Пиер Луис
Афродита. Антични нрави (10)

II.
Мелита

— Пречисти се, странниче.

— Чист ще вляза — каза Деметриос.

Младата пазачка при входа натопи във вода края на косата си и с него намокри най-напред ресниците, а после устните и пръстите му, за да бъде осветен погледът му, както целувката на устата му и милувката на ръцете му.

И той навлезе в гората на Афродита.

През зачернелите клонки на дървесата се виждаше на запад едно пурпурно слънце, което не слепеше вече очите. Беше вечерта на същия ден, през който срещата му с Хризис разбърка неговия живот.

Душата на жената е толкова проста, че мъжете не могат да повярват в това. Там, дето има само една права линия, те дирят заплетеността на цяла мрежа: намират празнота и се изгубват. Тъй също и душата на Хризис, ясна като душата на малко дете, се показа на Деметриос по-загадъчна и от някоя метафизична проблема. След като се раздели с тая жена на вълнолома, той се завърна у дома си като замаян, неспособен да отговори на всички ония въпроси, които го обграждаха. Какво щеше да прави тя с тия три дара? Невъзможно беше да носи или продаде откраднатото чутовно огледало, гребена на една убита жена, бисерната огърлица на богинята. Ако би ги пазила у дома си, тя всеки ден би била изложена на гибелната опасност да ги намерят. Но защо й бяха те? Да ги унищожи ли? Той твърде добре знаеше, че жените не обичат тайните и щастието ги радва само тогава, когато за него научат другите. После, по каква догадливост, по какво дълбоко ясновидство тя беше го сметнала за способен да направи заради нея три толкова необикновени постъпки?

Разбира се, ако той ги извършеше, Хризис, напуснала своя дом, би му се подчинила, би станала наложница, жена или робиня — според както той би пожелал. Той можеше даже просто да я премахне. Предивременните революции бяха приучили гражданите да гледат спокойно най-жестоките умъртвявания, та никой не би обърнал внимание на някаква изчезнала куртизанка. Хризис трябваше да знае това и все пак беше посмяла…

Колкото повече мислеше за нея, толкова повече я хвалеше в себе си за умелостта, с която тя води разговора по предложенията. Колко много жени, не по-долни от нея по красота, бяха му се предлагали неумело! А какво искаше тая жена от него? Нито любов, нито злато, нито скъпоценности — само три безподобни престъпления. Тя живо го интересуваше. Той беше й предложил всички египетски съкровища: и сега чувстваше, че ако тя би приела, не би получила ни два обола, а и самият той би й се наситил, преди още да я обладае. Три престъпления бяха наистина заплата, която не би могла да се злоупотреби, тя беше достойна да получи тая заплата, защото не приличаше на другите, и той си обеща да продължи приключението.

За да не му остане време пак да се разколебае, той още същия ден отиде у Бакхис, намери дома й празен, взе огледалото и избяга в свещената градина.

Трябваше ли веднага след това да отиде при втората жертва на Хризис? Деметриос не счете за удобно да постъпи така. Жената на жреца, Туни, чийто беше чутовният гребен от слонова кост, беше тъй прелестна и тъй слаба, че той се убоя да не би да се трогне, като се яви пред нея без предварителна предпазливост. Той се повърна назад и тръгна по Великата Тераса.

Куртизанките бяха в „изложните“ си стаи, като цветя за продан. Стойките и облеклата им се различаваха толкова много, колкото и възрастите, лицата и произходите им. Най-красивите, според традицията, свързана с името на Фрина, открили само овала на лицето си, бяха загърнати от глава до пети с покривала от фин ленен плат. Други бяха възприели модата да се носят тънки роби, през които тайнствено да прозира красотата на тялото, тъй както през бистра вода се вижда подобният на сенчести петна мъх по дъното на потока. Ония, на които едничката прелест беше младостта, бяха голи до кръста и издаваха напред торсовете си, за да се види изпечеността на гърдите им. Но най-зрелите по възраст, знаейки, че чертите на женското лице застаряват по-скоро, отколкото кожата на тялото, бяха съвсем голи, хванали с ръце гърдите си, и раздвоили натежнелите си бедра, сякаш искаха да покажат, че те все още са жени.

