Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (25)

24.

Адаир се събуди и откри, че още е в леглото на стареца, който лежеше до него заспал като мъртвец. Седна. Чувстваше се странно. Сякаш всичко се бе променило по време на съня, макар още да не можеше да каже как точно. Някои новости бяха очевидни: например зрението му. Можеше да вижда в тъмното. Видя плъховете в ъглите на стаята, които се катереха един връз друг или тичаха покрай стените. Чуваше всеки звук така, сякаш се намираше съвсем близо до източника му — ясно и отчетливо. Но най-впечатляващо бе обонянието му. Миризмите се биеха за вниманието му, а най-усърдно му се натрапваше някакъв приятен и богат аромат с метална нотка на мед. Не го разпознаваше, колкото и да се изкушаваше от него.

След няколко минути и лекарят се размърда, после рязко се събуди. Видя окаменелия Адаир и се засмя.

— Това е част от дара. Прекрасно е, нали? Имаш сетива на животно.

— Какъв е този мирис? Усещам го отвсякъде — погледна ръцете си Адаир, после завивките.

— Това е кръв. Плъховете са пълни с нея и са навсякъде около теб. Маргерит, която спи горе. Освен това можеш да надушваш минералите в камъните от стените. Сладката пръст, бистрата вода — всичко е по-хубаво и по-ясно. Това е дар. Той те издига над останалите хора.

Адаир падна на колене на пода.

— Ами вие? Като мен ли сте? Оттам ли е силата ви? Всичко ли виждате?

Старецът се усмихна загадъчно.

— Дали съм като теб? Не, Адаир, аз не съм се подложил на трансформацията, през която премина ти.

— Защо? Не искате ли да живеете вечно?

Онзи поклати глава, сякаш говореше на малоумен.

— Не е толкова просто. Най-вероятно няма да го разбереш. Във всеки случай аз съм старец и страдам от затрудненията на възрастта. Не искам да остана цяла вечност в тази форма.

— Ако е така, тогава как смяташ да ме задържиш от тук нататък, старче? Ти ме направи силен и вече не можеш да ме биеш. Бог ми е свидетел, че повече няма да ми посягаш. Как се надяваш да ме спреш да си тръгна?

Възрастният мъж закрачи към стълбището и го изгледа през рамо.

— Нищо не се е променило между нас, Адаир. Мислиш ли, че бих ти дал сили, които да те направят свободен? Все още съм по-силен. Мога да угася живота ти като пламъчето на свещ. Аз съм единственият, който може да те убие. Запомни това.

И изчезна в мрака.

Адаир остана на колене. Целият трепереше и не знаеше дали да вярва на думите на стареца, защото усещаше странна сила да се разлива по крайници те му. Погледна към онова място на ръката си, което бе видял лекарят да обработва с мастило и игли. Съмняваше се, че може да му се е присънило, но не — там имаше странна фигура: два преплетени кръга. Беше му позната, но не се сещаше къде я бе виждал преди.

Може пък старецът да е прав: сигурно Адаир бе прекалено глупав, за да проумее нещо толкова сложно. Но вечният живот беше последното, което искаше в този момент. Не му пукаше дали ще живее, или ще умре. Желаеше само да убеди монаха да приведе плана си в действие и не го интересуваше дали ще загине, докато го изпълнява.

 

 

Откри монаха да се моли край свещите в параклиса. Застана на прага и се почуди дали свръхестественото състояние, в което се намира, ще му попречи да влезе в осветено място. Ако се опита да пристъпи вътре, дали ангелите няма да го изхвърлят и да му откажат достъп? Пое си дълбоко дъх и прехвърли крак през дъбовия праг без никакви лоши последствия. Очевидно Бог нямаше никаква власт над съществото, в което се бе превърнал.

Монахът видя Адаир и се втурна към него, хвана го за ръката и го повлече към един тъмен ъгъл.

— Стой далеч от вратите, където могат да ни видят заедно каза той. Какво има? Изглеждаш разтревожен.

— Така е. Научих нещо по-ужасяващо от това, което вече ти разказах, нещо за лекаря, което предната вечер не знаех.

Адаир се почуди дали не си играе с огъня. Все пак си мислеше, че може да победи стареца, без да се разкрива.

— По-лошо от това, че е последовател на Сатаната?

— Той… не е човек. Вече е едно от съществата на Сатаната. Разкри ми се в цялата си порочност. Ти си обучен от Църквата, че има неща, които не принадлежат на този свят — зли същества, хвърлени от Сатаната да тормозят простосмъртните за негово забавление. Кое е най-лошото, което можеш да си представиш, отче?

