Алиса Дей
Пробуждането на Атлантида (25)

Глава 22

Атлантида, Храмът на нереидите

Конлан сведе поглед към бледата, спяща фигура на Райли и се застави да повярва в чудеса. Блещукащата светлина на свещите отразяваше цветовете като през призма от скъпоценните камъни, които обкръжаваха ниското легло в една от многото лечебни стаи на храма.

Той се насили да изрече думите през скованото си от мъка гърло.

— Стазата държи ли?

— Да, лесно мога да я задържа за цели четиридесет и осем часа — каза Мари.

Той стрелна с твърд, преценяващ поглед главната девица, отбелязвайки сивкавата бледост и следите от напрежение по лицето й.

— Сигурна ли си? Мари, зная, че нямам право да искам от теб да рискуваш живота или здравето си…

Тя поклати глава.

— Не довършвайте тази мисъл, Ваше височество. Като главна девица мое право и моя привилегия е да предложа помощ на жените и неродените деца в нашето царство. Мога ли да направя по-малко за бъдещия наследник, отколкото правя за повечето от нас?

— Защо? Защо се случва това? — гласът му беше вой от страдание, повече като на ранено животно, отколкото на човек. — Защо тялото й отхвърля детето?

— Енергията на бременността й е… нередна. Никога преди не съм усещала нещо подобно. Това не е просто спонтанен аборт, а нещо дълбоко противоречиво… между енергиите на майката и бебето.

Той се взря в Райли, която бе станала по-важна за него от собствения му живот. Неговата любима, неговата душа, неговата бъдеща кралица. Конлан най-накрая зададе въпроса, който тя му бе забранила да изрича или дори да си помисля, въпреки че произнасянето на думите издълба дълбоки кървави рани в сърцето му.

— А ако махнеш бебето?

Лицето на Мари стана дори още по-бледо и тя се олюля на краката си.

— Не мога, Конлан. Райли говори с мен, преди да се съгласи на стазата и ме накара да се закълна в клетвата ми на главна девица, че няма да направя нещо, което да навреди на детето й, ако има и най-слаба надежда то да оцелее. Без значение кой може да поиска това.

Той се принуди да попита:

— Има ли такава надежда?

Тя докосна челото на Райли с нежната си ръка, после вдигна поглед към него, а очите й бяха пълни с мълчалива сила, в която той отчаяно искаше да повярва.

— Докато има живот, има и надежда, принце мой. Сега трябва да се молим на богинята и Посейдон, брат ви и певицата на скъпоценни камъни да успеят.

 

 

Хижата, високо в Маунт Рейниър

Вен престана да засилва магическата защита, на която Аларик го бе научил, след това се облегна удобно и се загледа в Ерин.

Преди повече от два часа тя беше изсипала върху масата скъпоценните камъни от кадифената торбичка, която Мари й бе дала и прекара времето от тогава, като ги наблюдаваше. Ерин не помръдваше, освен за да вдигне първо един, а после друг, взираше се съсредоточено в тях и след това внимателно ги оставяше обратно долу върху дървената повърхност. Той беше задържал въпросите и любопитството си, но когато тя сложи глава в ръцете си, приглушеният стон на отчаяние го разсече като най-острия кинжал.

Вен я вдигна от пейката и я притисна в ръцете си.

— Кажи ми — промърмори той в косата й.

— Не мога да го направя. Не зная достатъчно. Мари очакваше някак инстинктивно да знам как да използвам тези скъпоценни камъни; как да направлявам силата им. Аз съм певицата на скъпоценни камъни — каза тя горчиво. — Но макар да чух тяхната песен, не знам как да я използвам. Не знам как да пея песните им — гласът й секна от сподавени ридания, когато се притисна в гърдите му. — Мога да чуя мощта на камъка в планината да ме призовава, Вен. Толкова е силен — като гръмотевичен тътен в гърдите и костите ми. Час, след час, звъни и ме призовава.

— Ако го чуваш, тогава ще го намерим, Ерин. Той те вика да го откриеш и ние ще го направим.

— Но ще има ли смисъл? Ако не мога да разбера как да пея на тези малки лечебни камъни, как ще бъда способна да изпея изцелението на толкова могъщ скъпоценен камък, който ме призовава през стотици тонове от почва и скали. Не съм достатъчна, Вен. Ами ако се опитам и се проваля, и бебето на Райли умре?

Сърцето му се сви в гърдите, както при тази мисъл, така и от болката в гласа й.

— Няма да се провалим. Аз ще съм там и ще бъда твоята сила — той си припомни думата й. — Заедно, ще бъдем чудни.

От устните й се изплъзна слаб смях. Тя вдигна поглед към него и докосна лицето му. Очите й блестяха от непролети сълзи.