Деметриос бавно минаваше край тях, без да се отдава на възхищения.

Никога не беше му се случвало да види голо женско тяло, без да изпита вълнение. За него бяха чужди сега и отвращението пред усопшите младост и безчувствеността пред съвсем малките момичета. Всяка жена през тая вечер би могла да го очарова. Стига да би мълчала и да не би показала по-голяма горещина от оная, която учтивостта изисква, той би я счел за хубава. Нещо повече, той предпочиташе тялото да бъде грубо, защото, колкото повече мисълта му се спираше на завършените форми, толкова повече желанието му се отдалечаваше от тях. Вълнението, което предизвикваше у него живата красота, беше основано изключително на мозъчна чувственост и това унищожаваше чисто половото възбуждение у него. Той чувстваше силна мъка, като си припомняше, че е стоял цял час безсилен като старец пред най-дивната от всички жени, които е държал в ръцете си. И след тая паметна нощ той се научи да избира недотам чистоплътни любовници.

— Приятелю — извика един глас, — не ме ли вече познаваш?

Той се обърна, направи знак, че не желае, и продължи пътя си, защото той никога не разсъбличаше два пъти една и съща жена. Това беше единственото правило, което той следвайте при посещенията си в Свещената градина. Необладаваната още жена има нещо девствено у себе си, а каква приятност, каква изненада може да се очаква при една втора любовна среща? То е вече почти брак. Деметриос никога не се излагаше на разочарованията на втората нощ. Царица Берениса стигаше за удовлетворяване на редките му брачни склонности и той всяка вечер се погрижваше да намери нова съучастница на неизбежното прелюбодеяние.

— Клонарион!

— Гнатения!

— Планго!

— Минаис!

— Кловбея!

— Иоеса!

Те изричаха високо имената си при минаването му: някои прибавяха към това и уверение, че са буйни натури, или пък предлагаха неестествени начини на съчетание. Деметриос продължаваше да върви. Той мислеше по свой навик да си избере напосоки някоя, но едно малко момиче, облечено цяло в синьо, склони глава над рамото си и рече тихо, без да стане:

— Той няма средства.

Непредвидеността на тия думи го накара да се усмихне. Той се спря.

— Отвори вратата — каза той. — Избирам те.

Малкото момиче радостно скочи на крака и удари два пъти на вратата с фалусовидното чукче. Една стара робиня отвори.

— Горго — каза малката — дойде ми гост; по-скоро донеси критско вино, сладки и направи леглото.

Тя се извърна към Деметриос:

— Искаш ли сатирион?

— Не — каза със смях младият човек. — Нима ти имаш?

— Разбира се, трябва — отговори детето. — Не можеш да си представиш колко често ми искат. Върви от тука; пази се, защото едно от стъпалата е изтъркано. Влез в стаята ми, аз сега ще се завърна.

Стаята беше съвършено просто наредена, като стая на неопитна още куртизанка. Едно голямо легло, друго едно за отпочиване, няколко килима и няколко стола — това беше бедната й мебелировка. През един широк отвор на стената се виждаше градината, морето, двойният александрийски лиман. Деметриос остана прав, загледан към града в далечината.

 

 

Слънчеви заници зад пристанищата! Несравними величия на морските градове, спокойни небеса, пурпурни води, в коя зашумяла от скръб или радост душа не ще разлеете вие тишина! Кои стъпки не са спирали, коя сласт не е секвала, кой глас не е угасвал пред вашата красота?…

Деметриос гледаше: из слънцето, наполовина потънало в морето, изтичаше сякаш някаква поройна пламенна вълна и се разливаше направо чак до неравния бряг на свещената Афродитина гора. Величавата гама на пурпурния цвят обгръщаше Средиземноморието от единия до другия край на небосклона, разделена на ивици, предени една в друга в които имаше всички оттенъци между златочервения и студения морав цвят. Заградена между този подвижен блясък и торфеното огледано на езерото Мареотис, бялата маса на града тънеше в зензолинови отблясъци. Двадесетте му хиляди плоски сгради приличаха на двадесет хиляди цветни петна, които постоянно се изменяха поради постепенното отслабване на лъчезарността на заника. Запад угасна бързо и буйно като пожар; след това слънцето почти внезапно потъна в морето и заедно с първия прилив на нощта над цялата земя се понесе трепет на марен, едностаен и прозрачен ветрец.

