Алиса Дей
Пробуждането на Атлантида (10)

Глава 7

Пещерата на Калигула, под Маунт Рейниър

Ужасеният човек се сви в ъгъла. Лицето му бе извърнато от телата на мъртвите му колеги. От отворената му рана капеше кръв, но Калигула се застави да не обръща внимание на изкушаващата миризма. Имаше достатъчно време да пресуши глупака, щом изкопчеше цялата информация от него.

— Закле ми се, че устройството ще е ефективно, Меркел — изръмжа Калигула. — Каза, че имаш години опит с експлозиви, нали така. Нямало начин, някой да оцелее след взрив с подобна сила, така ми обеща.

Той пристъпи по-близо до треперещия мъж, който покри главата си с ръце и изстена.

— Знаеш ли какво се случва с хората, които ме разочароват?

Калигула изрита Меркел в ребрата, но намали удара си в последния момент, за не премине ботушът му през гръдния кош на мъжа. Но вероятно не бе сдържал достатъчно силата си, защото отпуснатото тяло на Меркел се повдигна почти на два метра преди да падне отново на земята. Стенанията му прераснаха в остър писък от болка.

— Не знам какво се е случило… заклевам се, че бомбата трябваше да избухне — изхленчи Меркел. — Проверих всеки елемент по три пъти.

Новият генерал на Калигула се спусна от мястото си на стената, от където бе наблюдавал разпита. Дракос бе предложил той да се заеме с въпроса, но когато ставаше дума за мъчения, Калигула предпочиташе да взема нещата в свои ръце. Както казваха по негово време, ако искаш някой да бъде убит както трябва, направи го сам.

— Има и друго обяснение, освен провала на този човек — каза Дракос. — Знаем, че атлантите могат да управляват елементите, а също така знаем, че обмисляха съюз с вещиците. Два доста различни вида магия, които ако се обединят може да са по-могъщи отколкото очакваме.

Калигула се наведе и небрежно вдигна Меркел за гърба на ризата му, докато мъжът не увисна във въздуха. Наклони главата му и го принуди да погледне очите му. Заради болката и страха бе въпрос само на секунди да проникне в съзнанието му.

— Кажи истината или ще умреш — изръмжа той. — Ти ли си виновен, че бомбата не сработи?

— Не, господарю — отвърна мъжът с равен безжизнен глас. — Знаех, че ще ме убиете, ако ви проваля. Бомбата бе в пълна изправност. Приземяването бе идеално. Вещицата я защити от взривяване при удара, но детонацията би трябвало да настъпи щом таймера отброи времето.

Калигула вдигна другата си ръка и погали почти нежно лицето на мъжа. Хората му го боготворяха и бе почти болезнено, когато изгубеше дори един от тях. Ласкателствата бяха негово рождено право, а робската преданост на подчинените му — неговото богатство.

— А вещицата, която е направила заклинанието върху бомбата?

— Убих я както заповядахте, господарю.

— Браво — зарадва се Калигула. — Все пак си свършил добра работа, нали?

За миг в очите на мъжа блесна искрица надежда и Калигула се изкикоти. След това впи зъби във врата на Меркел и го пресуши. Щом приключи, захвърли безжизненото му тялото на земята и внимателно избърса устните си.

— Ужасът им е толкова по-силен, когато им дадеш искрица надежда, не мислиш ли?

Дракос стоеше невъзмутим.

— Учили са ме да не играя с храната си — отбеляза сухо той.

Калигула присви очи и след това избухна в смях.

— Да не си играеш с храната. Брилянтно.

Гласът, който преряза въздуха, бе шокиращ в красотата си. Веселият звук на мрачен ангел, шепнещ думи за кървава смърт.

— Смях? Кажи ми, че не чувам смеха на адмирала ми, когато плановете му се провалиха с гръм и трясък.

Дракос изтръпна, а след това изстена — звук, шокиращо подобен на този, който мъртвият човек бе издал — и дрезгаво произнесе само една дума. Едно име.

Мрачна и извратена молитва за изкупление, което никога няма да може да се намери.

— Анубиса.

Дракос коленичи на земята и сведе глава докато не докосна пръстта. Калигула остана прав, предизвикателно подлагайки на тест себе си и силата си срещу ненадминатата по сила богиня на нощта.

Анубиса се спусна към тях от високата тъмна част на пещерата. Черната й, дълга до бедрата коса блестеше така, сякаш безброй невидими звезди галеха къдриците й. Белите копринени поли на роклята й, незасегнати от гравитацията или от скоростта на спускането й, се виеха скромно около глезените й. Когато доближи Калигула, напрежението в главата му се засили толкова, че той си помисли, че очите му ще изскочат от орбитите си.