— Благодаря ти, имах нужда да преглътна самосъжалението и да се захвана отново за работа.

Той кимна и положи кратка целувка на устните й.

— Още кафе?

— Да, надявам се да си донесъл много.

Когато Вен взе каничката и торбичката с кафе, той погледна отново към нея. Тя беше запретнала ръкави и избираше друг камък.

— Пей ми, по дяволите — промърмори тя и той се ухили.

Ако някой можеше да направи магическо трошене на парче скала, той щеше да заложи на Ерин.

* * *

Ерин седеше, наполовина покрита от спалния чувал, заобиколена от неповторимото ухание на подправки на Вен, и го наблюдаваше как крачи по миниатюрния под на хижата.

— Това май не е лесно за теб? Да стоиш бездеен?

— Не. Мисля, че по-скоро бих предпочел да бъда намушкан, отколкото да стоя тук и да чакам.

Тя обви коленете си с ръце и въздъхна.

— Съжалявам, че ни забавям, наистина. Но имам нужда от време, за да си почина. Магията ми е много отслабнала. Освен това, трябва да изуча свитъка и книгата на феите, която Дженай ми даде, за да видя дали има някакъв начин да открия и после да се справя с толкова мощен скъпоценен камък, като „Сърцето на нереидата“. Притеснявам се, че това ще ме срине или нещо такова, защото не знам какво правя и после ти ще си заобиколен от атакуващи вампири с вещица в безсъзнание в ръце.

Той отиде при нея и докосна косата й.

— Не те обвинявам по някакъв начин, моля те знай това. Ти си много по-смела, отколкото всеки от нас има някакво право да очаква. — Той стисна ръце в юмруци до тялото си и после разтвори пръсти, но не и преди тя да види потиснатия гняв в това движение. — Ако има някакъв начин да открия скъпоценния камък без теб…

— Не можеш, така че забрави за това. Мари каза, че „Сърцето“ ще унищожи всеки, който се опита да го докосне, освен ако не е певец на скъпоценни камъни. Ти го чуваш, все пак? Нали не полудявам?

Той кимна.

— Чувам го, но много слабо. По-скоро като тих кънтеж, който усещам под краката си, отколкото като истински звук.

— Мисля, че е свързано с дарбата на певец на скъпоценни камъни. Аз съм настроена към него, така че то избухва в мен всеки път, когато започва да звучи. Вече е по-често, забеляза ли? На около всеки четиридесет и пет минути?

— Сякаш разпознава присъствието ти и иска да се увери, че си го забелязала?

Тя се насили да се усмихне.

— Е, няма причина за тревоги. Ще ми е много трудно да го пропусна.

Той започна да крачи отново и тя се опита да измисли нещо, което да го разсее, преди да е полудял от принудителното безделие. Леката чувствителност между бедрата й даде идея, но тя искаше всъщност да говори с мъжа, не да се превръща в някаква развратна мръсница. Мисълта я накара да се засмее. Ако някоя вещица в историята на гилдията им имаше дори малка вероятност да стане развратница, мръсница или нещо подобно, тя би искала да срещне тази жена. Биха могли да си основат клуб: Допускат се само зловещи и похотливи.

— Това е една много интересна усмивка. Искаш ли да споделиш тази шега? — Вен беше спрял да обикаля и се бе облегнал на стената със скръстени ръце върху гърдите.

— Не, това определено е лична шега — каза тя като си напомни по-късно да поработи върху безизразното изражение на лицето си. Ако имаше такова нещо като „по-късно“. — Разкажи ми за себе си. За Атлантида. Какво означава да бъдеш Отмъщението на краля? Вен прякор, който идва от това звание^[1] ли е, или е истинското ти име? На колко точно години си? — въпросите излизаха толкова бързо от устата й, колкото се раждаха в главата й. Нямаше значение, искаше само да намали броя на нещата, оставени за „по-късно“.

— Отмъщението на краля е титла, която нося от раждането си, като втори син на принца и наследника. Но това е само почетна титла, преди да я спечеля чрез бойно предизвикателство.

— Какво означава това? Трябва да предизвикаш предишния носител на титлата на нещо като дуел ли?

Той се усмихна.

— Не точно, не е като във вашите филми с мечове и пистолети на разсъмване. Но има обичай тази служба да се предава от чичо на племенник. Моят чичо служеше като Отмъщение на краля на баща ми, но след… — усмивката му изчезна толкова бързо, че тя веднага разбра, че чичо му не просто е слязъл от длъжността си.

— Зле ли беше? — попита тя колебливо. — Видях част от миналото ти, когато… сляхме душите си. Но не искам да надзъртам в личния ти живот, особено когато знам колко може да боли от спомените.

