Пиер Луис
Афродита. Антични нрави (6)

V.
Огледалото, гребенът и огърлицата

Нейната красота беше особена. Косата й приличаше на два златни потока, гъсти и обилни; те засенчваха ниското й чело като две дълбоки и пълни със сенки вълни, закриваха ушите й и се извиваха на седем реда над шията. Носът беше изтънчен, с изразителни ноздри, които потрепваха от време на време над една сочна и обагрена уста с овални и подвижни краища. Гъвкавата линия на тялото й се вълнуваше при всяка стъпка и се оживяваше от люлеенето на свободните гърди или от мерното клатене на хубавите хълбоци, над които се огъваше талията й.

Когато се приближи на десетина крачки до младия човек, тя извърна поглед към него. Деметриос потрепери. То бяха необикновени очи, сини, притъмнени и блестящи едновременно, влажни, плачевни и пламенни, почти притворени под тежестта на клепачите и ресниците. Тия очи гледаха тъй, както сирените пеят. Който и да минеше през тяхната светлина, биваше неизбежно запленяван. Тя знаеше това добре и знаеше за тяхното действие, когато се придружеше с невнимателност към оня, когото и най-искрената любов не би могла тъй искрено да засегне.

Мореплавателите, които са преброждали пурпурните моря отвъд Ганг, разправят, че са виждали под водата скали от магнитен камък. Когато корабите минават край тях, гвоздеите, железните обкови се изтръгват от местата си, политат към подводната скала и се съединяват завинаги с нея. И бързият кораб, жилището, живото същество, се обръща в цяла флота от разединени дъски и греди, разпилявани от вятъра и обръщани от вълните. Тъй и Деметриос се губеше сам в себе си пред тия две големи и привличащи очи и силите му се разлитаха.

Тя наведе ресници и мина наблизо край него. Той би извикал от нетърпение. Свил бушници, той се боеше да не би да не може да се съвземе, защото трябваше да й заговори.

Ала той я спря с обикновените думи:

— Поздравявам те — каза той.

— Аз също те поздравявам — отвърна минуващата.

Деметриос продължи:

— Къде отиваш тъй нехайно?

— Връщам се.

— Сама ли?

— Сама.

И тя понечи да продължи разходката си.

Тогава Деметриос помисли, че се е излъгал, като я е взел за куртизанка. От някое време и жените на съдниците и чиновниците се обличаха и вчесваха като леките жени. Тая трябваше да е някоя всепозната и почтена жена и затова той без ирония завърши питането си тъй:

— При своя мъж ли?

Тя се облегна назад о двете си ръце и се разсмя.

— Аз нямам тая вечер мъж.

Деметриос прехапа устни и почти плахо подметна:

— И не търси. Много късно си се заела. Никого няма вече.

— Кой ти каза, че търся? Аз се разхождам сама и никого не чакам.

— Тогава отде идеше ти? Защото ти не си се накичила със скъпоценности сама за пред себе си, а и това копринено покривало…

— Гола ли би искал ти да изляза, или облечена във вълнени дрехи, като робиня? Аз се обличам за свое удоволствие. Аз искам да съзнавам, че съм хубава, и когато вървя — гледам пръстите си, за да познавам по тях своите скъпоценности.

— Ти би трябвало да държиш огледало в ръце и само очите си да гледаш. Тия очи не са родени в Александрия. Ти си еврейка, познавам по гласа ти, който е по-сладък от нашия.

— Не, аз не съм еврейка, аз съм галилеянка.

— Как се казваш ти, Мириам ли, или Ноеми?

— Сирийското ми име ти не ще узнаеш. То е царствено име, каквото тука не носят. Приятелите ми наричат Хризис и ти би могъл да ме поласкаеш с това име.

Той сложи ръка на рамото й.

— О, не, не — каза тя, — много е късно за такива любезности. Остави ме по-скоро да си отида. Минуват вече три часа, откак съм станала, и съм смъртно уморена.

