Пиер Луис
Афродита. Антични нрави (17)

II.
Угощението

При тия думи влезе един мършав човек със сиво чело, сиви очи и сива брадичка и продума усмихнат:

— Аз бях там.

Фразилас беше един почтен полиграф, за когото не би могло да се каже точно дали е философ, граматик, историк или митолог — защото и към най-трудните издавания той се отнасяше с известна плахост и повърхностност. Да напише трактат — не смееше. Да съчини драма — не можеше. В неговия стил имаше нещо лицемерно, боязливо и кухо. За мислителите той беше поет, за поетите — мъдрец, а за всички изобщо — велик човек.

— Е, добре, да седнем на трапезата! — каза Бакхис и се простря със своя приятел Наукратес на леглото, от което се управляваше вечерята. От дясната й страна се простряха Филодем, Фаустина и Фразилас. От лявата страна на Наукратес — Сезо, Хризис и младият Тимон. Всички гости бяха полегнали напреки, облакътени на копринени възглавници, с цветни венци на глави. Една робиня донесе венци от алени рози и сини лотуси. След това вечерята започна.

Тимон забележи, че неловкостта му беше охладнила жените. И затова той не заговори най-напред тям, а като се обърна към Филодема, каза много сериозно:

— Казват, че ти си предан приятел на Цицерон. Какво мислиш за него, Филодем? Дали той е просветен философ, или просто заемствовател, лишен от всякаква проницателност и изтънчен вкус? Защото аз съм слушал да се поддържа и едното, и другото.

— Тъкмо защото съм му приятел, не мога да ти отговоря — каза Филодем. — Аз го познавам много добре, следователно аз го познавам малко. Попитай Фразилас, който го е чел по-малко и ще може да съди за него безпогрешно.

— Е, добре, как мислиш ти, Фразилас?

— Той е чудесен писател — каза дребният човек.

— В какъв смисъл?

— Той е чудесен, защото всички писатели, Тимоне, както и всички природни гледки и човешки души са чудесни по нещо. Аз не бих предпочел пред най-безплодната равнина даже изгледа на морето. Тъй също, аз не бих могъл да причисля към своите симпатии един трактат от Цицерон, една ода от Пиндар и едно писмо от Хризис, даже и да бих познавал стила на нашата превъзходна приятелка. Аз съм доволен, когато, след прочита на някоя книга, отнеса със себе си спомена за един ред, който ме е накарал да се замисля. Всички книги, които съм чел до днес, са съдържали такъв ред. Но никоя книга не ми е давала второто. Може би всеки от нас е призован да каже само едно нещо на света, и ония, които са казвали повече, са били големи честолюбци. Колко по-дълбоко жаля аз за вечното замлъкване на милионите души, напуснали тоя свят.

— Аз не съм на твоето мнение — каза Наукратес, без да вдигне очи. — Вселената е била сътворена, за да се кажат само три истини, и за голямо наше нещастие, тяхната вярност е била доказана пет века преди тая вечер. Хераклит разбра света; Парменид разбули душата; Питагор измери Бога — нам ни остава само да мълчим.

С дръжката на ветрилото си Сезо чукна няколко пъти по масата.

— Тимоне — каза тя, — приятелю мой.

— Какво?

— Защо задаваш въпроси, които са съвсем безинтересни и за мене, която не зная латински, и за тебе, който искаш да ги забравиш завинаги? Или мислиш да удивиш Фаустина със своите знания. Горки мой приятелю, само мене не можеш излъга с думи. Снощи под завивките си аз съблякох твоята велика душа и сега зная за какво се грижи тя.

— Нима? — наивно отвърна младият човек.

