Алиса Дей
Пробуждането на Атлантида (12)

Глава 9

Бсе още замаяна от целувките на Вен — от песента на камъните, която се лееше през нея, през двама им — Ерин седна на тревата и се вгледа в мъжа, който току-що бе произнесъл смъртната й присъда. Той беше огромен, като Вен. Висок, с широки рамене и мускули, опъващи черната копринена риза, която му стоеше изключително елегантно. Косата му беше дълга и черна, също като на Вен. Но чертите му бяха съвсем различни. Острите черти на лицето му, аристократичният му нос, високите му скули, всичко издаваше надменна арогантност. Да не говорим, че цялата работа със смъртното наказание не го караше да изглежда много мил и сладък.

Вен се изправи от земята и застана пред нея толкова бързо, че тя почти не го видя да се движи. В същия миг от гърлото му излезе ужасен звук. Той… ръмжеше!

— Докоснеш ли я, ще умреш, жрецо. Приближиш ли се до нея и навредиш ли дори на една частица от нея и избраник на Посейдон или не, ще умреш с писъци — каза Вен и тихият му глас бе много по-заплашителен, отколкото биха били виковете на някой друг мъж.

Ерин тръсна глава, за да разсее странната мъгла, която я бе обзела откакто Вен я докосна. След това се изправи, застана до него и се загледа в двамата мъже.

— Ако ще обсъждате смъртта ми, вероятно може да ме включите в разговора, не мислите ли? — каза тя и отпусна ръце отстрани на тялото си, в случай, че се наложи бързо да призове силите си.

Мъжът, който Вен бе нарекъл жрец, многозначително погледна към ръцете й и й се озъби. Очите му горяха със свиреп изумрудено зелен огън, който шокираше със силата си. Тя не бе виждала друго същество, освен вампир, чиито очи да блестят изцяло като неговите и това обикновено ставаше, точно преди да изяде някой.

— Аз съм Аларик, върховният жрец на Посейдон, певице на скъпоценни камъни, и това е моето царство. Да не си мислиш, че ти, с жалката си земна магия можеш да се изправиш срещу някой като мен — най-голямата сила, която Атлантида е познавала някога? — Въпреки, цялата арогантност на думите му, в гласа му не се усещаше такава, а само спокойната сигурност на някой, който знае какво струва.

Тя погледна към Вен, който се мушна между тях и застана така, че я закри изцяло от погледа на жреца.

— Можеш да се отдръпнеш, Вен. Аз съм вещица от девето ниво на Сиатълския Светлинен кръг и вероятно мога да се справя сама. — Тя се опита да звучи непринудено. — Той няма да ме покоси точно тук, нали? — Нито един от мъжете дори не я погледна и тя изгуби кураж. — Ъмм, нали?

Някъде зад нея й отвърна женски глас.

— Не, той със сигурност няма да го направи.

Ерин се завъртя и видя висока, бледа жена с червеникаво руса коса, която вървеше към тях. Жената й се усмихна, но усмивката не достигна до очите й. След това погледна към Аларик и въздъхна.

— Аларик, моля те, спри да плашиш гостенката ни. Нямаш ли някаква супер секретна работа, която да свършиш за Посейдон?

Ерин се обърна да види как страшният, заплашващ със смърт мъж ще реагира на това да се шегуват с него или дали въобще е разбрал какво става. На устните на Аларик трепна лека усмивка и той се поклони на жената, която стигна до Ерин.

— Както желаете, моя бъдеща кралице — каза той и суровите му черти се смекчиха за малко, преди отново да се обърне към Ерин и Вен и отново да направи онова нещо със светещите очи.

Което, честно казано, му се получаваше, защото ме плаши до смърт, помисли си Ерин.