За свое облекчение Адаир не видя скептицизъм по лицето на монаха. Божият служител пребледня и затаи дъх от страх, вероятно си спомни ужасните истории, които бе чувал през годините, необяснимите смърти, изчезналите деца.

— Той се е превърнал в демон, отче. Не можеш да си представиш какво е да стоиш толкова близо до такова зло, то да те държи за гърлото и да усещаш вонята на ада в дъха му. Силата на Луцифер в ръцете му.

Монахът вдигна пръст, за да го накара да млъкне.

— Демон! Чувал съм за демони, които живеят между хората и приемат различни форми. Но никой никога не е оцелявал, след като се е опълчвал на такова същество, за да разкаже какво е.

Монахът изцъкли очи, пребледня и се отдръпна от Адаир.

— А ето те тук, жив. По какво чудо?

— Каза, че не е готов да ме убие. Че все още има нужда от мен като прислужник, също както от Маргерит. Предупреди ме да не бягам, че ако се опитам, ще има жестоки наказания, каквито не мога да си представя…

Нямаше нужда Адаир да се преструва, че не се бои.

— Дявол!

— Да. Той може да е самият Дявол.

— Трябва веднага да изведем теб и Маргерит от тази къща! Душите ви са в опасност, да не говорим за живота ви.

— Не можем да рискуваме, не и преди да измислим план. Маргерит засега е в безопасност. Не съм го виждал да вдига ръка срещу нея. А що се отнася до мен — не останаха много неща, които да не ми е причинил вече.

Монахът въздъхна.

— Сине мой, той може да ти отнеме живота.

— И ще съм един от многото.

— Би ли рискувал живота си, за да спасиш селото от този демон? — попита монахът.

Адаир пламна от омраза.

— С радост.

Очите на монаха се насълзиха.

— Много добре, синко, ще действаме. Ще говоря със селяните дискретно, уверявам те — и ще видя на какво можем да разчитаме в действията си срещу лекаря. Стана, за да придружи Адаир до вратата. — Наблюдавай тази сграда. Когато сме готови да действаме, ще завържа бяло платно на стълба за фенери. Бъди търпелив дотогава. И силен.

 

 

Мина седмица, после втора. Понякога Адаир се чудеше дали монахът не се е уплашил и не е избягал от селото, дали не му липсва кураж да се изправи пред графа. Използваше всяка свободна минута да претърсва къщата за печата, с който старецът бе подпечатвал документи в имението си. След церемонията в замъка той сякаш изчезна, но Адаир знаеше, че лекарят няма да рискува да го остави далеч от себе си и да не може да го ползва, когато му потрябва. Вечерта, когато Маргерит заспа, а господарят им излезе на нощната си разходка, младежът прерови всяка кутия, кошница и ракла, но не намери тежкия златен печат, завързан с тънка връвчица. И точно когато си мислеше, че вече няма сили да сдържа нетърпението си, дойде нощта, в която бялото платно се развя от стълба за фенери на църквата.

 

 

Монахът стоеше на входа на абатството и стискаше като оръжие един свещник. Беше страдал, откакто се видяха за последно с Адаир, и вече не изглеждаше безпомощен. Бузите му, някога издути като на бобър, сега бяха хлътнали. При първите им срещи очите му бяха ясни и наивни, а сега бяха помрачени и тъжни от знанието, което бе придобил.

— Говорих с хора от селото и те са с нас — каза той, хвана затворнически Адаир за ръката и го издърпа в сенките на преддверието.

Адаир се опита да скрие доволството си.

— Какъв е планът?

— Ще се съберем утре в полунощ и ще тръгнем към къщата.

— Не, не в полунощ — прекъсна го Адаир и също го хвана за ръката. — Ако искате да изненадате лекаря, най-добре елате по пладне. Като всеки демон и той будува през нощта и спи през деня. Най-добре тръгнете по светло.

Монахът кимна, макар че новината го разтревожи.

— Да, разбирам. Ами хората на графа? Дали не рискуваме да ни хванат посред бял ден?

— Те никога не се приближават до къщата. Освен ако не се вдигне тревога, не бива да се боите от войниците на графа.

Това не беше съвсем вярно. Стражите бяха посещавали къщата през деня няколко пъти, по само по една причина — да доставят момиче на стареца. Тези доставки обаче не бяха редовни. Графът от доста време не бе пращал нова девойка, така вероятността беше голяма, но… Адаир прецени, че едва ли е вероятно това да стане на следващия ден, и не си струваше да го споменава пред монаха, който можеше да го използва като претекст за отказ.

