Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис (16)

14.

Хюстън, Тексас

Уилям Барън се взираше над заседателната маса — огромна като писта, от полиран до блясък червен клен — и му се искаше да не беше изсмъркал толкова дълга линия кокаин преди срещата.

Всъщност си беше направил къса линия — тънка, дълга само два и половина сантиметра ивица от най-добрата боливийска кока, приготвена с ръба на картата му „Амекс Блек“. Колкото за отскок след тежката нощ. Защо срещите на борда се провеждаха все в събота?

Но след като я направи и тя лежеше на бюрото в кабинета му като някакъв смазан глист, му се стори толкова несъществена, толкова неадекватна за досадния час, който предстоеше, че вместо да я смръкне, отвори пакетчето и изсипа втора купчинка кристалчета. Смачка ги с края на картата и я добави. Дори това му се стори недостатъчно и той изсипа остатъка от съдържанието — близо една трета от грама — и направи линия с дължината на кутрето си. Беше я поел с едно прецизно подсмъркване, използвайки сребърната тръбичка, направена специално за целта. След това облиза опаковката, избърса уликите от бюрото и тръгна към заседателната зала, като се чувстваше адски, ама наистина адски добре.

Сега, двайсет минути по-късно, вече съжаляваше. Сърцето му биеше бясно, не можеше да престане да скърца със зъби и мислите му препускаха с такава лудешка скорост и в толкова неочаквани посоки, че не можеше да ги задържи. Затова просто седеше начело на масата, подритваше с крак и стенеше мислено, докато останалите членове на борда плямпаха за изкупуване на контролни дялове, преструктуриране на офшорен тръст и оферта за газово поле в Египет, което можело да се окаже най-големият удар на корпорацията от основаването й и да я нареди след „Каргил“ в списъците на „Форбс“.

Презираха го, знаеше го. Всички, но най-вече Марк Робъртс, главният изпълнителен директор. Смятаха, че е срам за борда. Лека категория. Не един от тях. Участваше в борда само защото беше правнук на почитаемия Джо Барън, чиято мъничка концесия за търсене на злато в Сиера Невада беше дала началото на многомилиардната империя „Барън Корпорейшън“. Скромен, богобоязлив трезвеник, роден в едностайна барака, ако се вярваше на семейната легенда, Джо никога не би могъл да си представи, че три поколения по-късно малкото му бизнес начинание ще се превърне в минен и нефтохимически колос с интереси на шест континента и пряка телефонна линия с Белия дом. Нито пък че правнукът му ще седи друсан до козирката на заседанията на борда, след като е прекарал нощта с майка и дъщеря проститутки, за да отпразнува отърваването от поредното арестуване за шофиране в нетрезво състояние — а карането пиян беше само върхът на шибания айсберг!

Да, презираха го. Марк Робъртс, Джим Слейн, Хилъри Рикъм, Анди Роджърсън — погледът му обходи масата и усети неодобрението на всеки от дванайсетте членове на борда. А най-голямата неприязън идваше от екрана за видео конференции на отсрещната стена. Подпухналото посивяло лице на баща му се рееше във въздуха като някаква чудовищна мъхната пчела.

Ако Джо Барън беше основал компанията и синът му Джордж я беше разширил, Натаниел Барън, внукът на стария Джо и баща на Уилям, я бе превърнал в истински бегемот. Именно Натаниел се ориентира към петрол и газ; именно той започна глобалния бизнес с поделения навсякъде, от Русия до Израел и от Китай до Бразилия; именно той бе създал политическите връзки и бе сключил сделки които свързваха правителства по целия свят в мрежата на компанията.

Натаниел беше „Барън Корпорейшън“ и макар че възрастта и влошеното здраве го бяха принудили да се оттегли след десетилетия начело, дори сега имаше решаващата дума като почетен председател.

Но това нямаше да продължи дълго. Не и ако зависеше от Уилям. Старецът залиняваше, губеше хватка, а Уилям беше повече от готов да заеме мястото му. Може и да си падаше по кокаина, колите и проститутките (лесбийки за предпочитане, груби, които се оправяха една друга, докато той ги снимаше с едната ръка и лъскаше бастуна с другата), но това не означаваше, че е глупав. Никак даже. През последните няколко години и той бе оплел мрежи. Хубави, здрави малки мрежи. Имаше връзки, хора на високи и полезни места. Вътрешни хора. Огледа масата и преброи най-малко седмина, които щяха да застанат зад него, когато дойдеше времето. Защото, макар и да го презираха, далеч повече се страхуваха от него. Също като Майкъл Корлеоне от „Кръстникът“, Уилям Барън скоро щеше да поеме семейния бизнес. Целия семеен бизнес. И горко на всеки, който се изпречеше на пътя му.

