Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (9)

8.

Есента напредваше, листата на дърветата се обагряха в червено-кафяво и златно, а любовната афера между Джонатан и София Джейкъбс не свършваше. През тези месеци срещите ми с него станаха по-редки и болезнено кратки. И макар вината да не беше изцяло на София с Джонатан си имахме и други дела — аз винях изцяло нея. Какво право имаше тя да получава толкова много от неговото внимание? Според мен не заслужаваше да е с него. Най-големият й грях беше, че е омъжена, и заради тази връзка принуждаваше Джонатан да направи компромис с християнския си морал. Освен себе си обричаше и него на вечни адски мъки.

Но причините да не го заслужава не свършваха с това. София изобщо не беше най-красивото момиче в градчето. Според мен имаше поне двайсетина на същата възраст, които бяха по-хубави от нея, а аз се изключвах от тази група от скромност. Освен това тя нямаше нито богатството, нито общественото положение, за да бъде подходяща партньорка на мъж като Джонатан. Не беше добра домакиня. Шиеше горе-долу добре, но пайовете, които носеше в църквата, бяха кашкави и недопечени. София без съмнение беше хитра, но ако градът трябваше да посочи най-умните си жители, нейното име едва ли щеше да хрумне на някого. Тогава какво изобщо й даваше право да е с Джонатан, който трябваше да бъде само с най-добрите?

Предях обрания в края на лятото лен и разсъждавах върху това странно развитие на нещата. Проклинах Джонатан за неговото непостоянство. Онзи следобед в пасбището на Макдугъл бе показал ревност, да не би да се привържа към друго момче в градчето, а въпреки това тайно бе ухажвал София Джейкъбс. Ако не бях толкова влюбена, щях да си направя изводи за поведението му, но не можех, предпочитах да вярвам, че ако знаеше за чувствата ми, би избрал мен.

В неделя след служба бродех сама и хвърлях безответни погледи към Джонатан с надеждата да му покажа колко отчаяно го желая. Разхождах се по пътеката, която водеше към къщата на семейство Сейнт Андрю, и се чудех какво прави той в този момент. Опитвах се да си представя усещането от докосването на ръката му по тялото ми, какво ли щеше да е да ме притисне под себе си и да ме засипе с дивите си целувки. Направо се срамувам от невинните си идеи за любовта по онова време! Те бяха девствени, чисти и романтични.

Без Джонатан се чувствах самотна. Така надничах в живота, който щях да живея, след като той се ожени и поеме семейния бизнес, а аз се омъжа за друг. Всеки щеше да се завихри в своя орбита и пътеките ни никога нямаше да се пресичат. Но този ден още не беше дошъл, а и София Джейкъбс не му беше законна съпруга. Тя беше грешница, която бе омагьосала сърцето му. Той се бе променил много, сякаш бе остарял с години. Или може би само жизнерадостта му се бе стопила. Изглеждаше сериозен и много възрастен.

Намери ме на полето заедно със сестрите ми. Прибирахме в хамбара последното сено, оставено да се изсуши на слънце. Там складирахме и люцерната, с която щяхме да храним добитъка през дългата зима.

— Нека ви помогна — каза той и скочи от коня си. Със сестрите ми бяхме облечени в стари дрехи и с кърпи на главите, под които бяхме прибрали косите си. Момичетата го погледнаха въпросително и се закикотиха.

— Не ставай глупав — отвърнах му, докато оглеждах сакото му от фина вълна и панталоните от еленова кожа. Събирането на сено беше мръсна и потна работа. Все още ме болеше от решението му и си бях казала, че не искам нищо от него. — Но кажи какво те води тук? — поинтересувах се аз.

— Боя се, че думите ми са предназначени само за твоите уши. Може ли поне да поговорим насаме? — попита той и кимна към сестрите ми, за да покаже, че не се отнася с неуважение към тях. Хвърлих вилата на земята, свалих ръкавиците и тръгнах към гората.

Джонатан ме последва, като водеше коня за юздите.

— Май не сме се виждали отдавна, а? — започна неубедително.

