Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис (17)

15.

Луксор

С грандоманската си решетеста фасада и подобното на пещера фоайе с мраморен под, новият полицейски участък в Ел Аваимая беше потресаващо грозна сграда с илюзии за архитектурно великолепие.

Местните я наричаха Ел Бандар, „пъпът“.

Работещите тук използваха и други имена — джамията, замъка, сватбената торта и щуротията на Хасани.

Когато пристигна в неделя сутрин след почивния си ден, Халифа мина през прашните входни врати, кимна за поздрав на дежурния сержант и тръгна към кабинета си на четвъртия етаж. В стария участък винаги гледаше да е на бюрото си най-късно в осем сутринта — каквото и обвинение да хвърлеше началник Хасани срещу него, закъсняването не фигурираше в списъка. След преместването обаче започна да се оставя на инерцията. Сега рядко идваше преди девет, а тази сутрин наближаваше десет, когато най-сетне стигна горната площадка и влезе в стаята.

— Добър вечер — поздрави го детектив Ибрахим Фати, с когото делеше помещението. Ел хомаар, както го наричаха всички. Магарето.

Халифа подмина сарказма му и се пльосна зад бюрото си. Включи компютъра и запали цигара „Клеопатра“.

— Някакви съобщения?

— Лично аз не съм получавал никакви — отвърна Фати, извади гребен и го прокара през мазната си коса.

— Сария тук ли е?

— Дойде и замина. Поредната кражба на дизел от моторница. Трети случай за тази седмица. В момента е в Корниш и говори със собственика.

Халифа дръпна здраво от цигарата си. Нямаше смисъл и той да слиза при реката — Сария беше повече от способен да се справи и сам. Затова се обади набързо до дома (беше излязъл само преди двайсет минути, но обичаше да ги чува, да е сигурен, че Зейнаб е добре) и започна да преглежда папките на бюрото си. Наръгването в нощния клуб на „Тутхотел“ щеше да се разглежда в съда след две седмици, но той вече беше пратил доклада си и нямаше какво друго да прави, освен да се яви в залата и да даде показания. Имаше да се прегледат още неща около историята с пласирането на наркотици в Сук, освен това се налагаше да отскочи до Карнак по някое време, за да провери съобщенията за кражби от военния склад „Талатат“. Навремето щеше моментално да тръгне натам. Тази сутрин обаче реши, че случаят може да почака. Сук също. Както често ставаше напоследък, просто не беше в настроение. Помисли си дали да не се обади на Демиана Баракат, но ако беше чула нещо, тя сама щеше да го потърси, затова реши да остави нещата така. Продължи да прелиства папките с една ръка, а с другата влезе във форума, в който се навърташе в последно време. Не за да бъбри — беше твърде стеснителен, дори под измислено име, — а за да прочете какво казват другите хора. Хора в неговото положение. Знанието, че не е сам, донякъде му помагаше.

Сайтът се зареди и Халифа се наведе напред, готов да чете. Точно в този момент мобилният му звънна. Виж ти, Демиана.

— Сабах ел хир, сабите — каза той, без да откъсва поглед от екрана. — Тъкмо мислех да ти се обадя. Всичко наред ли е?

— Всичко е наред — отвърна тя. — Виж, закъснявам за църквата, така че ще бъда кратка. Исках да ти предам нещо, което може да е свързано с онова, за което говорихме вчера.

Халифа погледа още малко страницата (имаше поредна тема от Гемал от Исмалия, който дори след две години още не можеше да приеме загубата на жена си) и се извърна, за да насочи вниманието си към приятелката си.

— Слушам — каза той.

— След разговора ни поразпитах дали някой знае за подобни инциденти — продължи тя. — Отровени кладенци, прогонени от фермите им хора. Никой не беше чувал нищо. Но тази сутрин разговарях с Маркос, който държи книжарницата и той спомена нещо, което ми се стори сходно. Случило се е много отдавна и на съвсем друго място, така че вероятно няма връзка, но все пак реших да ти съобщя.

— Продължавай.

— Чувал ли си за Деир ел Зейтун?

Не беше.

— Един малък манастир насред Източната пустиня. Там няма почти нищо, само две постройки, артезиански кладенец и стара маслинена горичка, откъдето е и името на манастира. Смята се, че дръвчетата са посадени от самия свети Пахомий, което е малко вероятно, защото Пахомий е живял през четвърти век. Дърветата обаче определено са стари, най-малко на няколкостотин години. Както и да е, преди три-четири години всички те внезапно умрели. До последното. Както и зеленчуковата градина на манастира. Растенията просто пожълтели и изсъхнали.

От другия край на стаята се чу шумно хрускане — Ибрахим Фати нагъваше туршия от торбичката, която сякаш винаги му беше подръка. Халифа се извърна още повече, мъчейки се да се отърве от звука.

— Горичката също ли се е напоявала с вода от кладенеца? — попита той.

— Да — отвърна Демиана. — Също и градината. Водата за пиене идвала с водоноска, така че монасите не са пострадали. Само дърветата и зеленчуците.

Халифа се замисли. Угаси цигарата, стана и отиде до голямата карта на стената зад бюрото на Ибрахим Фати. Източната пустиня беше показана като широка светложълта ивица, притисната между Червено море и тънката зелена дъга на Долината на Нил. Магистрали я пресичаха от запад на изток като скоби на стълба, но иначе там нямаше нищо. Само пясък, камъни и планини.

— Къде точно се намира този манастир? — попита той.

— Горе-долу по средата между Луксор и Абу Дахаб на крайбрежието. На запад от Гебел ел Шалул.

Халифа прокара пръст по картата и намери гебела. Манастирът не беше отбелязан, но щом беше малък, това можеше да се очаква. Продължи още на запад и намери Бир Хашфа, селото до фермата на Атия. Беше на почти четирийсет километра, което изглеждаше твърде голямо разстояние, за да има явна връзка между инцидентите. И все пак…

— Монасите още ли са там? — попита той.

— Изнесли са се. Имало някаква легенда, че манастирът щял да оцелее дотогава, докато имало маслинови дръвчета. Когато горичката изсъхнала, те си събрали нещата и изоставили мястото. И без това били само неколцина.

— Имали ли са някакви неприятности преди това?

Не, доколкото знаела.

— Да са ги заплашвали по някакъв начин?

— Та това е насред нищото. Едва ли някой е знаел за тях. Със същия успех можеха да са на Луната.

— И не си чувала за нищо друго от този район.

— Не мисля, че има нещо друго в този район. Както казах, това е насред нищото.

Някой зашепна нещо от другата страна.

— Извинявай, Юсуф, но службата започва всеки момент. Трябва да тръгвам.

— Разбира се. Благодаря, че ми съобщи. Ако чуеш още нещо…

Тя затвори. Халифа се загледа в картата, изучавайки правоъгълника пустиня между магистрали 29 и 212, след което се върна на бюрото си. Кладенецът на Атия, братовчед му, а сега и Деир ел Зейтун. Три отровени водоизточника, всички на копти. Един може да е лош късмет, дори два, но три — дори при тези разстояния можеше да се предположи, че между случаите има връзка. Запали поредната цигара и се зазяпа в екрана на компютъра. Абдул-хасан43, друг редовен посетител на форума, беше пуснал серия стихове от Свещения Коран. А също и стихотворение за това, че нямало нищо срамно да плачеш. Прочете половината, затвори сайта, вдигна стационарния телефон и набра номера на началник Хасани.