— Беше скверно — каза той равно и цялата топлина и човечност се изцедиха от необятната, ледена тъмнина, която погледна към нея през очите му. Тя потрепери и движението изглежда го върна от някакво далечно място, но студът в изражението му остана. — Майка ми… Анубиса измъчва майка ми почти до смърт, като беше накарала баща ми да гледа. Тя има някаква болна, извратена вражда към семейството ми… особено мъжката част… и държа баща ми в плен близо година, преди да го убие.

— О, Вен, толкова съжалявам. Моля те, не е нужно да ми казваш това сега…

— Не, напротив. Трябва да знаеш в какво се забъркваш с мен — каза той и гласът му стана приглушен и бездушен, сякаш бе изгубил всякаква надежда, че тя ще го иска, след като й разкаже историята си.

Ако си мислеше такова нещо, значи все още не я познаваше достатъчно добре, помисли си тя. Това да вижда болката му и да чува всичко, което е изстрадал той, я накара само да го желае още по-силно; да иска да го успокои и излекува, и да изпее утешение за душата му.

— Това не беше първият път, когато хваща баща ми. Държа го за кратко, много отдавна, когато Конлан и аз бяхме доста малки и след като се върна, беше променен. Изцеден. Тих. Сякаш беше смачкала нещо вътре в него, което не може да се поправи. Майка ми му помогна, но аз никога не повярвах изцяло, че се бе завърнал напълно при нас. — Той се загледа в огъня. Ерин имаше чувството, че Вен по-скоро говори на себе си, споделяйки мисли, които никога преди не бе изричал гласно. — Баща ми беше в такова състояние след като майка ми и сестрите ми бяха убити — промърмори тя. — Сякаш му бяха отнели сърцето и душата с тях, и всичко, което остана за мен, беше празното му тяло, което минаваше през хода на живота без цел или смисъл.

Вен сякаш дойде на себе си при думите й и тя отново видя топлината в погледа му.

— Съжалявам, че е трябвало да понесеш толкова много болка така млада. Щеше ми се да мога да отнеме част от мъката ти.

— Чувствам се по същия начин, но ние всички трябва да носим собственото си бреме, нали? — тя го беше замислила като риторичен въпрос, но някак излезе различно. Почти като оправдание.

— Не, не вярвам, че трябва. Щях да кажа същото нещо, преди да видя как са нещата между Конлан и Райли. Но някак те споделят тежестта на всяко тяхно бреме и по този начин облекчават взаимно товара си.

Тя си припомни безумно страстните погледи, които двамата си бяха разменили, без да ги интересува дали някой ги гледа или не и почувства миг на остра завист… която беше заменена от последвалата я загриженост.

— Какво ще се случи с него, ако тя… ако тя…

— Той ще прекрати съществуването си — отговори Вен и ледът отново изкриви чертите на лицето му. — Ако тя и бебето й умрат, той също ще умре и аз ще остана сам, последният от рода ми.

Тя бутна спалния чувал настрани и се изправи, а после бързо прекоси стаята, за да стигне до него.

— Тогава ще се уверим, че това няма да се случи, нали?

Той я издърпа в неумолимата си прегръдка и тя почувства сърцето му да блъска под бузата й.

— Не мога да повярвам, че Посейдон ме дари с теб, без значение за колко кратко ще избереш да останеш.

Тя блъсна ръката му.

— Ей! Изморих се от тези приказки. Звучи така, сякаш се опитваш да се отървеш от мен — пошегува се тя, опитвайки се да повдигне малко настроението. Той я възнагради с усмивка. — Толкова ли съм дразнеща, че вече се опитваш да ме оставиш на някой друг мъж?

Усмивката му изчезна и в зениците му отново избухнаха синьо–зелени пламъци.

— Това, че уважавам повелите на свободната воля, не означава, че няма да поискам да убия всеки мъж, когото допуснеш в леглото си, Ерин. Аз съм хищник и съм такъв от почти половин хилядолетие. Бих те помолил да не ме дразниш точно на тази тема.

Дъхът заседна в гърлото й и очевидната нужда в очите му възпламени в нея желание.

— По много интересен начин преминаваш от пещерен човек към учтив джентълмен в едно изречение, Вен. Не съм сигурна, че вещерските ми умения са достатъчни, за да се справя с твоята противоречивост.

Ръцете му се затегнаха около нейните и в очите му проблесна болка за толкова кратко, че тя не беше сигурна дали наистина я е видяла.

— Ти си повече вещица и повече жена, отколкото някога бих могъл да искам, моя малка певице на скъпоценни камъни. Никога не се съмнявай в това.

