Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис (48)

43.

Късно сутринта на следващия ден Халифа най-сетне се прибра в Луксор.

Бен Рои беше отлетял направо за Хюстън, за да задейства нещата срещу „Барън“, но Халифа искаше да прекара известно време със семейството си и каза на израелеца, че ще вземе друг полет.

Щом видя Зейнаб пред блока, разбра, че се е случило нещо. Понечи да я попита какво става, но тя му даде знак да мълчи и му махна да се качи горе.

— Побързай — рече му. — Трябва да видиш.

Последва я в апартамента. Дискът на Али с „Мери Попинс“ беше пуснат в дневната. Усилен докрай. „Да си пуснем хвърчило“. С онези ужасни субтитри. В небето пускаме нашето хвърчило. Понечи да й каже да намали звука, за да не пречат на жената отдолу, но тя отново му направи знак да мълчи.

— Трябва да видиш — повтори Зейнаб. — Няма да повярваш.

Стигнаха до вратата на банята. Отвътре се чуваше течаща вода.

— Стига, Зейнаб, достатъчно номера. Какво…

Думите замръзнаха в гърлото му, когато отвори вратата. Душът беше пуснат, водата плискаше по циментовия под. А под душа, блестящ и мокър, с отметната назад глава, смеещ се…

— Али — задавено промълви Халифа и се облегна на касата. — Синко! Момчето ми!

Остана още миг на прага. После нададе див радостен рев, втурна се вътре, скочи под душа и прегърна яростно сина си, като плачеше от радост. Водата се стичаше по косата и лицето му, измокри го целия, влизаше в очите, ушите и устата му, караше го да кашля и плюе, но не му пукаше.

— Али! — викаше той. — Али! Али!

Събуди се.

Беше ден. В устата му имаше вкус на сол. Дрехите му бяха подгизнали. Навсякъде около него се простираше синьо-зелено море. Остана да лежи няколко секунди, все още объркан. Накрая осъзна къде е, размърда се и надигна глава. Точно тогава салът се издигна на една вълна и Халифа зърна жълт бряг. На около километър. Може би по-малко. От кораба нямаше и следа. От пристанището също. Явно през нощта течението ги беше отнесло покрай брега, макар че нямаше представа точно в коя посока.

— Хей, Ариех.

Обърна се към израелеца.

Него го нямаше.

— Ариех?

Отговор не последва.

Помисли си, че приятелят му просто се е оплел някъде между листата, както се беше оплел и Али. Надигна се още малко и огледа растителността.

Нямаше го никъде. Потръпна, обхванат от паника.

— Ариех! Бен Рои!

Нищо.

Опита да се надигне още, но ръката му проби стъблата и той политна напред, а устата му се напълни с вода. Може би израелецът бе решил да доплува до брега? Да е отишъл да потърси помощ, след като мъглата се беше вдигнала. Да, това трябва да е направил. Оставил го е да спи и е отплувал към брега. Побъркан идиот! Отново се опита да се надигне, но пак проби сала. Пое го нова вълна и Халифа забеляза нещо във водата отдясно. На около двайсет метра. Отначало не разбра какво е и едва при следващата вълна разпозна джинсите и якето на Бен Рои. Носеше се във водата с разперени ръце и крака, с лице надолу, загледан в дълбините.

Халифа явно още беше замаян от съня, защото първата му мисъл бе, че израелецът сигурно се опитва да лови риба. Едва след няколко секунди осъзна какво се е случило. И зави отчаяно.

— Господи, не! Моля те, Господи, не! Ариех! Ариех!

Опита се да зарита с крака и да гребе с едната ръка, да приближи сала до него, но без резултат. Оставаше му само да лежи, да гледа как тялото на приятеля му се появява и изчезва и да вика името му.

— Ариех! Ариех!

Викаше и името на сина си, двете се сляха в една обща нишка на непоносима мъка.

— Ариех! Али! Ариех! Али!

Близо час се носи във водата и викаше, докато не прегракна. После се надигна една много висока вълна и тялото на Бен Рои изведнъж се озова съвсем близо, на около два метра от сала. Остана за момент така, едната му ръка като че ли се протягаше към Халифа („Сякаш ми казваше сбогом“, разказваше по-късно египтянинът), след което бавно потъна под вълните и изчезна завинаги.

— Ариех! Али! Ариех! Али!

Прибраха го осем часа по-късно, през ранния следобед. Малка рибарска гемия от Розета. Рибарите го засипаха с въпроси как така се е озовал на плаващия уард-и-нил.

В отговор Халифа извади прогизналия си портфейл и показа полицейската си значка.

Намериха му сухи дрехи и го оставиха на мира.