— Вероятно ще се въздържиш от използването на земната си магия тук в Атлантида, поне докато не успеем да обсъдим как да я контролираме задоволително. Теб може и да не те интересува, че причиняваш отзвук из Седемте острова със стихийната си магия…

— Не! — каза тя, твърде ужасена от това, което може да е предизвикала, за да се притеснява, че го прекъсва. — Стихийна магия? Призовала съм Стихийната магия, без да го осъзная? Толкова съжалявам. Никога не съм мислила… не ми е хрумвало, че…

Аларик я спря на средата на бръщолевенето й, хвана брадичката й и се вгледа в очите й. Вен се засили да го спре, издавайки отново онези странни ръмжащи звуци, но Ерин вдигна ръка.

— Не, Вен. Нека да погледне. Може би ще види, че никога не съм възнамерявала да нараня някого. Особено теб.

Очите на Аларик заблестяха толкова силно, че тя бе сигурна, че кожата й ще изгори, но след като потрепери за миг, Ерин се вгледа в него, падайки, потапяйки се, понасяйки се надолу по спиралата към черните водовъртежи в центъра на очите му.

Сигурно човек се чувства така, когато е под въздействието на някой вампир, помисли си тя и изведнъж той я освободи. Ерин залитна и почти падна, но Вен я хвана.

— Тя няма зли намерения — каза Аларик и вдигна глава, за да прикове острия си поглед във Вен. След това отново погледна към Ерин, но сиянието на очите му бе избледняло и зеленото изглеждаше почти човешко.

Почти.

— Надявам се, че ще ми разкажеш повече за тази Стихийна магия. Макар че научих нещо от страховете ти за Вен, които пазиш на повърхността на ума си, ще ми се да науча повече за това, как такава могъща магия може да бъде предизвикана от някой толкова млад. — Той кимна към нея, а след това се поклони отново на другата жена.

Най-накрая се обърна към Вен.

— Ролята ти по рождение и извоювана в битки, е да бъдеш Отмъщението на краля, приятелю. Обмисли добре как чувствата ти към певицата на скъпоценни камъни ще попречат на отговорностите ти преди да продължиш по този път.

Вен пристъпи към жреца.

— Ти си бил и си оставаш мой приятел, Аларик. Но те предупреждавам. Ако още веднъж заплашиш Ерин, ще изсипя цялата си сила върху теб.

— Хей! Аз не съм толкова безпомощна — каза Ерин възмутено, но бъдещата кралица постави ръка върху нейната и поклати глава.

Аларик и Вен въобще не я погледнаха, все още заети с някаква напрегната безгласна комуникация. Най-накрая Аларик кимна.

— Значи така. Имах своите опасения, когато видях пламъка на Посейдон в очите ти. Трябва да обсъдим това на военния съвет преди да продължиш да помагаш на вещиците срещу Калигула. Тя може да бъде фаталната ти слабост.

На Ерин й омръзна да говорят за нея сякаш не беше там. Тя отблъсна ръката на жената и се запъти напред, за да се изправи пред Аларик.

— Какво е пламъкът на Посейдон? И ако ще обсъждате нещо, което се отнася до Калигула и съюза ни, трябва да си дяволски сигурен, че и аз ще бъда част от военния ви съвет.

Тих шум накара и тримата да се обърнат и да видят кралицата, преведена на две от болка, притиснала ръце към корема си.

— Аларик, Вен, моля ви… моля ви помогнете ми — извика тя. — Нещо не е наред. Усещам го. Нещо не е наред с бебето.

Още преди тя да довърши изречението, Вен я бе вдигнал на ръце.

— Шшт, лейди Райли — прошепна той в косата й. — Шшт, скъпа моя. Всичко ще е наред. Девиците от храма ще помогнат на теб и бебето.

Той хвърли поглед към Аларик и Ерин.

— Моля те, доведи Ерин до Храма на нереидите, Аларик — с тези думи той се извиси във въздуха, превърна се в мъгла около Райли и сякаш многоцветен бързо движещ се облак я отнесе надалеч от тях.

Ерин ахна при тази гледка.

— Толкова е красиво, когато той… — тя спря по средата на думите си и тръсна глава при неуместните си мисли, след това погледна към жреца, чийто присвити очи й разкриха, че той бе ужасно загрижен за Райли. — Тя ще се оправи ли? А бебето? — Една ужасяваща мисъл премина през съзнанието й и тя помисли, че може да повърне всичката онази океанска вода, която бе погълнала преди няколко часа. — Аз не съм… аз не съм причинила това с магията си, нали?