— Ето фурми, сладки, питка мед, вино, жена. Фурмите трябва да се ядат през деня, а жената през нощта, когато се не вижда!

Така говореше малката, засмяна, влизайки в стаята. Тя покани младия човек да седне, яхна се като на кон на коленете му и извила ръце назад, намести в косата си една роза, която щеше да падне.

Деметриос неволно извика от удивление: тя беше съвсем гола; лишена от бухналата си роба, тя изглеждаше тъй млада, тъй детски неразвита в гърдите, тъй тясна в хълбоците, тъй явно невръстна, че той почувства съжаление, като конник, който се яхва с всичката си тежест на някоя твърде изнежена жребица.

— Но ти не си жена! — извика той.

— Не съм жена ли? Тогава в името на двете богини кажи какво съм! Носач, хамелеон или стар философ?

— На колко си години?

— На десет и половина. На единадесет, може да се каже, на единадесет. Родена съм в градината. Майка ми е милезианка. Тя е Питиас, или Козата, както я наричат. Да пратя ли да повикат нея, ако аз ти се виждам много малка? Мама има мека кожа и е хубава.

— Ти учила ли си в Дидаскалиона?

— И сега съм там; в шести клас. Догодина ще свърша; не е малко време дотогава.

— Мъчно ли е там за тебе?

— Ах, ако знаеше ти колко ни мъчат учителките! Карат ни по двадесет пъти да повтаряме един и същи урок. Пък то е нещо безполезно, защото мъжете никога не искат това. А после, морят се за празни работи; аз не обичам това. Ето, вземи една фурма; не оная, тя не е зряла. Аз ще те науча да ги ядеш по нов начин гледай.

— Зная го. Той е бавен и не е най-добрият. Виждам, че си добра ученичка.

— О, всичко, каквото зная, сама съм го научила. На учителките им се иска да си мислят, че са по-силни от нас. Възможно е да са по-сръчни, но те нищо ново не са изнамерили.

— Много ли любовници имаш?

— Всичките твърде стари. Това е неизбежно. Младите мъже са такива глупци! Те обичат само жените, които са вече към четиридесетте. Понякога от тук минават младежи, красиви като самия Ерос, и само да би видял с какви жени ходят — с хипопотами! Да побледнееш от срам. Надявам се, че не ще достигна годините на тия жени. Мене би ме било срам да се събличам. Затова съм доволна, както виждаш, тъй доволна че съм още съвсем млада. Гърдите винаги бързо порастват. Струва ми се, че още първия месец, когато почне да тече кръвта ми, ще се почувствам близо до гроба. Чакай да те целуна. Аз много те обичам.

Разговорът стана по-малко непринуден, те повече мълчаха и Деметриос скоро разбра, че неговите опасения и съжаления си нямат мястото пред едно тъй добре изучено момиче. Тя, вижда се, схващаше, че не е особено тлъста храна за млад мъж, и затова възбуждаше любовника си чрез удивителната усърдност, която влагаше в беглите си докосвания до него; той не можеше нито да предвиди, нито да отговаря, нито да управлява нейните движения, които ни за миг не го оставяха да изпита спокойствието на любовната прегръдка. Пъргавото младо тяло се огъваше около него, приближаваше се и се отдалечаваше, плъзгаше се, въртеше се, бореше се. Най-после те се скопчиха. Но тоя половин час беше само твърде дълга игра.

Тя първа скочи от леглото, топна пръста си в една чаша мед и си намаза устните; след това, с големи усилия да се не засмее, тя се наведе над Деметриос и почна да търка устните си о неговите; овалните им къдри играеха по приближените им бузи. Младият човек се усмихна и се подпря на лакътя си.

— Как се казваш? — попита той.

— Мелита. Не видя ли името ми на вратата?

— Не съм гледал.

— Виж го тогава в стаята ми. Писали са го по стените. Наскоро ще бъда принудена да накарам да ги премажат.

Деметриос дигна глава; четирите стени на стаята бяха покрити с надписи.

— Я гледай, това е твърде любопитно — каза той. — Може ли да се чете?

