Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис (46)

41.

Йерусалим

За Бен Рои най-тревожно бе не това, че му предлагаха официален подкуп да зареже разследване на убийство, а че обмисляше сериозно предложението, докато вървеше към детективското крило на участъка.

Би трябвало да го отхвърли на мига. Предложението беше против всичките му морални принципи, против всичко, за което се бе борил. Добре, може невинаги да играеше строго по правилата, позволяваше си волности с юмруците и свободни интерпретации на правилниците.

Само че различаваше правилното от неправилното; знаеше, че понякога дори да огънеш границата, както бе направил с Генадий Кременко, винаги има граница. Ясна черта, разграничаваща добрите от лошите. И въпреки всичките си недостатъци той винаги е бил от правилната страна на тази граница, никога не я беше прекрачвал. Винаги се бе борил справедливостта да възтържествува.

А сега искаха от него да вземе гумичка и да изтрие чертата. Да се престори, че не съществува. Да обърне гръб на всичко, в което вярваше.

Можеше да им каже да си го заврат някъде. Да разкаже всичко на Натан Тират и цялата история да цъфне и върже на първата страница на „Хаарец“.

И въпреки това…

Стигна крилото на детективите и влезе в кабинета си. Вътре нямаше никого. Цялото крило бе неестествено тихо и пусто. Направи си кафе, изключи мобилния и се отпусна в стола си.

Не се страхуваше. Не беше това. Беше корав тип, повече от способен да се защити. „Барън“ не го плашеха, политиците — още по-малко.

Но не беше и идиот. „Барън“ имаха влияние. Сериозно влияние. И да тръгне срещу тях, означаваше да създаде неприятности. Сериозни неприятности. Не само за него, но вероятно и за Сара. А също и за бебето. Вече бяха убили един човек. А може би и много други. „Решиш ли да играеш на своя глава, ще ти се нахвърлят като чакали върху шибан труп.“ Не ставаше дума само за него. Трябваше да помисли и за други.

Сръбна от кафето, потупвайки мобилния по бедрото си.

Да кажем, че се обърне към медиите. Какво ще постигне? Ще прецака кариерата си, ще изкара себе си и любимите си хора на огневата линия — и защо? Вярно, бяха уличили „Барън“ за изхвърляне на токсични отпадъци, но нямаше пряка връзка между компанията и убийството на Ривка Клайнберг, а само косвени доказателства. А като се имаха предвид юристите на „Барън“, косвените доказателства не бяха никакви доказателства. По дяволите, можеха дори да обърнат нещата така, че да стоварят вината за отпадъците на трета страна или изобщо да се измъкнат. В най-добрия случай щеше да има глоба и поразклатена репутация. Може би и загуба на газовата концесия в Египет. Дразнещо, но едва ли катастрофално — не и за компания с подобни размери. От друга страна, за него… Везните изобщо не се накланяха в негова полза.

„В безизходно положение сме. Можеш да се опиташ да спасиш нещо.“

Духна кафето, отпи отново и се зазяпа разсеяно в картата на отсрещната стена.

Предложението си го биваше, дума да няма. Подкуп, възнаграждение, или както там го наричат. Адски добро предложение, стига да можеш да се справиш с моралните аспекти. Коренна промяна на живота. Двойно повече пари, по-малко работа, къща на безценица, ранно пенсиониране. А тъй като детската градина предстоеше да бъде затворена, Сара нямаше да е вързана в Йерусалим. Можеха да се преместят на север в Кириат Ата, където се намираше Академията, може би да си изберат местенце край морето, да започнат отначало. Да осигурят на хлапето — или може би на хлапетата — по-добър живот, отколкото биха могли да имат в тенджерата под налягане, наречена Свещен град. Щяха да бъдат близо и до роднините си — неговите родители живееха северно от Хадера в равнината Шарон, а нейните в Галилея… Колкото повече се замисляше, толкова по-привлекателно му изглеждаше.

Стига да се справеше с моралния аспект. С факта, че ще остави убиеца ненаказан.

Би ли го направил? В края на краищата спирането на едно следствие не означаваше хвърлянето му в кошчето за боклук. Както беше казала Леа Шалев, обстоятелствата се променят. Влиянието на „Барън“ можеше да намалее и може би ставаше въпрос само за отлагане на правосъдието, а не за забравянето му. Също като при риболова — някои риби трябва да ги извадиш от водата веднага щом клъвнат, а други трябва да ги пуснеш да плуват за известно време, докато останат без сили. Крайният резултат е същият. Пак ще имаш пъстърва за вечеря. Всичко се свеждаше до избора на подходящия момент.

Или може би се залъгваше. Опитваше се да подслади факта, че обмисля да влезе в ролята на Фауст и да продаде душата си на дявола.

Не знаеше, просто не знаеше. Разглеждаше го от всички страни, претегляше нещата. И през цялото време чуваше гласа на Сара на заден план, онова, което бе казала в деня на скъсването им: „Нещо трябва да се жертва, Ариех.“ Това твърдение никога не бе звучало по-истински. Трябваше да се откаже от нещо фундаментално, от някаква съществена част от себе си. Това беше дилемата на последните четири години, сведена до най-простото уравнение — да избира между любимите си хора и съвестта си. Между черно и бяло. Между глава и опашка. Без алтернативни възможности. Ези или тура.

Не можеше да реши, сякаш го дърпаха в различни посоки, първо в една, после в друга, не можеше да избере. Накрая, сякаш уморена от това колебание, ръката му пое инициативата. Сякаш по своя воля тя вдигна телефона и го включи. Имаше съобщения, но вместо да активират гласовата поща, пръстите му набраха номер. Телефонът се доближи до ухото на Бен Рои и звънна. Автоматичен отговор. С гласа на Сара. Веждите му се повдигнаха, сякаш неочаквано му бяха тикнали телефона в ръката.

— Сара — рече той след сигнала. — Здрасти. Аз съм. Аз… такова… съжалявам за снощи… исках да… такова…

Помънка известно време, извини се отново, каза колко много му е харесала вечерята, колко прекрасна е била. Докато накрая нещо сякаш прещрака и думите потекоха свободно.

— Виж, Сара, трябва да поговорим. Не по телефона, а на четири очи. Искам да обсъдя нещо с теб. Предложиха ми работа. Добра работа. Наистина добра. В Хайфа. Така няма да съм на предната линия, ще можем да започнем отначало. И тримата. Мисля, че ще приема предложението. Искам да бъда с теб, Сара. Повече от всичко на света. С теб и с Бубу. Като истинско семейство. Нищо друго няма значение. Нищо. Може ли да намина по-късно?

Поколеба се, добави „Страшно много те обичам“ и затвори.