Той поклати глава и суровият му поглед се смекчи за кратко.

— Не, не си, макар да съм убеден от нещата, които разкрих за характера ти, че ще се тревожиш за това. Райли има тежка бременност и въпреки цялата сила, която притежавам, аз съм безпомощен да й помогна да се оправи.

Тя имаше усещането, че той не възнамеряваше да й споделя толкова, защото чертите на лицето му станаха още по-остри, щом стисна челюст.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита тя, знаейки, че ако могъщият, върховен жрец на Посейдон не може да поправи това, тя нямаше какво толкова да стори.

Той поне не се изсмя в лицето й. Само поклати глава и затвори очи, сякаш за да не може тя да види болката му.

— Не, няма… — каза той, но изведнъж очите му се отвориха. — Почакай, може би има нещо. В историята на Храма на нереидите… ти си певица на скъпоценни камъни…

— Какво? Първо ръководителите на сборището ми казаха, че съм певица на скъпоценни камъни, но те не знаеха нищо повече. Аз съм от части фея и може би дори от части атлант. Но какво означава това? Какво съм аз?

Без да обръща внимание на въпросите й, той сграбчи ръката й и каза:

— Дръж се! — След това я понесе във въздуха, точно както Вен бе направил с Райли. Ерин извика силно от изненада и сграбчи врата му с все сила. Но вместо да я пренесе под формата на мъгла, Аларик направи някаква страна атлантска магия за пренасяне. И само две секунди по-късно те бяха на земята пред бял мраморен храм, инкрустиран с нефрит, сапфири и аметисти и Ерин отново се опита да задържи съдържанието на стомаха си, а не да повърне върху чистата морава. До нея достигна звукова вълна, която идваше от храма. Отначало неуверено, а след това всеобхващащо.

— Ох! — извика тя, когато го усети с прилив на чиста и ярка като диамант радост. Усети го. Музиката от камъните се рееше в нея и през нея и тя го почувства, преживя го. Беше едно с мелодията и богатата могъща симфония от камъните, която изпълваше душата й.

Тя стоеше там, докато музиката звучеше през костите, кръвта и мускулите й и за първи път, откакто бе малко момиче в ръцете на майка си, Ерин отвори уста и запя.

* * *

Високата, звънлива мелодия на песента се рееше из приветливата приемна стая на храма и Вен се обърна към входа — към източника на песента — и се запъти към него, все още носейки Райли на ръце. Главната девица на богинята — нереида, Мари, която бе клекнала до постелята, където Вен щеше да постави Райли, се сепна и изпусна каната с вода.

Тя я остави там и се изправи, за да последва Вен до входа, но той не можеше да каже дали някоя от другите девици ги бе последвала. Очите му се напрягаха да видят нотите на музиката, която предположи, че трябва да са изписани със златни букви във въздуха на храма. Един толкова непоносимо прекрасен звук не бе възможно да е единствено нематериален; нито един дар с подобна безмерна грация не можеше да изчезне с дъха на певеца.

Мари проговори близо до дясната му страна, където Райли почиваше на свивката на ръката му, а гласът й бе тих и изпълнен с благоговение:

— Легендата за певицата на скъпоценни камъни на нереидите. Тя се завърна при нас.

Вен не отвърна — не можеше да отвърне. Той последва музиката като омагьосан, сякаш мелодията го зовеше.

Зовеше го към покой. Към изцеление.

Той стигна до най-горното от трите широки стъпала. Трябва да достигна до музиката, трябва да я докосна, трябва…

Но тя бе музиката. Ерин стоеше с ръце, вдигнати към небето и глава, отпусната назад. Около тялото й трептеше сребриста светлина и се извисяваше от ръцете й, докато мелодията на песента се лееше от гърлото й. Тя пееше песен без думи за любов, загуба и завръщане у дома. Тя пееше и по някакъв начин дълбоко в душата си Вен знаеше, че песента й е целебна.

