чу се слабо ехо от изкачващи се стъпки и далеч долу се появи глава. Всичко под шията беше скрито от стръмния наклон на коридора.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Исках да ви задам един въпрос.

— Явно трябва да е много важен.

— Да сляза ли долу?

— Не, така или иначе излизах. Жаден ли си?

— Ужасно.

— Значи си късметлия. Имам термос студена лимонада. Добрата стара Мари Дюфресне.

— Момент — извика тя и отново изчезна някъде долу. Халифа се върна при навеса. След няколко минути на входа на гробницата се появи висока жена с посивяла коса. Беше с джинси, жълто-кафява риза и бяла кърпа на врата. Жената махна приветливо и тръгна нагоре към него. Движеше се изненадващо бързо за възрастта си — вече наближаваше деветдесетте. Халифа стана и двамата се здрависаха.

— Как си, красавецо?

— Добре, хамдулилла. А вие?

— Адски добре за стара кранта като мен. А Зейнаб?

— Тя… също е добре.

Жената го погледна в очите. Усети, че е по-добре да не задълбава в тази посока, потърка приятелски ръката му и вдигна термоса.

— Глътка?

— Помислих си, че така и няма да ми предложите.

Седнаха, тя отвори термоса и му наля чаша. После сипа и на себе си и се чукнаха.

— Радвам се да те видя, Юсуф.

— И аз вас, докторе.

Тя го изгледа.

— Мари — поправи се той, пренебрегвайки естествената си склонност да се обръща почтително към по-възрастните и високопоставените. Тя кимна одобрително и отпи от лимонадата.

Мари Дюфресне, или „ая доктора амерканая“, както беше известна за всеки в Луксор, беше живо изкопаемо.

Последната оцеляла връзка с отдавна отминалата златна епоха на египетската археология. Баща й Алън Дюфресне бил консерватор и дошъл тук в края на 20-те, за да работи с великия Хърбърт Уинлок. Довел със себе си жена си и дъщеря си, и като се изключи краткото връщане до Харвард за защитата на доктората си, Мари бе останала в Египет. Уинлок, Хауърд Картър, Флиндърс Питри, Джон Пендълбъри, Мохамед Гонеим — беше ги познавала всички. Група знаменитости, чийто заслужил член бе и самата тя. Според всеобщото признание Мари Дюфресне беше най-добрият археолог чертожник, работил някога в Египет. Говореше се, че дори прочутият с арогантността си Захи Хауас изпитва благоговение към нея.

— Как върви работата? — попита Халифа, като пресуши чашата си на един дъх и не отказа втора.

— Бавно — отвърна тя. — Както и би трябвало. Светът се движи прекалено бързо за моя вкус.

През последното десетилетие, Мари бе направила скици на всеки стенопис и надпис в Западната долина. Три от тези десет години беше прекарала в гробницата на Ай.

— Май наистина имаше нужда от това — отбеляза тя, когато той отново пресуши чашата си.

— Пътят ми се стори по-дълъг, отколкото го помня.

— През лятото е така. Когато захладнее, става много по-кратък. Дойдеш ли през декември, изобщо няма да го усетиш.

Тя се усмихна и напълни чашата му за трети път.

— И какъв е загадъчният въпрос, който искаш да ми зададеш?

Халифа отпи с благодарност — Мари правеше сама лимонадата и успяваше да налучка правилния баланс между горчивината на лимона и сладостта на захарната тръстика. Той избърса уста и остави чашата.

— За един човек на име Самюел Пинскър — каза той. — Англичанин. Работил е тук навремето. Питах се дали не го помните.

— Самюел Пинскър — повтори тя името, сякаш за да го усети. — Господи, това се нарича удар от миналото.

— Значи го помните?

— Смътно. Изчезна, когато бях хлапе. Намериха тялото му през седемдесетте. Паднал в една шахтова гробница горе на гебела.

Халифа беше решил да не споделя, че Пинскър всъщност е бил убит. Както бе казал Садек, някои разкази е по-добре да си останат прости. Затова я попита дали не може да си спомни нещо за него.

— Изкарваше ми акъла, това определено го помня — рече тя и махна с ръка, за да прогони мухите, кръжащи около чашата й. — Носеше онази своя маска, с малки дупки за очите и цепка за устата. С нея приличаше на… не знам, на чудовище, гул или кой знае какво. Мисля, че е бил ранен при някакъв инцидент в мина, експлозия на газ или нещо подобно, макар че може и да греша. Беше преди осемдесет години, така че спомените ми са малко замъглени.