Течението го беше отнесло доста на запад и им отне близо час, за да се върнат при устието на Нил. Седеше на купчина мрежи, пушеше верижно изпросени цигари и се взираше в брега. Бележникът на Самюел Пинскър беше в скута му. Страниците му се бяха превърнали в каша от морската вода. Би трябвало да изпитва вина заради бележника. Би трябвало да изпитва много неща. Но се чувстваше празен. Сякаш някой го беше изстъргал отвътре с телена четка.

Оставаше само едно нещо. Абсолютна, категорична увереност какво трябва да направи.

„Само ти напомням как стоят нещата в тази страна, Халифа. Революция или не, има хора, които са недосегаеми.“

„Ще видим тая работа.“

Стигнаха устието на Нил и завиха на юг, като се движеха в средата на реката. Пристанището на „Джосер“ се виждаше ясно на носа на западния бряг. От товарния кораб нямаше и следа. На кея имаше две речни баржи и гигантските кранове бавно ги товареха с варели. Халифа ги погледа известно време със странна незаинтересованост. Луксор, ето къде трябваше да бъде. Взе назаем телефона на единия от рибарите и направи три обаждания.

Първо на Зейнаб, за да й каже, че е добре. В гласа й се долавяше ярост заради начина, по който се бе отнесъл към нея, но и облекчение, че е жив и здрав. Не можеше да определи кое чувство е по-силно, но не се и опита. Каза й, че ще се прибере по-късно вечерта, и затвори.

Второто обаждане бе анонимно, до посолството на Израел. Уведоми ги, че техен гражданин е загинал при инцидент. Полицай на име Ариех Бен Рои. От Йерусалим. Каза, че ще се обади след няколко дни за повече подробности.

Третото и последно обаждане бе до ефрейтор Ахмед Мехти от полицейското стрелбище в Луксор. Обясни какво му трябва и добави, че ще намине към седем вечерта. Ако може да му намери и някаква чанта, още по-добре.

След това седна мълчаливо, като премисляше всичко и се опитваше да си представи картите, които началник Хасани им бе показал през последните няколко седмици, с точното разположение на хората. Имаше сляпа точка, сигурен беше. Горе при гробницата на Тутмос III. А също и път до нея, покрай южния край на масива. Възможно беше нещата да са променени в последната минута и пропускът да е отстранен, но трябваше да рискува.

„Законът не пипа компании като «Барън». Или «Джосер». Или която и да било. Единственият начин да се справиш с тях е да играеш мръсно, като тях самите.“

„Дайте ги насам.“

 

 

Пристигнаха в Розета малко преди три следобед. Халифа задържа само обувките, които му дадоха. Върна заетите му дрехи, облече своите, които вече бяха изсъхнали, и слезе на брега, без дори да благодари на рибарите. Движеше се на автопилот. Купи си пакет „Клеопатра“ от уличен търговец, отиде в центъра и взе такси до Александрия. След час беше на летището. Три часа след това кацна в Луксор.

През целия път мислеше за Али, за Бен Рои, за пълната с арсеникови отпадъци мина и за сляпата точка при гробницата на Тутмос III. Оста, около която сякаш се въртеше целият свят.

Пристигна в полицейското стрелбище в седем и двайсет.

— По принцип това не би трябвало да излиза от стрелбището без официално разрешение — предупреди го ефрейтор Мехти, докато му подаваше обемистата платнена торба. — Но щом е за теб…

Халифа взе торбата, пъхна бележника на Пинскър в един от джобовете й и подписа съответните формуляри. Не даде обяснения, а и Мехти не поиска такива. Познаваха се отдавна и ефрейторът му имаше доверие. Халифа се надяваше, че всичко това няма да създаде неприятности на стария полицай, но ако създадеше… е, какво да се прави. Вече нямаше значение. Освен сляпата точка. Моля те, Господи, дано не са затегнали охраната.

С чантата в ръка, той взе такси до реката, после моторница до западния бряг и друго такси до подножието на Тиванските възвишения. В другия им край, врязала се в масива като гигантска вила, се простираше Долината на царете. Покрай откриването на новия музей всяка пътека до Долината беше осветена с прожектори и бе строго охранявана. Халифа прецени, че може да заобиколи кордона, ако мине на юг покрай подножието на масива, през Мениден Хабу, осеяните с керамика руини на Маката и манастира Деир ел Мухариб с неговите приличащи на кошери куполи и кирпичени стени. Оказа се прав. Избра една известна на малцина пътека през хълмовете, заобиколи, промъкна се през оградата и се спусна към отвесните скали в предната част на Долината. Към цепнатината, в която бе скрита гробницата на Тутмос III. И непосредствено отляво на тази цепнатина от скалите стърчеше като вдигнат крак на някакъв гигантски слон висока издатина с равна повърхност и пряк изглед към Долината и музея в центъра й. Слабата точка. Сляпата точка. Мястото, за което никой не бе и помислил, защото всички пътеки към хълмовете бяха завардени и нямаше как да се стигне до него. Той обаче беше успял. И възнамеряваше да го използва.