От другия край на стаята отново се чу хрускане. Ибрахим Фати продължаваше да нагъва туршия.

 

 

Йерусалим

При разговора им предишната сутрин Мордехай Ярон беше предложил да дойде в Йерусалим и да се срещне с Бен Рои, за да му спести едночасовото шофиране до Тел Авив. Бен Рои му каза, че това изобщо не е проблем. Йерусалим понякога можеше да е непоносим, подобно на прекалено грижовна майка. Просто ти се иска да избягаш за малко. Да си продухаш главата.

И тази сутрин правеше точно това — излезе от града по лъкатушещото шосе 1, мина през Юдейските възвишения и продължи към крайбрежната равнина. Небето беше като безупречно син купол над него, топлият въздух шибаше ръката му през отворения прозорец. Не след дълго, малко след Ромема, предградията най-сетне свършиха. Сякаш бяха безкрайни и нямаше сила, която да ги спре, разпълзяваха се като някакво вечно растящо водорасло, покриващо света с бетон. Строителство, прекалено много строителство. Ако продължаваха в същия дух, скоро нямаше да остане никаква земя.

Едва след като мина Мевасерет Цион, на десет километра от центъра, къщите и жилищните блокове най-сетне изчезнаха и хълмовете придобиха естествения си вид. Скалисти склонове с оскъдни дървета по тях се издигаха и спускаха, сякаш въздишаха с облекчение. Бен Рои също задиша по-леко. Увеличи скоростта и включи „Кол Ха Дерех“, „Гласът на пътя“. Алисия Кийс загърмя от тонколоните. „Империя на ума“. Усмихна се. Това бе една от любимите песни на Сара.

Тъкмо бяха изгладили отношенията си след вчерашното му закъсняване, макар че положи доста усилия, за да спечели отново благоразположението й — или по-скоро да излезе от списъка на гадините. Беше работил върху стаята на бебето до след полунощ, а сутринта се върна да довърши. В крайна сметка стаята стана чудесна; Сара дори му направи блинци за закуска (сигурен знак, че ледовете започват да се топят), а той не бе свършил абсолютно никаква допълнителна работа по вестникарските статии, които беше открил в библиотеката.

А това беше дразнещо, защото колкото повече мислеше за тях (а единайсет часа шкуркане, боядисване и сглобяване на етажерки ти осигуряват много време за мислене), толкова повече се уверяваше, че поради някакви все още необясними причини историите в статиите имат ключово значение за разбирането на убийството на Ривка Клайнберг. Злато, Египет, минно дело, „Барън Корпорейшън“. Елементите се въртяха в главата му като циферблат на сейф. Подредиш ли поредицата правилно, механизмът ще изщрака и сейфът изведнъж ще се отвори. Не успееш ли, вратата ще си остане плътно затворена, колкото и да я блъскаш.

Имаше едно интересно развитие. Много интересно. В Йерусалим, докато нервничеше в задръстването, което винаги се получаваше след светофара на „Шдерот Бен Цви“, му се беше обадил Дов Зиски. Доставчиците на интернет, на стационарния и мобилния телефон на Клайнберг се бяха свързали с него. С една и съща история. Не можели да проследят обажданията и имейлите на жертвата за последните две тримесечия, тъй като записите й били празни. Преди това всичко било регистрирано и записано по обичайния начин. От началото на годината обаче всички подробности за комуникациите й били заличени. Работели по проблема, но на този етап единственото обяснение, което можели да дадат, било или компютърна грешка при тях (което изглеждаше невероятно съвпадение — повреда в три отделни системи, като Ривка Клайнберг е единственият засегнат потребител), или — което било по-вероятно — някой е проникнал в мрежите им и е бърникал в акаунта й.

— Говорих с един приятел — каза Зиски. — Специалист по сигурността на компютърни системи. Според него комуникационните компании по принцип са страшно сериозни, когато става въпрос за зашита на мрежите им. Трудно се поддавали на хакерски атаки. Явно извършителите знаят какво правят.

Което даваше две малко вероятни възможности. Компютърните престъпления в Израел, подобно на цялата организирана престъпност, се доминират от руската мафия. Същата руска мафия, която според приятеля му Натан Тират заплашила със смърт Клайнберг преди няколко години. А антикапиталистическата група от статията в „Джерусалем Пост“, която беше чел вчера, „Немезида в действие“, се занимаваше с хакерски атаки. Съвпадение или връзка?

Имаше работа за вършене. Много работа. Тя обаче трябваше да почака. Тази сутрин искаше да се съсредоточи върху журналистическата дейност на Клайнберг. Разследването беше започнало само преди два дни, а той вече беше затънал в тресавището на несвързана информация. Време беше да се заеме с подробностите. Да започне да изолира отделните нишки. Натисна педала и вдигна над сто и двайсет, а „Империя на ума“ се смени с по-наситения и енергичен ритъм на „Симфония за Дявола“ на „Стоунс“. Една от неговите любими песни. Йерусалим се отдалечаваше зад него, отпред се разгръщаше зелената шир на крайбрежната равнина. Хубаво беше да пътуваш на запад.

Старото палестинско пристанище Яфа, Ур сап Бар — Булката на морето, е разположено на нос, който стърчи като запетая от южния край на бреговата линия на Тел Авив. Някога самостоятелен град, Яфа отдавна беше погълната от по-голямото селище на север, арабското му население беше изтласкано в предградията Аджами и Джабалия, повехналите сгради от епохата на Османската империя и от мандатния период бяха заети от нови израелски заселници.

Редакцията на „Мацпун, а Ам“ се намираше в една такава сграда — занемарена двуетажна постройка на Рехов Олей Цион, насред битпазара „Шук Ха Пишпешим“.

Бен Рои пристигна малко преди обяд, паркира зад ъгъла и сложи червените полицейски номера, за да си спести талона за глоба. Мина през пъстроцветната бъркотия от антики, текстил, вехтории и сергии за фалафели и се озова пред входа на сградата. Мордехай Ярон го пусна да влезе.

— Бързо ли се ориентирахте? — извика той от площадката на първия етаж, докато Бен Рои изкачваше стълбите.

— Без проблем. Преди живеех в Тел Авив. Доста пъти съм идвал в този район. Нищо не се е променило.

— С изключение на наемите, повярвайте. Сега собствениците правят на наемателите онова, което Иргун направи с арабите. Още едно повишаване и ще ни принудят да се изнесем.

Бен Рои се добра до площадката и двамата си стиснаха ръцете. Нисък и оплешивяващ, с големи уши и изпъкнало чело, обрамчено с побелели кичури, редакторът поразително приличаше на Давид Бен Гурион. Или щеше да прилича, ако не бяха дрехите му — сандали, широки къси панталони и тениска на „Гуш Шалом“. По-скоро застаряващо хипи, отколкото отец на държавата.