Правилно постъпваше. Вече го знаеше. Част от него винаги щеше да се чувства зле, но това беше цената. В крайна сметка единствено Сара и бебето бяха от значение. Трябваше само да се справи с чувството за вина. И да се надява, че някой ден „Барън“ ще си получат заслуженото. Макар и не днес. Както беше казала Леа Шалев, ние сме пчелички, изпълняваме заповеди. А това е заповед. В крайна сметка щеше да направи точно това, което му се казва.

Облегна се назад. Чувстваше се странно спокоен, сякаш бяха свалили товар от раменете му. В следващия момент обаче се наведе отново напред — телефонът му иззвъня. Вдигна, без да поглежда екрана, тъй като мислеше, че е Сара. Не беше тя.

— Бен Рои, аз съм. Опитвах се да се свържа с теб. Трябва да поговорим.

Изведнъж товарът се спусна отново. Точно сега това бе разговор, който не му се искаше да провежда.

 

 

Луксор

Халифа седеше на ръба на бюрото си, същинско динамо нервна енергия.

— Това е положението тук — обясни той, загаси цигарата си и моментално запали нова. — Ако ще действаме срещу тези компании, ще трябва да пуснеш официално искане за съдействие. Ако можеш да включиш и американските власти, още по-добре.

Бен Рои мълчеше от другата страна.

— Знам, че е безумно — продължи Халифа, който изтълкува погрешно липсата на отговор. — Но просто в тази страна нещата стават по този начин. „Барън“ и „Джосер“ имат много връзки. Трябва да… атакуваме на два фронта, както се казва. И тъй, имаш ли идея колко време ще е нужно за пускането на такова искане?

Пак нямаше отговор. Халифа повтори въпроса — може би Бен Рои беше зает с нещо. Последва въздишка, или може би стон.

— Трябва да поговорим за това.

— Знам, че трябва да поговорим. Нали затова ти се обаждам!

Халифа се разсмя малко налудничаво. От другата страна обаче не споделяха настроението му.

— Бен Рои?

— Виж, приятелю, има известни усложнения…

Египтянинът сбърчи чело.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто…

Отново въздишка, сякаш Бен Рои подбираше думите си.

— Казано с две думи, случаят се поема от друг отдел. Защото „Барън“ са американци и тъй нататък. Имат много връзки и тук, така че се налага да действаме внимателно.

Нещо в тона му накара Халифа да застане нащрек.

— Не разбирам какво искаш да кажеш?

— В общи линии, отстранен съм от случая. Вече не работя по него.

Халифа слезе от бюрото, без да обръща внимание на сипещата се по пода пепел. Предупредителната аларма в главата му зазвуча по-силно. Много по-силно.

— Това някаква шега ли е?

Бен Рои изсумтя.

— Както се изрази шефката ми, не съм си надянал майтапчийската физиономия.

— Значи са те отстранили от разследването? Просто така?

— Общо взето.

— Но защо? Сутринта ми каза, че на практика си разрешил случая.

Бен Рои измънка нещо.

— Какво?

— Казах, че подобни неща се случват.

— Не ти ли е кофти от това?

— Разбира се, че ми е кофти.

— Не ти личи по гласа.

— Повярвай, Халифа, кофти ми е. Просто няма какво да направя. Виж, винаги ще ти бъда благодарен за…

— Значи ще кажеш на другия отдел да пусне искането.

— Моля?

— Ще кажеш на другия отдел да пусне искането. Не мога да направя нищо без официално искане за съдействие от ваша страна.

— За съжаление нещата не са така прости.

— Че какво сложно има? Обаждаш им се, обясняваш ситуацията…

— Нещата изобщо не са прости — повтори Бен Рои.

В гласа му се долавяше раздразнение. И нещо друго. Смущение, макар Халифа да не беше съвсем сигурен. Той дръпна ожесточено от цигарата, челото му вече се бърчеше от подозрение, не от загриженост.

— Какво става? — попита той.

— Нищо не става.

— Току-що са те отстранили от разследване на убийство, а ти ми казваш, че нищо не става.

Мълчание.

— Някой се е докопал до теб. Познах ли?

— Какво имаш предвид?

— Някой заплашва ли те?

— Никой не ме е заплашвал.

— Тогава защо случаят е прехвърлен на друг отдел?

— Нали току-що ти казах, мамка му! — Този път раздразнението бе недвусмислено. — „Барън“ са американска компания, имат силни връзки тук, има определени начини да се действа…

— В такъв случай ми дай име и телефон и ще говоря направо с другия отдел.

— Тия работи не стават така. Не можеш да се обадиш изневиделица…

— А ти как ми се обади? Забрави ли? Точно така започна всичко. Обади ми се изневиделица и ме помоли за помощ. А сега аз моля теб за помощ. Имам пълна с токсични отпадъци мина, отровени кладенци, баржи по Нил… Не мога да предприема нищо срещу виновниците, ако твоето правителство не помоли моето…

— Не ми повишавай тон, Халифа.

— Не повишавам тон!

— Повишаваш! И това не ми харесва. Не знам какво ти се е случило снощи…

— Снощи ми се случи това, приятелю, че едва не умрях в мината, защото ти ме помоли…

— Не съм те молил да правиш каквото и да било!

— Помоли ме да ти помогна в разследването на убийство! И аз ти помогнах. И сега ти помагам. „Барън“ са убили жена в Йерусалим…

— Не знаем дали те са го направили.

— Разбира се, че те са го направили! Много добре го знаеш. Научила е какво правят в мината…

— Нямаме преки доказателства…

— Какви ги дрънкаш, мътните да го вземат? Имам цяла мина доказателства! Милион варели доказателства! Никога не съм работил по случай с толкова много…

— Това не е твой случай!

— Напротив, мой е! Ако не бях аз, нямаше да знаеш нищо за Самюел Пинскър, за мината, за „Джосер“…

— И съм ти благодарен за това, казах ти. Но сега топката е в нашата половина. Случаят е израелски. И аз ти казвам, че помощта ти вече не е нужна.

— Нужна е! — Халифа яростно дръпна от цигарата. Ръката му трепереше. — Нужна е, защото явно не си достатъчно мъж…

— Какво? Какво ми каза?

— Не си достатъчно мъж, за да довършиш разследването и да спипаш престъпниците.

— Как смееш!

— Някой се е докопал до теб, Бен Рои.

— Няма да позволя…

— „Барън“ са се докопали до теб.

— Не знам какви ги…

— „Барън“ са те спипали! Затова разследването е прехвърлено другаде. Аз ти помогнах, Бен Рои. Аз ти разреших случая. Рискувах живота си. А сега ти като един долен чифут…

— Какво? Какво? Как смееш, мръсен дребен песоглав…

— Те убиха сина ми!

— Не бъди такъв проклет…

— Убиха момчето ми! — Халифа вече крещеше. — Баржа на „Джосер“, натоварена с отровите на „Барън“. Те убиха Али. Убиха мен. Убиха Зейнаб. А сега ти не искаш да ми помогнеш да ги накарам да си получат заслуженото, защото те е страх. Копеле! Страхлив чифутин!

