Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (40)

39.

Квебек Сити, днешно време

Беше почти полунощ, когато пристигнаха в Квебек Сити. Лани упъти Люк към най-добрия хотел в старата част на града — висока, приличаща на крепост сграда с покривна тераса и развяващи се от студения вятър флагове. Доволен, че кара нов джип, а не стария си пикап, Люк подаде на пиколото ключовете и тръгна с Лани през празното фоайе.

Хотелската стая беше може би най-луксозното място, в което някога беше спал; направо засрами онази, в която бе прекарал медения си месец. Леглото беше покрито с кадифе, имаше пухен дюшек, множество възглавници, маркови италиански чаршафи. Той се настани в този разкош и насочи дистанционното към плазмения телевизор. Местните новини щяха да почнат след няколко минути и той нямаше търпение да разбере дали в тях нямаше да споменат за заподозряна в убийство, избягала от болница в Мейн. Люк се надяваше, че Сейнт Андрю е прекалено далеч и новината е достатъчно незначителна, за да стигне чак до Квебек.

Погледът му се плъзна към лаптопа на Лани в долната част на леглото. Можеше да види дали няма нещо в интернет, но внезапно го обзе ирационален страх, че ако потърси информация за тях в Мрежата, по някакъв начин ще се издаде и властите ще успеят да ги открият по комбинацията от IP адреса и подозрителните ключови думи. Сърцето му започна да бие силно, макар да знаеше, че това е невъзможно. Направо полудяваше от параноя, макар да се съмняваше, че има основания за нея.

Лани излезе от банята, обвита в облак пара. Губеше се в хотелския халат, прекалено голям за крехкото й тяло. На раменете си бе метнала хавлиена кърпа, а мократа й коса падаше върху очите. Извади пакет цигари от якето си. Преди да запали, предложи и на Люк, но той поклати глава.

— Кранът под налягане е божествен — каза тя и издиша дима право в противопожарните устройства на тавана. — Трябва да си вземеш дълъг горещ душ.

— След малко — отвърна той.

— Какво дават по телевизията? Да не би да чакаш да съобщят нещо за нас?

Той кимна и посочи с крак към екрана на плазмата. Пъстрото лого на новините изчезна и на негово място се появи сериозен мъж на средна възраст, който започна да чете най-важното от новините, докато партниращата му водеща кимаше съсредоточено. Лани остана с гръб към екрана, бършеше си косата. На седмата минута от емисията зад водещия се появи снимка на Люк. Беше от досието му в болницата, слагаха я винаги в болничния бюлетин, когато там споменаваха името му.

— … е изчезнал, след като по молба на полицията е лекувал заподозряна в убийство в болницата на Арустук вчера вечерта. Властите се боят, че може да му се е случило нещо. Полицията умолява всеки, който има информация за местонахождението на лекаря, да се обади на горещия телефон…

Цялата новина нямаше и шейсет секунди, но Люк така се стресна, когато видя лицето си екрана, че изобщо не разбра какво казва водещият. Лани взе дистанционното от ръката му и изключи телевизора.

— Е, значи те търсят — каза тя и гласът й го извади от унеса.

— Не трябва ли да изчакат четирийсет и осем часа, преди да обявят някого за изчезнал? — попита той леко възмутен, сякаш са постъпили несправедливо с него.

— Няма да чакат. Мислят, че си в опасност.

„А дали наистина съм опасност? — почуди се той. — Дали Джо Дюшейн знае нещо, което аз не знам?“

— Прочетоха името ми в ефир. Хотелът…

— Няма причина да се тревожиш. Регистрирахме се на мое име, забрави ли? Полицията в Сейнт Андрю не знае коя съм. Никой няма да се сети — извърна се Лани и издиша още една дълга струя дим. — Всичко е наред. Довери ми се. Аз съм експерт в бягствата.

На Люк му се стори, че мозъкът му е стегнат като с менгеме в черепа и панически се опитва да се измъкне. Осъзна колко сериозно е това, което бе извършил: Дюшейн сигурно го чакаше, за да го разпита. Питър без съмнение е казал на полицията за джипа и за имейла, така че нямаше как да продължат да ползват колата. За да се прибере у дома, ще трябва да излъже убедително шерифа и да повтаря тази лъжа пред всички в Сейнт Андрю вероятно до края на живота си. Затвори очи, за да го обмисли и да възстанови ритъма на дишането си. Подсъзнанието му го бе накарало да помогне на Лани. Ако успееше да преодолее тревогата си, подсъзнанието му сигурно ще му каже и какво наистина иска, защо бе зарязал живота си и бе побягнал с тази жена, след като изгори мостовете зад себе си.