— Наистина ли си готов да жертваш очите си само заради едно жалко предизвикателство? — гласът й цвърчеше по него като киселина и по кожата на ръцете и лицето му се надигнаха мехури. Напрежението в главата му стана непоносимо и той падна на колене зад генерала си.

Смехът й заби иглички в мозъка му, а напрежението продължаваше да се засилва.

— Предаваш се толкова бързо, Калигула? Разочарована съм. Очаквах много повече от най-покварения владетел на Римската империя. Какво се твърдеше, че си казал? Че ти се иска римският народ да има една-единствена шия? — Тя пристъпи по-близо до мястото, където Калигула се бе свил на земята до Дракос. — Изключително подходящо или може би пророческо, не мислиш ли?

Налягането в главата му се увеличи, той стисна зъби и заби пръсти в земята в напразен опит да спре вика си. Но напрежението се увеличаваше и увеличаваше… очите му със сигурност щяха да изскочат от болезнените викове, кънтящи в главата му. Калигула получи внезапно, ужасяващо видение, как очите му се търкалят по земята и най-после се предаде и извика.

Пожертва две хилядолетия на гордост и извика дълго и силно.

Той извика, а тя се разсмя.

И смехът й надигна рояк, черен като древна чума, гърчещи се безцветни личинки, които заизлизаха от земята под него и запълзяха по тялото му. Напрежението в главата му спадна, но той вече не се притесняваше за очите си. Калигула се претърколи на земята и притисна длани към лицето си, за да го предпази от буболечките, които пируваха с гниещите трупове.

Знаеше, че няма смисъл да се опитва да избяга.

Тя продължаваше да се смее.

— Разочароваш ме, но пък ме забавляваш. Тъй като много малко неща ме радват напоследък, след като тези проклети атланти ме подмамиха да убия Барабас, ще те оставя да живееш — каза тя. Приливът на облекчение, който премина през него бе толкова силен, че той почти пропусна следващите й думи. — Искам малкия брат на Конлан — прошепна тя, прокарвайки един дълъг пръст по бузата си. — Ще взема Отмъщението на краля за себе си.

Калигула седна, принуждавайки се да не се върти, докато личинките пълзяха по тялото му. Това е само илюзия, това е само илюзия, това е само илюзия — повтаряше си той.

Тогава те пропълзяха в устата му.

Анубиса се разсмя отново на звука от разкъсващите душата му викове, плесна с ръце и личинките изчезнаха.

Отне му известно време, за да спре да пищи.

— Бях чула, че личинките са твоя лична… слабост — прошепна тя.

Той повдигна очи и се осмели да погледне лицето й, за първи път след пристигането й, знаейки, че не бива да го прави. Но не можеше да устои. Като всеки жалък човек, той незабавно потъна в съблазнителните пламъци на червените й очи, които блестяха като порочни скъпоценности върху бледото й лице. Такава пищна красота бе ужасна, когато се намираше върху лицето на болезнена смърт.

Анубиса го отблъсна с единия си, обут в изтънчена обувка, крак и го събори. Той падна върху Дракос, който продължаваше да стене тихо на земята и най-после привлече вниманието на богинята на вампирите.

— Скъпи Дракос, това ти ли си? Къде беше, когато Барабас се нуждаеше от теб? — попита тя и в гласа й звънна несигурност, каквато Калигула чуваше за първи път. Но тя изчезна толкова бързо, че той се убеди, че е сбъркал. Не смееше да мисли за това от страх, че тя ще разбере по някакъв начин и ще накара личинките да се върнат.

— Ти или си ненадежден, или си предател, генерал Дракос — изсъска тя и удари свилия се вампир с крака си. Той се извиси на около метър във въздуха и падна върху острите камъни до стената на пещерата, а след това остана да лежи там, неподвижен и мълчалив.

Калигула наблюдава как Анубиса се втурна към Дракос.

— И в двата случая днес е денят на твоята смърт. Предупреждавам те, че краят ти няма да е бърз — извика тя и дивият й, безумен смях се заби като шрапнели от болка и лудост в тъпанчетата на Калигула.

Щом Анубиса се приземи пред него, Дракос най-после вдигна глава от земята и почти — но не напълно — погледна към богинята.

— Не съм предател и мога да го докажа — каза той, а гласът му бе груб и прекършен, каквото щеше да бъде и тялото му след малко. — Мога да ти дам лидера на бунтовниците, Куин.