Срита кошчето за боклук до бюрото и го запокити през кабинета. От другата страна на линията се чуваше тежкото дишане на Бен Рои. След известно време, израелецът заговори отново. Личеше, че полага усилия да се овладее.

— Съжалявам за случилото се със сина ти, Халифа. Наистина съжалявам. И съм ти благодарен за всичко, което направи. Но нещата спират до тук. Свършено е. Разбираш ли? Свършено.

Отново настъпи тишина. После най-неочаквано прозвуча друг глас. Не на Бен Рои. Женски.

— Не е свършено. Никак даже. Всъщност тепърва се започва.

 

 

Йерусалим

— Какво, по…

Бен Рои дръпна ужасен телефона от ухото си, после отново го доближи. Позна моментално гласа. Жената от „Немезида в действие“, дъщерята на Ривка Клайнберг. Дина Леви, или под каквото там име се подвизаваше сега. И беше на линия. Намесваше се в разговора им. Сякаш бяха разговаряли на четири очи в стая, а тя внезапно бе изскочила иззад шкафа.

— Как…?

— Сложихме бръмбар в телефона ти — прекъсна го тя, без да дочака въпроса. — Още в Мицпе Рамон. Хитро малко устройство. Позволява ни да подслушваме не само телефонните ти разговори, но и всеки, който говори в радиус пет метра от апарата.

Трябваше му малко време, за да проумее чутото. След това лицето му направо почерня.

— Затваряй, Халифа. Затваряй веднага.

Египтянинът се направи на глух.

— Коя сте вие? — рязко попита той. — Как така не е свършило?

Бен Рои повтори нареждането, но никой не му обръщаше внимание. Чувстваше се като хлапе, изритано от бандата си — можеше само да седи безпомощно и да слуша как жената обяснява на Халифа кои са „Немезида в действие“ и с какво се занимават.

— „Барън“ са пуснали в действие връзките си — каза тя. — Израелците ще потулят разследването. Приятелят ви взе подкуп, за да се откаже.

— Това е шибана лъжа! Не я слушай…

— Както му казах при срещата ни преди няколко дни, законът не докосва компании като „Барън“. Или „Джосер“. Или която и да било от този калибър. Единственият начин да се справиш с тях е да играеш толкова мръсно, колкото и те.

— Казвайте тогава! — Халифа изведнъж зазвуча развълнувано. Настоятелно. — Казвайте какво мога да направя!

— Да не си откачил, Халифа? Дори не си помисляй…

— Кажете какво мога да направя!

— Можете да ни помогнете — каза жената.

— Да. Ще го направя. Ще направя всичко.

— За Бога, Халифа!

— Довечера ще пристигне пратка отпадъци. Хакнахме системата на „Джосер“ и разполагаме с всички детайли. Имат док за дълбоко газещи кораби северно от Розета, точно при устието на един ръкав на Нил. Корабът трябва да пристигне около полунощ. В момента пътуваме натам. Ще заснемем всичко, може би ще разпитаме един-двама от екипажа. После трябва да отидем до мината. Можете ли да ни заведете?

— Разбира се!

— Халифа!

— Ще ви пратим есемес със сигурен телефонен номер. Обадете ни се и ще се уговорим къде да…

— Идвам в Розета! — извика Халифа. — Те убиха сина ми. Искам да участвам.

— Съжалявам, но не работим…

— Идвам в Розета! Това е уговорката. Искам да видя всичко с очите си. Идвам в Розета, след което ви завеждам до мината. Или така, или никак.

Чу се приглушен шепот, сякаш жената се съвещаваше с някого.

— Добре — с неохота каза тя. — Розета. У вас ли е бележникът? Онзи за мината?

— Да — отвърна Халифа.

— Вземете го със себе си. Може да ни послужи. Пращаме есемеса.

— За Бога, Халифа, чуй ме, тези хора са…

— Какво? Какви са тези хора?

За първи път през последните две минути някой обърна внимание на Бен Рои.

— Какви хора са, Бен Рои? Кажи ми.

— Ненормалници! Терористи!

— А ти си лъжец и страхливец! Вече знам с кого предпочитам да работя. Ти имаше шанс, Бен Рои. И избра да приемеш подкупа и да се махнеш. Това вече не е твоя работа. Ще ви се обадя веднага щом получа есемеса.

Последните думи бяха адресирани към жената. Бен Рои извика на Халифа да не го прави, че това е лудост, че те никога няма да пипнат „Барън“ и трябва просто да приеме този факт. Говореше на себе си. Връзката вече беше прекъснала. Той запрати мобилния през стаята — и в същия миг забеляза фигурата, която стоеше на прага.

— Подслушваш ли, Дов?

 

 

Луксор

Есемесът чакаше Халифа още щом прекъсна връзката. Номер на мобилен телефон. Египетски, ако можеше да се съди по кода. Набра го. Жената отговори. Намирали се на около два часа път от Розета. Може ли да се добере до крайбрежието? Няма проблем, отвърна той. Имаше редовни полети от Луксор до Александрия през Кайро.

— Само че не мога да взема оръжие в самолета. Дори с полицейската значка.

— Забрави — рече тя. — Разполагаме с предостатъчно оръжия. Пусни есемес на този номер, щом научиш с кой полет ще пътуваш. И не си помисляй да ни въртиш номера.

Халифа понечи да й обясни, че и през ум не му е минавало подобно нещо, но тя вече беше затворила. Той остана да седи за момент, някъде в главата му мигаше мъничка предупредителна светлина. Беше твърде нахъсан, прекалено завладян от емоциите, за да й обърне внимание. Справедливост — тя беше единствената му грижа. Справедливост за сина му. И изобщо не му пукаше как ще я получи. Пропъди всички съмнения, грабна телефона и звънна на „Иджипт Еър“ да резервира полета си на север.

 

 

Йерусалим

— Подслушваше ли? — повтори Бен Рои, без да може да скрие обвинителните нотки във въпроса си.

Дов Зиски не отговори, просто стоеше на прага и се взираше, без да мига, през кръглите си очила. Беше стиснал наръч листа.

— Дов?

— Позволяваме на „Барън“ да се измъкнат, така ли?

— Значи си подслушвал.

— Чаках да ти дам това. — Зиски посочи листата. — А ти крещеше.

Последва неловко мълчание. Накрая Бен Рои изсумтя и махна с ръка. Не му се влизаше в още спорове.

— Аз съм виновен. Трябваше да внимавам с тона.

Ако се надяваше по този начин да разведри обстановката, не успя. Зиски пристъпи напред.

— Защо? — попита той. — Мислех си, че сме…

— Леа Шалев ще ти обясни — прекъсна го Бен Рои. — Случаят се поема от „Специални разследвания“ и точка по въпроса. Случват се такива неща. Е, какво е това?

