Алиса Дей
Пробуждането на Атлантида (26)

Глава 23

Щабът на Светлинния кръг

Аларик се събуди сепнато от полузаспалия транс, в който бе изпаднал, за да ускори възстановяването си. Шум… нещо неочаквано. Той вдигна поглед и видя Джъстис да стои на отворената врата към малката дневна на Дженай, с меч в ръка.

— Трябва да се махнеш оттук, Аларик. Бяхме нападнати и този път атаката е координирана — каза мрачно Джъстис. Косата му все още беше изцапана с кръв — страховит нюанс на ръждивочервено, който покриваше кичури от синята му коса — а тъмните сенки под очите на воина говореха за повече болка от нараняванията му, отколкото би признал.

Разбира се, той не би признал никаква, следвайки древния воински кодекс „остави лечителят да отгатне“.

Аларик изръмжа при тази мисъл.

— Не мога да лекувам правилно нещо, което ти не ми описваш, лорд Джъстис.

Джъстис, бидейки този, който е, му изръмжа в отговор.

— Не си прави труда да си губиш времето с мен, жрецо. Има много хора, които са далеч по-зле, включително Бренан и Алексий. Но точно сега трябва да разберем какво става тук и да го спрем, защото няма никакъв шибан начин в името на деветте кръга на ада, да се примирявам с атаките на противните кръвопийци нощ след нощ — с тези думи той се отправи надолу по коридора към вратата. Когато Аларик го последва, той мислено тества готовността си да призове вид сила, която щеше да покаже на неживите точно с какво — и кого — си имаха работа.

Когато излезе през вратата и вдигна поглед към десетките вампири, които затъмняваха нощното небе, в него се разби внезапна увереност, че този, който контролираше тези атаки, знаеше точно с кого си има работа — и точно заради това беше по петите им.

Дженай стоеше на малко разстояние от входната врата, удържайки щит над цялата сграда. Дори и от десетина крачки, той можеше да усети преумората в магията й. Аларик огледа групата от тежковъоръжени шейпшифтъри, които стояха в предните ъгли на сградата.

— Куин и хората й по всички ъгли ли са? — попита Аларик.

Джъстис се поколеба.

— Хората на Куин са, и Кристоф е с тях наоколо.

Аларик се хвана за пропуска.

— А Куин?

— Не насочвай тези пламнали очи към мен, жрецо — изръмжа Джъстис. — Тя и тигърът тръгнаха от тук преди няколко часа. Имах чувството, че са се запътили към Маунт Рейниър, за да помогнат на Вен и Ерин, но те избягваха въпросите ми.

Аларик искаше да изреве яростта и чувството си на безсилие, но пребори инстинктите си и остана мирен. Тя вече беше доста далеч.

— Ако Калигула й направи нещо, никога отново няма да познае дори един спокоен миг, докато не одера кожата от кръвосмучещите му кости — каза той с мощен тътен в гласа си.

— Аз съм експерт в одирането, така че само трябва да ми кажеш времето и мястото — отговори Джъстис, изучавайки върха на меча си. — За момента трябва да се подготвим. Червенокосата вещица май няма да може да задържи този щит още дълго.

Аларик кимна и се запъти към вещицата, но след миг спря.

— Къде са останалите от Седемте?

— Денал мина през водата, за да докладва на Конлан преди известно време. Алексий се опита да измъкне потрошения си задник от леглото, но го фраснах в главата, достатъчно здраво, за да съм сигурен, че няма да мърда никъде известно време. Бренан е все още в безсъзнание. — Джъстис му хвърли остър, преценяващ поглед. — Сигурен ли си, че си в състояние да се справиш с това? Не изглеждаш в най-добрата си форма.

— Задръж тревогите си за собственото си благополучие, воине — каза Аларик, вдигайки ръце, за да призове сила. — Имам да изпепелявам малко вампири.

 

 

Хижата

Вен надникна през пукнатината в дъските, които покриваха един от прозорците, докато Ерин правеше същото на друг.

— Тук има поне седем — прошепна тя.

— Още половин дузина и от тази страна — каза той. — Това не може да са обикновени вълци.

Тя присви очи и протегна ръце за миг, после поклати глава.

— Не са. Те са шифтъри. Усещам и магия. Или един от тях може да призовава магия, или имат вещица, която се крие сред дърветата.

Точно тогава един женски глас ги повика отвън.

