Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Aphrodite (mœurs antiques), 1896 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Димчо Дебелянов, 1911 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3,2 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Пиер Луис. Афродита
Френска. Пето издание
ИК Инфомедия Груп, София, 2012
Редактор: Свилен Каролев
Коректор: Снежана Бошнакова
ISBN: 978-954-92434-5-1
История
- — Добавяне
V.
Разпнатата
Всички заедно повториха:
— Афродизиа го взе. Кучка! Кучка! Мърша! Крадла!
Омразата им към предпочитаната пред тях сестра се увеличаваше от собствения им страх.
Аретиас я ритна в гърдите.
— Къде е огледалото? — подзе Бакхис. — Къде го дяна?
— Даде го на един свой любовник.
— Кой е той?
— Един италиански матрос.
— На кой кораб е той?
— Тая вечер той замина за Рим. Няма вече да видиш огледалото си, трябва да се разпне кучката, хищницата!
— Богове, богове! — стенеше Бакхис.
След това скръбта й се превърна в безумен гняв.
Афродизиа беше дошла на себе си, ала схваната от уплаха, тя не разбираше какво става наоколо й и стоеше безмълвна и без сълзи на очите.
Бакхис я улови за косата, повлече я по мръсния под между разпръснатите цветя и разляното вино и извика:
— На кръста, на кръста! Намерете гвоздеи! Донесете чук!
— О — каза Сезо на съседката си, — никога не съм виждала да разпнат човек. Да идем да гледаме.
Всички тръгнаха след Бакхис, притискайки се един друг. Хризис, която едничка знаеше виновника и беше причината на всичко, също тръгна след тях.
Бакхис тръгна направо към четвъртитата стая на робините; в нея имаше три легла, на които робините, две по две, лягаха призори да спят. В дъното се издигаше като постоянно жива заплаха един кръст във форма на буквата „Т“, който още не беше употребян.
Посред смътната мълва на младите жени и на мъжете, четири от робините подигнаха мъченицата наравно с ръцете на кръста.
Из устата й не беше излязъл още нито един звук, но когато почувства, че гърбът й се долепя до червеникавото облегало на кръста, дългите й очи се изпулиха и тя застена на прекъсвания и не млъкна чак до последния си миг.
Те я накараха да възседне един дървен колец, забит в средата на отвесната дъска на кръста, който служеше да поддържа тежестта на тялото, за да не се разкъсат китките.
След това й разтвориха ръцете.
Хризис гледаше и мълчеше. Какво можеше да каже тя? Тя би могла да избави робинята само като обвини Деметриос, но той беше вън от всякакво преследване и би си отмъстил жестоко, ако тя би го издала. Тъй мислеше тя. От друга страна, една робиня беше цяло богатство и понеже старата злоба на Хризис към Бакхис не беше се още уталожила, тя с радост гледаше как нейната приятелка със собствените си ръце опропастява една ценност от три хиляди драхми, като че хвърляше сребърните пари в морето. И после, струваше ли си да се грижи човек за едно поробено същество.
Хелиопа подаде на Бакхис първия гвоздей, заедно с чука, и наказанието започна.
Опиянеността, обидеността, разгневеността, — всички страсти заедно, даже и инстинктивната склонност към жестокост, която живее в женското сърце, раздвижиха душата на Бакхис, когато удари с чука връз гвоздея и тя нададе почти същия вик, какъвто нададе и Афродизиа, когато гвоздеят проби дланта й.
Тя заби и втория гвоздей. Тя закова също и нозете една връз друга. След това, възбудена от кръвта, бликнала през трите рани, тя извика:
— Това ти е малко! На, крадла! Свиня! Матроска щерка!
Тя вадеше една по една иглите из косата си и бясно ги забиваше в гърдите, в корема, в бедрата на разпнатата. Когато свърши оръжията си, тя зашлеви плесница на злочестницата и се изхрачи върху й.
Тя изгледа предмета на задоволената си мъст и след това влезе в широката зала заедно с всички гости.
Само Фразилас и Тимон не тръгнаха подире й.
* * *
След като се посъвзе след видяното, Фразилас се поизкашля, кръстоса ръце, подигна глава, сви вежди и се приближи до разпнатата, която непрекъснато и ужасно потръпваше.
— Макар че аз в много случаи съм противник на теориите, които искат да минат за абсолютно истински, не мога да отрека, че ти би спечелила, ако в това положение, в което си изпаднала, познаваше по-добре стоическите правила. Зенон, който, изглежда, че не във всички духовни области е бил лишен от заблуждения, ни е оставил няколко софизма, макар и без голямо общо значение, от които ти би могла да се възползваш, за да облекчиш последните си минути. Страданието, казваше той, е празна дума, защото нашата воля стои по-горе от несъвършеността на тленното ни тяло. Вярно е, че Зенон е умрял на деветдесет и две години, без да е прекарал, както казват биографите, и най-малка болест, но с това не може да му се възрази, защото, като се основаваме на това, че той е запазил през целия си живот ненарушимо здраве, ние не можем да заключим, че би изменил на себе си, ако би се разболял. От друга страна, нелепо би било да караме философите да прилагат на практика жизнените правила, които предлагат, и неуморно да насаждат в собствения си живот добродетелите, които считат за висши. С една дума, за да не продължи речта ми повече, отколкото трябва, ти употреби всички усилия да издигнеш душата си над физическите страдания. Колкото и мъчително, колкото и непоносимо да ги чувстваш ти, аз те моля да повярваш, че аз вземам върху си голяма част от тях. Те приближават към своя край; потърпи, забрави. Ето часа, в който, измежду различните доктрини, които говорят за безсмъртието, ти би могла да избереш оная, която най-добре би приспала твоето съжаление пред изчезването ти от света. Ако е истинска, ти би могла да озариш с нея великия страх пред смъртта, ако ли пък е лъжовна, какво значи това за тебе — ти никога не ще узнаеш, че си се излъгала.
След като каза това, Фразилас оправи гънките на дрехата си на рамото и се отдалечи със смутени стъпки.
Тимон остана в стаята насаме с умиращата на кръста.
Споменът за една нощ, прекарана връз гърдите на тая злочестница, съпроводен от мъчителната мисъл за неизбежното изгниване на това хубаво тяло, което беше горяло нявга в ръцете му, не излизаше из неговия ум.
Той натискаше очите си с ръце, за да не гледа наказаната, но той чуваше треперенията на тялото на кръста.
Най-после той погледна. Цяла мрежа от кървави струи се сплиташе по кожата, от забодената в гърдите игла до сгърчените палци на нозете, главата непрестанно се въртеше. Косата беше низпаднала отляво, напоена с кръв, с пот и с благоуханни масла.
— Афродизиа, чуваш ли ме? Познаваш ли ме? Аз съм, Тимон, Тимон.
Един почти загаснал поглед се спря върху него. Но главата все се въртеше. Тялото не преставаше да трепери.
Тихо, като че се боеше да не причини болка на разпнатата със своите стъпки, младият човек се приближи до подножието на кръста. Той простря ръце напред, хвана предпазливо обезсилената и въртяща се наляво-надясно глава между двете си братски ръце, благочестиво отмахна полепналите по бузите коси и положи с неизразима нежност една целувка по топлите й устни.
Афродизиа склопи очи. Позна ли тя онзи, които облекчаваше нейния ужасен край с тоя израз на любовно милосърдие? Една необяснима усмивка удължи посинените й ресници и тя предаде дух с едно въздъхване.