Зиски нямаше намерение да се отказва.

— Но ние не можем просто да…

— Не ми казвай какво можем и какво не можем, Дов.

Тонът му беше по-рязък, отколкото възнамеряваше, но бе изчерпан след конфронтацията с Халифа и не беше в настроение да започва всичко отначало. „Лъжец. Страхливец. Не си достатъчно мъж.“ Думите на египтянина още звъняха в ушите му и го смазваха, защото дълбоко в себе си знаеше, че са истина. Да, беше постъпил така заради Сара и бебето, а не защото самият той се страхуваше, но фактът си оставаше факт — бе зарязал случай и беше се облажил от това. Преди двайсет минути си въобразяваше, че ще успее да се справи с чувството за вина. Сега не бе чак толкова сигурен. И изобщо не искаше Зиски да подсилва съмненията му.

Хлапето пристъпи още една крачка към него.

— Ариех, виж…

— Ще се обръщаш към мен с „господине“.

— Но аз открих нещо за „Барън“ и мисля…

— Не искам да чувам за „Барън“ — озъби се Бен Рои. — Ясно? Отстранени сме от разследването, случаят е предаден нагоре, точка по въпроса. Каквото и да си намерил, просто го остави на бюрото. И се разкарай. Искам да остана сам.

Зиски стоеше със стиснати устни. Изражението му беше такова, че Бен Рои остана с впечатлението, че сега той е обвиняваният. Хлапето отиде до бюрото, хвърли листата на края му, обърна се и излезе. Документите се разпиляха по пода.

— Мамка му! — изсъска Бен Рои. — Мамка му!

Остана така, като свиваше и отпускаше юмрук, ужасен от мисълта как ужасно бе заприличал на главния супер интендант Баум с коментара за обръщението. Накрая стана и тръгна след Зиски, за да се извини за избухването си. Не успя да го намери и след петминутна обиколка на участъка се върна в кабинета. Мобилният му лежеше на парчета в ъгъла на помещението. Нямаше представа как изглежда бръмбарът и не си направи труда да го търси. Взе картата, събра останалите парчета и ги изхвърли в тоалетната. Върна се в кабинета, претърси бюрото на колегата си Йони Зелба, намери старата нокия, която държеше там, пъхна картата и включи апарата към зарядното. После започна да събира разпилените листа. Бяха навсякъде по пода и под бюрото и се наложи да лази на четири крака, за да стигне до някои от тях, което му се стори заслужено. Събра листата, подреди ги на купчина и тъкмо ги слагаше с отвращение в контейнера за входящи документи, когато нещо привлече вниманието му. Име. С получер шрифт. Дина Леви. Спомни си, че беше помолил Зиски да я проучи, когато хората от „Немезида“ го бяха пленили. Явно това беше докладът му. Макар че не беше ли казал току-що…

Намръщи се и седна. Листата бяха разместени и без номера на страниците му отне известно време да ги подреди. Имаше нещо с емблемата на ИОС отгоре, копие на имейл от израелското посолство в САЩ, разпечатка на вестникарска статия за момиче, арестувано при демонстрация на антиглобалисти в Хюстън (не се ли намираше именно там централата на „Барън“?). Сериозна колекция от материали. Зиски явно беше работил здравата. Това го накара да се почувства още по-зле заради начина, по който се бе държал с него. Подреди листата на спретната купчинка, седна и зачете от самото начало. Отначало бавно. После все по-трескаво, когато парчетата започнаха да застават по местата си и оформиха цялата картина. Когато стигна последната страница, лицето му бе станало пепеляво и на челото му беше избила пот.

— Боже мой — прошепна той и извика: — Халифа!

 

 

Луксор

„Иджипт Еър“ нямаха свободни места в икономичната класа. Нито в бизнес класата. На Халифа не му остана нищо друго, освен да си купи билет за първа класа. При други обстоятелства щеше да изпитва угризения на съвестта. Сега изобщо не се замисли. Мислеше единствено за убития си син.

Потвърди полетите — от 19:05 до Кайро, прехвърляне в 20:20 за Александрия и пристигане в 20:50 ч. Както беше инструктиран, прати детайлите на хората от „Немезида“. Отговорът дойде почти веднага: Обади се, щом пристигнеш, и ще ти кажем какво да правиш.

Отново някъде дълбоко в главата му светна предупредителна лампичка. Отново не й обърна внимание. Обади се у дома и скалъпи за Зейнаб поредната история, че се налага да работи до късно. Имаше време за убиване, преди да отиде на летището, така че взе карта на Делтата и петнайсетина минути оглежда територията, където му предстоеше да отиде.

Розета, известна повече като Рашид, се намираше на устието на западния от двата големи ръкава, на които Нил се разделяше, преди да стигне морето. Самото градче беше разположено на западния бряг на реката, а няколко километра надолу по течението се намираше средновековният Форт Каитбей, където през 1799 г. нашествениците на Наполеон бяха открили прочутия Розетски камък. Тези неща не интересуваха Халифа. Вниманието му беше насочено към голия пясъчен нос северно от Каитбей, където Нил най-сетне приключваше дългото си 6700 км пътуване и се вливаше в Средиземно море. Районът беше отбелязан като природен резерват и военна зона, което означаваше, че е достъпен само за хора със съответните разрешителни. Именно там се намираше докът на „Джосер“, далеч от любопитни очи. И до него можеше да се стигне само по един път. Налагаше се или да вървят пеша, или да се опита да баламоса патрулите с полицейската си значка. Щеше да реши, когато стигне на място. Засега просто искаше да знае какво го очаква.

Бен Рои му звъня четири пъти, докато изучаваше картата. Всеки път оставяше обажданията на гласова поща и след това ги изтриваше, без да ги изслуша. Израелецът явно гонеше новите си цели и Халифа нямаше намерение да слуша лъжите и извиненията му. Беше получил своя шанс. Сега Халифа щеше да довърши онова, което той бе започнал. Щеше да го довърши с помощта на „Немезида в действие“. Бен Рои можеше да си го начука. Коварен еврейски страхливец.

Погледна картата за последен път и малко преди 18:00 тръгна надолу, като взе бележника на Самюел Пинскър. По стълбите чу гласа на началник Хасани от фоайето, който кастреше някого във връзка с подготовката за откриването на музея в Долината на царете утре вечер. Халифа нямаше желание да го вижда и беше принуден да чака пет минути на площадката, докато началникът излезе от сградата. Изчака за всеки случай още трийсет секунди и забърза навън — вече закъсняваше. Тъкмо завиваше наляво по „Мадина ал Минавра“ и се канеше да вземе такси до летището, когато познат глас го повика.

Зейнаб.

Тя стоеше на отсрещния тротоар, до разчистения терен пред полицейския участък. Халифа си погледна часовника — 18:10, вече доста закъсняваше — и изтича при нея.

— Какво правиш тук?