— Нещо смешно ли чу, Били?

От екрана се разнесе мечешко ръмжене, изпълни залата и рязко изтръгна Уилям от унеса му. Точно както те можеха да виждат него, малката камера над екрана показваше борда на Натаниел Барън, който напоследък рядко напускаше семейното имение в Ривър Оукс. Старецът се взираше право в сина си.

— Нещо смешно ли чу? — повтори той, а подутото му, подобно на баскетболна топка лице излъчваше неодобрение.

— Не, сър — заекна Уилям и думите се изтърсиха от устата му като зарове на масата, както правеха винаги, когато беше на кокаин. — Нищо.

— Само че се хилеше, Били. Хората не се хилят, освен ако не са развеселени. Моля, бъди така добър да споделиш с нас.

Уилям дори не осъзнаваше, че се е хилил. Стисна устни и се размърда смутено, когато тринайсет чифта очи се обърнаха към него. Също като навремето, когато беше хлапе и старецът го унижаваше пред слугите, караше го да се чувства като малоумник. Загубеняк. Но той не беше малоумник. И определено не бе загубеняк. А победител. И скоро щеше…

— Били?

Пак този груб, заплашителен глас. Орсън Уелс, но без типичната сърдечност. Гласът от кошмарите на Уилям.

— Май си мислех за египетската оферта — замънка той, като се мъчеше да овладее пристъпите на многословие от кокаина, да говори бавно и премерено. В крайна сметка прекали и заприлича на Форест Гъмп. — Ако сключим сделката, това ще… ни изпрати на следващото ниво. Наистина ще постави „Барън“ на картата.

Баща му се взираше в него от екрана като кобра, дебнеща енот. Или по-скоро като носорог, дебнещ… каквото там дебнат носорозите. Това беше повратният момент. Моментът на агонията. Моментът, в който дори сега, на трийсет и три и вицепрезидент на мултинационална компания, струваща петдесет милиарда, на Уилям му идеше да напълни гащите. Щеше ли старецът да го направи на пух и прах? Да го разнищи и да му разкаже играта, както правеше открай време? Или ще махне с ръка и ще остави нещата? Кракът на Уилям затактува нервно. Другите членове на борда мълчаха като хипнотизирани. Напрежението сякаш хвърляше искри между двата края на масата. Секундите отминаваха.

— „Барън“ вече е на картата — каза най-сетне баща му миг преди Уилям да запищи с пълно гърло. — Навсякъде по картата.

Старецът изчака още миг, нагнетяваше обстановката, опъваше още мъничко нервите на сина си. Накрая изсумтя доволно и се облегна назад в стола си.

— По дяволите, та ние притежаваме проклетата карта!

Около масата се разнесе смях и напрежението спадна.

Уилям се смееше най-високо от всички.

— Абсолютно вярно, мамка му! — извика той и плесна с ръце. — Шибаната карта е наша! Накацали сме по нея като мухи по лайно!

Беше тъп момент, облекчението и кокаинът си казаха своето. Съжали моментално за думите си, когато усмивките се смениха със смутено покашляне. За щастие баща му като че ли не забеляза. Той поднесе пластмасовата кислородна маска към лицето си, пое дълбоко и хрипливо въздух (Господи, на Уилям му се искаше да напълни проклетата маска със зарин и да гледа как дъртото копеле се задушава!) и махна на присъстващите да продължат. Главният счетоводител Джим Слейн започна да изрежда числа и монотонният му носов глас изпълни залата, лишавайки я от живот и цвят.

Уилям опря лакти на масата, сплете пръсти и остана неподвижен, доколкото можеше, като се опитваше да изглежда напрегнат и съсредоточен. Останалите си мислеха, че не разбира нищо, но не беше така. Той познаваше бизнеса от игла до конец. Числата, уловките, сделките, уговорките. Всичко, дори неща, за които баща му не знаеше. Те не разбираха него — колко умен е всъщност, колко решителен, колко безмилостен. Също като Майкъл Корлеоне. Скоро щеше да поеме семейния бизнес. Имаше планове. Приятели. Подкрепа. Щеше да има кръвопролитие, а когато всичко приключи, той щеше да командва парада. Напълно.