Изчака известно време, като оглеждаше склоновете, увери се, че издатината не се наблюдава, и продължи напред. Ниска каменна стена минаваше по края на издатината — издигната преди три хиляди години, за да предпазва древните стражи от вятъра. Халифа клекна зад нея. На по-малко от триста метра пред него прожекторите осветяваха фасадата на новия музей от стъкло и камък. Музеят „Барън“ на Тиванския некропол.

А пред музея се издигаше дървената платформа, на която се бяха събрали важните клечки за церемонията по откриването на сградата.

А някъде сред тези важни клечки…

Халифа отвори торбата и извади пушката. Снайперистка карабина „Драгунов“ СВД, калибър 7,62. Руски дизайн, произведена в Египет. Ефективен обхват 1300 метра. С хиляда повече от необходимото. С автоматично движение сложи пълнителя с десет патрона — с девет повече от необходимото, — надигна се и зае позиция, като сложи лявата си ръка на стената и опря плътно изрязания приклад в дясното си рамо. Постави пръст на спусъка и погледна през оптичния мерник. Изведнъж разстоянието се стопи и той сякаш се озова сред важните гости на подиума.

Първо забеляза началник Хасани. Як и плувнал в пот, седнал в дъното на платформата. Вратът му преливаше над яката на тясната бяла риза. Халифа изсумтя безрадостно и си помисли дали да не очисти и него, докато има възможност. Насочи пушката надясно, оглеждайки платформата. Разпозна няколко лица от Службата за старините — Мустафа Амин, председател на Върховния съвет за старините; д-р Масри ал Масри, дългогодишен директор на старините за Западна Тива. Неколцина представители на местните власти. Интересът му обаче беше насочен към първия ред и той се съсредоточи върху лицата там. Министърът на вътрешните работи, местният губернатор, кметът на Луксор, вездесъщият Захи Хауас, двама чужденци, единият от които като че ли беше американският посланик.

А в средата на реда, огромен, навъсен и наведен напред, облечен с дебел костюм от туид въпреки вечерната жега, с кислородна маска, лепната като мида на лицето му — Натаниел Барън. Халифа се беше опасявал, че старецът ще се откаже от участие след събитията от предишната вечер, но ето че той беше тук, доминираше над сцената като някаква мрачна, изветряла от времето гигантска статуя на фараон.

Халифа нагласи мерника, съсредоточи се и пръстът му се сви около спусъка.

Щяха да го хванат. Това беше ясно. Веднага щом проехтеше изстрелът, пръстен от четиристотин полицаи щеше да се стегне около него като примка на палач. Ако не го застрелят на място, щяха да го приберат и да го обесят или застрелят по-късно. Или пък щеше до края на живота си да троши камъни в кариерата на Тура, което в крайна сметка бе същото. Семейството му, Зейнаб, Бата и малкият Юсуф също щяха да понесат с пълна сила последствията. Изхвърлени от апартамента, прокудени, с опетнен живот като близки на убиец.

Не му пукаше. Дори не мислеше за това. Мислеше единствено как ще убие човека, който бе убил сина му. И приятеля му. И самия него в известен смисъл. Човекът, който символизираше всички от неговия вид — самозабравили се богаташи, корумпирани недосегаеми, привилегировани престъпници, създатели на мъки, мизерия и нещастия. Подобно на наркоман, готвещ се да си бие поредната доза, перспективата за провал не означаваше нищо за Халифа. Тя просто не съществуваше за него. Целият му фокус беше в момента на действието — в дърпането на спусъка, в убождането на иглата, в мига, когато тъмнината ще изчезне и всичко на този свят ще си застане на мястото.

„Това, Юсуф… е породено от гнева, от омразата и болката, и от него няма да излезе нищо, освен още болка.“

Но нямаше да има болка. Вече бе потопен изцяло в нея. В лабиринт от болка. И това бе единственият изход.

„… да играеш толкова мръсно, колкото и те.“

Пръстът му се стегна, обра мекия спусък, мерникът спря точно в средата на грамадната глава на Барън. Чуваше музиката — „Билади Билади Билади“, националния химн на Египет. В предния край на платформата някой говореше по микрофона, възхваляваше „Барън Корпорейшън“, славеше достойнствата на компанията, благодареше за изключителната им щедрост към народа на Маср.

„Аллах ще бъде съдникът на тези хора. Негово е тяхното наказание, не твое.“

Не беше вярно. Това бе лъжа. Дори Всемогъщият Аллах беше безсилен пред такива като Барън. Законът определено беше безсилен. Баръновци винаги щяха да бъдат над него. Щяха да тъпчат такива като Халифа, Бен Рои и Ривка Клайнберг, като Атия, Хелми, Самюел Пинскър и Иман ал Бадри — щяха да ги тъпчат в калта, а самите те щяха да продължат напред. Какво друго можеше да направи? По какъв друг начин да въздаде справедливост?