— Искате ли кафе? — попита той, докато въвеждаше Бен Рои в кабинета си. — Или нещо по-силно?

— Кафе не бих отказал.

Ярон му махна да се настанява и се зае с чайника. Стаята миришеше на застоял пушек от лула и беше малка и претъпкана — гол дървен под, бюро, рафтове за книги, древен ксерокс в ъгъла. Отвореният прозорец гледаше на север към футболния стадион „Блумфийлд“ и небостъргачите в центъра на Тел Авив; по стените висяха постери в рамки, рекламиращи наред с всичко останало и Хадаш, имаше призиви за бдение за Мордехай Вануну и афиш за изпълнение на „Хамец“ от Шмуел Хасфари.

— Има я по всички вестници — говореше Ярон, докато сипваше кафе в чашата, обърнал гръб на Бен Рои. — На вътрешните страници. Човек би си помислил, че убийството на един от най-добрите журналисти в страната ще се разтръби на първа страница, но явно сексуалният живот на кмета на Йерусалим е по-важен.

Бен Рои не беше чел пресата. Като че ли страхът им от медийна истерия се оказваше неоснователен. Поне за момента.

— „Хаарец“ пусна хубав некролог — добави редакторът. — Това е най-малкото, което можеха да направят, като се има предвид колко ексклузивни материали им осигури. Горката Ривка. Ужасна работа. Още не мога да повярвам.

Въздъхна и поклати глава.

— Беше добър човек. Здраво работеше, но добър човек. И адски добър журналист.

Водата завря — сигурно е била топла, защото й трябваше по-малко от минута — и Ярон напълни чашата.

— Боя се, че нямам никакво мляко.

— А захар?

— Виж, това мога да намеря.

— Две лъжички, моля.

Ярон добави захарта и подаде кафето на Бен Рои заедно с броя на „Мацпун а Ам“.

— Изданието от този месец — каза той. — Само колкото да получите представа с какво се занимаваме. Има статия на Ривка за упадъка на левицата. Няма да намерите по-добър анализ на това защо страната е политически прецакана.

Върна се при бюрото си и седна, а Бен Рои зяпна корицата на списанието. На нея имаше карта на Израел, нарисувана по такъв начин, че страната приличаше на фуния с отвор в най-южната си част. Куп думи — „труд“, „мерец“ „мир сега“, „плурализъм“, „толерантност“, „демокрация“, „здрав разум“ — се изсипваха във фунията и излизаха отдолу, за да паднат в голяма кофа за боклук. Заглавието гласеше „Надеждата заминава на юг“.

— Хубава графика, а? Сам я измислих.

— Определено е… провокативна.

— Интересувате ли се от политика?

Бен Рои сви рамене. Понякога се интересуваше, понякога не. Днес определено не. Редакторът разбра отговора по изражението му и реши да не задълбава в тази посока.

— Левицата е мъртва — каза само той. — Такава е, откакто поканихме милион проклети руснаци на шия. Те дръпнаха страната толкова надясно, че сигурно и Зеев Жаботински се върти в гроба.

Цъкна с език, извади лула и започна да я тъпче с тютюн от смачкана кожена кесия.

— Както и да е, това между другото. Е, с какво мога да ви помогна?

Бен Рои отпи от кафето, което приличаше на подсладена вода, и обърна стола си така, че да е с лице към Ярон.

— Исках да поговорим за журналистиката на госпожа Клайнберг — започна той, като остави списанието на пода и отвори бележника си. — Вчера казахте, че пишела нещо за проституцията.

— За принудителната проституция — поправи го Ярон. — Секс трафик. Има разлика. Макар да познавам много хора, които ще възразят, че цялата проституция е принудителна, поне от икономическа гледна точка.

— Знаете ли някакви подробности? — попита Бен Рои. — Какво точно е писала?

— Първоначалната идея беше да използва трафика като врата към по-широк полемичен материал — каза Ярон, като сложи още тютюн в лулата и го натъпка с палец. — Да представи състоянието на страната, да използва сексуалното робство като метафора за моралното разпадане на израелското общество. Но Ривка си е Ривка и скоро кривна от замисъла.

Извади запалка, поднесе я към лулата и засмука, докато не я запали. Лицето му за момент се скри зад воала от синкавосив пушек.

— Първо реши, че иска да се съсредоточи върху самите хора — рече той. — Да остави по-широкия социалнополитически контекст и да се съсредоточи върху момичетата. Да им даде глас. Да им позволи да разкажат историите си. След това темата започна да се трансформира в голямо разследване за механиката на трафика — как се организира, как се доставят момичета, кой върти индустрията. Материалът трябваше да е само от хиляда думи, но ставаше все по-голям и по-голям, а крайният срок все се променяше.

Поклати глава и махна с ръка, за да прогони дима.

— Типично за Ривка. Помня я от началото на кариерата й, когато работехме в едно малко художествено списание в Хайфа. Запознахме се случайно, през седемдесетте. Тя беше изпратена да пише за тъкачките на „Друзе“. Накрая се получи материал от четири хиляди думи за Голда Меир^[1] и предателството спрямо еврейския феминизъм.

Усмихна се и смукна лулата си.

— Такава беше. Винаги излизаше от рамките. И после от рамките на рамките. Все повече и повече с възрастта. Една идея я водеше към друга и накрая ти тръсва статия със седмици закъснение, която няма нищо общо с първоначалната тема. Затова я изритаха от „Хаарец“.

— Мой източник ми каза, че са го направили, защото…

Бен Рои направи справка с бележките си, за да цитира точните думи на Тират.

— … залитала по конспиративните теории и станала параноична.

Ярон се ухили.

— И с пълно право, като се има предвид накъде е тръгнала страната. От личен опит ще ви кажа, че когато Ривка виждаше пушек, обикновено пожарът не е много далеч.

Той отметна глава назад, изви устни и пусна кръгче дим. Навън някакъв уличен търговец непрекъснато викаше „Дакадъм! Бадеми!“ в опит да привлече купувачи.

— Беше труден човек — каза Ярон след кратка пауза. — И ставаше още по-трудна с годините. Понякога нетърпима, особено ако се опитваш да я редактираш. Но си оставаше адски добър журналист. Просто трябваше да знаеш как да се отнасяш с нея. Което в общи линии означава да я оставиш да си върши работата и да стискаш палци, че в крайна сметка ще ти представи нещо. А тя винаги го правеше.

— Знаете ли подробности? — повтори въпроса си Бен Рои, връщайки разговора към статията на Клайнберг. — Какво точно е писала? С кого е разговаряла?

— Знам, че беше направила няколко интервюта в Петах Тиква. Там има приют за момичета, жертви на трафик. Май е единственият по рода си в страната. Като изключим това… — Той сви рамене. — Както казах, предпочитах да не й се бъркам.

— Знаете ли името на убежището?

— „Хофеш“, ако не се лъжа. Да, точно така. „Убежище за свободата“.

Бен Рои си записа.