Целебна.

Райли.

Той погледна към бледото безизразно лице и неподвижното й тяло, което почиваше в ръцете му. Бе изпаднала в безсъзнание още откакто пристигнаха в храма.

Вен не помисли, нито се притесни или почуди. Просто реши да действа. С един подскок прелетя от входа на храма до долното стъпало на външните стълби. С още един отскок застана пред Ерин и постави безценния си товар на земята в краката й. Коленичейки пред нея, той обърна лице със смирена молитва към Ерин — към певицата на скъпоценни камъни от легендата, която по някакъв начин стигна до сърцето му с песента си — и изрече само две думи:

— Моля те.

Песента продължи да се излива от устните й, но тя бавно сведе глава, за да го погледне. В сините й очи бушуваше необузданост с изгаряща сила, а лицето й беше като сияещ мрамор. Изведнъж тя приличаше повече на богиня, отколкото на вещица: ужасяваща, красива и безмилостна. Ерин погледна към него и продължи да пее.

Той се опита отново да достигне до нежността и човечността, погребани под твърдостта на живия скъпоценен камък, в който се бе превърнала тя. Опита отново, защото обичаше Райли като сестра. Обичаше нея и детето й повече от собствения си живот. Опита отново, защото част от душата му настояваше да го направи.

— Ерин — каза той, чудейки се как гласът на един воин може да бъде чут през песента, чиято изящност можеше да се сравнява с тази на звездите в нощното небе. — Ерин, моля те. Тя умира.

Бавно, много бавно Ерин коленичи, докато лицето й не застана на педя от корема на Райли и след това постави ръце точно на мястото, където растеше малкото бебе. От устата й и от аурата, която обгръщаше нея и Райли се разля сребристата светлина. Някъде в далечината Вен дочу Аларик да вика или може би Конлан, но не го бе грижа. Единственото, което имаше значение, бе светлината, горяща в пламенните сини очи на Ерин.

Тя пееше на Райли и нейното бебе и всичко продължи едва няколко секунди. Или може би продължи, докато се раждаше нова вселена. Но след малко — след хилядолетие — тя най-накрая спря да пее. Вен мигновено се отпусна, сякаш все още туптящото му сърце бе изтръгнато от тялото му и гърлото го болеше от загубата на песента й.

Ерин протегна ръка и докосна лицето му.

— О, Вен — започна тя, но очите й се завъртяха и тя залитна напред.

Той я хвана и я вдигна на ръце, преди да падне върху Райли, а след това докосна челото й с устни.

— Моля те — каза той, но този път го каза по съвсем различна причина, която самият той не разбираше напълно.

На земята до него Райли се надигна и седна. Тя усмихна се и протегна, а очите и страните й сияеха от здраве и жизненост.

— Уау, от месеци не съм се чувствала толкова добре. Какво стана?

Аларик и Конлан се втурнаха към Райли, а Мари бе по петите им. Всички те задаваха въпроси на Вен, но той не им обърна внимание и се запъти към вътрешната част на храма, където нито един мъж не бе допускан. Девиците от храма винаги говореха за Пещерата на скъпоценните камъни и по някакъв начин, той знаеше, че Ерин се нуждаеше точно от това място.

Вен повдигна главата й докато вървеше и когато докосна пулса й с устни, усети как той се забавя…

Забавя…

Спира.

Почти заслепен от огъня в очите си, той за малко да пропусне скрития вход, но Мари застана пред него, като издърпа гоблена настрани от мраморната стена и му посочи да я следва.

— Ето тук, лорд Венджънс. Доведете певицата на скъпоценни камъни у дома и ние ще се погрижим да я излекуваме за вас.

Докато я следваше в осветения от свещи коридор, той се молеше на Посейдон по-горещо от всякога.

Тя го направи за Райли и за наследника на трона. Моля те, спаси я заради тях. Спаси я заради мен.

Но единствения отговор бе звука от стъпките му по каменния под и този от разрушаването на стените в душата му, които се разбиваха в каменното му сърце.