— Знаем, че сте там, Ерин. Ти и твоят атлант трябва да излезете веднага, преди ние да ви накараме да го направите.

Ерин ахна и се подпря с една ръка на стената.

— Този глас! Това не може да е тя…

— Коя? — попита той и хвърли връхната й дреха към нея.

— Лилиан. Моя приятелка. Тя е тази, която мислехме, че Беренис е заловила… и трябва да е така. Вероятно я насилват да прави това — каза тя, а гласът й стана по-силен. Върху бледите й страни се върна част от цвета им, докато слагаше тежкото палто върху раменете си. — Тя не би ни предала. Знам, че не би го направила.

Той погледна отново навън.

— Независимо от мотива й и дали това е доброволно или не, най-добре да направим каквото ни казва. Защото тя стои отвън с факла, а пет от тези вълци тъкмо се превърнаха в истинския си животински облик. Аз не бих се поколебал да се погрижа за тълпа от осемфутови чудовища съвсем сам, но няма да те подлагам на риск, особено когато има още от тях наоколо.

Тя повдигна брадичка.

— Ще видим какво искат. Не забравяй, че и аз имам сила.

— Нищо не забравям, но дали си толкова силна, колкото нея? Честно? — той изрече думите нежно, но трябваше да знае фактите. — Какъв шанс точно имаш срещу нея?

— Зависи. По-силна съм, отколкото ще позволя някой от тях да узнае, но ако тя призове черна магия не мога да се противопоставя на това.

— Дори със силата си на певица на скъпоценни камъни?

Тя поклати глава.

— Не знам. Все още не знам достатъчно, за това, което правя. Нуждая се…

— Времето тече, Ерин — извика Лилиан. — Излезте веднага или ще разберем колко бързо гори старата дървесина.

— Да го направим — каза Вен. — Стой зад мен.

— Да бе. Защото ти имаш шанс срещу вещица от единадесето ниво! Не мисля. Може би ти трябва да стоиш зад мен — отговори тя, а гласът й въобще не трепна. Той я издърпа към себе си и я целуна неумолимо, после отвори вратата и пристъпи навън.

— Защо това ми изглежда толкова познато? — попита той провлачено, оглеждайки нарастващата тълпа шейпшифтъри пред себе си, заобикалящи от двете страни сивокосата вещица, която стоеше в центъра с факла в ръка. Трябваше да има петнадесет или повече, всички преобразени в истинския си животински облик.

И действащи така, сякаш бяха в адски шибано настроение. Чудесно.

— Чакайте, сетих се. Нямаше ли някаква история за голям лош вълк, който умира ужасно накрая? — продължи той.

Един от шейпшифтърите, огромно кално кафяво тромаво чудовище, изрева към него, показвайки зъбите си, от които капеха лиги.

— Излиза, че вие сте малките прасенца, човеци — изръмжа той с характерен глас, отличителен за неговия облик.

Вен изтегли меча си.

— Това малко прасенце хапе, зъбльо. Гледай си работата и се разкарай.

Вещицата проговори.

— Много забавен защитник си намерила, мила моя. Но все пак ти, сестра ти и онази кучка майка ти винаги сте били добри в привличането на привлекателни мъже, не е ли така?

Ерин трепна така, сякаш я бяха ударили.

— Лилиан? Контролират ли те по някакъв начин? Как би могла… Защо би…

Лилиан се засмя и смехът й прозвуча така, сякаш в него имаше нотка лудост.

— О, да. Бедната, слаба Лилиан, обикновено трябва да има някой друг, който да й дърпа конците, за да излезе от сянката на Беренис и Дженай, нали? Или, както беше преди десет години, тази на Гуендолин? Тя отне баща ти от мен, знаеше ли това? Преструваше се на моя приятелка и после го открадна, легна с него и се омъжи за него, и всичко това преди аз дори да разбера какво става.

Ерин стоеше до Вен и трепереше. Той я огледа за признаци на шок, като се осмели да откъсне за миг вниманието си от шейпшифтърите, които продължаваха да се приближават.

— Трябва да си полудяла! Баща ми обичаше майка ми и двамата никога не са ти били нещо повече от приятели. Но без значение какво си мислиш, че се е случило, дали оправдава това? Да нараняваш хората, които те обичат? Ти… имаш ли нещо общо с нападението срещу нас?

Лилиан им се присмя.