— О, стига да искаш, аз нямам тайни.

Той зачете. Името на Мелита много често се повтаряше, написано или заедно с имената на мъже, или под груби рисунъци. Своенравно се преплитаха нежни, гнусни и комични изречения. Любовниците мъже или се хвалеха със силата си, или описваха прелестите на малката куртизанка, или пък се подиграваха с добрите си приятели. Всички писмена бяха интересни само като свидетелство за низостта на ония, които бяха ги писали. Но когато спря очи на края на дясната стена, Деметриос трепна като ужилен.

— Какво е това? Какво е това? Кажи ми!

— Какво? Кое? Къде? — каза детето. — Какво ти е?

— Тук. Това име. Кой е писал това?

И пръста му се спря върху следния двоен ред:

ΜΕΛΙΤΤΑ. Λ. ΧΡΥΣΔΑ

ΧΡΥΣΙΣ. Λ. ΜΕΛΙΤΤΑΝ

— А — отвърна тя, — това ли? Мойто име е. Аз съм го писала.

— Но коя е тая Хризис?

— Най-голямата ми приятелка.

— Съмнявам се в това. Но не това те питам аз. Коя Хризис? Има много.

— Мойта Хризис, най-хубавата. Хризис от Галилея.

— Знаеш ли я? Знаеш ли я? Говори ми, моля ти се. От къде е тя? Къде живее? Кой й е любовник? Всичко ми кажи!

Той седна на леглото за отпочиване и сложи малката на коленете си.

— Влюбен ли си вече? — каза тя.

— Тебе какво ти е? Кажи ми какво знаеш за нея. Аз всичко искам да науча.

— О, аз нищо не зная. Зная много малко. Тя два пъти идва при мене и аз не я питах за нейното семейство. Аз се чувствах много щастлива, че е моя, и не губех времето си в разговори.

— Каква е тя наглед?

— Хубава е наглед, какво друго да ти кажа. Трябва ли да ти изреждам всички части на тялото й и за всяка да казвам, че е много хубава? После, тя е жена, истинска жена… Когато помисля за нея, веднага възжелавам някого…

Тя прегърна Деметриос през шията.

— Но нищо ли не знаеш — подзе той, — нищо друго ли не знаеш за нея?

— Зная… зная, че тя е от Галилея, че е близо на двадесет години, че живее в еврейския квартал, на източния край на града, близо до градината. Това е всичко.

— А за живота й, за нейните наклонности нищо ли не можеш ми каза? Тя, значи, се люби и с жени, щом дохожда при тебе. Но съвършена ли лесбиянка е тя?

— То се знае, че не е. През първата нощ, която прекара тук, тя беше довела със себе си един мъж и аз ти се кълна, че не се преструваше, когато лежеше с него. Аз познавам по очите искрената жена… Това не й побърка обаче да дойде веднъж сама при мене. Тя ми обеща и трета нощ.

— Не познаваш ли някоя нейна приятелка в градината?

— Да, една жена от нейната земя, Химаирис, една бедна куртизанка.

— Де живее тя? Аз трябва да се срещна с нея.

— Тя живее в градината от една година насам. Тя продаде жилището си. Но аз зная де е скривалището й. Аз мога да те заведа. Привържи ми сандалите, ако обичаш.

Деметриос привърза набързо кожените ремъци около свежите пищяли на Мелита, после й подаде късата роба, която тя метна на ръка, и излязоха бързо навън.

* * *

Те дълго вървяха. Паркът беше грамаден. Нарядко легнала под някое дърво, някоя куртизанка произнасяше името си, разкриваше робата си и после лягаше отново по очи. Мелита срещаше свои познати. Те я целуваха вървешком. Минавайки край един полуизтъркан олтар, тя откъсна три големи цветя измежду тревите и ги сложи на камъка.

Нощта не беше още притъмняла. В усилената светлина на летните дни има нещо, което се продължава и през здрачаването след заника на слънцето. Слабите и меки звезди, малко по-светли от самия фон на небето, тихо премигваха и сенките на клонките неясно се очертаваха.

— Гледай — каза Мелита. — Мама. Ето я мама.

Една жена, с роба от тройно муселинен плат, изпъстрена със сини ивици, спокойно се приближаваше към тях. Щом съзря детето, тя се впусна към него, дигна го на ръце и силно го целуна по бузите.