Тя се наведе и хвана с ръка единия си крак.

— Виждаш ли какви болки ми причиняват ремъците? Много са ги стегнали. Ако не ги развържа, скоро ще ми остане белег на крака и ще бъде хубаво, когато ме целуват. Пусни ме по-скоро. Ах, как ме боли! Ако знаех, аз не бих се спряла. Жълтото ми покривало съвсем е цепнато на кръста, гледай.

Деметриос потърка с ръка челото си и после, с поволния тон на човек, който благоволява да избере, промълви:

— Покажи ми пътя за твоя дом.

— Но аз не искам — продума Хризис смаяна. — Ти даже ме не питаш дали това ми е приятно. „Покажи ми пътя!“ И как го казва! За момиче от Парнейона ли ме взимаш ти, което ляга по гръб за три обола, без да гледа кой го държи? Знаеш ли дали съм свободна? Знаеш ли любовните ми срещи? Вървял ли си подире ми, когато се разхождам? Забележил ли си чии врати се отварят за мене? Знаеш ли колцина са ония, които мислят, че Хризис ги люби? „Покажи ми пътя!“ Аз не ще ти го покажа, любезни мои. Остани тук или си върви, но бъди другаде, а не при мене!

— Ти не знаеш кой съм аз…

— Ти ли? Я гледай! Ти си Деметриос Саиски: ти извая статуята на мойта богиня; ти си любовник на мойта царица и господар на моя град. Но за мене ти си само един красив роб, защото ме видя и защото ме любиш.

Тя се приближи и продължи с гальовен глас:

— Да, ти ме любиш. О, не отричай — аз зная какво ще ми кажеш: ти не любиш никого, ти си любим. Ти си Възлюбленият, Скъпият, Идолът. Ти отвъргна Глицера, която беше отказала на Антиохос. Демонаса лесбийката, която беше се заклела да умре девственица, легна в леглото ти, докато ти спеше, и би те обладала насила, ако двата ти ливийски роба не бяха я изгонили гола навън. Калистион всезнайната, отчаяна, че не може да се приближи до тебе, купи къщата, която е срещу твоята, и сутрин се показва през отвора на прозореца, облечена като Артемида в банята. Ти мислиш, че аз не зная това! Всичко се говори между куртизанките. През нощта, когато ти дойде в Александрия, мене ми говориха за тебе. И оттогава не се е минал ден да не се спомене твойто име. Аз зная даже неща, които ти си забравил. Аз зная даже неща, които самият ти още не знаеш. Бедната малка Филис се обеси завчера на пречките на твойта врата нали? Е добре, тя си отплаща по тоя начин. Лидея постъпи като Филис. Аз я видях тая вечер, минавайки, тя беше цяла посиняла, но сълзите на бузите й не бяха още изсъхнали. Ти не знаеш коя е тая Лидея, нали? Едно дете, една малка петнайсетгодишна куртизанка, чиято майка беше я продала преди месец на един корабопритежател, който беше спрял на почивка за една нощ в Александрия, преди да възлезе по реката чак до Тива. Тя дохождаше при мене. Аз й давах съвети — тя нищо нищичко не знаеше, не знаеше даже да играе на кости. Аз я канех често в леглото си, защото, когато не намереше любовник, тя нямаше къде да спи. А тя тъй силно те любеше! Ако би я видял как ме туряше връз себе си, шепнейки твойто име. Тя искаше да ти пише. Разбираш ли? Аз й казах, че не е в това мъчнотията…

Деметриос я гледаше, без да я слуша.