— Госпожа Клайнберг да е споделяла, че е получавала заплахи заради тази статия? Че я застрашава нещо?

— Не ми е казвала подобно нещо — отвърна Ярон. — Но пък по принцип не ми казваше доста неща. Предпочиташе да не разкрива картите си.

— А някога получавала ли е заплахи?

Ярон изсумтя безрадостно.

— Сигурно щеше, ако някой си правеше труда да чете списанието. Преди да застрелят Рабин, продавахме по сто и осемдесет хиляди бройки месечно. Сега едва правим две хиляди. Не можем дори да ги подаряваме. Никой вече не се интересува. Лека й пръст на лявата идея. Лека й пръст на цялата проклета страна.

Отново засмука лулата си, пускайки меланхолични струйки дим от ъгълчетата на устата си. Отвън виковете на продавача на бадеми се смесиха с гласовете на други, предлагащи грозде и фурми. Бен Рои сръбна от кафето, което започваше да не му изглежда така противно.

— Кога видяхте за последно госпожа Клайнберг? — попита той.

— Видях я преди около шест седмици. Беше дошла до Тел Авив и обядвахме заедно. В един малък палестински ресторант в Дакар. Приятно местенце. За последно разговаряхме преди осем дни, когато се обади да иска поредната отсрочка. Каза, че попаднала на нещо интересно и й трябвало малко повече време, за да поразрови.

Бен Рои присви очи.

— Каза ли ви какво точно?

— Обикновено, когато Ривка каже, че е попаднала на нещо интересно, това е съкращение на „Смятам да подкарам в напълно различна посока“. Щях да я разпитам по-подробно, но дъщеря ми тъкмо беше отишла в родилното и си имах други грижи. Естествено, ако знаех, че повече няма да я чуя, щях да проявя повече внимание.

Той въздъхна, вдигна запалката и отново прокара пламъка по тютюна. Бен Рои погледна бележките си. Мислеше за изрезките, върху които беше работила Клайнберг шест дни преди убийството й. Те определено бяха в различна посока.

— Думата „восги“ говори ли ви нещо? — попита той. — Означава злато на арменски.

Ярон се замисли и накрая поклати глава.

— „Барън Корпорейшън“?

— Чувал съм името. Някакъв американски гигант, нали?

— Госпожа Клайнберг като че ли се е интересувала от тях. От златна мина, която разработвали в Румъния.

Ярон вдигна вежди. Това определено беше новина за него.

— Споменавала ли е за злато или добив на злато?

— Доколкото си спомням, не.

— Ами за Египет? В нощта на смъртта й е трябвало да лети до Александрия и обратно.

Редакторът отново вдигна учудено вежди.

— Определено никога не ми казваше подобни неща. Преди време работеше върху един контрабанден тунел — нали се сещате, палестинци се промъкват през блокадата в Газа и осигуряват припаси от Синай. Но това беше преди повече от година.

— Може би е решила да отиде на почивка?

— Ривка? В Египет? Много ме съмнява. Не си падаше по почивките. Пък и никога не е била добре с парите.

Бен Рои почука бележника с химикалката си.

— Самюел Пинскър? — опита той. — Да сте чували нещо за него?

— Чувал съм за Леон Пинскър. Ционист от деветнайсети век.

— Самюел Пинскър. Британски минен инженер.

— Нищо не ми говори.

— А арменската общност? Споменавала ли ви е нещо?

— За арменския квартал? За катедралата „Свети Яков“?

Не и не.

— Ами за антикапиталистическото движение? Проявяваше ли интерес към него?

Ярон го изгледа, сякаш питаше „що за въпрос е това“.

— Разбира се, че се проявяваше интерес. Всички проявяваме интерес. Капитализмът прееба света. Как може Да не бъдеш против система, която оставя два и половина милиарда души да живеят с по-малко от два долара на ден за нея? Не, и концентрира осемдесет и пет процента от световното богатство…

— „Немезида в действие“? — прекъсна го Бен Рои, не му се слушаха политически лекции. — Това име да се е споменавало някога? Те са антикапиталистическа група, която нахлува в офиси, хаква…

— Компютри — на свой ред го прекъсна Ярон. — Да, знам за тях.

Замълча, оглеждайки лулата си, след което добави:

— Да, името се е споменавало.

Бен Рои се поизправи в стола си. Най-сетне нещо беше захапало стръвта.

— Наскоро ли?

Ярон поклати глава.

— Преди две-три години, когато Ривка започна да пише за нас. Предложи да подготви материал за тях. Каза, че имала връзки с групата, можела да изкопчи интервю от някой от хората им. Което щеше да бъде сериозен удар, тъй като, доколкото знам, те не говорят с медиите.

Замисли се за момент. После се наведе и започна да пише нещо на лаптопа „Тошиба“, който лежеше на бюрото му. Набръчканите му дебели пръсти летяха с изненадваща скорост по клавиатурата. Когато приключи, завъртя компютъра и направи на Бен Рои знак да погледне.

— Интересна групичка — каза той, докато детективът прекосяваше стаята. — Нещо като екстремна форма на сайтовете, вдигащи тревога. Уикилийкс със заплахи. Определено имат влияние. Големите компании се насират, като чуят за тях.

Бен Рои се облегна на бюрото и се наведе към екрана. На него беше заредена началната страница на уебсайт www.thenemesisagenda.org. Изглеждаше по-скоро функционална, отколкото стилна, отгоре имаше надпис: „Немезида в действие — Разобличаване престъпленията на глобалния капитализъм“.

„Д“-то от „действие“ беше променено така, че да прилича на череп. Имаше имейл адрес — tellus@nemesisagenda, меню с опции като „Цели“, „Архив“, „Видео“, „Новини“, „Участвайте“, „За нас“, както и различни черно–бели снимки на съсипани пейзажи, обезобразени деца, овъглени трупове и плачещи жени. В центъра на страницата имаше видео плеър, на който се виждаше адски подпухналото лице на мъж, в окървавена хавлия. Заглавието гласеше: „Конгоанското признание на мосю Семблер“

Бен Рои огледа всичко това, после премести курсора върху „За нас“ и щракна. Зареди се нова страница, на която пишеше само „По-добре да не знаете“. Едва успя да прочете думите, преди буквите неочаквано да пламнат. Чу се свирепо пращене, екранът се озари в червено и се върна на началната страница. Бен Рои вдигна глава. В очите на Ярон играеха дяволити искрици.

— Сега времето определено е разделно — изкиска се той. — Навремето, ако искаш да протестираш, излизаш на демонстрация или пръскаш листовки. Или ако си наистина ядосан, ще обявиш седяща стачка или ще напишеш графити. А тези са по-скоро като Мосад. Нахлуват в офиси, хакват компютри, разпитват директори под дулото на оръжие, снимат разпита и го пускат по мрежата. Радикализмът на двайсет и първи век.

Остави лулата си в пепелника и се облегна назад.