Но Фразилис почна втори куплет с ироничен и подсладен глас:

— Сезо, когато ще имаме удоволствието да слушаме как съдиш Тимон, било за да го захвалим след това, както той заслужава, било за да го укорим, което не бихме могли да сторим, спомни си, че то е нещо невидимо, със съвсем особена душа. Тя не съществува сама по себе си или, по-добре, не може да се опознае, но тя отразява ония, които се оглеждат в нея, и променя вида си, щом промени мястото си. Този нощ тя съвършено приличаше на тебе; аз не се чудя, че ти се е понравила; сега тя взе образа на Филодем; затова ти казвам, че се е самоизобличила. Но тя няма защо да се самоизобличава, защото никога не се издава. Ти виждаш, че трябва да се пазим, драга моя, от лекомислени съждения.

Тимон хвърли яростен поглед към Фразилас, но остави отговора си за по подир.

— Както и да е — подзе Сазо, — ние сме тука четири куртизанки и ако разговорът продължава така, ще заприличаме на руменобузи деца, които знаят само да си отварят устата, за да пият мляко. Фаустина, понеже ти си нова между нас, започни.

— Много добре — каза Наукратес, — избери зарад нас. Фаустина, за какво да говорим.

Младата римлянка дигна очи, зачерви се и с трепет, разлян по цялото й тяло, въздъхна:

— За любовта.

— Много хубав предмет! — каза Сезо, обзета от желание да се изсмее.

Ала никой не заговори.

* * *

Масата беше трупана с венци, с листа и треви, с чаши и съсъди. Робините донесоха в плетени кошнички хлебчета, леки като сняг. На изписани глинени блюда поднесоха тлъсти змиорки, наръсени с подправки, жълти като восък дребни раци и свещени костури.

Поднесоха също една пурпурна червена риба, за която би рекъл човек, че се е родила от същата пяна, от която и Афродита, няколко бербадони, една кълбеста и пъстра риба: те трябваше да се ядат, докато са още топли; след това поднесоха няколко тлъсти тона, един топъл октопод, чиито крака бяха много меки, и най-после корема на един бял калкан, овален като корема на хубава жена.

Такава беше първата подноска. Гостите избираха и набождаха на малки вилички най-хубавите части на рибите, а останалото оставяха на робините.

— Любовта — започна Фразилас — е дума, която или няма никакъв смисъл, или е пълна със значение, според това, кое от следните несъвместими едно с друго чувства определя: сладострастието или страстта. Аз не зная в каква смисъл я разбира Фаустина.

— За себе си аз искам сладострастието, а за любовниците си — страстта — прекъсна го Хризис. — Трябва да се говори и за едното, и за другото; инак онова, което ще кажеш за любовта, ще ме интересува само наполовина.

— Любовта — промълви Филодем — не е нито сладострастие, ни го страст. Тя е съвсем друго нещо.

— О, моля ви се — извика Тимон, — нека тая вечер да направим изключение и да минем без философии. Ние знаем, Фразилас, че ти можеш да поддържаш с медено красноречие и увереност, че всестранното удоволствие стои по-горе от изключителната страст. Но ние знаем също, че след като си говорил цял час върху една толкова мъчна материя, ти би бил готов да поддържаш на следния час доводите на своя противник. Аз не…

— Позволи ми… — каза Фразилас.

— Аз не отричам нито прелестта на самата тая дребна словесна игра, нито духовитостта, с която ти я водиш. Но аз се боя, че самата материя е много мъчна и може би затова ще бъде безинтересно говоренето върху нея. Пирът, който ти нявга публикува, заедно с друг един лек разказ, а също и мислите, отдадени от тебе на едно митическо същество — олицетворение на твоя идеал, бидоха сметнати за нови и редки през времето на Птолемей-Аулет; но от три години ние сме под скиптъра на царица Берениса и аз не зная по какво чудо методата на мислене, която ти беше заел от великия, хармоничен и усмихнат тълкувател, изведнъж остаря на сто години под твоето перо, като модата на затворените яки и багренето косата с жълта боя. Аз те съжалявам, превъзходни учителю; защото, ако в разказите ти няма пламък, ако знанието ти на женското сърце е такова, че от него не могат се смути жените, ти си надарен с остроумие и аз съм ти благодарен, задето си ме разсмивал понявга.