— Да, да, това ти е се едно, нали? — продължи Хризис. — Ти ги не любеше. Мене любиш ти. Ти не чу какво ти казах аз; уверена съм, че ти не би могъл да повториш ни една дума от казаното. Тебе много ти се иска да знаеш колко са нежни моите ресници, колко ли сладостни трябва да са устните ми и колко мека при допиране косата ми. Ах, колцина други знаят това! Всички, всички, които са ме пожелавали, са утолявали желанието си при мене; мъже, юноши, старци, деца, жени, девойки. Аз никого не съм отвъргнала, чуваш ли? От седем години насам, Деметриос, аз съм спала сама само три нощи. Пресметни колко души любовници съм имала. Две хиляди и петстотин, и повече, защото аз не броя ония, които са дохождали при мене денем. Миналата година аз танцувах гола пред двадесет хиляди души и аз зная, че ти не беше между тях. Мислиш, че се крия ли? Защо ли пък? Всички жени са ме виждали в банята, всички мъже — в леглото. Само ти никога няма да ме видиш. Аз те отхвърлям, аз те отхвърлям! Каква съм аз, какво чувствам, какво зная за своята красота и за своята любов, ти никога не ще узнаеш, никога! Ти си гнусен, мнителен, жесток, безчувствен и подъл човек. Аз не зная защо някоя от нас, преизпълнена от омраза, не ви е убила досега и двамата, един връз други, по-преди тебе, а после царицата.

Деметриос спокойно хвана двете й ръце и без да отговори ни дума, буйно я прегърна.

Тя се смути за малко: но изведнъж стисна колене, сви лакти, изви гръб и каза с нисък глас:

— Ах, аз не се боя от това. Деметриос! Силом ти никога не ще ме обладаеш, ако ще би да съм слаба като влюбена девица, а ти крепък като Атлант. Ти не дириш какво да е удоволствие, ти дириш преди всичко удоволствието, което аз бих ти дала. Ти искаш да ме видиш, да ме видиш цяла, защото ме считаш за хубава и защото аз наистина съм такава. Но луната свети по-слабо от моите дванадесет восъчни свещника. Тука почти нищо не се вижда. А после жените нямат обичай да се събличат на вълнолома. Аз не бих могла да се облека пак, ако не е тука моята робиня. Отпусни ме да се изправя, ти ми причиняваш болки и ръцете.

Те помълчаха няколко минути и след това Деметриос подзе:

— Трябва да свършим, Хризис. Ти знаеш, че аз не ще те насилвам. Но остави да дойда подире ти. Ти си много горда и славата, че си отвъргнала Деметриос, скъпо би ти струвала.

Хризис мълчеше.

Той подзе по-тихо:

— От що се боиш?

— Ти си свикнал с любовта на другите. Знаеш ли какво трябва да дадеш на една куртизанка, която не те люби, за да я обладаеш?

Той кипна от нетърпение.

— Аз не искам да ме любиш. Аз съм уморен от любовта на другите. Аз искам да ми се отдадеш. Ще ти дам за това златото на целия свят. Аз имам това злато тука в Египет.

— Златото на целия свят е в косите ми. Аз съм уморена от златото. Аз не искам злато. Аз искам само три неща. Ще ми ги дадеш ли ти?

Деметриос се досети, че тя ще иска неща невъзможни. Той я изгледа мъчително. Но тя почна да се усмихва и бавно проговори:

— Аз искам сребърно огледало, за да оглеждам очите си в своите очи.

— Ще го имаш. Какво искаш още? Кажи бързо.

— Аз искам гребен, изрязан от слонова кост, за да го спущам в косата си, като рибарска мрежа във вода.

— Друго?

— Ще ми дадеш ли такъв гребен?

— Но разбира се. Свършвай.

— Аз искам бисерна огърлица, за да я окача на гърдите си, когато в стаята си ще танцувам за тебе сватбените танци на своята родина.

Той дигна вежди:

— Това ли е всичко?

— Ще ми дадеш ли такава огърлица?

— Каквато би поискала.

Тя продума с много нежен глас:

— Каквато би поискала? Ах, ето, наистина, какво желаех да ти искам. Ще ми позволиш ли да избера сама даровете?

— Разбира се.

— Кълнеш ли се?

— Кълна се.

— Каква клетва даваш?

— Диктувай ми я.

— В името на Афродита, която си изваял.