— Все още загряваш бавно, нали? Предполагам, че това, което казват за блондинките е вярно. Аз участвах в планирането на нападението, идиотке. Така, както планирах повечето от нападенията през последните десет години. Калигула ми обеща място в управляващия му съвет, веднъж след като надделеем. След като господстваме, както сме родени да правим.

Вен подсвирна — един дълъг, бавен звук на недоверие.

— Ти да не си глупава? Или просто често си пропускала часовете по история? Ако си мислиш, че можеш да се довериш на думата на чудовище като Калигула, може би ще трябва да си поприказваш с Тиберий, относно това кой е държал възглавницата, която го е задушила през март 37-ма година. — Ерин го стрелна с поглед и повдигна вежди. — Ей, аз съм запален по историята, какво бих могъл да кажа — отвърна той, свивайки рамене. — Освен това прадядо ми пиеше вино с човека от време на време.

— Млъкни, млъкни, млъкни! — изпищя Лилиан. — Омръзна ми до смърт да бъда игнорирана! Дженай и Беренис прекараха последното десетилетие, като ме игнорираха и не ме вземаха под внимание при решенията на сборището. Родителите ти ме игнорираха, когато се запътиха към брачното блаженство. Но никой няма да ме игнорира повече! Тази нощ ще взема контрол над Светлинния кръг! — Лилиан вдигна ръце и в дланите й се образуваха светещи огнени кълба.

Ерин повтори действието й, призовавайки собствения си огън и Вен ги прекъсна.

— Чакай! Как ще вземеш контрол над сборището, ако си тук? Не искам да потушавам ентусиазма ти, но щаба на Светлинния кръг е на няколко часа на север от тук, в зависимост от трафика. Разбира се, предполагам, че можеш да яхнеш метлата си — каза той.

Лицето на Лилиан се обагри в ярък нюанс на моравото и хвърли едно от кълбата вещерски огън към него. Ерин направи бърз щит, за да го блокира и то се отклони към едно дърво, което незабавно експлодира.

— Идиот! Аз съм тук, за да се погрижа за вас, докато Калигула и Дракос са в Сиатъл! Не зная защо си го обсебила толкова, но не смятам да стоя и да гледам как се лигави с теб и сестра ти така, както баща ти се лигавеше с майка ти. Ако си мъртва, двамата с Калигула ще можем да се съсредоточим върху по-важни въпроси. Като плановете ни.

Шейпшифтърът до нея изрева това, което вероятно трябваше да бъде всяващ ужас рев, от който да те побият тръпки.

— Давам шест и пет — каза Вен. — Може би ще добавя една допълнителна точка за неподправена грозота.

Шейпшифтърът изръмжа отново към него и се приведе, очевидно готвейки се за атака.

— Май нямаме чувство за хумор, а момчета? — каза Вен, като измъкна кинжала си от ножницата с лявата си ръка и вдигна меча си с дясната, а след това погледна към Ерин, която стоеше като вцепенена до него. — Защо винаги трябва да дрънкат глупости за стремежа си към световно господство, славата на злото, дрън, дрън, дрън? Ако знаеше колко много пъти съм слушал тези самовлюбени шибани лайна през вековете, щеше да разбереш защо ще ми бъде толкова забавно да нанижа на меча си косматите им топки.

Ерин най-накрая изглежда излезе от мъглата от болка, шок и предателство, която я бе парализирала, и вдигна поглед към него. А после го насочи обратно към Лилиан.

— Един въпрос, предателска кучко. Какво направи с Беренис?

Устните на Лилиан се изкривиха в усмивка, която излъчваше толкова силна злоба, че дори Вен почувства по гърба му да полазват тръпки. След това тя вдигна ръцете си отново и кълбата вещерски огън се надигнаха на няколко сантиметра от дланите й, осветявайки тъмночервените петна, които покриваха ръцете и дланите й.

— Дори ти би трябвало да знаеш, че се нуждая от кърваво жертвоприношение, за да призова мрака. Нека просто кажем, че не е нужно да е доброволна жертва.

Ерин отметна глава назад и извика — вик на чист гняв и мъка, който можеше да засенчи воя на вълците.

— Тогава това е отмъщение, Лилиан — изръмжа тя.

— Дай най-доброто от себе си, Ерин — отговори Лилиан. — Защото искам да знаеш, преди да си заминеш от този свят, че поне една от сестрите ти е умряла от ръката ми. — С този последен словесен удар, Лилиан добави: — Давайте!

И шейпшифтърите нападнаха.

