Пиер Луис
Афродита. Антични нрави (14)

VI.
Розата на Хризис

Шествието беше и бяло, и синьо, и жълто, и розово, и зелено.

Приближаваха се към светилището тридесет куртизанки, носещи кошници с цветя, белоснежни гълъби с червени крачка, покривала с най-нежен небесен цвят и скъпоценни украшения.

Един стар белобрад жрец, загърнат презглава в грубо небелено платно, вървеше пред младото шествие и водеше към олтара редицата наведени настрани богомолки.

Те пееха и тяхната песен беше провлечена като шума на морето, въздишаше като южния вятър, задъхваше се като влюбена уста. Първите две бяха прихванали с левите си ръце дълги шарфове, които се издуваха напред като дълги и тънки дървени сърпове.

Едната от тях се приближи и каза:

— Трифера ти поднася, о, възлюблена Киприс, това синьо було, изтъкано от ръцете й, за да бъдеш занапред благосклонна към нея.

Друга една:

— Мусарион слага в твоите стъпи, о, дивно увенчана богиньо, тия шибоени венци и тая китка клюмнали нарциси: тя ги носи през време на оргията и споменаваше името ти, опиянена от тяхното благоухание. Приеми, о, Победна, тия любовни останки.

Друга:

— В жертва на тебе, о, златна Китерея, Тимо посвещава тая навита гривна. Нека мъстта се увие около шията на оня, когото ти знаеш, както тая змия се е вила около нейната гола ръка.

Миртоклея и Родис пристъпиха напред, хванати под ръка:

— Ето две смирненски гълъбици, с крила, бели като ласка, и крачка, червени като целувка. Приеми ги от словените ни ръце, о, двойствена Аматонтска богиньо, ако е истина, че нежният Адонис сам не те задоволява, и че понявга по-нежни обятия забавят твоя сън.

Една съвсем млада куртизанка почна така:

— Приеми, Афродита Перибазия, моята девственост с тая опетнена с кръв туника. Аз съм Панаксис Фароска; миналата нощ се посветих на тебе.

Друга една:

— Доротея те заклина, о, милозлива Еристрофиа, да отдалечиш от душата й желанието, което е хвърлил там Ерос, или да възпламениш най-после зарад нея очите на оногова, който отхвърля нейната любов. Тя ти поднася тая миртова клонка, защото ти обичаш това дърво повече от другите.

Друга:

— На твоя олтар, о, Пафиа, Калистион слага шестдесет сребърни драхми, излишъка от четирите мини, които тя взе от Клеоменес. Дари й още по-щедър любовник, ако приношението ти се вижда достойно.

Пред идола стоеше само едно дете, цяло заруменено, останало на края на шествието. То държеше в ръцете си венец от крокоси и тоя малък дар дразнеше стария жрец.

То каза:

— Аз не съм дотам богата, за да мога да ти даря сребро, о, блестяща Олимпийко. И какво ли нямаш ти, за да мога аз да ти го поднеса? Ето венец от жълти и зелени цветя, да го привържеш о нозете си. А сега…

Тя откопча двете скоби на туниката си и застана гола, с низпаднала на земята одежда.

— Ето ме цяла твоя, възлюблена богиньо. Аз искам да вляза в твоята градина, да умра куртизанка при храма. Кълна се любовта да бъде едничкото ми желание, да любя за самата любов, и се отричам от света, за да се затворя в тебе.

Тогава жрецът я поръси с благоухания и покри голото й тяло с изтъканото от Трифера було. Те излязоха заедно из притвора през вратата, която извеждаше в градината.

Шествието изглеждаше, че е свършено, но когато куртизанките се готвеха да се върнат, на прага се показа една закъсняла жена.

Тя не носеше нищо и би се помислило, че иде да принесе на богинята само красотата си. Косата й приличаше на две златни вълни, на две дълбоки вълни, пълни със сенки, които закриваха ушите й и се извиваха на седем реда над шията. Носът й беше изтънчен, с изразителни ноздри, които потръпваха от време на време. Краищата на пълните й и обагрени устни бяха закръглени и подвижни. Кръшната линия на тялото й се вълнуваше при всяка стъпка, оживявана от мерното люлеене на свободните й гърди, под които се огъваше шията.

Очите й бяха необикновени, сини, затъмнени и блестящи в същото време, изменчиви като лунния камък, полузакрити от ресниците. Тия очи гледаха тъй, както сирените пеят…

Жрецът се обърна към нея, като я чакаше да заговори.

Тя каза:

— Хризис, о, Хризея те моли. Приеми малките дарове, които тя слага в стъпиките ти. Изслушвай, задоволявай, обичай и утешавай оная, която живее по твой пример и за възслава на твоето име.

Тя протегна напред позлатените си от скъпоценните накити ръце и се наведе напред с прибрани нозе.

Смътната песен започна пак. Шепотът на арфите се възнесе към статуята заедно с лекия дим на тамяна, който излизаше из една трептяща кандилница в едната ръка на жреца.

Тя бавно се изправи и поднесе на богинята едно бронзово огледало, което висеше на пояса й.

— На тебе — каза тя, — Астарта на нощта, която преплиташ ръцете и слепяш устните, чийто символ е приличен на кошутена стъпка по бледната сирийска пръст, Хризис посвещава своето огледало. Тя е виждала сините ивици под очите, блясъка на погледа след любовно обладание, косата, прилепена о слепите очи с потта, която бликва след любовната борба, о, буйноръка Победителнице, която преплиташ телата и слепяш устните.