— И по-добре, ако питате мен. На големите компании им се разминава за убийствата. В буквалния смисъл. Крадат, експлоатират, замърсяват, лъжат, избягват данъци, ухажват някои от най-нелепите режими планетата. Готови са на всичко в името на печалбата, нищо не е прекалено неморално или мръсно за тях. И защото повечето от тези гадости се случват в страни, които са прекалено слаби, бедни или корумпирани, за да им се противопоставят, никой не им държи сметка. Но когато мръсните им малки тайни се изобличат в интернет… — Той махна към лаптопа.

— Мрежата е не само големият демократизатор на нашето време, но и големият съд. Информацията достига до обществото, става… как беше думата… Вирулентна?

— Заразна.

— Именно. Изведнъж целият свят научава какви ги вършат и се отприщва същински ад. Демонстрации пред. Демонстрации пред офисите им, тормоз върху управителите, компютрите им стават мишени за други хакери, имиджът им отива по дяволите, цените на акциите им се сриват… — Ярон кимна удовлетворено. — Никога не съм бил привърженик на идеята тълпата да държи властта, но въпреки това изпитвам известно злорадство, когато виждам как бият кучите синове със собствените им камъни. Името казва всичко.

Взе лулата си и отново я запали. Бен Рои се взираше в подутото лице на мъжа, като се чудеше как ли всичко това се връзва с убийството на Ривка Клайнберг.

— Тази група израелска ли е? — попита той.

— Доколкото разбирам, имат клетки в различни страни. Подобни организации обикновено работят по този начин — като отделни колективи вместо едно хомогенно цяло. Честно казано, не знам много за тях. Пък и едва ли някой знае. Именно затова беше такъв удар да уредиш интервю с някой от хората им. Или по-скоро щеше да бъде удар, ако се беше получило нещо.

— Не се ли е получило?

— Човекът на Ривка изчезнал в последния момент. Всичко било подготвено, но когато отишла за интервюто… — Ярон направи разсичащо движение с ръка. — Трябва да призная, че донякъде се съмнявах дали наистина е имала свой човек. Така де, тези хора никога не бяха говорили пред никого, защо изведнъж ще решат да се разкрият пред световно неизвестно издание като нашето…

Пусна още едно кръгче и скръсти ръце.

— Ривка не би го признала, но изритването от „Хаарец“ определено беше удар за нея, най-вече върху самочувствието й. Хрумна ми, че може би се опитва да… нали се сещате… да докаже, че още я бива. Че още може да предложи големи истории. На мен нямаше какво да доказва, но може би искаше да накара себе си да си мисли… — Сви рамене. — Кой знае? Може да е несправедливо от моя страна. Тя самата определено не вдигаше много шум и олелия около историята. Просто каза, че имала свои връзки в групата, можела да убеди някого да говори, но когато отишла в Мицпе Рамон за срещата…

Бен Рои беше започнал да се разсейва, но при споменаването на Мицпе Рамон рязко вдигна глава. Точно дотам беше пътувала с автобус Клайнберг четири дни преди убийството й. За първи път от началото на разговора усети прилив на адреналин. Онзи, който винаги получаваше, когато си мислеше, че може да е попаднал на нещо.

— Знаете ли кой е бил нейният човек? — попита той, като се наведе над бюрото.

— Ако не се лъжа, Ривка каза, че бил стар неин приятел — отвърна Ярон и в погледа му се появи изненада от внезапно развълнувания тон на Бен Рои. — Като се изключи това…

Той сви безпомощно рамене.

— Ривка беше прочута с ревностното пазене на източниците си. Знам само, че се беше замъкнала насред Негев само за да научи от човека си, че вече не искал да дава интервюта. И така всичко приключи.

Умът на Бен Рои работеше трескаво като телефонен номератор, опитващ се да направи връзка.

— Да е споменавала наскоро този човек?

— Не и пред мен. Защо?

Бен Рои му разказа за автобусния билет. Ярон не можеше да му предложи обяснение.

— Имате ли представа защо би се свързала с тях?

— Абсолютно никаква.

— Познаваше ли някой друг в Мицпе Рамон?

— Един бог знае. Не мисля. Но пък тя не ми казваше всичко.

— Ами „Немезида в действие“? По-късно ставало ли е дума за тях?

Ярон поклати глава.

— Да ги е споменавала във връзка с нахлуване в офис в Тел Авив?

Отново поклащане на глава.

— „Барън Корпорейшън“?

Същият отговор.

Бен Рои не се отказваше, опита от всеки възможен ъгъл. Редакторът не можеше да добави нищо към онова, което вече му беше казал, и накрая Бен Рои се предаде. Важно беше, усещаше го, това бе поредният важен елемент за разбиването на загадката около убийството на Ривка Клайнберг. За съжаление, подобно на всички други важни елементи, на които бе попадал дотук, този не го приближи към разбирането, още по-малко към разрешаването на случая. Тъкмо обратно, сякаш усложни и без това дяволски трудния алгоритъм. Преди три години Ривка Клайнберг бе проявила интерес към „Немезида в действие“. Няколко дни преди убийството й групата внезапно отново се появила на радара й. Засега можеше да каже само това. А то не беше кой знае колко.

Разговорът продължи още половин час, но не изскочи нищо друго. Накрая Бен Рои се предаде. Ярон направи справка в мрежата и намери телефонния номер на приюта „Хофеш“. След това сложи няколко списания в найлонов плик, връчи го на Бен Рои и изпрати детектива до улицата.

— Странно — каза той, докато слизаха. — Но разговорът с вас ми помогна да си дам сметка колко малко познавам Ривка. Бяхме приятели четирийсет години, а ето че в представата ми за нея имало огромни бели петна. Тя винаги държеше нещата разделени. Подреждаше света си в различни кутии, държеше всяка отделно от другите. Явно съм бил в кутията за журналистика и политика. Ако искате да знаете какво мисли за споразуменията от Осло. Кадима. Перес, Нетаняху — няма проблем, мога да ви кажа. Но тя е имала и друга страна, която никога не съм зървал. Знаете ли, никога не съм стъпвал в дома й. — Той сви рамене. — Може би не съм й бил толкова близък приятел, колкото съм си въобразявал.

Стигнаха партера и Ярон отвори вратата.

— Ако решите да се абонирате, ще ви предложа добра отстъпка — рече той.

— Ще ви се обадя — каза Бен Рои. — Точно в момента имам други…

— Разбира се, разбира се. Не се опитвам да ви привлека във вярата, а само да ви обвържа. Като че ли вече никой в тази страна не иска да се обвързва. Все едно сме изгубили желанието си да мислим.

Стиснаха си ръцете и Бен Рои излезе на улицата. Канеше се да си тръгне, когато Ярон се пресегна и хвана ръката му.

— Ривка беше добър човек, детектив. Можеше да е ужасяваща, ако не е в настроение, но в сърцето си беше добър човек. Справедливостта означаваше много за нея, бореше се за потиснатите, помагаше на хората в беда. Можеше да ви нарече по най-ужасен начин, ако промените и една думичка в материала й, а после да изпразни портмонето си за някой наркоман или просяк на улицата. Изпитваше инстинктивно съчувствие към страдащите. Може би защото тя самата страдаше много. Беше я грижа. Наистина я беше грижа. Моля ви, направете всичко по силите си за нея.

