Пиер Луис
Афродита. Антични нрави (29)

III.
Хризис безсмъртна

Когато Деметриос остана сам в червеното си ателие, задръстено от мраморни късове, модели, подпорни и подложки, той поиска да започне работа.

Взел в лявата си ръка длетото, а в дясната — млата, той неохотно започна да удря по едно прекъснато изваяние, което представляваше главата на един грамаден кон, предназначен за храма на Посейдон. Гривата беше подрязана, а кожата на шията се сдипляше от движението на главата като морска вълна.

Преди три дена всичките мисли на Деметриос се съсредоточаваха в детайлите на правилната мускулатура на грамадния кон; но на сутринта, когато умря Хризис, сякаш всичко беше изменило своя вид в очите на Деметриос. Някакво непрозирно було беше спуснато между него и мрамора. Той хвърли млата и се заразхожда надлъж по прашните подложки.

Изведнъж той излезе на двора, извика един роб и му каза:

— Приготви купела и донеси благоухания. Ще ме измиеш, ще ме парфюмираш, ще ми донесеш белите дрехи и ще запалиш овалните кандила.

Когато се облече и вчеса, той повика други двама роби:

— Идете — каза им той — в тъмницата; дайте на тъмничаря тази глина и му кажете да я остави в стаята, дето умря куртизанката Хризис. Ако тялото не е още хвърлено в общата яма, кажете да не вършат нищо, преди да съм заповядал. Хайде, вървете.

Той пъхна едно длето в пояса си и отвори главната врата, която излизаше на пустинния площад пред Дрома…

Внезапно той се спря на прага, смаян от силната светлина на африканската пладня. Улиците и сградите трябваше да бъдат бели; но перпендикулярните слънчеви лъчи заливаха всичко с толкова много отблясъци, че и измазаните с вар, и каменните стени отразяваха едновременно и крайно нежните син, зелен и червен, и грубо жълтия и хиацинтения цветове. Из въздуха сякаш плуваха големи трептящи шарове и с отраженията си покриваха пламналите лица на сградите. Самите линии се изменяха под тая ослепителна светлина; правата стена на улицата се извиваше като вълна, плуваше като някакво платно и на места ставаше невидима. Едно куче, легнало до един зид, беше цяло покърмъзено.

Възхитен и удивен, Деметриос съзря в това осветление символа на своя нов живот. Доста дълго време беше живял тъй в самотната нощ, в тишината и покоя. Дълго време беше сматрял за светлина лунния блясък и за идеален образец — небрежната линия на някое твърде изтънчено движение. Произведенията му не бяха крепки. По кожата на неговите статуи личеше някакъв смръзнал трепет.

Откакто трагичното приключение с Хризис беше смутило неговия дух, сега за пръв път той чувстваше да пълни гърдите му великият дъх на живота. Ако и да се боеше от второ изпитание, ако и да се кълнеше след победата си да не изменя хубавото си държане спрямо другите, все пак той разбираше вече, че само онова заслужава да бъде пресъздадено, което достига чрез мрамора, краската или словото една от дълбочините на човешкото чувствуване — и че красотата на формата е нещо твърде неопределено и може да се долови само като се преобрази чрез скръбта или радостта.

Той стигна до вратата на затвора, унесен все в тия мисли.

Двамата му роби го чакаха там.

— Донесохме глината — казаха те. — Тялото е още на леглото. Не е и побутнато. Тъмничарят те поздравява и казва, че е на услугите ти.

Младият човек влезе мълчаливо, мина през елин дълъг коридор, възкачи се по няколко стъпала, влезе в стаята на покойницата и грижливо се заключи там.

Трупът беше покрит с едно було; главата беше ниско сложена, ръцете и нозете — прибрани. Пръстите бяха отрупани със скъпоценности. Два сребърни перисцелиса се увиваха около бледните пищяли, а ноктите на палците бяха още червени от сложената върху тях карминена боя.

Деметриос посегна да дигне булото, но едва-що се допря, изпод него изхвръкнаха десетина мухи.

Той изтръпна цял… Но пак отметна бялото вълнено було и го зави около косата. Лицето на Хризис лека-полека беше се озарило от онова вечно изражение, което смъртта слага върху ресниците и косите на труповете. Няколко сини венички, проточени през белината на бузите, придаваха на неподвижната глава изглед на студено мраморно изваяние. Прозирните ноздри бяха широко отворени над тънките устни, а в крехкостта на ушите имаше нещо нематериално.

Никога, под никоя светлина, дори и под светлината на своя блян Деметриос не беше виждал тая неземна красота и тая лъчезарност на гаснещата кожа.

И тогава той си припомня думите на Хризис при първата им среща: „Ти виждаш само лицето ми, ти не знаеш колко съм хубава аз!“ Едно силно вълнение внезапно го задушава. Той иска да знае най-после. Той може.

От трите дена на своето увлечение той иска да запази спомен, който да преживее, самия него — да разголи дивното тяло, да му придаде позата на буйна разстрастеност, в каквато го видя насън, и да създаде, като вземе него за модел, статуята на Безсмъртния живот.

Той сваля чепразите и превръзката. Той отмахва платното, в което е завита покойницата. Тялото тежи. Той го подига. Главата се отпуща назад. Гърдите трептят. Ръцете също се отпущат. Той съблича робата и я хвърля насред стаята. Тялото тежко пада.

Пъхнал двете си ръце под свежите й мишци, Деметриос повлича мъртвата до горния край на леглото. Той извръща главата наляво, прибира и след това разстила под гърба лъчезарната коса. След това той повдига дясната ръка, прегъва я и слага подвижните още пръсти върху възглавницата. Двете вълшебни линии, които се спущат от рамото и ухото й, се съединяват под дясната й ненка и тя увисва като плод на тях. Най-после той разполага нозете й: едната силно изпъната, другата прегъната тъй, че почти допира задницата с петата си. Той нарежда още някои подробности: извива кръста наляво, изпъва десния крак още и снема гривните и скъпоценните пръстени, за да не се нарушава нито с един дисонанс чистата и пълна хармония на женската голота. Моделът е в позата си.

Деметриос слага на масата мократа глина, донесена от робите. Той я мачка, валя я, удължава според формата на човешкото тяло. Изпод страстно движещите му се пръсти излиза някакво варварско чудовище. Той гледа.

Неподвижният труп е в същото положение. Но една тънка струя кръв тече из дясната ноздра, спуща се по устните и капе изпод полуотворената уста. Деметриос продължава. Глиненият модел се одухотворяла, оформя, оживява. Една дивна лъвица се извива над тялото, като че прегръща някого. Мускулите на бедрото силно се изпъват. Палците на нозете се прегъват.

* * *

… Когато нощта изплува из земята и стъмни ниската стаичка, Деметриос беше вече свършил глинената статуя. Той накара четворицата роби да отнесат това копие в работилницата му. Още същата вечер изсече един мрамор от остров Парос според големината на глинения модел и една година след тоя ден, той още работеше над статуята, изобразяваща Безсмъртния живот.