Отново прогони мухите — имаше изненадващо красиви ръце, дълги, слаби и грациозни. При някои хора времето заличава всеки намек как са изглеждали на младини. При други още можеш да зърнеш какви са били преди години. Въпреки сивата коса, бръчките и старческите петна, нямаше съмнение, че Мари Дюфресне е била изключително привлекателна жена. И все още си оставаше такава по свой начин.

— Самюел Пинскър — повтори тя, допи лимонадата си и завъртя капачката на термоса. — Защо питаш за него?

— Името се появи в случай, по който работи мой приятел. Обещах да опитам да науча това-онова за него.

Халифа запали цигара.

— Приятелят ми е израелец — добави той.

Дюфресне повдигна учудено вежди.

— Какво общо може да има Самюел Пинскър с полицейски случай в Израел?

— Надявах се, че вие ще ми кажете.

Тя поклати глава.

— Съжалявам, Юсуф, но май няма да съм ти от помощ. Харесва ми да си мисля, че още не ме е хванало старческото слабоумие, но осемдесет години са адски много време. Била съм на… шест или седем, когато е изчезнал. А както ти казах, спомените се замъгляват.

Махна кичур коса от очите си и се облегна. Сложи крак върху крак и оправи шала на шията си.

— Помня го как пърпореше нагоре-надолу с мотора си — след кратка пауза каза тя. — Веднъж ми изкара ангелите в един храм, да ме прощаваш за езика. Нямам идея кой храм точно, нито какво съм търсила там. Само помня как се появи иззад една колона. Седмици наред сънувах кошмари.

— Направи ли ви нещо? — попита Халифа. Мислеше за момичето, което Пинскър беше изнасилил.

— Какво, имаш предвид дали ме е задявал ли?

Халифа сви рамене.

— Определено нямам такъв спомен. Помня само как се появи внезапно, аз изпищях и побягнах, а той ме последва с онази своя ужасна маска.

Наведе замислено глава, после го погледна извинително.

— Боя се, че е само това. Честно казано, дори не съм сигурна дали се е случило точно така. Знаеш, че спомените понякога се преплитат. Внимавай.

Тя посочи към бетонната пейка. Точно до ръката на Халифа беше кацнал голям стършел. Той полетя, после се насочи към чашата му. Халифа го прогони с върха на цигарата си, допи лимонадата, излезе от навеса и остави чашата на един камък. Стършелът го последва.

— Макс го познаваше — каза тя, когато Халифа се върна на мястото си.

— Макс?

— Льогранж. Френски археолог. Гений по отношение на грънците. Работеше с Бриер и Черни в Деир ел Медина.

— Не съм чувал за него.

— Беше много преди твоето време, младежо. Вече е мъртъв, естествено. Всички са мъртви. Само аз останах от онази реколта.

Тя въздъхна и за момент погледът й се зарея из долината. Умът й сякаш се върна в миналото. Това продължи само няколко секунди, после тя продължи разговора.

— Помня, че малко след като откриха тялото, пих чай с Макс и той спомена за Пинскър, що за човек бил. Нямаше много добри неща, които да каже за него. Заклет пияница винаги се карал с всички. Веднъж се сбил с някакви от Курна, проснал единия в безсъзнание.

Халифа отново си помисли за изнасиленото момиче. То също е било от Курна. Пинскър постепенно започваше да му се изяснява. Обезобразеното лице несъмнено го е отличавало, но иначе отговаряше на известен стереотип — буен, склонен към насилие, надменен англичанин, предявяващ правата си върху египетското минало, за когото самите египтяни обаче си оставаха по-долна раса, която може да бъде поучавана, тормозена и насилвана. Типичен колониалист от старата школа.

— Картър обаче явно го харесваше — продължи Дюфресне. — Предполагам, защото самият той беше малко опак човек. Знаеш, че веднъж е бил изхвърлен от Службата за старините, защото напердашил някакъв френски турист в Сахара.

Халифа не беше чувал тази история.

— Нещо друго? — попита той.

— Е, не мога да си спомня дословно разговора — отвърна Дюфресне. — Четирийсет години също не са малко време.

Тя отново сведе глава и се замисли.

— Май спомена, че Пинскър бил изключително добър инженер, свършил чудесна работа по укрепването на паметниците тук и на източния бряг. А, имал също така навика да изчезва в пустинята за цели седмици.