— Малко мое момиче, малка моя любов, де отиваш?

— Завеждам едного при Химаирис. Той иска да я види. А ти? Разхождаш ли се?

— Корина роди. Бях при нея, обядвах до леглото й.

— А какво е детето? Момиче ли?

— Две близначета, скъпа моя, пембени, като восъчни кукли. Ти можеш да идеш нощес при нея, тя ще ти ги покаже.

— О, колко е хубаво това! Две куртизанки. Как ги казват?

— Паникис, и двете, защото са родени в навечерието на афродизиите. Това е божа поличба. Те ще бъдат красиви.

Тя сложи детето наземи и като се обърна към Деметриос, попита:

— Как ти се вижда дъщеря ми? Имам ли право да се гордея с нея?

— И двете можете да бъдете доволни една от друга — спокойно отвърна той.

— Целуни мама — каза малката.

Той мълком сложи целувка между двете гърди на майката. Тя му я върна по устните и се разделиха.

Деметриос и малката повървяха още малко под дървесата; майката се отдалечаваше и извръщаше глава към тях. Най-после те стигнаха и Мелита каза:

— Тука е.

 

 

Химаирис беше седнала на подвития си десен крак на една малка морава, между две дървеса и един шубрак. Тя бе постлала под себе си някаква червена дрипа, която беше единствената й дреха за през деня, и постилка, върху която лежеше гола, когато минаваха мъжете. Деметриос се вглеждаше в нея и любопитството му все повече и повече растеше. Тя имаше трескавия изглед на ония измършавели чернооки жени, кървавочервеното тяло на които сякаш обгаря някаква неудържима и непрестанна буйност. Дебелите й устни, изразителният й поглед, синкавите й клепки, всичко това издаваше и чувствена алчност, и крайна изтощеност. Кривината на хлътналия й корем и на двете й нервни бедра се вгъваше така, като че беше готова за скопчване. И понеже тя беше изпродала всичко, даже гребените си, иглите и щипките за коса, косата й така беше се разбъркала, че беше невъзможно да се счеше наново; а черната мъхнатост по тялото й придаваше на голотата й нещо диво, любострастно и власато.

Близо до нея един едър дърт козел, изпънал нозе беше завързан със златна верига за едно дърво. Тая верига нявга беше блестяла на четири реда върху гърдите на Химаирис.

— Химаирис — каза Мелита, — стани. Един мъж иска да приказва с тебе.

Еврейката погледна, без да се помръдне.

Деметриос се приближи.

— Познаваш ли Хризис? — каза той.

— Да.

— Често ли я виждаш?

— Да.

— Можеш ли ми каза нещо за нея?

— Не.

— Как не! Как, не можеш ли?

— Не.

Мелита стоеше като замаяна.

— Кажи му — каза тя. — Имай доверие в него. Той я люби. Той й желае доброто.

— Аз виждам ясно, че я люби — отвърна Химаирис. — Щом той я люби, желае й злото. Ако я люби, няма да му кажа нищо.

Деметриос затрепера от гняв, но премълча.

— Дай ми ръката си — каза му еврейката. — Ще видя дали съм се излъгала.

Тя хвана лявата ръка на младия човек и я обърна към лунната светлина. Мелита се наведе да гледа, макар че не знаеше тайния смисъл на резките; но тяхното съдбовно разположение я привличаше.

— Какво виждаш? — каза Деметриос.

— Аз виждам… да кажа ли какво виждам? Ще ми благодариш ли? Ще ми повярваш ли? Аз виждам най-напред всесветовното щастие, но то е в миналото. Аз виждам любовта, но тя се губи в кръв…

— Моята кръв ли?

— Кръвта на една жена. След това кръвта на друга една жена. Най-после твоята, но по-късно.

Деметриос сви рамене. Когато се извърна, той видя Мелита да бяга с всичка сила по алеята.

— Уплаши се — каза Химаирис, — обаче кръвта не е нито нейната, нито моята. Остави живота да си тече, защото нищо не може да се спре. Преди още да се родиш, съдбата ти е била определена. Върви си, аз няма да ти кажа нищо.

И тя отпусна ръката му.