— Да, да… — кимна монахът със стъклен поглед.

„Той ми се изплъзва“ — помисли си Адаир.

— И какво смятате да правите със стареца, след като го плените?

Божият служи тел изглеждате изненадан.

— Не аз решавам бъдещето му…

— Да, отче, това е твой дълг като божи представител. Спомни си какво казва Господ за вещиците и вещерите: не бива да живеят.

Докато говореше, Адаир стискаше здраво ръката му, сякаш за да влее кураж във вените му.

След дълго мълчание монахът сведе очи.

— Тълпата… не мога да гарантирам, че ще успея да контролирам гнева й. Те таят много омраза към стария лекар… — каза той с решителен глас.

— Точно така — кимна насърчително Адаир. — Не носиш отговорност за това, което ще се случи. Такава е божията воля.

Трябваше да потисне надигащия се в него див кикот. Омразният старец най-накрая щеше да си получи заслуженото! Може и да не бе по силите на Адаир да победи човек, който беше спечелил дявола на своя страна, но със сигурност лекарят нямаше да се справи с половината село.

— Ще ми трябва още един ден, за да уведомя хората за промяната в плана — че ще трябва да действаме по светло каза монахът.

Адаир кимна.

— Тогава вдругиден, по пладне.

Свещеникът преглътна и се прекръсти.

Един ден. Адаир имаше един ден да открие печата, иначе рискуваше селяните да го намерят и да го вземат. Върна се в къщата, като се опиташе да потисне паниката си. Къде може да е? Претърсил бе всяка полица, всяко чекмедже, разгледал беше всяка дреха на лекаря, дори разгъна всяко парче плат в раклите, за да е сигурен, че печатът не е скрит между тях. Неуспехът го хвърли в отчаяние, виждаше как плановете му се разпадат един по един: никога няма да избяга от стареца, никога няма да живее в далечния замък, никога няма да види семейството си и любимата Катарина. По-добре тогава да умре. Толкова беше нещастен, че като нищо щеше да поиска от господаря си да го убие от съжаление, ако омразата му към него не бе толкова силна.

Старецът седеше на бюрото си, когато Адаир се върна от тайната си среща. Вдигна очи, когато прислужникът влезе в стаята.

— Утре ще трябва да отида до селото, за да взема фураж за конете — каза младежът и веднага му хрумна една идея, видя възможност.

Лекарят забарабани по писалището.

— Ще трябва да почакаш един ден. Ще направя лапа, която да размениш за овес с интенданта…

— Моите извинения, но заради небрежността ми запасите ни са намалели. Няма фураж за няколко дни, а тревата е малко и конете няма да издържат дълго само на нея. Това не може да чака. С ваше разрешение ще купя съвсем малко количество, достатъчно за тази седмица, а следващата ще се видя с интенданта, за да ви дам време да приготвите лапата.

Адаир затаи дъх, чакаше реакцията на стареца, защото ако онзи откажеше, едва ли щеше да намери друго време, в което да го принуди с хитрост да покаже къде държи парите и ценните си вещи. Старецът поклати глава заради пропуска на слугата си, после стана и тръгна надолу по стълбите. Адаир не го последва, но се заслуша внимателно и започна да анализира всеки звук, всеки знак. Въпреки дебелия дървен под го чу да копае, а след това да премества нещо тежко. Звън на монети, след това пак преместване. Накрая старецът се изкачи обратно по стълбите и хвърли малка кесия от еленова кожа на масата.

— Достатъчно е за седмицата. И гледай да направиш добра сделка — изръмжа му той предупредително.

Когато вечерта лекарят излезе, Адаир се втурна към подземието. Мръсният под изглеждаше недокоснат и само след внимателно проучване младежът намери следи — до стената, на влажно и мухлясало място, покрито с изпражнения от плъхове. Прахта от една от каменните плочи бе избърсана.

Адаир коленичи, хвана камъка по краищата и го отдалечи от стената. В малката дупка намери вързоп, който извади и разви. Вътре имаше нещо, увито в квадратно парче кадифе — печатът на кралството и неговите мечти.

Адаир го взе и върна камъка на мястото му. Триумфираше, чувстваше се щастлив, че е постигнал победа над потисника след всичките несправедливости, на които го беше подложил.

Би трябвало да убие баща си, а не да го оставя да пребива майка му, братята му, сестрите му. Не биваше да му позволява да го продаде в робство. Трябваше да се възползва от всяка възможност да избяга и никога да не се отказва. Трябваше да убие злия граф. Той заслужаваше да умре, защото беше враг на унгарския народ, еретик, влязъл в съюз с емисар на Сатаната. Трябваше да помогне на Маргерит да избяга, да я предаде на някое добро семейство или в манастир, да намери кой да се грижи за нея.