Жрецът сложи огледалото при нозете на статуята. Хризис измъкна из златната си коса един голям гребен от червена мед, метал, угоден на Афродита.

— На тебе — каза тя, — Анадиомена, родена от кървавата зора и пенната усмивка на морето, на тебе, бисерноросна нагота, която привързваш мократа си коса с клонки зелени водорасли, Хризис посвещава своя гребен. Тя го е забождала в косите си, объркана от твоите движения, о, бясна, задъхваща се Адониянко, която издълбаваш гънките на слабините и сгърчваш изпънатите колене.

Тя подаде гребена на стареца и наведе глава надясно, за да откачи изумрудената си огърлица.

— На тебе — каза тя, о, Хетаира, която пропъждаш руменината на срамливите девойки, която пораждаш неблагочестиви смехове, на тебе, за която ние продаваме струистата любов на своите утроби, Хризис посвещава своята огърлица. С нея й заплати един мъж, чисто име тя не знае; всеки изумруд от нея е целувка, в която ти си живяла един миг.

Тя се наведе за последен път, стоя по-дълго време наведена, сложи огърлицата в ръцете на жреца и понечи да си тръгне.

Жрецът я спря.

— Какво искаш от богинята в замяна на тия скъпоценни дарове?

Тя се усмихна, поклати глава и каза:

— Нищо не искам.

След това тя мина край шествието, открадна една роза из една кошница и я захапа за опашката на излизане.

Една по друга, всички куртизанки тръгнаха подире й.

Вратите на опразнения храм се затвориха след последната от тях.

* * *

Деметриос беше сам, скрит в бронзовата подставка.

От цялата тая сцена той не беше пропуснал нито едно движение, нито една дума и когато всичко се свърши, той дълго време стоя неподвижен, отново измъчван, разстроен и нерешен.

Той бе се почувствал напълно изцерен от снощното зашеметяване и не можеше и да помисли, че нещо ще бъде в състояние да го хвърли отново в буйния мрак на тая непозната жена.

Но той беше правил сметката си без нея.

Жени, жени, ако искате да бъдете любени, вестявайте се, връщайте се, бъдете при мъжа. Вълнението, което той изпита при влизането на куртизанката, бе тъй силно и тъй властно, че беше немислимо да го надвие само с едно усилие на волята. Деметриос приличаше на роб, привързан о триумфална колесница. Без сама да знае, и много естествено и просто, тя беше сложила ръка връз него.

Той бе я забележил още отдалеч, защото тя беше облечена пак в жълтата си одежда, както и при минаването си край него на вълнолома. Тя пристъпяше бавно, кръшно клатейки хълбоците си. Тя беше се изправила срещу него, досетила сякаш, че той е скрит зад камъка.

Още в първия момент той разбра, че пада в нозете й. Като откачи от пояса си бронзовото огледало, тя се огледа за малко, преди да го подаде; очите й блеснаха дивно. Когато сложи пръсти на косата си, за да измъкне гребена, и подигна сгънатата си ръка, според жеста на харитите, цялата красива линия на тялото й се очерта под туниката й, и слънцето озари в трапчинката на подмишницата й една малка и блестяща капка пот. Най-после, когато, за да откачи тежката си изумрудена огърлица, тя отмахна нагънатата копринена тъкан, която покриваше двойната и гръд до онова сладостно засенено място, дето може да се пъхне само една китка цвете, Деметриос се почувства обзет от бясно желание да сложи устните си там и да смъкне цялата й роба… Но Хризис заговори.

Тя заговори и всяка нейна дума беше страдание за него. То се пораждаше при мисълта за блудството, което омърсяваше тая дивна ваза, каквато беше Хризис, бяла като самата статуя и пълна със злато, което се разливаше чрез косите й. Тя се оплакваше, че вратата й е отворена за случайни минувачи, че възхищението от тялото й е предоставено на недостойни, че е принудена да разпалва своите страни за угодата на несръчни деца. Тя се оплакваше за продажната умора на очите си, за слените й с нощта устни, за доверяваната си на груби ръце коса, за порабощената си божественост.

Крайна леснота даже, с която можеше да се сближи човек с нея, увличаше Деметриос и той беше готов да се реши всичко да извърши зарад нея, да отиде в дома й и да затвори вратата й след себе си. Защото е много голяма истината, че жената не е напълно прелъстителна, а мъжът няма повод да я ревнува.

И затова, след като даде на богинята своята зелена огърлица в замяна на оная, която тя се надяваше да получи, и тръгна към града, Хризис отнасяше в устата си една човешка воля, както отнасяше малката роза, чиято опашка захапваше със зъбите си.

Деметриос почака да остане сам в светилището; след това той излезе из своето скривалище.

Той смутено изгледа статуята, очаквайки пак да се почне борба в душата му. Но понеже беше неспособен да поднови в толкова късо време толкова буйните вълнения, които беше изпитал, той остана удивително спокоен, без смут и угризения в душата.

Спокойно и безгрижно той се качи на подставката, извади през приведената глава на богинята огърлицата от истинските бисери на Анадиомена и я спусна в дрехата си.