Задържа ръката му за момент, после кимна и изчезна в сградата. Бен Рои си тръгна. Измина сто метра и изхвърли списанията в една кофа за боклук. Обвързването трябваше да почака. Имаше убийство за разследване.

 

 

Луксор

„Мамка му, Халифа, спести ми поредната си смахната конспиративна теория! Витаеш в облаците — винаги си го правел и винаги ще го правиш! Проклет мечтател!“

По този начин щеше да реагира главен инспектор Абдул ибн Хасани до неотдавна, ако Халифа беше отишъл при него с новината за заговор за прогонване на коптите от Източната пустиня.

Двамата открай време не се погаждаха, още от постъпването на Халифа в Луксор. Раздразнителен, груб, лишен от въображение, началникът никога не позволяваше на подчинения си по-свободен подход към работата, не допускаше готовността му да се довери на инстинкта да вземе връх над правилника. От своя страна, Халифа винаги се дразнеше от мнението на шефа си, че най-сигурният начин да получи най-доброто от хората си е като ги заплашва и им крещи. Не понасяше маниакалната му привързаност към процедурите и най-вече факта, че основният му приоритет като че ли не беше толкова решаването на случаите, колкото те да бъдат решени по начин, който напълно да съответства на безпогрешните наръчници на египетската полиция.

Оценката му не беше съвсем справедлива — макар и кон с капаци, Хасани познаваше добрия детектив, когато го видеше, и дори с неохота беше поотпуснал юздите му през годините. Въпреки това отношенията им си оставаха леко напрегнати и ако искаше да накара началника си да даде задна, най-сигурният начин бе да го накара да слуша измишльотини за заговори и интриги. Обичайната му реакция беше суров поглед, проповед за необходимостта да се придържаш към фактите и да държиш въображението си обуздано. А ако продължаваш да настояваш на своето, избухването ти е в кърпа вързано.

А такива имаше навремето. Сега, откакто се върна след продължителната отпуска, Халифа беше забелязал определено омекване у Хасани. Беше започнал да се владее, бе съкратил значително ругатните, които открай време бяха съществена част от всеки разговор между тях, и дори беше започнал да го нарича Юсуф — непринудено обръщение, запазено обикновено за малката му котерия ласкатели и любимци.

Макар и да бе добронамерено, всичко това само засилваше чувството на Халифа, че не е на мястото си, че нещата не са такива, каквито би трябвало да бъдат. Също като стария му апартамент, като любимия му Луксор, преди да прокарат трикилометрова траншея през средата му, като смеха на жена му Зейнаб, войнственото фучене на началник Хасани беше сред константите в живота му. И сега, точно когато се нуждаеше най-много от тях, тези константи като че ли се бяха изпарили и го бяха оставили разголен и разколебан.

Докато седеше в кабинета на шефа си този следобед и разказваше за отровените кладенци, част от него копнееше да се озове пред стария Хасани и да чуе поредния порой уверения, че е „шибан мечтател с глава в облаците“. Вместо това началникът го изслуша търпеливо, макар да личеше, че не го свърта на едно място. Накрая, вместо да удари с юмрук по бюрото и да му обясни какъв кръгъл идиот е, той се облегна назад, забарабани с месестите си пръсти и издаде напред долната си челюст — по този начин се опитваше да внуши, че е потънал в мисли.

— Интересно — отбеляза Хасани. — Много интересно.

— Знам, че местата на инцидентите са отдалечени едно от друго — каза Халифа. — Поне що се отнася до манастира в сравнение с двете ферми.

— Четирийсет километра, нали?

— По-скоро към трийсет.

— И маслинените дръвчета умрели…?

— Преди три или четири години. Зная, че изглежда малко съмнително, но въпреки това… Три отровени коптски кладенеца, приблизително в един и същи район. Като че ли… като че ли има някаква…

Гласът му замря в очакване на коментар от Хасани. Началникът обаче продължи да мълчи. Все така барабанеше с пръсти, челюстта му си оставаше издадена напред, веждите — гъсти рунтави вежди, които се сливаха като сблъскващи се влакове — се бяха свили в очакване. По-рано навикът на Хасани да се разкрещи веднага щом чуе мнението му, само вдъхваше повече увереност на Халифа, че най-вероятно е прав. Мълчанието му сега беше необичайно отстъпление от обичайната практика и Халифа започна да се чуди дали не е прекалил в очакванията си.

— Просто ми се видя странно — каза той и в гласа му се прокрадна известно съмнение. — Странно за обикновено съвпадение. Водоизточникът в Бир Хашфа, селото до фермата на Атия, не е засегнат. Само кладенците на коптите.

Хасани плесна с ръце и леко наклони глава настрани, главата му попадна в тъмното правоъгълно петно на стената, където някога висеше портретът на Хосни Мубарак.

Беше го свалил веднага щом стана ясно, че президентът е бита карта. Въпреки едрата си фигура началникът се обръщаше много чевръсто по посоката на вятъра.

— Разбира се, ако трябва да сме точни, нито едно от тези места не попада под пряката ни юрисдикция — каза най-сетне той. — И най-вече Деир ел Лимун.

— Зейтун — поправи го Халифа.

— Именно. Но да оставим това засега. — Направи театрален жест, сякаш избутваше нещо. — Да оставим също и фактът, че водата в кладенците понякога се разваля сама. Прав ли съм? Случва се да се развали сама, нали?

Халифа потвърди, че е имало подобни случаи.

— Значи предполагаш, че някой обикаля Източната пустиня и нарочно трови кладенците на коптите.

Халифа кимна.

— Иначе казано, преди четири години отровил един кладенец, а през последните два месеца — други два.

Халифа отново кимна, но вече не така убедено.

— Знам, че изглежда малко съмнително — повтори той.

Хасани се усмихна и поклати глава, сякаш искаше да каже „ни най-малко“. Изражението му беше изкуствено и очите му го издаваха.

— И кой според теб е този загадъчен отровител на кладенци? — попита той. Гласът му прозвуча малко по-високо от опита да се сдържи и да говори разумно.

Халифа извади цигарите си. Не отвори пакета, само го завъртя в ръце.

— Отначало си помислих, че трябва да е някой от Бир Хашфа — каза той. — Господин Атия определено смята, че те са виновни. Но тъй като манастирът е толкова далеч…

Завъртя пакета два пъти.

— Може да са Мюсюлманските братя.

— Насред Източната пустиня!

Тонът на Хасани се повиши, но отново стана нормален, след като се овладя.

— Стига, Халифа… Юсуф… Братята са градски момчета. Плъхове от бедняшките квартали.

— Тогава може би салафити. Те не живеят по градовете.

Хасани далеч не изглеждаше убеден.

— Добре де, трябва да има някаква религиозна причина — каза Халифа. — Не виждам никакво друго обяснение. Ако бяха пострадали само господин Атия и братовчед му, можеше да става дума за местна вражда или може би за вендета. Но като вземем предвид и манастира… Кой друг ще измине сто километра през пустинята, за да отрови кладенец, използван само от шепа монаси? Просто няма начин да не са някакви фанатици. Или някой побъркан, който обича да броди из пустинята и да трови кладенци просто ей така, за забавление.

