Пиер Луис
Афродита. Антични нрави (30)

IV.
Милосърдието

— Тъмничарю, отвори ни! Тъмничарю, отвори ни!

Родис и Миртоклея хлопаха на затворената врата.

Вратата се открехна.

— Какво искате?

— Искаме да видим приятелката си — каза Мирто. — Да видим Хризис, злочестата Хризис, която умря тая сутрин.

— Не е позволено, вървете си.

— Ах, пусни ни, пусни ни. Никой няма да узнае. Ние никому няма да кажем. Тя ни беше приятелка, пусни ни да я видим. Скоро ще си излезем. Няма да дигаме шум.

— Ами ако ме хванат, малки девойки? Ако ме накажат вас? Аз ще плащам глобата, а не вие.

— Няма да те хванат. Ти си сам. Няма други затворници. Ти отпрати войниците. Само ние ще знаем. Пусни ни да влезем.

— Хайде, най-после. Не се бавете. На ви ключа. Ще влезете в третата врата. Обадете ми се на излизане. Късно е, та аз искам да си легна.

Добрият старец им подаде един ключ от ковано желязо, който висеше на пояса му. Двете млади девойки се завтекоха бързо из тъмните коридори, без да дигат шум със сандалите си.

След това тъмничарят влезе в своята килия и си легна. Беше безполезно да бди. Наказанието с отравяне не беше още въведено в гръцки Египет и малката бяла къщица, която служеше за затвор, пазена от двама старци, служеше само да преспиват в нея последната си нощ осъдените на смърт. Когато нямаше осъден, тя стоеше почти празна.

Когато големият ключ се завъртя в ключалката. Родис улови приятелката си за ръката.

— Не зная ще посмея ли да я видя — каза тя. — Аз много я обичах. Мирто… Страх ме е. Ако искаш, влез ти по-напред.

Миртоклея бутна вратата, но щом хвърли поглед в стаята, тя извика:

— Не влизай, Родис! Чакай ме отвън!

— Ах, какво има? И тебе ли те е страх?… Какво има на леглото? Нима още не е умряла!

— Да, чакай ме… Ще ти кажа… Стой вън и не поглеждай.

Тялото беше останало в същото положение, което беше му придал Деметриос, за да му послужи за модел на статуята Безсмъртния живот. Но понеже мятанията, причинени от върховната наслада, наподобяват гърченията, причинени от върховната мъка, Миртоклея мислеше какво ли силно страдание, силно мъчение в предсмъртните часове е сгърчило така трупа на Хризис.

Тя се приближи на пръсти до леглото.

Кървавата струя продължаваше да тече из едната прозирна ноздра. Кожата на тялото беше съвършено бяла. Побледнелите връхчета на гърдите бяха се вдали навътре като два пъпа; нито един розов отблясък не оживяваше полегналата статуя; само няколкото малки изумрудени петна, които личеха по гладкия корем, показваха, че милиони нови живота се зараждаха едновременно в едва изстиналата плът и искаха да я наследят.

Миртоклея хвана мъртвата ръка, свали я и я изправи. Тя поиска също да изправи левия крак, но коляното беше почти затвърдяло и тя не успя да стори това напълно.

— Родис — каза тя със смутен глас. — Ела, сега вече можеш да влезеш.

Треперещото дете влезе в стаята. Чертите на лицето му се изпънаха, очите му широко се отвориха…

Щом като се събраха заедно, те неудържимо заридаха, прегърнали се една друга.

— Горката Хризис! Горката Хризис! — повтаряше детето.

Те се целунаха една друга по бузите с отчаяна нежност, в която нямаше нищо чувствено, и риданията изливаха на устните им цялата горчивина на техните малки вцепенени души.

Те плачеха, те плачеха, те скръбно се вглеждаха една в друга; от време на време заговорваха и двете заедно с пресипнали и сърцераздирателни гласове и думите им се завършваха с ридания.

— Ние тъй много я обичахме! Тя не беше за нас само приятелка, а като млада майка, малка майка и на двете ни…

Родис повтори:

— Като млада майка…

А Мирто, като я потегли към покойницата, каза със слаб глас:

— Целуни я.

Те се наведоха, сложиха ръце на леглото и с нови ридания долепиха устни до леденото чело на покойницата.

Тогава Мирто хвана главата й между двете си ръце, които потънаха в златната коса и продума така:

— Хризис, моя Хризис, ти, която беше най-хубава и най-обожавана от жените, ти, която приличаше толкова много на богинята, че народът те взе за нея, къде си ти сега, какво направиха с тебе? Ти живееше, за да раздаваш благотворна радост. Никога не е имало плод, по-сладък от устните ти, светлина, по-ясна от светлината на очите ти; кожата ти беше величава роба, която ти не искаше да забулваш; сластта плуваше в нея като вечно благоухание; когато ти развиваше косата си, всички желания бликваха из нея, а когато сключеше голите си ръце, човек замолваше боговете да му пратят смъртта.

Седнала на земята, Родис ридаеше.

— Хризис, моя Хризис — продължи Миртоклея, — до вчера ти беше жива и млада, надяваща се на дълъг живот, а ето че сега ги си мъртва и нищо на света не може да те накара да ни продумаш поне една дума. Ти си склопвала очи, а ние не бяхме при тебе. Ти си страдала и не си знаела, че ние плачем за тебе отвън край стените на тъмницата. Ти си дирила с поглед някого в последния си миг, но очите ти не са срещали очите ни, пълни със скръб и милост.

Флейтистката не преставаше да плаче. Певицата я хвана за ръка.

— Хризис, моя Хризис, ти ни каза, че един ден ние, благодарение на тебе, ще се съчетаем. Ние се съединихме чрез сълзите и ето пред тебе — тъжното обручение на Родис и Миртоклея. Скръбта съединява по-силно от любовта две стиснати ръце, ония, които нявга са плакали заедно, не ще се разделят никога. Ние ще положим в земята твоето скъпо тяло, о, Хризидион, и ще отрежем косите си над твоя гроб.

Тя загърна хубавото тяло в една покривка за легло и след това каза на Родис:

— Помогни ми.

Те тихо я подигнаха, но бремето беше тежко за малките музикантки и те го сложиха на земята за първи път.

— Да свалим сандалите си — каза Мирто. — Да минем боси през коридора. Тъмничарят трябва да е заспал. Ако не се събуди, ще можем да минем, но ако ни види ще ни спре. Той няма да пострада зарад нас: утре, като види, че леглото е празно, ще каже на войниците на царицата, че е хвърлил тялото в ямата, както изисква законът. Да се не плашим от нищо, Родея… Пъхни сандалите си в пояса, като мене. Хвани тялото през коленете. Нозете нека останат назад. Върви тихо, полека, полека…