Хиджабът й се бе дръпнал назад, по челото й беше избила пот. Сякаш беше тичала.

— Зейнаб?

— Каза, че ще работиш до късно.

— Да. Аз… просто излязох да взема нещо за хапване.

Бяха женени от двайсет години и нито веднъж не я беше лъгал. А през последните трийсет и шест часа като че ли правеше само това. Тя докосна ръката му и погледът й срещна неговия. Не беше нужно да казва каквото и да било. Всичко бе в очите й. Тя знаеше, че не й казва истината. Минаха две секунди. После тя дръпна ръката си, отстъпи назад и сведе глава.

— Тя красива ли е?

На Халифа му трябваше време, за да разбере какво означава това.

— О, Зейнаб! — В гласа му се долавяше едновременно горчив смях и ужас. — Зейнаб!

Приближи, хвана я за ръката и я отведе няколко метра навътре в разчистеното пространство, по-далеч от минувачите по тротоара.

— Как можа да си помислиш подобно нещо?

— Знам, че не бях добра съпруга, Юсуф. През последните девет месеца. Откакто… — Примигна, за да махне сълзите. — Не те обвинявам. Наистина.

— Престани, Зейнаб. Престани веднага.

Пъхна бележника във вътрешния джоб на якето си и взе ръцете й в своите. Прекрасните й ръце с дълги изящни пръсти. Ръцете, които нямаше да му омръзне да държи до последния си дъх.

— Ти си любовта на живота ми. През всички години, откакто сме заедно, не съм погледнал друга жена. Защо да го правя, когато най-прекрасната жена на света е до мен?

— Тогава защо, Халифа? Защо ме лъжеш? Чувам го в гласа ти, виждам го на лицето ти. Познавам те.

Сега беше ред на Халифа да сведе глава.

— Къде беше снощи? — притисна го тя. — Не се обади. Когато се прибра, дрехите ти бяха мръсни, не беше спал, по ръката ти имаше кръв, приличаше на призрак…

Ръцете й трепереха.

— Какво става, Юсуф? Кажи ми.

— Просто… работа — измънка той, пристъпи от крак на крак и погледна крадешком часовника си. — Историята с Долината на царете, началник Хасани…

Тя дръпна ръцете си и скри лице в шепи.

— Моля те, Юсуф! Стига лъжи. Знам колко много се осланях на теб, откакто изгубихме Али, колко много товар трябваше да носиш, освен собствената си мъка, колко…

— Не говори така, Зейнаб! Никога не си била товар! Никога! Ти си ми съпруга…

— Тогава кажи на съпругата си какво става! Моля те, умолявам те! Кажи ми!

Сълзи се събираха по миглите й и капеха по бузите.

— През последните няколко дни за първи път почувствах… помислих си, че може би има някаква светлина в края на тунела. Но не мога да го направя без теб, Юсуф. Нещо не е наред, усещам го. Трябва да знам. Защото да изгубя съпруга си след… след…

Не можеше да завърши изречението. Халифа я хвана за раменете и хвърли поглед към часовника си. Мразеше се, че го прави, но времето бе толкова малко, а имаше толкова път, за да хване самолета…

— Няма да изгубиш съпруга си, Зейнаб. Обичам те, с теб съм. Винаги ще бъда с теб. Винаги. Просто сега… сега трябва да отида до Александрия…

— Александрия!

— Няма за какво да се безпокоиш…

Тя свали ръце от лицето си и отново се дръпна.

— Какво не ми казваш, Юсуф?

— Нищо…

— Какво не ми казваш!

— Сложно е.

— Обясни тогава!

— Трябва да направя едно нещо… едни хора… един случай на Бен Рои…

— Кажи ми!

— Али! Всичко е заради Али!

Каза го по-силно, отколкото възнамеряваше, почти го извика. Минувачите зад тях се обърнаха. Халифа не им обърна внимание.

— Заради сина ни е — повтори той, като се мъчеше да говори спокойно. — Заради нашето момче. Нямам време да ти обяснявам подробностите, те не са от значение. Достатъчно е да знаеш, че ще въздам справедливост за Али.

Тя не каза нищо, само се взираше в него. Ръката й докосваше шията, кафявите й очи бяха замъглени от страх.

— Те го убиха, Зейнаб. „Джосер“. И една друга компания като тях. Те убиха Али. И аз ще ги пипна. Ще ги накажа. Има хора, които ще ми помогнат. Добри хора. Няма от какво да се боиш. Всичко ще бъде наред. Ще има справедливост за момчето ни. Ще пипнем кучите синове!

Тя клатеше глава.

— Не мога да те позная — прошепна. — От двайсет години съм с теб, а изведнъж не мога да позная собствения си съпруг.

— Какво не познаваш? — Отново повиши тон, нещо пламна в него. — Те убиха сина ни и аз искам справедливост! Какво не можеш да познаеш в това?

— Този гняв. Тази… тази… лудост.

— Нима да искаш справедливост е лудост?

— Да оставиш жена си и семейството си, за да тръгнеш на някаква идиотска мисия…

— Не е идиотска мисия! Не казвай това! Законът няма да ги докосне, така че се налага да го направя лично! Трябва да ми благодариш за това! Разбра ли? Да ми благодариш, неблагодарна…

Млъкна внезапно и зяпна с ужас юмрука, който бе вдигнал към лицето на жена си. Никога не бе правил подобно нещо. Две секунди Халифа гледа втрещено юмрука си, сякаш сам се беше материализирал пред него. После ръката му се отпусна като камък.

— Ох, Господи, съжалявам — промълви той. — Моля те, не исках… Ужасно съжалявам.

Зейнаб се взираше потресена в него. Високоговорителите от минарето на джамията „Елнас“ призоваваха за вечерна молитва. После Зейнаб направи нещо, което не бе правила никога досега. Пристъпи напред, падна на колене пред Халифа и събра смирено длани.

— Съпруже — прошепна тя. — Обич моя, светлина моя, живот мой. Никога, никога не съм заставала на пътя ти. Никога не съм искала нещо от теб. Но днес те умолявам, умолявам те — каквото и да си мислиш, че правиш, откажи се. Умолявам те, откажи се.

Той се наведе и се опита да я изправи. Даваше си сметка, че хората ги гледат и ги сочат с пръст. Зейнаб избута ръката му и направо се долепи до него. По бузите й се стичаха сълзи.

— Ако можеше някак да върнеш момчето ни, щях да те благословя с цялата си душа да тръгнеш — задавено рече тя. — Аз самата щях да тръгна с теб. До края на света и отвъд него. Но това няма да върне Али. Търсиш отмъщение за нещо, което беше ужасна злополука…

— Не е било злополука, Зейнаб! Убили са го, не знаеш историята…

— Зная, че синът ми е мъртъв! И че ако замине сега, мъжът ми също ще умре! Не е ли достатъчно болката в това семейство? Ако не за мен, помисли за децата си. За Юсуф и Бата. Те вече изгубиха брат. Моля те, моля те, не позволявай да загубят и баща си!