— Или водата в кладенците се е развалила сама и е просто случайност, че принадлежат на копти.

Халифа повъртя още малко пакета, после го прибра в джоба си, без да извади цигара. Изведнъж се смути. Вече не знаеше какво да мисли.

— Просто имам чувството, че нещо не е наред — неуверено измънка той. — Струва ми се, че нещо става, и трябва да проверим какво.

Малко неща дразнеха Хасани повече от това някой да му казва, че има чувство за нещо. „Жените и педалите имат чувства; полицаите имат доказателства“ — беше един от най-честите му отговори в такива случаи. Чест му прави, че този път не го използва, макар по опънатата му уста да личеше, че би го направил с огромно удоволствие. Вместо това стана от мястото си и отиде до прозореца.

Кабинетът му — залата, както го наричаха — се намираше на най-горния етаж на участъка и представляваше разкошно помещение с мраморен под, в което всичко изглеждаше незначително дребно. Когато се преместиха тук преди половин година, от прозорците се разкриваха живописни гледки към Нил и Тиванския масив отвъд него. Това беше преди Вътрешното министерство да издигне още два етажа на сградата си. Сега, когато погледнеше навън, началник Хасани виждаше сляпа бетонна стена, окичена с климатици. Един естетически по-чувствителен човек би останал разочарован от резултата. Хасани почти не забелязваше промяната. Красивите гледки не представляваха особен интерес за него.

Загледа се навън, с гръб към Халифа, а шевовете на сакото му като че ли щяха да се скъсат от натиска на широките му като на борец рамене. После изпука с кокалчета и се обърна.

— Ще бъда откровен, Халифа… Юсуф… Времето не е особено подходящо да ми представяш подобни неща. Не казвам, че е било грешка да го направиш или че загрижеността ти не е основателна. Просто в момента буламачът е достатъчно голям, че да добавяме в него и някакви мародерски религиозни малоумници.

За момент наведе глава и присви очи, мъчеше се да реши дали метафората с буламача е подходяща. Остави място за съмнение и направи крачка напред, като посочи с палец прозореца зад себе си.

— Церемонията по откриването на онзи нов музеен център в Долината на царете е след по-малко от две седмици и ще ти кажа, че поглъща много ресурси. Много. Ще присъстват министър Фараг, американският посланик и шефът на компанията, която финансира проклетия проект. Трябва да прехвърля четирийсет и девет важни клечки от летището до западния бряг, без да броим Хауас и целия му антураж, а после трябва да гарантирам безопасността им. Знаеш ли колко хора ще са ми нужни да отцепя цялата Долина? Стотици! Снайперисти, специални части, полиция, армия…

Малка зеленикава вена започна да тупти под дясното му око — сигурен признак, че нервите му започват да се опъват. Той се овладя със значително усилие, вдигна ръце и ги спусна, сякаш да потисне надигащата се вълна паника и раздразнение.

— Искам да кажа, че се намираме под голямо напрежение и може би моментът не е най-подходящ да започнем пълномащабно разследване на „вероятността“ два водоема, които може и да не са в наша юрисдикция, да са били отровени от някой, който може да е, а може и да не е откачен фундаменталист. Разбираш ли какво имам предвид? По всяко друго време бих приел с радост, но точно сега…

Млъкна и започна леко да масажира пулсиращата вена. Халифа се взираше в пода. Преди, ако подозираше нещо, щеше да защитава становището си и да спори с Хасани, докато не получи своето. Днес нямаше нито сили, нито увереност. Може би началникът беше прав. Може би развалянето на водата наистина се дължеше на естествени причини и това, че кладенците са на копти, е просто съвпадение. Може би беше позволил съжалението му към г-н Атия да замъгли преценката му. Навремето беше толкова сигурен в инстинктите си. Сега не беше сигурен в нищо. Не за първи път през последните няколко месеца му мина мисълта, че не е и наполовина онзи детектив, който беше преди. Не беше дори четвърт.

— Не можем ли поне да поставим двама униформени при фермата на Атия? — попита той, извади пакета цигари и отново започна да го върти. — Просто да държат нещата под око.

Хасани като че ли се изненада, сякаш беше очаквал повече борба от подчинения си. Впери поглед в Халифа в очакване да каже нещо. Когато не последваха още искания, кимна доволно и закрачи тежко към бюрото си.

— Защо не — рече той, седна и плесна с ръце. Изглеждаше по-отпуснат, отколкото в началото на срещата. — Нека да са трима униформени, просто за всеки случай.

— Мисля, че и двама ще са достатъчни.

— Не, не — благоразположено настоя Хасани, след като стана ясно, че няма да му се налага да прави каквото и да било. — Загрижен си и аз го имам предвид. Ще изпратим трима във фермата, за да пазят на смени, а след като онази дандания в Долината на царете свърши, ще прегледаме отново ситуацията. Ако наистина има ситуация. И ако сметнем, че се нуждае от преглеждане. Става ли?

— Става — измънка Халифа. — Благодаря.

— Не, аз ти благодаря. Беше абсолютно прав да ми съобщиш това.

Усмихна се. Подобно изражение точно на неговото лице изглеждаше абсолютно не на място, като карикатура.

— Нещо друго? — попита той.

— Не, господине.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Добре. Е, благодаря, че намина. И продължавай в същия дух.

Не беше толкова комплимент, колкото отпращане. Халифа стана и тръгна към вратата, стъпките му отекваха неестествено силно по мраморния под. Докато излизаше в коридора, Хасани извика след него:

— Много поздрави на Зубайда.

— Зейнаб.

— Именно. Предай й, че винаги е в мислите ни.

Началникът задържа усмивката си още малко, после я разкара и погледна към бюрото си. Халифа дръпна вратата. Докато ключалката прещракваше, чу Хасани да си мърмори:

— Шибан тъп мечтател.

Точно като навремето. Странно, но това не го накара да се почувства по-добре.

 

 

Тел Авив

Веднага щом стигна до колата си, Бен Рои се обади в приюта „Хофеш“, разговаря с директорката и се разбраха да се срещнат веднага. Сивото сателитно градче Петах Тиква, в което се намираше приютът, беше само на десет километра североизточно от Тел Авив, на не повече от десет минути път — двайсет при по-натоварен трафик. Днес по околовръстния път на столицата колите бяха броня до броня и дори с полицейската лампа изгуби почти час, докато стигне там.

Това поне му даде възможност да се обади на Дов Зиски и да провери дали има напредък с автобусния билет от апартамента на Ривка Клайнберг.

Нямаше.

— Изпратих нейна снимка в участъка в Мицпе Рамон — каза Зиски. — Пуснали са я в обръщение, но засега без резултат. Освен това минах през „Егед“ с надеждата, че някой шофьор може да я е запомнил. Само четирима пътуват по този маршрут, но, както може да се очаква, нужният ми човек е в отпуска. Опитват се да се свържат с него.