— Кълна се в името на Афродита. Но защо е тая предпазливост?

— Свърши се… Аз се безпокоех… Сега съм вече спокойна.

Тя дигна глава:

— Аз избрах даровете.

Деметриос, обзет наново от безпокойство, попита:

— Избра ли вече?

— Да… Мислиш ли, че аз бих приела какво и да е сребърно огледало, купено от някой смирненски търговец или от някоя непозната куртизанка? Аз искам огледалото на мойта приятелка Бакхис, която ми отне един любовник миналата седмица и зле се е подбивала с мене на един малък пир между нея, Трифера, Мусарион и няколко млади глупачки, които всичко ми разправиха. Тя скъпи много това огледало, защото е принадлежало на Родопис, оная, дето е била робиня заедно с Езоп и после е била откупена от брата на Сафо. Ти знаеш, че Сафо е била много знаменита куртизанка. Огледалото й е вълшебно. Казват, че самата Сафо се с оглеждала в него и затова Бакхис толкова го скъпи. За нея няма по-скъпоценно нещо на света; но аз зная де ще го намериш ти. Тя ми каза през една нощ, когато беше пияна. То е под третия камък на домашния й олтар. Там го оставя тя всяка вечер, когато излиза по заник слънце. Иди утре у тях по това време и от нищо се не бой: тя извежда робините със себе си.

— Това е безумие — извика Деметриос. — Ти искаш да крада!

— Но нали ти ме любиш? Аз помислих, че ме любиш. И после, не се ли закле? Стори ми се, че ти се закле. Ако съм се излъгала, да не говорим повече. Той разбра, че тя го погубва, но се остави да бъде увличан без борба и почти доброволно.

— Ще направя това, което искаш — отвърна той.

— О, аз зная, че ще го направиш. Но ти отначало се колебаеш. Виждам, че се колебаеш. Този дар не е обикновен; от философ аз не бих го поискала. Аз го искам от тебе и зная, че ще ми го дадеш.

Тя поглади пауновите пера на кръглото си ветрило и изведнъж подзе:

— Ах… Аз съвсем не искам гребен от обикновена слонова кост, купен от някой продавач в града. Ти каза, че мога да избирам, нали? Добре, аз искам… аз искам гребена, изрязан от слонова кост, който е в косите на жената на великия жрец. Той е много по-скъпоценен от огледалото на Родопис. Той е бил на една египетска царица, която е живяла отдавна, много отдавна и чието име е толкова мъчно, че аз не мога да го произнеса. Слоновата кост е много стара и жълта, като че е позлатена. На гребена е изобразена млада девойка, която върви по езеро, обрасло с лотоси, по-високи от самата нея; тя стъпя на пръсти, за да не се умокри… Гребенът наистина е много хубав… Доволна съм, че ти ми го даваш… Аз имам зъб на оная, чийто е той. Миналия месец аз бях поднесла на Афродита едно синьо було; на другия ден го видях връз главата на тая жена. Тя беше много прибързала и аз си го поисках назад. Нейният гребен ще бъде отлага за булото.

— А как ще го взема? — попита Деметриос.

— Ах, то е малко по-мъчно. Както знаеш, тя с египтянка и заплита стоте плитки на косата си веднъж в годината, като всички жени от нейното племе. Но аз искам тоя гребен утре и ти ще я убиеш, за да го вземеш. Ти се закле.

Тя направи мило лице пред Деметриос, който гледаше в земята. След това тя живо завърши тъй:

— Аз избрах и огърлицата. Да искам бисерната седмореда огърлица, която е на шията на Афродита.

Деметриос подскочи.

— А, тоя път стана вече много, аз не ще те оставя да се смееш над мене. Нищо, чуваш ли, нищо! Ни огледалото, ни гребена, ни огърлицата!