Тя се повдигна на пръсти, за да докосне носа му с устните си, борейки се с импулса да разкъса ризата му и да го целува до припадък. Знаеше, че бяха страхотни заедно без дрехи. Сега искаше да разбере колко са добри, когато са с тях. За всеки случай.

За всеки случай.

Тя се отдръпна и направи две крачки, за да застане пред огъня.

— Значи Вен е истинското ти име?

Той си пое дълбоко дъх, преди да отговори, но тя не погледна отново към него, защото се страхуваше, че ще види собственото й желание, отразено в очите му и ще остане гола преди следващия удар на сърцето си.

— Да, така е. Вен, Отмъщението на краля, от кралското семейство на Атлантида. Тя се състои от седем острова, всеки от тях със собствен управляващ дом, а главният и най-голям от тези острови, също се казва Атлантида и подслонява лордовете на управляващите домове на Седемте острова.

— Значи са някакви кралски неща, схванах, и сигурно е наследствено. Ами другите управляващи домове? Управниците там да не са херцози или графове, или нещо подобно?

Той се засмя.

— Не, нямаме такива титли. Управляващите семейства са просто лорд и лейди, но атланти от неуправляващи семейства също могат да заслужат тези титли по заслуга за храброст и отличие. Мари е сестрата на моя приятел и брат-воин Бастиян. Тя е печелила титлата лейди много пъти поради голямата си и благородна служба да лекува родилките и техните бебета.

Ерин прехапа устни.

— Мамка му. Сигурно съм нарушила протокола поне дузина пъти за краткия период от време, в който бях там. Нито веднъж не нарекох Мари „лейди Мари“. Никой не спомена…

— Тя не ни позволява да използваме титлата. Казва, че е доволна да бъде просто Мари или главната девица в служба на богинята.

Ерин чу възхищението в гласа му.

— Май се замисли доста за нея?

— Тя винаги вървеше след мен, когато беше малка. Най-любопитното и дразнещо дете, което някога съм познавал — каза той с нежна развеселеност в гласа си. — Кой би предположил, че като порасне ще се превърне в такава истинска красавица.

Ерин почувства мъничък, дребен пристъп на ревност, когато го чу да нарича друга жена истинска красавица.

— Аха, тя е много по-различна от мен… — каза тя намръщено. — Висока, елегантна и кротка, не ниска, трътлеста и разчорлена.

Преди да успее да чуе движенията му, той вече стоеше зад нея и придърпваше гърба й към гърдите си.

— Трътлеста? Да не би да имаш пристъп на временно умопомрачение, породен от прекалено близкото ти стоене до огъня? Ти си красива, а тялото ти е толкова съвършено, че ми е трудно да те гледам, без да си те представям гола.

По тялото й се разля горещина, която нямаше нищо общо с огъня, но тя все пак беше жена, която гледаше фактите.

— Задникът ми е твърде закръглен — каза тя. — Това е семейна черта, затова не мога наистина да го намразя, но фактите са си факти.

Той затегна ръцете си около нея, така че тя беше притисната към много твърдото, непогрешимо доказателство за неговото желание.

— Задникът ти, както ти неелегантно наричаш това закръглено изкушение, е с перфектни извивки, както и останалата част от тялото ти. — Той вдигна ръце, за да обхване гърдите й и издаде ръмжащ звук в косата й. — Говорейки за тялото ти… вероятно бихме могли да прекараме няколко от часовете до зазоряване с по-малко дрехи?

Тя обърна шията си и повдигна глава към него. И той просто бе там. Нагаждаше устата си към нейната и всички съмнения и тревоги, които я притесняваха във връзката им, бяха пометени от горещината на докосването му. Той я целуна дълбоко и с нужда, а тя беше притисната в ръцете му и обвиваше своята ръка около врата му, без да се откъсва от него.

Ерин чу тихо стенание, но не беше сигурна дали дойде от него или от нея, защото звукът беше уловен от устните им, които бяха заключени заедно. Езиците им първо се бореха за надмощие, а после се отдаваха на изучаването на страстния им танц. Вен я повдигна от земята и тя обви краката си около кръста му, като не спираше да го целува. Ерин стискаше силно раменете му, без да го пуска. Не искаше никога да го пуска.

Изведнъж той вдигна глава и се загледа диво около тях.

— Чу ли това?

— Да съм чула кое? — попита тя, все още замаяна от целувките им.

Той прошепна „вълци“ в ухото й, после я свали на пода, без да казва нищо повече. Когато Вен се хвърли към оръжията си, през хижата отекнаха зловещи звуци. Бяха вълци и виеха нещо, което трябва да бе предупреждение или заплаха. От звука, можеше да се каже, че те бяха много.

И бяха наобиколили хижата.