— Нямам време за глезотии — отвърнах му. — Имам си работа.

Той забрави всяка куртоазия.

— О, Лани, никога не съм успявал да те заблудя. Липсваше ми, но не затова съм тук днес. Имам нужда от съвет. Не мога да преценя трезво собствените си проблеми, а ти винаги ги виждаш ясно, каквито и да са.

— Спри да ме ласкаеш — казах и обърсах челото си с мръсния си ръкав. — Не съм цар Соломон. В града има много по-мъдри хора, към които да се обърнеш, а това, дето си дошъл при мен, означава, че си загазил и не смееш да споделиш с никого. Така че изплюй камъчето. Какви си ги свършил този път?

— Права си. Няма с кого друг да говоря, освен с теб.

Джонатан извърна красивото си лице към мен. Беше засрамен.

— Заради София е, сигурно си се досетила. И съм сигурен, че това е последното име, което би искала да чуеш…

— Представа си нямаш — промълвих аз и затъкнах долния край на полата си под колана, за да не се влачи по земята.

— Последните месеци бяхме много щастливи заедно, Лани. Изобщо не го очаквах. Двамата сме толкова различни и въпреки това… Ужасно ми харесва да съм с нея. Тя има независима мисъл и не се бои да казва каквото й е на сърцето.

Той говореше, без да забелязва, че съм замръзнала на място и долната ми челюст е увиснала. Не бях ли споделила мнението си с него? Е, вероятно не директно по всички въпроси, но нали преди говорехме като приятели, като равни? Побеснях, че смята София за толкова специална.

— Още по-невероятна ми изглежда, като се има предвид от какво семейство е. Разказа ми за баща си, той с пияница и комарджия и бие жена си и дъщерите си.

— Тоби Остергаард — казах аз. Учудих се, че Джонатан не е бил наясно с ужасната репутация на Тоби, но това само показваше колко е изолиран от останалите в градчето.

Проблемите на Остергаард бяха добре известни на всички. Никой не го смяташе за добър баща и съпруг. Тоби беше и калпав фермер, затова копаеше гробове през уикендите, за да изкара малко пари, които обикновено пропиваше.

— Брат й избяга преди година — казах на Джонатан. — Скарал се с баща си и Тоби го ударил по лицето с гробарската лопата.

Джонатан изглеждаше искрено ужасен заради София.

— Суровото възпитание я е направило силна, но въпреки това не е загрубяла и не е станала кисела, дори и след нещастния си брак. Съжалява, че се е съгласила на тази женитба, особено след като…

Той млъкна.

— Какво? — подканих го да продължи. Страх стисна гърлото ми.

— Каза ми, че е бременна — изстреля Джонатан, обърнат с гръб към мен. — Кълне се, че бебето е мое. Не знам какво да правя.

На лицето му беше изписан ужас. Смущаваше се, че ми казва това. Щях да го зашлевя, ако не беше толкова ясно, че няма намерение да ме нарани. Въпреки това исках да му изкрещя в лицето, че от месеци се мъкне с тази жена, та какво друго е очаквал? Имал беше късмет, че не е станало по-скоро.

— И какво смяташ да правиш? — попитах аз.

— София е категорична, че иска да се оженим и да отгледаме заедно детето.

От устните ми изригна горчив смях.

— Сигурно се е побъркала. Семейството ти никога няма да го позволи.

Той ми хвърли бърз гневен поглед, който ме накара да съжаля за избухването си.

— А ти какво искаш? — продължих с по-спокоен тон.

Джонатан поклати глава.

— Казвам ти, Лани, и аз не знам какво да мисля по този въпрос.

Аз обаче не бях сигурна, че му вярвам.

В гласа му имаше колебание, сякаш в главата му се въртеше нещо, което не смееше да изрече. Изглеждаше доста променен, не беше вече онзи Джонатан, когото познавах, палавникът, който смяташе да остане свободен възможно най-дълго.