Халифа тъкмо се беше навел да угаси цигарата си в бетонния под на навеса. Спря и вдигна глава. Хазяйката на Пинскър в Ком Лола беше казала същото пред полицията след изчезването на англичанина, макар да не се споменаваше за пустиня.

— Приятелят ви каза ли в коя точно пустиня? — попита той, докато се изправяше.

— Източната, ако не се лъжа. Да, точно така. Източната пустиня.

— Знаете ли какво е правил Пинскър там?

Тя поклати глава. Умът на Халифа работеше, зъбните колелпа се въртяха. В нощта на убийството Самюел Пинскър се връща от поредното си загадъчно пътуване в нищото. Напива се, изнасилва момиче, после отива при дома на Хауърд Картър и се хвали, че е намерил нещо, дълго „цели километри“. Сценарият го водеше някъде, усещаше го, макар че дали това „някъде“ имаше нещо общо със случая на Бен Рои беше съвсем отделен въпрос. Историята определено беше интригуваща.

— Да сте чували Самюел Пинскър да е откривал нещо? — попита той.

— В какъв смисъл?

— Не знам, може би гробница или…

Опита се да измисли нещо друго, което би могло да бъде дълго „цели километри“. Откритие, с което Пинскър би искал да се похвали. Не успя да се сети. Дори гробницата като че ли не отговаряше на описанието.

— Нещо голямо — неубедително завърши той.

Дюфресне го изгледа въпросително. Не разбираше накъде бие. За да обясни, Халифа отвори папката от 1931 г., извади писмото на Картър и й го даде. Тя го прочете и очите й се разшириха от изненада.

— Колко необичайно — промълви Дюфресне. — Почти чувам гласа на Хауърд. „Пълни дивотии“. Винаги използваше тази фраза.

— Това говори ли ви нещо? Онази част за…

Халифа се наведе и посочи съответните редове.

— Абсолютно нищо, опасявам се. В неведение съм точно толкова, колкото и ти. Истинска мистерия.

Тя понечи да върне писмото, но Дюфресне внезапно го дръпна и го прочете отново. Нещо в поведението й, в начина, по който очите й се стрелкаха, сякаш търсеха далечен спомен, намекваше, че изведнъж е открила някаква връзка.

— Не — промърмори тя. — Не може да бъде.

— Какво?

— Беше години по-късно. В напълно различен контекст. Макар че беше Хауърд. И езикът беше почти същият.

Сякаш говореше повече на себе си, отколкото на Халифа. За момент той се запита дали възрастта най-накрая не е започнала да си казва думата и да замъглява мислите й. После тя го погледна и на Халифа му стана ясно, че умът й е бистър както винаги.

— Какво? — отново попита той.

— Не ми се иска да обърквам нещата. И почти със сигурност няма връзка, но…

Тя отново погледна писмото, после се облегна на единия от стълбовете на навеса.

— Става въпрос за нещо, което дочух. Около осем години след изчезването на Пинскър. Тогава останах поразена, а сега се сетих, когато прочетох „Открих го, Картър“. Както казах, вероятно става дума за съвсем друго нещо, но…

Тя млъкна и поклати глава.

— Искате ли да ми разкажете?

— Разбира се. Това всъщност е едно от малкото неща от онова време, които си спомням съвсем ясно. Може би защото тогава видяхме за последен път Хауърд жив.

Замълча за няколко секунди, докато подреждаше мислите си.

— Беше три или четири месеца преди да умре. Което означава някъде в края на трийсет и осма или началото на трийсет и девета. По онова време вече се беше върнал в Лондон, но прекарваше зимата в Луксор и често идваше да вечеря при нас. Винаги ме пращаха горе, но като повечето хлапета се промъквах на площадката и се опитвах да подслушвам какво си говорят възрастните. Не мога да си спомня кой точно присъстваше на вечерята — баща ми и Хауърд със сигурност, може би Хърби Уинлок и Уолт Хаузър…

Млъкна замислено, после махна с ръка.

— Няма значение. Важното е, че се беше разразила сериозна дискусия и Хауърд започна да вика. Открай време беше раздразнителен и това се влоши към края, покрай болестта на Ходжкин. Нямам представа за какво точно спореха, но си спомням, че Хауърд здравата се беше развикал. „Той не е намерил нищо. Цялата история е пълна дивотия. Мит. Можеш да разкопаеш цялата проклета Източна пустиня и нищо няма да намериш поради простата причина, че Лабиринтът никога не е съществувал.“

Халифа се намръщи.