Вен имаше време да види как Ерин запраща една стрела от светещ вещерски огън към Лилиан, преди първият грозен звяр от шифтърите да се хвърли върху него. Той насочи вода и разби фронтовата им линия с шестфутова приливна вълна, но това само ги повали за няколко секунди и след това бяха отново готови за атака.

Той помисли, че винаги е бил по-добър с остриетата, отколкото с призоваването на елементите и затова единственото, което можеше да направи сега, бе да се защитава и атакува — удряше, наръгваше и отново удряше, навеждаше се, завърташе се и се нахвърляше върху тях, елиминирайки първо един, а после друг.

Искри от светкавично ярките експлозии вещерска светлина, озариха небето над тях, разказвайки историята за битката на Ерин с предателя.

Той се биеше яростно, като забиваше остриетата си в прасците, сърцата и вратовете им, и поемаше удари в бъбреците, гърба и главата си. Разкъсваха го нокти, зъби и ритници, докато черепът му зазвънтя от болката и от тялото, и от остриетата му закапа кръв. Вен чу далечен рев и осъзна, че това бе той, викайки Ерин, призовавайки Посейдон, крещейки клетвата си, за да я предпази.

Той се ухили ожесточено, като диво оголи зъби и шейпшифтърът, идващ към него, се поколеба за миг, втренчен в лицето му със зверските си очи, което даде време на Вен да го изкорми с меча си.

Силен, гръмовен шум започна да разклаща земята около и под тях, и Ерин изкрещя:

— Да, пей ми… пей с мен — викаше тя и той разбра, че това трябва да е „Сърцето на нереидата“, което по някакъв начин отговаряше на певицата на скъпоценни камъни. Тогава тя започна да пее и останалите шейпшифтъри около него се отдръпнаха назад, изплашени сякаш от нещо още по-страшно отколкото остриетата на Вен. Те поставиха лапите върху ушите си и паднаха долу, напълно некоординирани, като виеха ужасено, търкаляха се и се свиваха по земята. Вен се засили да нападне, но воинът, какъвто беше, не му позволяваше да взема живота на беззащитни треперещи жертви, които не могат да отвърнат на ударите му, затова се обърна с лице към Лилиан и се опита да определи опасността.

Песента на Ерин достигна голяма височина над сопраното, песен, която със сигурност гърбатите китове биха оценили. Тя разпери ръце пред себе си и запрати мълния от чиста сребриста светлина право към Лилиан. Докато той наблюдаваше, като междувременно държеше под око падналите шифтъри и се опитваше да си поеме дъх, тялото на Лилиан се надигна от земята и някак се разпростря, сякаш светлината я изпълваше и се врязваше в плътта й, опитвайки се да си пробие път през нея. И тогава, след миг, светлината изчезна и тя падна тежко на земята. Ерин свали ръцете си, приведе глава и се изправи задъхано, очевидно изтощена, но невредима.

Шейпшифтърите започнаха да вият дори още по-силно, като все още продължаваха да се свиват и търкалят по земята, така че Вен се затича към падналата вещица с вдигнат меч, готов да направи финалния смъртоносен удар и да спести тази болка на Ерин.

Но когато я достигна, вратът й лежеше в неестествен ъгъл, а очите й се взираха безизразно в небето.

— Тя е мъртва, Ерин — каза той. — Повече няма да може да нарани никого.

— Знам — отвърна тя и за един кратък миг безмилостната богиня, която бе видял у нея в Атлантида, заблестя в очите й. След това мигът отмина и тя сложи ръка върху устните си. После се затича към стената на хижата и повърна рязко в снега.

Той искаше да отиде при нея, но трябваше да се заеме с останалите осем шейпшифтъри. Вен изруга яростно под носа си и се засили към тях.

— Имаш ли нужда от малко помощ за проблема ти с контролирането на животните? — дойде зад него женски глас, който го стресна и той се завъртя, за да се изправи пред една дребна жена, която бе яхнала огромен тигър. Когато той я зяпна, Куин скочи от ръмжащата грамада и се насочи към него. — Джак и аз сме тук, за да помогнем.

Ерин се изправи, като потъркваше пресен сняг върху лицето си и след това тръгна към тях.

— Куин. Хубаво е да те видя. Имаме новини.

Куин кимна мрачно, докато Джак дебнеше групата свити шейпшифтъри и яростно ръмжеше, когато някой от тях посмееше да изправи глава.

— Ние също имаме новини и те не са добри.