Само ако знаеше как ме разкъсва неговата дилема. От една страна той изглеждаше толкова нещастен и безпомощен да осъзнае ясно положението си, че бях трогната и изпитвах съжаление към него. От друга гордостта ми бе наранена и болеше като прясно отворена рана. Закрачих около него, притиснала юмрук към устните си.

— Добре, нека помислим трезво. Сигурна съм, че знаеш не по-зле от мен, че има средства срещу такива неприятности. Тя трябва да отиде при някоя акушерка… — помислих си за Магда. Тя със сигурност щеше да знае как да се справи с подобен проблем, тъй като той бе част от работата й. — Билкова отвара или някаква процедура оправят нещата, поне така съм чувала.

Лицето на Джонатан бе почервеняло. Той поклати глава.

— Тя няма да се съгласи. Наистина иска да роди детето.

— Но не може! Лудост е да се вкопчва в греха си!

— Ако това е лудост, значи тя наистина не е с ума си.

— Ами… баща ти? Мислил ли си да отидеш при него за съвет?

Предложението не беше съвсем абсурдно. Чарлз Сейнт Андрю бе прочут с това, че гони слугините, и вероятно се бе озовавал в положението на Джонатан поне два-три пъти.

Джонатан изсумтя като подплашен жребец.

— Предполагам, че ще се наложи да кажа на стария Чарлз, макар никак да не ми се иска. Той ще знае как да се справя, но се боя от този изход.

Доколкото разбирах, това означаваше, че Чарлз Сейнт Андрю ще накара сина си да прекрати връзката със София, и независимо от това дали тя ще запази бебето или не, двамата никога повече нямаше да се видят. Или по-лошо — вероятно щеше да настоява да кажат на Джеремая, а Джеремая можеше да поиска развод от невярната си съпруга и да започне съдебно дело и срещу Джонатан. Или пък да изнудва семейство Сейнт Андрю, за да си мълчи. Кой знае какво щеше да се случи, ако старият Чарлз се намеси.

— Скъпи ми Джонатан — промълвих аз, докато се мъчех да измисля какъв съвет да му дам. — Съжалявам за неприятностите ти. Но преди да отидеш при баща си, остави ме да помисля един ден. Може да се сетя за някакво решение.

— Скъпа моя, Лани каза той и погледна през рамо към сестрите ми, които вече се бяха скрили зад високата купа сено. — Както винаги, ти си моето спасение.

И преди да разбера какво се случва, той ме хвана за раменете и ме придърпа към себе си. Почти ме вдигна от земята, за да ме целуне. Но това не беше братски жест. Настоятелната му целувка ми напомни, че той може да събуди страстта ми, когато си пожелае, и че съм негова. Притисна ме силно към себе си. И двамата дишахме тежко, когато ме пусна.

— Ти си моят ангел — прошепна Джонатан дрезгаво в ухото ми. — Без теб съм загубен.

Знаеше ли какво прави? Да каже такова нещо на момиче, отчаяно влюбено в него? Почудих се дали иска да реша неприятния му проблем, или просто бе дошъл за подкрепа при единственото момиче, което със сигурност щеше да го обича, каквото и да направи. Щеше ми се да вярвам, че част от него изпитва към мен чиста любов и съжалява, че ме е разочаровал. Честно казано, тогава не знаех истинските му намерения; съмнявам се, че и той бе наясно с тях. В края на краищата, беше просто младеж, изпаднал за първи път в сериозна беда. Може би му се искаше да мисли, че ако Бог му прости това прегрешение, ще успее да оправи живота си и ще се задоволи с едно момиче, което ще го обича истински.

Върна се на седлото и кимна учтиво на сестрите ми, преди да обърне коня си и да поеме към дома. И преди да излезе от полето и да се скрие от погледа ми, ми хрумна една мисъл. Защото бях умно момиче, а най-съсредоточена бях, когато ставаше въпрос за Джонатан.

 

 

Реших на другия ден да посетя София и да си поговоря с нея на четири очи. За да не забележат отсъствието ми, изчаках, докато стане време да прибера кокошките за през нощта, и тогава тръгнах към фермата на Джейкъбс. Имотът им беше много по-тих от нашия, най-вече защото имаха малко животни — двамата съпрузи сами се грижеха за всичко. Промъкнах се в хамбара, като се надявах да не се натъкна на Джеремая, а да намеря София. Така и стана, защото тя точно прибираше трите им проскубани овце.