— Лабиринт?

Думата му беше непозната.

— Махата — преведе Дюфресне.

— Какво означава това?

— Честно казано, не знам. Единственият лабиринт, за който съм чувала, е в пирамидалния комплекс на Аменемхет, но той е в Хавара във Фаюм. Пък и е открит от Питри през осемдесетте години на деветнайсети век.

Отново прегледа писмото и му го върна.

— Това ли е всичко? — попита Халифа, докато прибираше листа в папката. — Нищо друго ли не помните?

— Боя се, че не.

— Значи нямате представа за какво са разговаряли? И за кого е ставало дума?

— Съжалявам, Юсуф. Чух само част от разговора. Може да са говорили за Питри и Хавара, а Хауърд да е объркал пустините и вместо Западна да е казал Източна. Може аз да съм объркала пустините. В края на краищата това беше преди осемдесет години. Паметта понякога си прави шеги с нас. Просто ми направи впечатление сходният тон. И споменаването на Източната пустиня…

Тя сви извинително рамене. Халифа се наведе и прибра папката в плика. За момент си беше помислил, че ще му разкаже нещо важно, а тя като че ли само беше забулила въпроса още повече. Самюел Пинскър твърдял, че е открил нещо, дълго „цели километри“, може би някъде в пустинята. Някой друг, който може да е бил, а може и да не е бил Пинскър, твърдял, че е намерил лабиринт, каквото и да означава това, вероятно някъде в Източната пустиня. Възможно беше двете твърдения да се отнасят за съвсем различни неща и да нямат нищо общо със случая, по който работеше Бен Рои. Цялата история приличаше на игра на табла върху кравешки лайна, както обичаше да се изразява началник Хасани.

Объркването му явно пролича, защото Дюфресне се пресегна и стисна ръката му.

— Има един човек, с когото можеш да поговориш — каза му тя.

Той я погледна.

— Англичанин. Дигби Гърлинг. Смешен тип, топчест, прилича на балон. Преди няколко години… всъщност доста преди години, написа книга за основните играчи при разкопките на гробницата на Тутанкамон. Сигурна съм, че е споменал и Пинскър. Възможно е да знае нещо повече.

— Знаете ли къде мога да го открия?

— Живее в Англия, в Бъркбек, ако не се лъжа, но по това време на годината сигурно ще го откриеш като лектор на някой от туристическите кораби по Нил.

Халифа си погледна часовника. Беше по-късно, отколкото си мислеше.

— Трябва да тръгвам. Не искам да… нали знаете… Зейнаб.

Тя отново стисна ръката му.

— Разбирам, Юсуф. Съжалявам, че не можах да ти помогна повече.

— Напротив, много ми помогнахте.

— Е, поне те спасих от пълно обезводняване — усмихна се тя и потупа термоса. — Да те хвърля ли до Дра Абу ел Нага?

Тя кимна към мотора. Халифа отклони предложението, тъй като не искаше да й създава неудобства, но тя настоя — така и така трябвало да слезе дотам, за да вземе някои неща. Това беше лъжа, разбира се, но перспективата да трамбова обратно през Долината в убийствената следобедна жега го убеди да преглътне гордостта си и да приеме.

— Благодаря — каза той.

— Аз ти благодаря. Напоследък не ми се случва често да возя красив млад мъж на мотора си.

Тя върна термоса в гробницата и заключи вратата. Понесоха се по клисурата и по асфалтовия път, който се виеше през хълмовете от Долината на царете до зелената равнина долу. Вместо да го остави в Дра Абу ел Нага, тя продължи чак до реката, въпреки вялите протести на Халифа. Хубаво беше да усети отново вятъра в лицето си.

Сбогуваха се на кея при Гезира. Той плати петдесет пиастри, качи се на ферибота и пое към източния бряг, като през цялото време си мислеше за Самюел Пинскър, за престъплението, което беше извършил, за самотната му смърт и за загадъчния обект или място, което бе открил според собствените му твърдения. И чак когато фериботът спря на другия бряг, той слезе с тълпата пътници и пое нагоре по стълбите към Корниш, Халифа внезапно се вцепени и замръзна на място.

За първи път от девет месеца беше на вода и не си помисли за сина си Али. Обърна се към реката, шокиран, без да знае дали да чувства облекчение от моментното разсейване от тъгата, или да се ужаси, че мислите за момчето започват да избледняват.