Алиса Дей
Пробуждането на Атлантида (36)

Глава 33

Ерин държеше леденостудената ръка на сестра си и пееше. Пееше за последните десет години на загуба, болка и самота. Пееше бойна песен, за да събуди яростта в „Сърцето на нереидата“ и да повали врага.

Тя пееше за любов — любовта към сестра си и всепоглъщащата любов, която най-сетне бе признала, че изпитва към Вен. Рубинът се затопляше от тялото й и създаваше у нея усещането, че държи жив пламък в ръцете си. Той добави своят глас към нейния и този на Диърдри — древен контраст на жизнената им песен. У нея се надигна огромна сила, докато накрая почувства, че може да се разпростре и да запълни цялата пещера с тялото и песента си.

Фактът, че Вен се бие с всички слуги на Калигула, макар и заедно с Джак и Джъстис, проникна в съзнанието й през песента на рубина. Тя трябваше да направи нещо и трябваше да го направи сега.

Обърна се към сестра си.

— Аз, изглежда, съм придобила таланта да взривявам вампири, но ме е страх да го използвам, когато си тук. Не знам, дали мога да го контролирам и да го насоча само към определени индивиди.

Диърдри стискаше ръката й.

— Ако трябва да се изправя пред окончателната смърт, за да те спася, аз съм готова да го направя. Нещата, които той ми причини… — тя потръпна. — Никога няма да мога да погледна отново баща ни, Ерин.

Изражението на Ерин издаде истината.

— И татко ли? — попита Диърдри и лицето й се изкриви от болка. — Не, не и татко.

— Съжалявам, Диърдри. Той мислеше, че и ти си мъртва. Мислехме, че са убили всички ви. Той не можа… не можа да продължи да живее без вас.

Внезапно във въздуха на пещерата се взриви ярка светкавица от светлина и в центъра й се появи женски силует.

— Толкова обичам семейните събирания — гласът бе като нищо, което Ерин бе чувала. Звукът на древно, безформено зло, което ехтеше в тъмното.

Щитът на Ерин се разпадна и двете с Диърдри спряха да пеят, а гласните им струни замръзнаха в гърлата им. Докато стискаше шията си, Ерин видя как шейпшифтърите падат на пода, разтреперани и скимтящи, а вампирите по лице, съскайки. Тя видя Джак, да лежи окървавен и неподвижен на земята, а Джъстис бе облегнат на една стена, задъхан, с ръце на коленете си. Не можеше да види Вен.

Призмата, създадена от песента на рубина около Калигула изчезна и той издаде странен, сумтящ звук, а след това свали ръце от ушите си и се поклони дълбоко на новодошлата. Вампирът се наведе към каменния под на пещерата и падна на колене.

— Господарке, вие дойдохте. Удостоихте ни с вашето присъствие.

Вампирката — каквато трябва да бе, с тази бяла кожа на мъртвец и блеснали червени очи — се спусна спираловидно към тях, а копринената й бяла рокля плаваше деликатно около нея. Черната й коса бе дълга до бедрата и толкова красива, че почти предизвика болка в очите на Ерин, докато я гледаше. Диърдри падна на колене и След това наведе лицето си към земята, стенейки.

— Това е вампирската богиня на смъртта, Ерин. Това е Анубиса.

— Ах, вещицата превърната във вампир си знае урока — каза Анубиса, усмихвайки се. Нейните миниатюрни вампирски зъби бяха малко по-дълги, отколкото останалите. Това и красотата й в комбинация, й придаваха измамно безобиден вид.

После обърна поглед към Ерин и цялата безобидност изчезна. Преди Ерин да сведе погледа си, Анубиса я улови и я помете в плена си. Умът й можеше само да крещи безпомощно, докато тялото й бе парализирано.

Богинята на вампирите се понесе надолу към нея и грабна рубина от ръцете на Ерин, а след това го вдигна към светлината на факлите.

— Какво красиво нещо. Трябва да притежава някаква сила, иначе не би го искала толкова силно и дори сега, когато вие двете мълчите, то бръмчи с потисната сила.