— Продължавай в тази посока — каза Бен Рои. — Важно е. Може да се окаже много важно.

Предаде му набързо разговора си с Мордехай Ярон и му каза какви статии е чела Клайнберг в библиотеката.

— Искате ли да погледна тази група? — попита Зиски, след като Бен Рои приключи. — Приятелят ми, специалистът по компютърна сигурност, за когото споменах сутринта, може да знае нещо.

— Не пречи. И между другото, опитай да събереш допълнителна информация за „Барън Корпорейшън“. И по-точно всичко, което успееш да намериш за златната мина, която разработват в Румъния. Имам човек в „Хаарец“, можеш да му звъннеш, ако искаш. Той се занимава с икономика, може да знае едно друго.

Даде му координатите на Натан Тират и чу шепота на писалката на Зиски по бележника му.

— Нещо друго? — попита Бен Рои.

— Криминалистите минаха преди час. Ударили са на камък с косъма от дрехите на жертвата. Сигурни са, че е женски заради дължината му, но нямат ДНК съвпадение.

Бен Рои не беше изненадан. Изобщо не беше сигурно, че косъмът е от убиеца на Клайнберг, а и да беше, вероятността да открият досие не беше особено голяма. Още от самото начало имаше чувството, че убиецът не е стар познайник на полицията. Фактът, че косъмът е на жена, беше донякъде интересен, но не им говореше нищо и той просто го регистрира и продължи нататък.

— Някакъв успех със съседите на Клайнберг?

— Има още двама, с които не сме имали възможност да разговаряме. Никой от другите не е видял или чул каквото и да било.

Последва кратка пауза, последвана от:

— Една госпожа обаче съобщи за миризма.

— Миризма ли?

— Сапун, парфюм или нещо подобно. „Мускусен“, май така се изрази. Каза, че живеела в сградата трийсет години и досега не се е натъквала на подобно нещо. Само в нощта на убийството на Клайнберг. Детектив Пинкас ми каза. Спомена, че може би няма да е зле да проверя.

Бен Рои сви раздразнено устни. Много добре разбираше какво е намеквал Пинкас и не се съмняваше, че Зиски също е наясно — сапун, парфюм, работа за обратни. Преди четирийсет и осем часа сигурно и той самият щеше да пусне подобна закачка. Но сега беше опознал хлапето по-добре и шегата не му се струваше толкова смешна.

— Предай на детектив Пинкас от мен, че е едно тлъсто лайно и може сам да провери — изръмжа той. — Ясно?

— Ясно.

Не беше съвсем сигурен, но му се стори, че в гласа на Зиски се прокрадна благодарност.

— Нещо друго?

Нямаше. Пинкас и Амос Намир още очакваха информаторите си; Намир не беше открил нищо в старите и неразрешени случаи.

— Попаднах обаче на нещо за архиепископ Петросян.

Нишките бяха толкова много и така разнопосочни, че Бен Рои напълно беше забравил за архиепископа.

— Изненадай ме — подкани го той.

— Оказва се, че покоите му имат отделен изход към улицата. Към „Свети Яков“. Което означава, че може да излиза и да влиза в комплекса…

— … без никой да го види — довърши Бен Рои.

Изкара ръка през прозореца и забарабани по вратата на тойотата. Знаеше, че на улица „Свети Яков“ няма полицейски камери. А като се изключат онези около Котел, положението беше същото и в еврейския квартал, където свършваше „Свети Яков“. (Палестински виц — евреите заграбиха земята, водата, границите и въздушното пространство, но ние поне докопахме камерите.) Значи на теория Петросян може да излиза от комплекса, да стигне до еврейския квартал и да напусне Стария град, без никой да разбере.

— Значи твърдиш, че няма алиби за нощта на убийството, така ли? — попита той.

— Не и такова, което да сме в състояние да проверим. Той твърди, че е бил в покоите си цялата нощ, но не сме намерили никого, който да потвърди това.

Бен Рои се замисли за момент, ламарината на тойотата подрънкваше глухо под пръстите му.

— Бъди така добър да предадеш това на Леа Шалев — каза накрая. — Трябва да проверим, а ти вече имаш достатъчно задачи. Искам да се съсредоточиш върху нещата, за които вече говорихме — Мицпе Рамон, Немезида, „Барън“. Ще се върна по някое време следобед. Виж какво можеш да намериш дотогава.

Затвори и се загледа покрай дългата колона неподвижни автомобили към проблясващите кули на Рамат Ган. След трийсет секунди извади мобилния си и написа есемес: „Доб. раб., Зиски“.

Поколеба се, смени „Зиски“ с „Дов“, натисна бутона за изпращане и наду полицейската сирена. Не толкова с надеждата, че ще накара колите да се размърдат, колкото да покаже, че още е кораво ченге и няма намерение да се размеква на стари години.

 

 

Луксор

След срещата с Хасани Халифа се опита да изхвърли историята с отровените кладенци от главата си. Може би наистина ставаше нещо, може би не — така или иначе нямаше какво повече да направи. Върна се в кабинета си и уреди да пратят двама униформени при фермата на Атия. През обедната почивка отиде за един час „куршумена медитация“, както се изразяваше ефрейтор Ахмед Мехти, мустакатият, късо подстриган гигант, който отговаряше за стрелбището, откакто свят светува.

Когато искаше да помисли за нещо, Халифа обикновено отиваше на западния бряг и се качваше на своето „място за мислене“ в подножието на Курн. Когато не искаше да мисли за нещо, отиваше да постреля. Беше отличник по стрелба в полицейския колеж в Кайро и винаги се поддържаше във форма. Напоследък посещаваше стрелбището все по-често заради съсредоточаването, което му осигуряваше то, заради възможността да избута всички проблеми настрани и макар и за малко, да ограничи света си до тънката цепка на мерника на своята „Лий Енфийлд“ .303.

Стрелбището беше закрито — нагорещен бетонен бункер в пустинята зад източния край на града. Обади се предварително, че ще отиде, и ефрейтор Махти беше приготвил всичко — тапи за уши, хартиена мишена с формата на атакуващ войник, кутия пълнители с по пет патрона всеки, дори чаша чай. Халифа беше единственият посетител, точно както обичаше, и след като се подписа за карабината, излезе на позиция. Първият му изстрел обърса мишената отстрани, вторият беше прекалено висок, но след това всички попаднаха в целта си, помещението ехтеше от ритмичното движение на затвора и резките гърмежи. Халифа вкарваше куршум след куршум в лицето и торса на мишената, всяко попадение го откъсваше малко повече от самия него. На два пъти му се наложи да тръсне глава, за да прогони образа на Зейнаб, легнала безжизнено и с мъртви очи в спешното отделение на болницата. И веднъж, за да пропъди думите на г-н Атия, произнесени във фермата му в Източната пустиня: „Ще се бия, ако се наложи. За да защитя семейството си, децата си. Това е най-големият дълг на един мъж.“

Като се изключи това, умът му беше милостиво пуст. Четирийсет минути по-късно, след двеста патрона и пет накъсани мишени, се чувстваше много по-спокоен. Куршумена медитация. Подходящо название.