— Ланор! — стресна се тя и притисна ръце към гърдите си. Беше леко облечена за навън, на раменете й имаше само шал вместо наметало, да я пази от студа. София би трябвало да знае за приятелството ми с Джонатан и бог знае какво й бе наговорил той за мен (или аз бях достатъчно глупава, за да вярвам, че продължавала мисли за мен, след като не съм около него). Тя ме изгледа ледено, без съмнение бе разтревожена от посещението, ми. Може би й се струвах още хлапе, макар да бях само няколко години по-млада, но пък не бях омъжена и все още живеех под покрива на родителите си.

— Прости ми, че идвам без предупреждение, но трябва да говоря с теб насаме — казах аз и погледнах през рамо, за да се уверя, че съпругът й не е наблизо. — Ще карам направо, няма време за любезности. Мисля, че знаеш какво съм дошла да обсъдя с теб. Джонатан сподели…

Тя скръсти ръце и ми хвърли стоманен поглед.

— Казал ти е значи. Трябвало е да се похвали на някого, че ми е направил дете.

— Нищо подобно! Ако мислиш, че се радва, задето ще имаш бебе…

— Неговото бебе — поправи ме тя. — И знам, че не се радва.

Тук видях своя шанс. Обмислях какво да й кажа от мига, в който Джонатан си бе тръгнал предния ден. Той беше дошъл при мен, защото имаше нужда от човек, който да се държи безмилостно със София от негово име. Някой, който ще й даде да разбере в колко слаба позиция се намира. Тя щеше да се увери, че аз разбирам пред какво е изправена, и тогава нямаше да има място за манипулации и емоции. Повтарях си, че не го правя, защото я мразя или я презирам, задето е узурпирала мястото ми в живота на Джонатан. Не, аз познавах добре София и спасявах Джонатан от капана на тази хитра брантия.

— При цялото ми уважение трябва да те попитам какво доказателство имаш, че бебето е на Джонатан? Само ти твърдиш така, а… — млъкнах, за да увисне неизказаната ми мисъл във въздуха.

— Ти да не си му адвокат?

Лицето й почервеня, когато не се хванах на въдицата.

— Да, права си, или е на Джеремая, или на Джонатан, но аз съм сигурна, че е на Джонатан. Усещам го.

Покри корема си с ръце, макар бременността още да не й личеше.

— И очакваш Джонатан да си съсипе живота само заради едно твое усещане…

— Да си съсипе живота? — извика тя. — Ами моят живот?

— Да, ами твоят живот? — попитах аз и се изпънах в цял ръст.

— Помисли ли какво ще се случи, ако публично обвиниш Джонатан, че е баща на бебето ти? Само ще съобщиш на всички, че си разпусната жена, нищо друго няма да постигнеш…

София изсумтя, завъртя се на пета и ми обърна гръб, сякаш не можеше да понесе да чуе и дума повече.

— … А той ще отрече, че сте имали връзка. Ще отрече, че може да е баща на детето ти. И кой ще ти повярва, София? Кой ще повярва, че Джонатан Сейнт Андрю би избрал да се занася с теб, когато може да има, която си пожелае жена от града?

— Джонатан ще се отрече от мен? — попита тя невярващо. — Не си хаби думите, Ланор. Никога няма да ме убедиш, че моят Джонатан някога ще се отрече от мен.

Тя каза: моят Джонатан. Бузите ми пламнаха и сърцето ми заби бързо. Не знам откъде намерих куража да кажа на София злобните думи, които й наговорих след това. Сякаш в мен се бе вселил друг човек, притежаващ качества, които дори не бях си представяла. И тази друга личност изскочи съвсем лесно от мен, като дух от лампа. Бях заслепена от гняв. Знаех само, че София заплашва Джонатан, заплашва да разруши бъдещето му, а аз не бих позволила на никого да го нарани. Той не беше нейният Джонатан, беше мой. Заплюх си го преди години в преддверието на църквата и колкото и глупаво да беше, усетих как у мен се надига чувството за собственост, диво и първично.