— Те няма да…

— Ще изгубят, Юсуф! Знам го, усещам го! При всички луди и опасни неща, които си вършил досега, винаги съм стояла до теб, защото си най-добрият човек на света и знаех, че онова, което правиш, идва от добротата в сърцето ти. — Тя се удари в гърдите. — Но това, Юсуф, това… каквото и да си замислил, то не е от доброта. Виждам го в очите ти. То е от гнева, от омразата и болката, и от него няма да излезе нищо, освен още болка. Ако това, което казваш, е истина, Аллах ще бъде съдникът на тези хора. Негово е тяхното наказание, не твое. Това ще свърши трагично, Юсуф, знам го! А аз не мога да понеса повече трагедии. Никой от нас не може.

Вече ридаеше, беше се вкопчила в краката му като уплашено дете.

— Умолявам те, Юсуф, като съпруга, като майка, като приятел, не отивай. Умолявам те. Не отивай. Не ме оставяй. Остани! Остани!

На десетина метра от тях се беше събрала малка тълпа и гледаше разиграващата се драма. Един дори беше вдигнал мобилния си телефон и снимаше сцената. Халифа не им обръщаше внимание. Освободи се от ръцете на Зейнаб коленичи до нея и я прегърна.

— Всичко е наред — прошепна той. — Всичко е наред, скъпа. Всичко ще се оправи.

Тя постепенно се успокои. Халифа се отдръпна, повдигна брадичката й, извади кърпа от джоба си и избърса сълзите от бузите й. Още известно време останаха на колене прегърнати, а всичко около тях сякаш избледняваше и изчезваше. Бяха само двамата, в своя собствен малък свят. Накрая той нежно й помогна да се изправи. Тя понечи да се усмихне, мислейки си, че е отстъпил. После го видя да си поглежда часовника.

— Ох, Господи, Юсуф, помислих си…

Той вдигна пръст и докосна устните й, за да млъкне. Всеки друг път през тези двайсет години щеше да изпълни безусловно подобни молби. Щеше да направи всичко, което поиска от него. Щеше да скочи и в пропаст, стига тя да го пожелае. Но нещо се беше случило с него в мината. Нещо се беше променило. Изместило. Вкоравило. Вече не беше човекът, който бе преди.

— Обичам те, Зейнаб — каза той. Изведнъж гласът му стана глух и безизразен. — Обичам те повече от всичко на света. Теб и децата. Вие сте всичко за мен. Но трябва да го направя. За Али. И нито ти, нито който и да било може да ме спре. Ще се върна утре сутринта. Обещавам.

Наведе се и целуна челото й. После погледна отново часовника — 18:28, не биваше да губи нито миг повече. Извади бележника на Пинскър от джоба си и се затича в тръс. Зад него мъжът с мобилния телефон протегна ръка и засне от близък план Зейнаб, която отново рухна на колене и скри лице в шепите си.

 

 

Израел

— Здрасти, Ариех. Получих съобщението ти. Обещах да ида на вечеря у Ринат, но можеш да минеш по-късно, ако искаш да поговорим. Или пък да го оставим на закуска. Ако сериозно мислиш за тази нова работа и за местене в Хайфа… нека го обсъдим. Чакам да се обадиш. Шалом.

Бен Рои прослуша съобщението, стиснал телефона в лявата си ръка, докато с дясната вадеше червените полицейски номера от багажника. После пусна следващото съобщение.

— Послеслов. И аз те обичам, граманадчо. Въпреки всичките ми усилия да не го правя.

Затвори багажника, заключи колата, лепна магнитния номер отзад, като през цялото време се чудеше как да отговори, как да си признае, че макар да я обича повече от всичко, за пореден път ще я разочарова. Не успя да измисли как да го изрази с думи, да го направи да звучи различно от онова, което си беше — поредното отблъскване. Времето буквално се изпаряваше и реши да изчака, докато не се качи на борда. Направи последен опит да се свърже с Халифа, след което прибра телефона в джоба си, сложи предния номер и се втурна презглава в залата за заминаващи на международното летище „Бен Гурион“.

Постъпваше абсолютно безумно, но това бе единственият план, който му дойде на ум за толкова кратко време. Египтянинът не отговаряше на повикванията му. Същото се отнасяше за Дани Перлман от „Междуведомствени връзки“, което означаваше, че няма пряка връзка с египетските власти. А и дори да се бе свързал с тях, какво щеше да им каже? Че шайка побъркани антикапиталисти се канят да извършат нападение на египетска територия? С помощта на един от собствените им полицаи? Не виждаше как това може да се отрази добре на Халифа. Дори да спасеше живота му.

Накрая, отчаян и без да вижда друга алтернатива, той се обади в „Ел Ал“. Имаха полет веднъж седмично до Александрия — същия, за който си бе резервирала билет Ривка Клайнберг. Полетът обаче беше за утре вечерта, а дотогава капанът със сигурност щеше да е щракнал и Халифа щеше да лежи по очи някъде с дупка от куршум в челото. Другата възможност бе египетски самолет на „Еър Синай“, дъщерна фирма на „Иджипт Еър“. Свърза се с тях, макар да не таеше особени надежди. Песимизмът му се оказа напразен. Имаха полет тази вечер. В 19:10, кацане в Александрия в 20:45. Бен Рои се чудеше какво да прави, трескаво се опитваше да намери някакъв по-лесен начин да помогне на приятеля си. Едва не отиде да се моли на Стената на плача. Накрая не успя да измисли нищо и си резервира място. Мина през дома си да вземе паспорта, после кара като луд до Лод и пристигна седемнайсет минути преди излитането. Бързането може би беше за добро. Също като влизането на Халифа в мината. Ако имаше време да обмисли какви ги върши, сигурно никога нямаше да се реши на подобна постъпка.

Бюрата на „Ел Синай“ бяха празни, към пътниците отдавна бе отправено последно повикване. Цивилен нямаше абсолютно никакъв шанс да се качи в самолета непосредствено преди излитането. Благодарение на полицейската си значка Бен Рои успя да прескочи формалностите и спринтира към портала. Спречка се с момичето на изхода, което не искаше да го пусне. Данните му обаче фигурираха в компютъра и отговаряха на тези в паспорта му, така че в крайна сметка я накара да отстъпи. Все още закопчаваше колана си — седнал между възрастна арабка и пълен мъж с бинтована ръка, — когато самолетът се отдели от ръкава и започна да маневрира към пистата.