Според Адаир това не беше кражба. Лекарят му дължеше своето кралство. И или щеше да му го предаде, или ще умре.

 

 

В уречения ден младежът наблюдаваше движещото се по небето слънце внимателно и съсредоточено, като ястреб мишка на полето. Монахът и хората му щяха да дойдат до час-два. Питаше се дали да остане в къщата и да стане свидетел на гибелта на стареца.

Перспективата беше ужасно изкусителна. Да гледа как селяните измъкват лекаря от мръсното му легло на слънце, как лицето му се изкривява от страх и изненада. Да слуша виковете му, когато го повалят на земята, започват да го налагат с тояги и го нарязват на парчета с косите си. Да ги насърчава, докато опустошават къщата, грабят каквото има в раклите, чупят шишетата и бурканчетата с безценните съставки и стъпкват съдържанието им, а след това сриват нечестивата крепост.

Макар вече да бе докопал печата, Адаир не можеше да поеме към имението, преди да е сигурен, че лекарят няма да го последва. Но имаше една основателна причина да изчезне, преди да дойде тълпата — а ако старецът някак си оцелее? Ако на хората не им стигне куражът или той вече е станал безсмъртен (възможно беше, не беше казал, че не го е направил, не и в прав текст), ако посочат младежа като виновник за нападението? След това нямаше как да се защити, ако заговорът му беше разкрит. Може би по-разумно бе да послуша съмненията си.

Отиде при Маргерит, която белеше картофи в една кофа, накара я да ги остави и я поведе към вратата. Тя се дърпаше неохотно, но Адаир я надви и я принуди да стои до него, докато той оседлаваше стария кон на господаря. Щеше да я заведе на сигурно място в селото, за да не присъства на мелето. Така ще е най-добре. А той ще се върне да види крайния резултат.

 

Слънцето вече залязваше, когато Адаир се върна при къщата. Забави се достатъчно, остави коня с отпусната юзда да се скита по непознати пътеки през гората. Нямаше желание да срещне селяните по пътя им обратно, все още превъзбудени и кръвожадни.

Забеляза черния дим на хоризонта, но докато приближи до къщата, той се бе разнесъл. Подкара коня и стигна до познатата полянка пред жилището. Вратата беше изкъртена, земята отпред страховито изровена. Оборът за животните бе разрушен и втория кон липсваше. Адаир слезе от жребеца и внимателно се доближи до сградата. Мястото, където някога беше вратата, зееше зловещо като очна ямка на череп.

По стените вътре се виждаха линии от сажди, сякаш някой бе драскал, за да избяга. Разрушението беше точно такова, каквото очакваше: стъпкани стъкла и парчета от грънци; преобърнати котли, офи и тенджери; писалището бе разбито на трески. И всички рецепти бяха изчезнали заедно със стареца. Освен ако… Кръвта във вените на Адаир изстина на секундата при мисълта, че тълпата може да не е успяла.

Започна да рови в боклука, да преобръща мебелите и да претърсва дрехите, нахвърляни по пода, както и тези, които бяха оставени по разбърканите ракли. Но не намери никакви остатъци от стареца, дори ухо. Ако селяните бяха успели да го убият, трябваше да има някакви следи — кост, обгорен череп. Хрумнаха му и други, още по-ужасни възможности: може би лекарят е успял да избяга в гората или да се скрие някъде в самата къща. Щом имаше малко скривалище за ценностите си, защо да няма и по-голямо, за себе си? Или пък което беше още по-опасно — се бе пренесъл някъде с магия. Може дори самият господар на мрака да се е намесил и да е спасил верния си слуга.

В гърлото на Адаир се надигна паника, докато тичаше надолу по стълбите към покоите на стареца. Гледката долу бе дори по-ужасяваща, отколкото на горния етаж. Тук все още се стелеше гъст дим — очевидно пожарът бе тръгнал от подземието. Стаята бе напълно опразнена, с изключение на овъгленото легло. Но Адаир помириса смъртта в пушека, отиде до черната купчина, клекна и зарови пръсти в нея. Намери парчета кост, трески и разтопен метал, които още пареха. И накрая — по-голямата част от черепа с полепнала по него обгорена плът и дълги косми.

Стана и избърса саждите от ръцете си, доколкото можа. Преди да си тръгне, хвърли последен поглед към къщата, в която бе прекарал пет нещастни години. Жалко, че каменните стени не можеха да изгорят.