Тя сви рамене и го хвърли небрежно на земята, където той се приземи върху гънките на роклята на Диърдри.

— Дрънкулка, с която ще си играя по-късно.

Тя се обърна към Калигула и го посочи с дългия си пръст.

— Къде е той?

— Кой, господарке? — Гласът му не беше толкова самодоволен, както бе преди и Ерин изпита жестока радост от малодушието му в присъствието на неговата богиня.

— Къде е моят Венджънс? Подушвам кръвта от роднина на моя домашен любимец Конлан — каза тя, докато се въртеше наоколо, изучавайки стаята. — Има нещо, което обещах да изпълня и възнамерявам напълно да се насладя на годините, които той ще прекара в служба при мен. Доброволно или не.

Ерин се огледа, но не можа да види Вен никъде. Добре. Може би беше избягал.

Анубиса явно мислеше друго.

— Надушвам как дебнеш наоколо, атланте. Такъв страхливец ли си, че да позволиш тези жени да умрат заради теб?

Вен излезе иззад една оголена скала на около петнадесет метра над земята.

— О, тук съм, скверна кучко — каза той и вдигна меча си. — Опитвах се намеря подходящо място, за да ти дам подобаващ отговор.

— Вие, воините и вашите играчки — измърка Анубиса, плъзгайки се към Ерин и Диърдри. — Имаш ли нужда от демонстрация?

Тя се наведе към Диърдри и я сграбчи за косата, дърпайки рязко главата й.

— Не! — извика Вен и скочи на земята. — Ще дойда с теб. Пусни жената.

Анубиса спря и погледна лукаво към Ерин, която все още бе вцепенена на място, неспособна да достигне магията си.

— Тази те интересува, нали? Не неживата играчка на моя Калигула. Няма значение.

Тя замахна с ръка и в другия край на стаята се разби вълна от енергия, която блъсна Вен в каменна стена. Тогава Анубиса заби силно зъбите си и пресуши Диърдри, докато Ерин наблюдаваше, напълно безпомощна, крещейки мълчаливо обещание за отмъщение.

Анубиса деликатно изтри устата си с гънка от разкъсаната рокля на Диърдри, а след това пусна главата й на земята. Приглушеният звук, който се чу, когато главата на сестра й удари камъка, обгори Ерин до дъното на душата й.

— Аз се наслаждавам на тези малки демонстрации, певице на скъпоценни камъни — каза Анубиса, докосвайки лицето Ерин с ледения си пръст. — Значи мислиш да се бориш с дарбата си, когато не познаваш дори една малка част от силата й? Този, който пръв овладее рубинът ще има достатъчно сила, за да унищожи дори мен.

Тя отстъпи назад, замахна с ръка и удари шамар в лицето на Ерин, отмятайки главата й настрани.

— Ти нямаш нищо. Ти си нищо. Сестра ти скоро ще е мъртва, а аз след малко ще отнема любовника ти. — Тя обърна гръб на Ерин и започна да се смее. — Мога да те убия, но за сега ще бъде така възхитително забавно да те гледам как осъзнаваш, че си загубила всичко, малка вещице.

Вен се изправи и се насочи към тях, накуцвайки леко. Ерин вече не виждаше Джъстис и се надяваше, че той някак си е успял да заеме позиция, която да му позволи да отреже главата на Анубиса, така че тя да може да се изплюе върху разлагащите се останки на вампирката. В нея се разгоря ярост, опитвайки се напразно да пробие веригите, с които Анубиса я бе оковала. Тя умствено извика присъствието, което споделяше едно тяло с нея и после внезапно бе изчезнало.

Добре, нереидо. Ти взе тялото ми достатъчно лесно, когато искаше нещо. Къде си сега? Бих могла да използвам малко божествена намеса.

— Какво означава вещицата за теб, лорд Венджънс? Ще ми служиш ли доброволно във всичко, което ти заповядам, ако я оставя жива?

— Да — каза той, а гласът му звънна силно в пещерата. — Пускаш я на свобода и се заклеваш, че това чудовище никога повече няма да се приближи до нея.

Неее, крещеше Ерин в ума си.

— Дадено — каза Анубиса.