— Тимоне — викна Бакхис възмутена.

Фразилас я спря с ръка.

— Остави, драга моя. Обратно на по-голямата част от хората, от съжденията, които се правят по мой адрес, аз задържам за себе си само оная част, която е хвалебна за мене. Тимон ми даде своята част; другите ще ми заемат върху други точки. Не би могло да се живее сред единодушни одобрения, и разнообразните чувства, които аз извиквам у другите, са за мене една очарователна градина, в която аз искам да дъхам благоуханието на розите, без да късам млечоците.

Хризис сви устни, с което ясно изразяваше неприязънта си към тоя човек, тъй добре свикнал да завършва пренията. Тя се извърна към Тимон, който беше неин съсед по легло, и го прегърна през шията.

— Какъв е смисълът на живота? — попита го тя.

Този въпрос тя вдаваше винаги, когато не знаеше какво да каже на някой философ; ала този път тя попита Тимона с такъв нежен глас, че нему се стори, като да слуша любовно признание.

Обаче той отговори с известно спокойствие:

— За всякого различен, Хризис. Няма всемирна цел на съществуването. Колкото за мене, аз съм син на банкер, между клиентите на когото са всички велики куртизанки в Египет. А тъй като баща ми с хитрости е натрупал значително богатство, аз честно го възвръщам на жертвите на неговата благодетелност, като разделям леглото си с тях толкова често, колкото ми позволяват силите, които са ми дали боговете. Аз смятам, че моята сила е предназначена, за да изпълня само един дълг в света. Такъв смисъл влагам аз в живота си, защото той съгласува изискванията на най-рядката добродетел с чувствените задоволявания, нещо, което не бих могъл да постигна с друг идеал в живота.

Говорейки така, той беше плъзнал десния си крак зад десния на Хризис, легнала на лявата страна, и се стремеше да раздвои сключените колене на куртизанката, като че искаше с това точно да определи целта на съществуването си през тая вечер. Но Хризис не се поддаваше.

Няколко минути мълчаха. След това Сезо подзе:

— Не е хубаво от твоя страна, Тимоне, да прекъсваш единствения сериозен разговор, предметът на който би могъл да ни заинтересува. Остави поне да се изкаже Наукратес, щом имаш толкова лош характер.

— Какво да кажа за любовта — отвърна Призваният. — С това име назовават страданието за утеха на ония, които страдат. Има само два пътя, за да стане човек нещастен; или да желае това, което няма, или да добие това, което е желал. Любовта почна с първото, а с второто свършва в най-нещастния случай, щом успее. Нека боговете ни пазят от любовта!

— Но да добиеш ненадейно нещо, което си желал, не е ли истинско щастие — каза усмихнат Филодем.

— Колко е рядко това!

— Не толкова, ако човек бди. Чуй ме, Наукратес; да не се желае, а да се чака случаят; да не се люби, а отдалече да се скъпят няколко избрани жени или мъже и да се предчувства сладостта, която те биха ни дали, ако нявга случаят би ни събрал на едно легло с тях; никога да се не кичи която и да било жена с качества, които мъжът би желал тя да притежава, нито с хубости, които са тайна за него, а да се предвиждат всички обикновености, за да бъде после изрядността на удоволствието още по-голяма. Не е ли тоя най-добрият съвет, който мъдрецът би дал на влюбените? Щастливо са живели само ония, които са съумявали да внесат в своя скъп живот неоценимата чистота на няколко непредвидени наслади.

* * *

Втората подноска се привършваше. Поднесли бяха фазани, един чудесен рибар и един лебед, неоскубан, който беше печен при слаба топлина четиридесет и осем часа, за да не посивеят крилете му. Поднесени бяха на извити блюда онокротали, а също и един бял паун, който сякаш мътеше над осемнадесет пържени в масло лястовици; само от остатъците на трапезата можеха да се нахранят сто души. Но всичко друго бледнееше пред последното ястие.

