Пиер Луис
Афродита. Антични нрави (26)

V.
Пурпурната стена

Когато народът научи повтор от самите хиеродули за осквернението на храма, той се разотиде бавно през градината.

Куртизанките от храма се трупаха на стотици надлъж по пътищата, обградени от черни маслинени дървета. Едни посипваха главите си с пепел. Други забиваха глави в пясъка или скубеха косите си или пък раздираха с нокти гърдите си в знак на голяма злочестина. Много от тях ридаеха, закрили очи с ръце. Тълпата тихо слезе в града през Дрома и покрай кея. Всеобща печал и униние пълнеха улиците. Изплашените продавачи бързо бяха прибрали своите разноцветни стоки и преградите, наредени една до друга над дървените стрехи на продавниците, образуваха някаква еднообразна ограда над слепите здания. Животът на пристанището беше спрял. Матросите, насядали по каменния бряг, стояха неподвижно, подпрели глави на ръце. Приготвените за път кораби бяха дигнали дългите си весла и завили платна около мачтите, които вятърът полюшваше. Ония, които искаха да влязат в пристанището, очакваха, наредени надлъж лодките, а някои пътници, родителите на които служеха в палата на царицата, като мислеха, че е дигната кървава революция, принасяха жертви на адските божества.

На края на острова, на който беше Фарът, Родис съзря в тълпата Хризис наблизо до себе си.

— Ах, Хризея, запази ме, страх ме е. Мирто е също тука, а множеството е тъй голямо… Страх ме е да не ни разделят. Вземи ни за ръце със себе си.

— Знаеш ли — каза Миртоклея, — знаеш ли какво е станало? Намерен ли е виновникът? Подложен ли е на мъчения? От Херострат до днес такова нещо не се е случвало. И олимпийците ни напущат. Какво ще стане с нас?

Хризис не отговори.

— Ние принесохме в жертва гълъби. Ще си спомни ли богинята за нас? Тя трябва да е разгневена. А ти, а ти, бедна Хризея, ти, която щеше да бъдеш днес или много щастлива, или много мощна…

— Всичко е извършено — каза куртизанката.

— Какво казваш?

Хризис отстъпи две крачки назад и тури дясната ръка на устните си.

— Гледай добре, моя Родис, гледай, Миртоклея. Това, което ще видите днес, не са го виждали човешките очи никога, откакто богинята е слязла над Ида. И до края на света никой няма да види същото на земята.

Двете приятелки се отдръпнаха слисани, мислейки я за полудяла. Но Хризис, унесена в своя блян, тръгна към Фара, планина от горещ мрамор, издигната на осем шестоъгълни етажа. Тя блъсна бронзовата врата и като се възползва от залиса на множеството, затвори я пак след себе си.

Минаха няколко минути.

Тълпата непрекъснато бучеше. Живата мълва се сливаше с плясъка на разбиващите се о брега води.

Изведнъж се раздаде вик, които веднага повториха сто хиляди гърла:

— Афродита! Афродита!

Гръм от викове разтресе въздуха. Радостта, възторгът, облекчението на цял народ звучеше в този неописуем грохот в подножието на Фара.

Навалицата, която покриваше вълнолома, буйно се преля в острова, завзе скалите, покривите на сградите, мачтите на корабите, укрепените кули. Островът беше пълен, препълнен, а тълпата все повече прииждаше, като придошла река, която хвърля в морето дълги човешки върволици от височината на стръмна прибрежна скала.

Краят на това човешко наводнение не се виждаше. От палата на Птолемеите до стените на Канала, до бреговете на Царското пристанище, на Великото пристанище и до морето кипеше неизброимо човешко множество, което непрекъснато се увеличаваше от нови и нови маси, изливащи се през устията на улиците. Над този развълнуван, разпенен океан от глави и ръце плуваше като варка сред буря носилото с жълтите завеси на царица Берениса. И от миг на миг, увеличаван от нови викове, шумът ставаше все по-злокобен и по-злокобен.

Нито Елена на Сцееското пристанище, нито Фрина в Елевзийските вълни, нито Таис, когато е накарала да опожарят Персеполис, не са познали що значи истински триумф.

* * *

Хризис беше се показала през западната врата върху първата тераса на червения паметник.

Тя беше гола, като богинята; с двете си ръце държеше краищата на аленото си було, което вятърът развяваше върху вечерното небе; в дясната й ръка беше скъпоценното огледало, в което се оглеждаше захождащото слънце.

Бавно, привела глава настрани, с походка, пълна с безкрайна грация и величавост, тя възлезе нагоре покрай вътрешната преграда, която се виеше като спирала около високата червена кула. Булото й трептеше като пламък. В пламналия здрач перлите на огърлицата приличаха на цял поток рубини. Тя възлизаше нагоре и в тоя величествен час върху кожата й светеха в пълното величие на нейната плът кръвта, огънят, синкаво-карминеннят, кадифяно-червеният, яснопембеният цветове; и като извиваше заедно с големите пурпурни стени, тя възлизаше към небето.