— Не — извика Калигула. — Господарке, вие отнехте домашния ми любимец. Най-малкото, което можете да направите в благоволението си, е да ми оставите сестра й.

Анубиса наклони главата си, сякаш размишляваше, а след това се наведе, за да вземе „Сърцето на нереидата“.

— Не трябва да забравям новото си бижу — каза тя на Ерин и после се обърна към Калигула:

— О, имаш право, предполагам. Много добре, може да я имаш.

Вен изрева своето неподчинение и се хвърли напред към Калигула, като разсичаше и пронизваше шейпшифтърите и вампирите, които се осмеляваха да се изпречват на пътя му и да се опитват да го възпрат.

— Няма да я имаш!

Анубиса опря кинжала си до гърлото на Ерин.

— Вен! — извика тя с древния си глас. — Спри сега или тя умира в този момент.

Вен се препъна и спря, а лицето му бе изкривено от отчаяние. Той се вгледа право в очите на Ерин и тя едва долови звъненето на рубина през плена на Анубиса. Тогава някак си чу гласа на Вен в ума си.

Обичам те, Ерин. Ще те обичам цяла вечност. Без значение какво ще трябва да изтърпиш, помни това и ме чакай.

Подигравателният глас на Анубиса разсече стаята.

— Нямаш преимущество, атланте. Държа живота на възлюбената ти в ръцете си.

Вен вдигна меча си и всички в близост до него отстъпиха, но той обърна върха на острието и го притисна към собственото си сърце.

— Все още държа живота в ръцете си. Ако наистина искаш доброволната ми служба, освободи я и се закълни, че ще бъде в безопасност. Или ще пронижа сърцето си с този меч и няма да можеш да постигнеш своята цел.

Анубиса се разсмя, но звукът беше колеблив.

— Не би направил това, защото знаеш, че твоята певица на скъпоценни камъни ще преживее хиляди пъти смъртта от ръката ми, ако го сториш.

Той вдигна рамене и само Ерин знаеше какво му коства това движение. Тя почувства как болката му обгаря собственото й сърце.

— Ако не го направя, ти ще я дадеш на Калигула. Няма да има разлика, в крайна сметка.

Богинята изсъска, но отдръпна кинжала от шията на Ерин. Минаха няколко дълги мига преди най-сетне тя да кимне.

— Добре. Какво е тя за мен, така или иначе? Калигула, забранявам ти да се доближаваш отново до тази жена.

Калигула започна да вие и тя го ритна в лицето, карайки главата на вампира да се отметне назад.

— Никога повече не ме предизвиквай или ще ти се иска да се разходиш под слънцето за почивка от моето наказание — изръмжа тя.

Вен пусна меча си и той издрънча на пода. Кинжалите и двата му пистолета го последваха.

— Никога не използвам проклетите пушки — каза той, принуждавайки се да се усмихне, докато гледаше Ерин през цялото време. — Не знам защо си правих труда, дори и със сребърни куршуми.

Тя знаеше, че той й изпраща съобщение, за това да вземе оръжията, след като той си отиде с Анубиса, но тя беше твърде съкрушена, за да я интересува. Когато той излезеше от пещерата с вампирката, всички които някога бе обичала, щяха да са си отишли от нея.

Вече не я плашеше да се присъедини към тях в смъртта.

Анубиса застана плавно отстрани до Вен и се загледа в него с ненаситна похот.

— Доброволно ли приемаш службата си, лорд Венджънс, кръвен роднина на Конлан?

Саркастичният глас на Джъстис се намеси преди Вен да успее да отговори:

— Разбира се, че не, зла кучко. Държиш приятелката му като гаранция. Той няма избор.

Анубиса се завъртя, точно когато Джъстис скочи от същата изпъкнала скала, от която Вен, се готвеше да атакува. Тя се приближи с една крачка до него и наклони глава, а след това вдиша дълбоко.

— Миришеш като…

— Мириша като кръвен роднина на Конлан и Венджънс — каза Джъстис и на лицето му проблесна мрачна усмивка. — Аз съм техен брат и предлагам себе си вместо него.