От дълго време в Александрия не беше виждан подобен разкош. Поднесоха едно малко прасе, половината от което беше изпечена, а другата — варена в бульон. Невъзможно беше да се познае къде е било убито и откъде е напълнено с толкова разнообразни неща: топчести пъдпъдъци, кокоши корми, чучулиги, рядък сос, кълцано месо — прасето изглеждаше съвсем непокътнато.

Щом го внесоха, из всички уста се изтръгна само вик на удивление, а Фаустина реши да научи начина на приготвянето му. Фразилас изрече усмихнат няколко метафорични сентенции: Филодем импровизира едно десетостишие, в което думата χοτρος се повтаряше десет пъти наред, употребена и в десетте си смисъла: това накара посивялата вече Сезо да се разсмее до сълзи: Бакхис даде заповед да налеят в седем чаши седем редки вина и разговорът взе друго направление.

Тимон се обърна към Бакхис:

— Защо — попита той — беше тази жестокост към бедното момиче, което исках да въведа тука? Все пак тя ви е колега. На твое място, аз по бих уважавал една бедна куртизанка, отколкото една богата матрона.

— Ти си луд — каза Бакхис, без желание да спори по-нататък.

— Да, аз съм забележил, че хората смятат за несвестни ония, които подхвърлят от време на време по някоя бляскава истина. Върху парадоксите всички се съгласяват.

— Добре, приятелю мой, попитай съседите си. Кой ще е тоя почтен мъж, който ще вземе наложница жена без скъпоценни накити?

— Аз съм го правил — каза просто Филодем.

Жените го изгледаха накриво.

— Миналата година аз пътувах за известно врече, защото изгонването на Цицерон ме караше да се боя за собствената си сигурност. Оттеглих се при полите на Алпите в едно вълшебно кътче, наречено Оробиа, на брега на езерото Клизиус. В Оробиа, едно обикновено село, имаше около триста жени, от които една беше станала куртизанка, за да закриля благочестието на другите. Къщата, в която живееше, се познаваше по една китка цвете, окачена над вратата, но самата тя не се различаваше по нищо от своите сестри и братовчедки. Тя не знаеше, че има на света мазилки, благоухания, прозирни була и клещи за къдрене на косите. Тя не знаеше също как се пази женската красота — скубеше космите по тялото си с помощта на борова смола, също тъй както се скубе трева в някой постлан с мраморни плочи двор. Като я гледаше да ходи боса, човек потръпваше при мисълта, че не ще може да целува нозете й, както тия на Фаустина — по-сладки и от ръцете й. И все пак, аз открих у нея такива прелести, че цял месец не си спомних за Рим, за честития Тир и за Александрия.

Наукратес кимна одобрително и подзе, след като отпи от чашата си:

— Най-великият момент в любовта е оня, в който се разкрива голотата на тялото. Куртизанките би трябвало да знаят това и да ни създават изненади. А те сякаш употребяват напротив, всичките си устия, за да ни разочароват. Има ли нещо по-мъчително от това — да видиш по широко разпуснатата коса следи от нажежено желязо, нещо по-неприятно от червисаните бузи, мазилката от които се полепя по устните ти при целувката, нещо по-окаяно от изписани очи, моливът от които се изтрива и размацва? Най-после, разбирам честните жени да употребяват тия изкуствени средства за разхубавяване: всяка жена обича да се обкръжава от влюбени мъже, а честните най-малко се излагат на интимности, които биха разбудили лъжовната им красота. Но защо куртизанките, за които разделянето на леглото с мъжете е цел и средство за препитание, не се страхуват, че ще се покажат по-грозни, отколкото изглеждат на улицата, това не мога да разбера.