Не взе нищо, освен дрехите на гърба си, печата и кесия с монети. Накрая излезе през дупката на вратата, дръпна юздите на жребеца и пое на изток, към Румъния.

Адаир живя много години в имението на лекаря, макар то да не стана веднага негова собственост, както се беше надявал. Когато пристигна сам, без господаря си, той представи печата на управителя Лакту и му каза, че старецът е починал. Обясни, че историите за съпруга и син са измислица, за да осигурят прикритие за истинските причини за безбрачието му — нестандартните му наклонности. И тъй като нямал наследник, оставил имението на верния си прислужник и компаньон. След като свърши с разказа си, Адаир показа на управителя печата.

По лицето на Лакту се изписа неприкрито съмнение и той заяви, че Адаир трябва да предяви претенциите си пред краля на Румъния. Щом не е кръвен роднина на лекаря, кралят има право да реши дали да не му отнеме собствеността. Минаха години, преди владетелят да се произнесе, но накрая отсъди в полза на Адаир. Разрешиха му да остане в имението и да запази титлата, ала кралят му отне земите.

Но настъпи ден, в който вече не можеше да остане в замъка. Лакту и всички останали от персонала остаряха, а Адаир си оставаше все същият, откакто се бе върнал без стареца. За да не събужда подозрения, се наложи да изчезне за известно време, да се покрие за няколко десетилетия, а след това да се върне със златния печат и да заяви, че е собственият си син.

Реши да отиде в Унгария, защото натам го водеше сърцето. Искаше да издири семейството си. Копнееше да ги види — не и баща си, разбира се, който след лекаря бе най-омразният му човек. Майка му вече трябваше да е стара и да живее с най-големия си син — Пету. Останалите са пораснали и сигурно имат собствени деца. Изгаряше от желание да ги зърне и да разбере какво се е случило с тях.

Отне му две години да ги намери. Започна от имението, в което ги беше оставил. Внимателно проучи маршрута им по сведения на някогашни съседи и работодатели. Накрая, в началото на втората зима, стигна до едно село край езерото Балатон. Яздеше по улиците и търсеше лица, които да приличат на него.

Натъкна се на група малки къщички в покрайнините и в него се загнезди предчувствие, че наблизо има познати хора. Слезе от коня, приближи се и надникна през прозорците. Залепи око на една пролука в капандурите и под слабата светлина на свещта видя няколко познати лица.

Макар и да се бяха променили от възрастта, бяха станали по-закръглени, сбръчкани и уморени, той позна тези лица. Братята му се бяха събрали около огнището, пиеха вино и свиреха на цигулка и балалайка. С тях имаше непознати жени, Адаир предположи, че са съпругите им, но ни следа от майка им. Накрая зърна и Раду, беше пораснал, възмъжал и висок… Така му се прииска да се втурне в къщата, да прегърне Раду и да благодари на Бога, че е още жив, че му е бил спестен целият ад и всички мъчения, през които той самият трябвате да премине. Но тогава му направи впечатление, че братята му изглеждат по-възрастни от него. После видя към Раду да се приближава жена и да му се усмихва, а той да я прегръща през раменете и да я придърпва към себе си. Беше Катарина, вече пораснала и много красива, влюбена в брат му, който приличаше толкова много на него. Само че беше по-стар.

Докато стоеше на тъмно и студено, Адаир изгаряше от желание да се срещне със семейството си, да ги прегърне, да си поговори с тях, да им каже, че не е загинал в ръцете на лекаря, но тогава осъзна с пълна сила ужасната истина — виждаше ги за последен път. Как да им обясни какво се бе случило с него и какво го очаква? Защо никога няма да остарее. Че вече не е смъртен като тях. Че се е превърнал в нещо, което не може да обясни.

Отиде пред къщата, извади кесия с монети от джоба си и ги остави до вратата. Парите бяха достатъчно, за да сложат край на скитането им. Щеше да им е нужно малко време, но накрая щяха да приемат късмета си и да благодарят на Бог за щедростта и милостта. А дотогава Адаир вече щеше да е на няколко дни път на север, сред тълпите на Буда и Сентендре, и да се мъчи да се справи със собствената си съдба.

 

 

В края на историята аз се отдръпнах от прегръдките на Адаир. Опиатът вече не ми действаше. Не знаех дали да му се възхищавам, или да се страхувам от него.

— Защо ми разказа тази история? — попитах го и се отдръпнах от него.

— Смятай я за предупреждение — отвърна той загадъчно.