Извади мобилния си. Нещата в Египет сигурно щяха да бъдат напечени и не искаше да го безпокоят. Ако искаше да отговори на Сара, трябваше да го направи сега. Наведе се и започна бързо да набира номера й с надеждата, че от екипажа няма да го забележат. В последния момент размисли и реши да напише есемес. Поради някаква необяснима причина — най-вероятно заради стреса, — написването на съобщението изведнъж му се стори неимоверно важно. Обмисляше го през цялото време на маневрите и едва когато самолетът излезе на пистата и двигателите му вдигаха обороти, той започна да натиска клавишите.

„Обичам ви и 2-мата. Повече от всичко. Винаги ще съм до вас. Обещавам. Ще се обадя утре. Ще бъдем най-щастливото сем.“

Едва успя да добави целувки и да натисне бутона за изпращане, защото самолетът вече се засилваше по пистата. В следващия момент се отделиха от земята и той напускаше родината си.

— Не бива да го държите включен — укори го мъжът с бинтованата ръка. — Може да попречи на управлението.

— Така е — отвърна Бен Рои. — Съжалявам.

Изключи телефона, облегна се назад и се загледа в тавана. Очите му незнайно защо се напълниха със сълзи.

 

 

Уилям Барън също се взираше в тавана на самолета, макар че в неговия случай това бе притежаван от компанията „Гълфстрийм G650“ и очите му определено не бяха насълзени. Никак даже. Имаше чувството, че никога не се е чувствал по-добре. Кулминацията приближаваше бързо. Всички години планиране и схеми, маневри и лъжи… Господи, каква кулминация се очертаваше само! По-добра от всичко, което бе постигал с онези долнопробни черни проститутки в Хюстън. Ето на това му се вика забавено удовлетворение!

Завъртя бърбъна в чашата си.

Решението му да замине беше спонтанно. Макар присъствието му да не беше задължително, почувства внезапна необходимост да бъде близо до екшъна. Не в разгара му — имаше други, които да свършат черната работа. Близо. Само преди няколко часа се беше излежавал в апартамента си. А ето че сега бе на път. Малко спонтанност, именно от това се нуждаеше компанията. Баща му вземаше решенията си с бързината на ледник. Никога не действаше импулсивно. Всичко това щеше да се промени, когато Уилям поемеше управлението. Малко повече вяра в инстинкта, малко повече гъвкавост. Под негово ръководство „Барън“ щеше да се превърне в напълно различна компания. Макар че щеше да си остане един от върховните хищници, някои неща не се променяха. Някои неща бяха в основата на всичко.

Отпи от бърбъна, като почукваше с мобилния по облегалката на креслото. Човек от екипажа дойде да го запознае с графика на полета. Движеха се по-бързо от очакваното, щяха да кацнат двайсет минути по-рано. Уилям благодари и се отпусна в бялата кожа, загледан в телефона. В специалния телефон. Онзи, по който всеки момент щяха да му се обадят.

Още четирийсет и осем часа и всички въпроси около семейния бизнес щяха да са уредени. Усмихна се и отпи. Кабината леко вибрираше около него. Никога не се беше чувствал по-добре.

 

 

Египет

Ако беше вдигнал глава, докато влизаше в терминала за пристигащи на „Александрия Ножа“, Халифа щеше да забележи позната фигура, която се разправяше със служителите в другия край на залата. А ако беше отишъл да поговори с тази фигура, щеше да избегне голяма част от предстоящите главоболия.

Той обаче не вдигна глава. Беше твърде зает да слуша жената от „Немезида“, която му съобщаваше подробности за срещата им по телефона. Когато тя затвори, той вече излизаше от летището и единственият шанс за избягване на трагедията беше изпуснат.

Спря едно такси и каза на шофьора да го откара на изток към Розета, както беше инструктиран. Човекът се опита да завърже разговор, разпитваше за семейството му, какво го води по тия места, какво мисли за новото правителство. Халифа отговаряше едносрично и с неохота, а след няколко километра се умори от въпросите и показа полицейската си значка. Нататък пътуваха мълчаливо.

Отне им известно време, докато излязат от стария град. Едва след като минаха по високия път над обраслото с тръстика езеро, жилищните сгради, заводите и нефтените рафинерии най-сетне останаха зад тях, заменени от пясъци и шубраци, памучни насаждения, палмови и цитрусови горички. Халифа пушеше, гледаше през прозореца и мислеше за сина си.

На половината път до Розета, точно както беше описала жената от „Немезида“, минаха покрай окъпана в неонови светлини бензиностанция на „Мобил Петрол“, след която имаше два огромни билборда, рекламиращи обувки „Пиер Карден“ и KFC. Халифа каза на шофьора да спре, плати сметката, слезе, измина петдесет метра нататък и застана до купата тръстика с формата на индианска колиба. Измина половин час. После сякаш от нищото по магистралата се появи бяла тойота „Ленд крузър“ и наби спирачки пред него. В същия миг откъм палмовата горичка зад него се чуха стъпки и от сенките се появи млада жена.

— Влизай — каза тя и посочи отворената задна врата на джипа.

Халифа се подчини. Жената седна на предната седалка и шофьорът — слаб, приличащ на арабин мъж с цигара в ъгъла на устата — излезе отново на магистралата.

— Започнах да си мисля, че няма да дойдете — каза Халифа, докато набираха скорост.

— Трябваше да се огледаме хубаво — обясни жената, като се обърна към него. — За да сме сигурни, че не са те проследили. — Тя протегна ръка. — Дина. А това е Фаз. Радвам се, че се присъедини.

Халифа се ръкува.

— Юсуф Халифа.

— Знам — рече тя. — Нали подслушвахме разговорите ви. Това ли е бележникът, за който говорехте?

Дина посочи подвързаната в кожа книжка, надничаща от якето на Халифа, и той кимна.

— Пази го. По-късно ще решим какво да правим с него.

— Само двамата ли сте?

— Останалите са на брега. Разузнават пристанището.

— Какъв е планът?

Тя сви неопределено рамене.

— За момента такъв няма. Корабът трябва да пристигне в полунощ. Доколкото успяхме да разберем от системата на „Джосер“, той идва веднъж месечно, разтоварва отпадъците и заминава за още, а баржите откарват разтовареното нагоре по Нил. Но как изглежда самата операция… — Тя отново сви рамене. — Ще разберем в движение.

Тя се обърна, порови в жабката и подаде пистолет на Халифа.

— Знаеш ли как се използва?

— Разбира се.

— Надявам се да не се наложи, но не бива да рискуваме. Не знаем на какво можем да се натъкнем.

Халифа претегли пистолета в дланта си. Глок, доколкото можеше да определи. Жената го гледаше, бледото й напрегнато лице се появяваше и изчезваше в сенките, докато минаваха покрай лампите по магистралата.

— Пое риск, като дойде тук — каза тя след кратко мълчание. — И като се замеси с нас. Както каза приятелят ти, ние сме опасни. Луди.

— Бившият ми приятел — поправи я Халифа, остави пистолета и извади пакета „Клеопатра“. — И съм готов да рискувам.