— Ти нищо не знаеш, Наукратес — каза Хризис с усмивка. — Наистина, от любовниците не се задържа и на двайсет един, но много мъчно е да привлечеш някой мъж сред петстотин други; затова, преди да му се понравиш на леглото, трябва да му се поправиш на улицата. Никой не би ни съгледал, ако се не мажехме с червени и черни мазилки. Селянката, за която разправяше Филодем, не се е грижила да привлича мъжете, защото е била сама в цялото село; тука има петнадесет хиляди куртизанки и конкуренцията е съвсем друга.

— Но ти не знаеш ли, че естествената красота няма нужда от никакви украшения и сама по себе си задоволява?

— Да. Но остави да си съперничат една естествена красота, както казваш ти, и Гнатена, която е грозна и стара. Облечи първата в разръфаната туника на една от ония жени, които стоят на последните стъпала в театъра, а втората в собствената й роба, придържана за шлейфа от робините, и попитай по колко дават за всяка една от тях на излизане: за естествената красота ще дадат осем обола, а за Гнатена — две мини.

— Мъжете са глупци — заключи Сезо.

— Не, те са просто ленивци. Те не си дават труд да избират наложниците си. Най-често избираните измежду жените са най-големите неверници.

— Щом е така — подметна Фразилас, — аз ще избирам напосоки…

И той държа с голямо увлечение две речи, лишени от всякакъв интерес.

* * *

Излязоха една по друга дванадесет танцувачки, от които първите две свиреха на флейти, последната биеше един тамбурен, а останалите дрънчеха със зилове. Те опитаха стегнати ли са превръзките им, изчистиха с една бяла четка малките си сандали и простряха ръце напред — знак да започне музиката… Един звук… два звука, цяла лидийска гама… и под лекия ритъм младите девойки заиграха.

Техният танц беше сластен, разнежен и нестроен, макар че всяка фигура беше нагласена от по-преди. Те се движеха в един тесен кръг; те се сливаха помежду си като вълни. След малко те се сбраха две по две и без да пресичат играта, развързаха поясите си и раздиплиха туниките си. Мирис на голи жени се разля около мъжете и заглуши дъха на цветята и печените меса. Те се прегъваха внезапно назад, с изпънати напред кореми и закрити с ръце очи, след това се изправяха, извивайки хълбоците си, а телата минавайки едно край друго, се допираха с връхчетата на разтърсените гърди. Едно топло бедро бегло погали ръката на Тимок.

— Как се вижда играта на нашия приятел? — каза Фразилас с кръшния си глас.

— Чувствам се крайно щастлив — отговори Тимон. — Никога тъй ясно не съм разбирал върховното назначение на жената.

— А какво е то?

— Да се отдава на мъжа, било умело, било не.

— Това е твое мнение.

— Една дума още, Фразилас. Ние знаем, че нищо не може да се докаже; нещо повече, ние знаем, че нищо не съществува и че даже и това не е истина. Казвам това, да го запомниш, а за да удовлетворя знаменитата ти мания, позволи ми да поддържам една и оспорвана, и отхвърляна теза, каквито са всички тези, но все пак интересна както за мене, който я възприемам, тъй и за всички ония мъже, които я отричат. В областта на мисълта оригиналността е по-химеричен идеал от увереността. Това ти го знаеш.

— Дай ми лесбоско вино — каза Сезо на робинята. — То е по-силно от другото.

— Аз мисля — подзе Тимон, — че омъжената жена, като се привързва само към един мъж, който й изневерява, като се отказва от всекиго друг (или пък много нарядко прелюбодейства, което е пак същото нещо), като ражда деца, които я обезобразяват, преди да се родят, и я заробват, след като се родят, аз мисля, че като живее тъй, тая жена безполезно погубва живота си и че в деня на омъжването си младата девойка върши неразумно спазаряване.

— Тя счита, че изпълня един свой дълг — каза Наукратес неодобрително.