— Ще станеш за посмешище. Най-грозната жена в Сейнт Андрю твърди, че не смотаният съпруг, когото ненавижда, е баща на детето й, а най-желаният мъж в града.

— Но детето наистина е негово — каза тя отбранително. — Джонатан също го знае. Наистина ли не му пука какво ще се случи със собствената му плът и кръв?

Това ме накара да млъкна. Почувствах се виновна.

— Не си усложнявай живота, София, забрави за побъркания си план. Имаш съпруг, кажи му, че детето е негово. Той ще се зарадва на новината. Сигурна съм, че Джеремая иска деца.

— Така е, но иска свои — просъска тя. — Не мога да го лъжа за произхода на детето.

— И защо не? Вече си го излъгала, че ще си му вярна — казах безмилостно аз. В този миг омразата й стана толкова реална, та ми се стори, че ще скочи и ще ме ухапе като змия.

Настъпи мигът да забия острието в сърцето й. Изгледах я от главата до петите с присвити очи.

— Нали знаеш, че наказанието за прелюбодейство на жена е смърт. Църквата все още държи на това. Имай го предвид, когато тръгнеш да изпълняваш това, което си намислила. Сама ще си подпишеш смъртната присъда.

Блъфирах. Никой не би осъдил на смърт прелюбодейка в Сейнт Андрю, нито пък в друг град, където жените в детеродна възраст не достигаха. Беше съвсем невероятно, но ако все пак градът намереше Джонатан за виновен, щеше да го накаже да плати глоба, че е създал копеле, и вероятно някои по-набожни хора щяха да го изолират за известно време. Но със сигурност основното бреме щеше да падне върху София.

Тя започна да се върти, сякаш търсеше невидимия си мъчител.

— Джонатан! — извика, макар и не достатъчно силно, че да я чуе мъжът й. — Как можа да постъпиш така с мен? Очаквах да се държиш достойно… Мислех, че си такъв мъж… А ти ми пращаш тази кобра… — Хвърли ми още един отровен поглед през насълзените си очи — да ти върши работата. Да не мислиш, че не знам защо го правиш? — просъска тя и ме посочи с пръст. — Всички в града знаят, че си влюбена в него, а той не го иска. Това е ревност. Джонатан никога не би те пратил да се разправиш така с мен.

Бях се приготвила да запазя спокойствие. Отстъпих няколко крачки от нея, сякаш беше луда или опасна.

— Разбира се, че той ме прати. Иначе откъде ще знам, че си бременна? Отчаян е, че не може да те вразуми, и ме помоли да поговоря с теб по женски. И като жена ти казвам: знам какво си намислила. Възползваш се от тази беда, за да си оправиш положението, да смениш съпруга си с някой по-богат. Може би дори няма бебе. Изглеждаш ми същата като преди. А що се отнася до моите отношения с Джонатан, с него ме свързва специално приятелство, чисто, почтено и по-силно от роднинство, не че очаквам да го разбереш — казах аз високомерно. — Не ми се вярва, че можеш да имаш отношения с мъж, без да си вдигаш полата. Добре си помисли върху това, София Джейкъбс. Проблемът си е твой и решението му е в твоите ръце. Избери по-лесния път. Дари Джеремая с дете. И да не си се доближила повече до Джонатан. Той не иска да те вижда — заявих твърдо и излязох от хамбара.

Докато вървях към вкъщи, треперех цялата от страх и триумф, горях от превъзбуда въпреки студа. Бях събрала целия си кураж, за да защитя Джонатан, и го направих с решителност, която не знаех, че притежавам. Преди дори не бях повишавала глас и никога не се бях налагала над други хора. Откритието, че имам такава вътрешна сила, беше плашещо, но и вълнуващо. Крачех окрилена към дома си през гората с увереността, че мога да постигна всичко.