Но тя закри устата му с ръка и подзе с гальовен глас:

— Не казвай това. Аз зная много добре, че ти всичко ще ми дадеш. Аз съм напълно уверена в това. Аз ще получа трите дара… Ти ще дойдеш при мене утре вечер. Когато настъпи времето да дойдеш, аз ще бъда там, облечена в дрехи, каквито ти би пожелал, изписана по твой вкус, причесана по твой нрав, готова да изпълня и последната ти прищявка. Ако искаш нежност, аз ще те обичам като дете. Ако искаш редки наслади, аз не ще се откажа и от най-мъчителните за мене. Ако искаш тишина, аз ще мълча… Когато поискаш да пея, ах, ти ще видиш, Възлюблений, че аз зная песни на всички езици. Аз зная песни, тихи като шума на изворите, или пък ужасни като приближаваща гръмотевица. Аз зная песни, наивни и свежи като песните, които млада девойка пее на майка си. Аз зная песни, каквито не биха пели в Лампаск, пред които Елефантис би заруменял и които аз тихом ще ти пея. Когато през някоя нощ ти пожелаеш да танцувам, аз ще танцувам до утринта. Аз ще танцувам облечена, във влачещата се своя туника или пък под прозирно було, или с цепнати чорапи и нагръдник с два отвора, през които да излизат навън гърдите ми. Но нали ти обещах да танцувам гола? И гола ще танцувам, ако това би било по-приятно за тебе. Гола, обкичена с цветя, или гола, с разпуснати коси и обагрена като божествено видение. Аз зная да люлея китките си, да огъвам ръцете си, да движа гърдите си, да издавам корема си напред и да свивам задника си, ще видиш! Аз мога да танцувам връз палците на нозете си или пък легнала на постелката. Аз зная всички Афродитини танци, тия, които се танцуват пред Урания, и тия, които се танцуват пред Астарта. Аз зная танци, които другите не смеят да танцуват… Аз ще танцувам всички сластни танци. Когато това се свърши, всичко ще започва отново. Ще видиш! Царицата е по-богата от мене, но в целия си палат тя няма стая, по-удобна за любов от моята. Не ти казвам какво ще намериш в нея. Има неща толкова хубави, че аз не мога ти даде представа за тях, има други — толкова странни, че аз не зная думите, с които бих могла да ти ги опиша. И най подир, знаеш ли, че ще видиш онова, което надминава всичко друго? Ти ще видиш Хризис, която любиш, но която още не познаваш. Да, ти знаеш само лицето ми — ти не знаеш колко хубава съм аз. Ах!… Ах! Ах! Ти ще бъдеш изненадван. Ах! Как би си играл ти с пъпките на гърдите ми, как би огъвал талията ми в ръцете си, как би треперил, стегнат между коленете ми, как би изнемогвал върху движещото се мое тяло. И колко сладостни ще бъдат устата ми. Ах, моите целувки…

Деметриос хвърли към нея един изгубен поглед.

Тя подзе нежно:

— И ти не искаш да ми дадеш някакво си вехто сребърно огледало, когато ще получиш в замяна косата ми, като цяла златна гора в своите ръце?

Деметриос понечи да попипа косата и…

Тя се отдръпна и каза:

— Утре!

— Ще ти го дам — прошепна той.

— Не искаш да вземеш зарад мен някакъв си вехт гребен от слонова кост, който ми се нрави, когато аз ще ти дам в замяна двете си ръце, обвити като два клона от слонова кост около шията ти.

Той се опита да ги погали…

Тя се отдръпна назад и каза:

— Утре!

— Ще го донеса — ниско промълви той.

— Ах, аз знаех — извика куртизанката. — Ти ще ми донесеш и Афродитината огърлица и зарад нея аз ще ти отдам цялото си тяло, което е като полуразтворена бисерна мида, и целувки, повече, отколкото са бисерите в морето!

Деметриос умолително протегна глава. Тя живо усили своя поглед и подложи сластните си устни.

Когато той отвори очи, тя беше вече надалеч.

Малка, по-бледа сянка тичаше след развяното й було.

Той тръгна разсеяно към града, привел чело под тежестта на неизразим срам!