— Дълг ли? Към кого? Не е ли тя свободна да уреди сама един въпрос, който засяга само нея? Тя е жена, и като такава, тя е изобщо по-нечувствителна към духовните удоволствия. И като не иска да остане чужда на едната половина от човешките блага, тя се омъжва и с това сама си забранява опознаването на другата половина на сладострастието. И една девойка, когато, стигнала годините на най-силната разпаленост, би могла да си каже тъй: „Аз ще опознавам мъжа си, и десет, може би, дванадесет любовника“, аз вярвам, че тя ще умре, без да съжалява. Мене даже и три хиляди обладавани жени ще ми се видят малко в деня, когато ще напущам живота.

— Ти си много алчен — каза Хризис.

— С какви хвалебствия и с какви златни стихове — провикна се кроткият Филодем — трябва да славим навсегда благодетелните куртизанки! Благодарение на тях ние се избавяме от мъчните предпазвания, от ревнуванията, от хитруванията и от прелюбодейните трепети на сърцето. Те са, които ни спасяват от очакванията под дъжда, от клатещите се стълби, от тайните входове, от прекъсваните любовни срещи, от недописаните писма, от мъчно разбираемите любовни знаци. О, скъпи главици, колко силно ви обичам аз! Ние няма защо да ви обсаждаме, за да ни се отдадете: за няколко дребни монети вие ни давате и наддавате онова, което друга някоя би ни дала като милостиня след три седмици очакване. За вашите възмогнати души любовта не е жертване, а взаимно благодеяние между двамата влюбени; сумите, които ви се доверяват след обладаването, не служат за откупване на вашите неоценими нежности, а за заплащане на ония разнообразни и прелестни удобства, с които вие се обграждате и сред които приспивате всяка вечер нашите бликнали похоти. Колко многобройни сте вие! Ние намираме между вас и мечтата на целия си живот, и прищявката само на една своя вечер. Всички жени се изреждат пред нас — коси с най-разнообразни оттенъци, ресници с най-различни цветове, устни с най-разнообразна сладост. Няма под небето чиста любов, която вие не бихте могли да подражавате, няма на света противна любов, която вие не бихте посмели да ни предложите. Вие сте нежни към грозните, утешителни към обидените, гостоприемни към всички и красиви, красиви. И затова ви казвам, Хризис, Бакхис, Сезо, Фаустина — справедлив е законът на боговете, който е присъдил на куртизанките вечното пожелание на мъжете и вечната завист на благоверните съпруги.

Танцувачките бяха престанали.

Влезе едно дете акробатка, което играеше с кинжали и ходеше по ръце между забодени в земята острия.

Понеже вниманието на гостите беше погълнато всецяло от опасната игра на детето, Тимон погледна Хризис и лека-полека, без да бъде съзрян, се примъкна зад нея тъй наблизо, че можеше да я допре с нозете и с устните си.

— Недей — казваше Хризис, — недей, приятелю мой.

Но той беше пъхнал едната си ръка в широката цепка на робата й и нежно галеше хубавата и гореща кожа на полегналата куртизанка.

— Чакай — молеше се тя. — Ще ни видят. Бакхис ще се възмути.

Едно поглеждане само беше достатъчно да убеди младия човек, че никой ги не гледа. Той се одързости да я помилва там, дето милувката възбужда до крайност жената. След това, за да угаси с един решителен аргумент последните смущения на умиращата благоразумност, той сложи кесията си в случайно отворената й ръка.

Хризис престана да се противи.

А малката акробатка продължаваше да описва ловките си и опасни кръгове. Тя ходеше по ръце със завърната надолу риза, с извити напред нозе, между острите мечове и източени острия. Мъчната стойка, а може би и страхът от нараняване наливаха в главата й гореща и тъмночервена кръв, която усилваше блясъка на отворените й очи. Кръстът се сгъваше и изправяше. Краката й се раздвояваха като ръцете на танцувачките. Безпокойно дишане издуваше голите и гърди.

— Стига — каза Хризис отсечено. — Ти само ме раздразни — нищо повече. Остави ме, остави ме.

Когато двете ефесианки щяха да заиграят според традицията „Баснята за Хермафродита“ тя се плъзна от леглото и трескаво излезе навън.