— Това значи ли, че мога да се върна? — попита той.

— Да, ако искаш — каза тя внимателно. — Ще ти задават въпроси, но няма да е нещо, с което не можеш да се справиш. Искаш ли да се върнеш в Сейнт Андрю? Във фермата на родителите си, пълна с техните вещи, където децата ти ги няма? В болницата, в която да лекуваш неблагодарните си съграждани?

Люк стана още по-неспокоен.

— Не ми се твори за това.

— Чуй ме, Люк. Знам какво си мислиш — плъзна се тя по леглото и седна до него, толкова близо, че той нямаше как да се извърне от нея. Усети аромата на сапуна, който се издигаше от топлата й кожа под халата. — Искаш да се върнеш към познатото. Само това ги е останало там. Мъжът, когото видях да влиза в спешното отделение, изглеждаше съсипан и уморен. Преживял си много покрай родителите и бившата си жена, покрай загубата на децата… Там вече никой не те чака. Този град е капан. Ако се върнеш в Сейнт Андрю, никога няма да го напуснеш. Ще остарееш сред хора, които пет пари не дават за теб. Знам какво изпитваш. Самотен си и се боиш, че ще останеш самотен до края на живота си, ще бродиш из голямата си къща и няма да има с кого две думи да си кажеш. Че няма да има кой да ги помага да се справяш с трудностите, с кого да вечеряш, на кого да разкажеш как е минал денят ти. Страхуваш се от старостта — кой ще бъде тогава до теб? Кой ще се грижи за теб, както ти се погрижи за родителите си? Кой ще ти държи ръката, докато умираш?

Това, което тя казваше, беше бруталната истина и Люк едва я понасяше, произнесена на глас. Лани го прегърна през раменете, той не се отдръпна, тя си приближи още към него и притисна лице в ръката му.

— Прав си да се страхуваш от смъртта. Тя ми отне всички, които познавах. Държах ги в ръцете си до последния им миг, утешавах ги, плаках, след като си отидоха. Самотата е ужасно нещо.

Думите звучаха странно от устата на тази млада жена, но тъгата й бе осезаема.

— Аз мога да съм винаги до теб, Люк. Няма да си тръгна. Ще съм с теб до края на живота ти, стига да ме искаш.

Люк не се отдръпна и сега, но се замисли над думите й. Тя не му предлагаше любов — или му предлагаше? Не, Люк разбираше какво става, той не беше глупак. Но пък Лани не му предлагаше и приятелство. Не се ласкаеше, че са сродни души, познаваха се от по-малко от трийсет и шест часа. Ясно му беше за какво говори тази млада жена. Тя имаше нужда от партньор.

Люк беше последвал инстинкт, какъвто не предполагаше, че има. Разбираше се добре с нея. Тя смяташе, че може и да се получи. А той щеше да се махне от стария си объркан живот, достатъчно бе само да уреди електрическата компания да му спре тока. И повече никога нямаше да бъде самотен.

Остана в прегръдките на Лани, която го галеше по гърба. Приятно му бе да усеща докосването на ръката й. Умът му се избистри и той се почувства спокоен за първи път, откакто шерифът бе довел това момиче в спешното отделение.

Знаеше, че ако се замисли прекалено, мъглата отново ще го обгърне. Чувстваше се като герой от приказка. Ако разсъждава върху всичко, което се случва, а не се поддаде на нежната притегателна сила от историята на Лани, ще се обърка. Изкушаваше се да не подлага на съмнение съществуването на нейния невидим свят. Ако приемеше, че тя говори истината, тогава излизаше, че познанията му за смъртта са лъжливи. Като лекар бе виждал как хората умират, беше стоял до тях, докато животът ги напуска. Приемаше смъртта като една от абсолютните стойности в света, а сега му казваха, че не е такава. Че в книгата на живота с невидимо мастило са записани допълнителни условия. Ако смъртта не е абсолютна, тогава кои други хиляди факти и вярвания, които му бяха набивали в главата през годините, също бяха лъжливи? Това, при положение че историята на момичето се окажеше вярна. Макар че я следваше с удобно примирение, Люк все още не можеше да преодолее подозрението си, че го мамят. Очевидно я биваше в манипулациите като всички психопати. Обаче сега не бе моментът за такива мисли. Тя беше права — той е съсипан и уморен и се страхува да не стигне до грешни изводи, да не вземе неправилни решения.

Облегна се на възглавницата, която ухаеше нежно на лавандула, и се сгуши в топлото тяло на Лани.

— Не бива да се тревожиш. Засега никъде няма да ходя. Най-малкото защото не си ми разказала цялата си история. Искам да знам какво се случи после.