За момент погледите им се срещнаха. Накрая тя кимна и се обърна напред. Халифа свали стъклото на прозореца и запали цигара. Изминаха останалия път в пълно мълчание.

Стигнаха в Розета двайсет минути по-късно, малко след 22:30. Фаз като че ли знаеше къде отива и караше уверено през плетеницата шумни, ярко осветени улици. Накрая излязоха от града и продължиха по тесен асфалтов път на север към брега. Нил беше от дясната им страна — широк, черен, осеян с лодки и понтоните на плаващи рибни ферми. Виждаха се пръснати къщи и плевни, а покрай брега имаше редица тухлени фабрики с почернели комини, очертани на фона на нощното небе като останки от някаква мъртва гора. След като минаха село Каитбей постройките изчезнаха, за да се сменят с царевични ниви и тук-там с някоя палмова горичка. В далечината се виждаше мъгляво сияние във формата на купол, предполагащо струпване на светлина някъде при устието на реката. Пристанището на „Джосер“, предположи Халифа. Сърцето му затуптя по-бързо.

Продължиха още няколко километра, като вече се движеха бавно, с угасени фарове; сиянието се засилваше. Когато в далечината се появи нещо като пропускателен пункт, излязоха от шосето и продължиха по тясна пътека. След около двеста метра стигнаха на поляна насред палмова горичка. Мястото явно беше избрано предварително, защото там ги чакаше друга кола. До нея стояха двама души — мъж с атлетично телосложение и късо подстригана жена. Фаз спря и тримата слязоха. Дина представи непознатите на Халифа.

— Е, какво е положението? — попита тя.

— Не толкова лошо, колкото би могло да бъде — отвърна мъжът. — Макар че малко повече време би ни се отразило добре.

— Нямаме повече време. Или действаме сега, или ще трябва да чакаме цял месец.

Мъжът кимна в знак на съгласие и им даде знак да се съберат при лаптопа на капака на другия джип. На екрана имаше мозайка от около четирийсет снимки, вероятно плод на разузнавателната мисия. Мъжът увеличи първата снимка — пропускателния пункт, който бяха видели преди малко. От двете му страни имаше висока телена ограда с бодлива тел отгоре. Оттатък, с лице към реката, имаше нещо като редица складове с надничащи над тях кранове.

— Целият обект е ограден — започна той. — Трима пазачи на портата…

— Военни ли? — попита Халифа.

Мъжът кимна.

— Най-вероятно са наборници. Просто отбиват номера.

— Точно така изглежда. Единият спеше, други двама гледаха телевизия. Двама патрулират вътре, но не са особено бдителни и между тях има голямо разстояние. По оградата не тече ток, не засякохме и никакви камери. Ще я срежем без проблем.

— На какво разстояние е пристанището? — попита Дина.

— Около седемстотин и петдесет метра. Теренът е открит, но има много дюни и храсти, които осигуряват прилично прикритие. Можем да стигнем до него.

Мъжът отвори друга снимка. Дълъг бетонен кей между складове от едната страна и набраздена, осветена от луната водна шир там, където Нил се вливаше в морето. На сто метра от брега имаше огромни бетонни кубове, образуващи защитен вълнолом. На самото пристанище се издигаха три огромни крана, чиито стрели стърчаха над водата.

— Както виждате, мястото е ярко осветено и има хора. Предимно пристанищни работници, но се забелязва и малко охрана.

Мъжът извика друга снимка. На екрана се появи образът на як мъж с кожено яке, въоръжен с автомат „Хеклер & Кох“ МР5.

— Частен контрактор, ако се съди по вида му. Нищо особено. Има добри места за снимане тук, в близкия край на пристанището… — Мъжът върна предишната снимка. — И тук, между тези складове…

Последваха още три фотографии — общ изглед към купчина сандъци, натрупани в свободното място между два склада; същите сандъци, снимани отблизо и снимка зад тях, с изглед към централната част на пристанището към водата.

— Операцията е напълно осъществима. Основният проблем е как да доближим кораба. Можем да заснемем всичко от разстояние, но качването на борда и евентуално отвличане на някой на екипажа ще бъде трудно заради осветлението и откритите пространства. Може да има начин, но няма да сме сигурни, докато корабът не пристигне и не видим как се развиват нещата.

Дина кимна. Погледна си часовника, облегна се на капака и започна да разглежда снимките. Другарите й се скупчиха около нея. Халифа остана назад. Те бяха специалистите. Той беше само зрител.

Минаха няколко минути. От време на време подухваше бриз, който шепнеше в палмовите листа и носеше дъх на сол. Накрая всички се изправиха като един.

— Добре, да го направим — каза Дина и се обърна към Халифа. — Трябва ни човек, който да остане при оградата и да ни прикрива гърба, ако стане напечено. Ще поемеш ли задачата?

— Отивам на пристанището — заяви Халифа.

Даваше си сметка, че говори като капризно дете, но искаше да бъде в центъра на действията. Имаше нужда да бъде в центъра на действията.

За негова изненада тя се усмихна.

— Знаех си, че ще кажеш това. Добре. Фаз, ти ще ни прикриваш. Гиди, Тамар, вие заемате позиции в този край на пристанището. Аз и новобранецът отиваме при складовете. Засега можем да планираме само толкова. Нататък ще се наложи да импровизираме.

Разтовариха екипировката — камери, уоки-токита, два картечни пистолета „Уми“ — и я разделиха. Метнаха на гръб раници, намазаха ръцете и лицата си с кал за по-добра маскировка (Халифа щеше да се изсмее на себе си, ако залогът не бе толкова висок), заключиха колите и тръгнаха. Някъде от реката изрева сирена на баржа. Халифа сви пръст около спусъка на пистолета и стисна зъби. Знаеше, че постъпва правилно.

Двайсет минути по-късно бяха на позиция. Минаха през оградата без никакъв проблем, заобиколиха складовете отзад, покатериха се на купчината сандъци и нагласиха камерата. Пред тях пристанището беше обляно в светлина. Самите сандъци тънеха в сянка. Странно, но Халифа се чувстваше в безопасност. Сякаш не беше тук, а гледаше цялата сцена на телевизор. Другата двойка се обади да каже, че също е заела позиция в края на пристанището. Часовникът на Халифа показваше 23:42. Оставаше им само да чакат.

— Наистина ли мислите, че можете да ги пипнете? — попита той, загледан към кея. — Че всичко това ще доведе до някакъв резултат?

— Нямаше да го правя, ако не мислех.

Скриха се, когато покрай тях мина огромен самотоварач. Когато отново се показаха, Халифа усети дланта й върху ръката си.

— Трябваше да го кажа по-рано. Съжалявам за сина ти.

За момент изражението й омекна, макар че очите й останаха студени и твърди. После тя махна ръката си и се извърна.

При устието на реката започна да се събира мъгла, която се носеше над водата като пара.