Ще се бия, ако се наложи. Може и да съм беден, но все още съм мъж.

Примигна, за да махне потта от очите си, придърпа спусъка още четвърт милиметър назад, почти до спускането на ударника. Все едно стоеше пред стена от тънко като хартия стъкло, което можеше да се пръсне с едно подухване.

Барън стана на подутите си крака и се затътри напред с помощта на стойката си. Чуха се аплодисменти, хриптене и кашлица, когато старецът свали маската. По високоговорителите се разнесе остър стържещ звук, докато нагласяше микрофона. После заговори.

Само дето не говореше. Или поне Халифа не чуваше неговия глас. Коленичил, с приклад на рамото и пръст на спусъка, загледан през оптичния мерник, с целия свят, свит в тристаметровото разстояние между дулото и целта, на частица от секундата, преди да стреля, в главата му изведнъж ясно звънна съвсем друг глас.

Хвани ме, татко! Хвърли ме нагоре име хвани!

Затвори очи и моментално ги отвори отново.

Завърти ме! Завърти ме в кръг!

Тръсна глава, опита се да блокира гласа, да остане съсредоточен.

Аз ще съм на вратата, татко. Ритай.

Гласът не можеше да бъде накаран да замлъкне.

Моля те, хайде в „Макдоналдс“! Моля те! Моля те!

Сведе глава и свали пръст от спусъка. Остана така за момент. Потта пареше в очите му, сърцето му туптеше яростно, дишаше плитко и бързо. После отново вдигна глава и се прицели.

Спечелих награда в училище!

Тялото му сякаш се сгърчи в спазъм.

Ти си най-добрият детектив в Египет, татко!

Имаше нещо в гърдите и в гърлото му. Звук, идващ дълбоко отвътре. Не ридание или давене. Нещо по-дълбоко. Надигаше се от самата му сърцевина. Опита се да го пропъди, вдигна глава и отново се прицели в Барън. Но сега зазвучаха и други гласове. Започнаха да се тълпят в главата му. Викаха към него.

Не мога да те позная. От двайсет години съм с теб, а изведнъж не мога да позная собствения си съпруг.

Да защитя семейството си, децата си. Това е най-големият дълг на един мъж.

Ти си най-добрият, татко.

Обич моя, светлина моя, живот мой.

Хвани ме!

Най-добрият човек на света.

Завърти ме!

Онова, което правиш, идва от добротата в сърцето ти.

Мога да изям цели два „Биг Мак“!

И накрая, най-силно, заглушавайки останалите:

Той е в мир. Сияе златна светлина и Али е в мир в нея. Никога не забравяй това.

 

 

Нещо се надигна вътре в него. Пак ли този звук? Само че сега не бе само звук. А по-скоро… изпарение. Мрак. Пълен мрак, като в Лабиринта. Течеше през него. Тялото му се разтърси, устата му се отвори, сякаш повръщаше, макар че от нея не излезе нищо. И в същото време имаше чувството, че всичко излиза навън. Още и още, все повече и повече, неудържим порой от пълен мрак, надигащ се като петрол от кладенец.

И изведнъж всичко свърши така внезапно, както бе започнало. Беше коленичил с пушка в ръце и пръст на спусъка, прицелил се в подобната на канара глава на Барън. Всичко беше както преди. И в същото време съвсем различно. Нещо беше пресъхнало. Махна пръста си от спусъка, завъртя внимателно пушката и я положи на земята, примигвайки бързо, сякаш току-що бе сънувал особено жив сън и не знаеше дали всичко, което си мислеше, че се е случило, наистина се е случило.

Остана да клечи на издатината и неясното ръмжене на Барън достигаше до него от високоговорителите в Долината. Луната сякаш беше кацнала на върха Курн. Накрая той бавно свали оптичния мерник, махна пълнителя и прибра всичко в платнената торба. Дръпна ципа и се изправи.

Бяха извършени ужасни престъпления. Едва ли щеше да бъде въздадена справедливост, освен ако Аллах най-неочаквано не извършеше някакво зрелищно чудо. Светът си оставаше толкова мрачно място, каквото е било винаги.

И в същото време най-неочаквано, подобно на онзи уард-и-нил, който бе спасил живота му, макар не и живота на скъпия му приятел, Халифа изведнъж откри, че има мъничка светлина. Надежда. Лъч, който да го води в нощта. И той знаеше къде да го потърси.

Метна торбата на рамо, обърна гръб на Долината на царете и закрачи по дългия път към дома.